Метаданни
Данни
- Серия
- Кани Шапиро (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Good in Bed, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Дженифър Уайнър. Добър в леглото
ИК „Санома Блясък България“, София, 2011
Коректор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-8186-60-5
История
- — Добавяне
14.
— Това, което трябва да помни всяка сама жена, е — нареждаше Саманта, докато вървяхме по „Кели Драйв“ в една хладна утрин през април, — че ако той иска да се обади, той ще се обади. Не спирай да си го повтаряш. „Ако той иска да ми се обади, той ще ми се обади.“
— Знам — съгласих се жално аз и поставих ръце на корема си, който от миналата седмица бе официално на показ. Беше странно да съм бременна, но си имаше известни предимства. Вместо хората — по-точно мъжете — да плъзват поглед незаинтересовано по мен, защото бях твърде закръглена жена, сега, когато вече ми личеше, те ме гледаха мило. Колко ми беше приятно само. Дори започнах по-добре да възприемам вида си — поне по за няколко минути от време на време.
— Вече се справям по-добре — отвърнах. — Взела съм се в ръце. Когато се сетя за него, започвам да си мисля за бебето. Нещо, което трябва да направя или да купя, курс, на който да се запиша.
— На мен ми звучи добре. Как върви работата?
— Не мога да се оплача — казах.
Истината бе, че работата бе доста странна. Странно бе да върша неща, които преди така ме вълнуваха или ме нервираха, или ме разстройваха… или просто ме радваха, а сега почти нямаха значение. Крейг Килборн благоволи да обядва с мен в Ню Йорк и да обсъди новите насоки на предаването си. Какво от това. Гадна разправия с Габи коя от нас да напише посмъртно слово за „Бавачката“ ли? Няма такова нещо. Дори все по-често плъзгащите се по мен погледи на колегите от корема ми (все по-издаден) до третия пръст на лявата ръка (празен) нямаха значение. На никого не му стискаше да ме попита, въпреки че аз бях готова с отговорите. Да, щях да кажа, бременна съм. Не, щях да ги уведомя, вече не съм с бащата. Това би трябвало да ги усмири… стига да съумея да променя темата и да ги накарам те да ми разкажат за опита си с бременността, раждането и отглеждането на деца.
— Какво има в програмата днес? — попита Саманта.
— Пак ще ходим на пазар.
Саманта изпъшка.
— Извинявай, но наистина трябва да купя няколко неща от майчинския магазин…
Знаех, че Саманта се опитва да прояви търпение с моето пазаруване. Веднага разбирах, че не й е лесно. За разлика от всички други жени, които познавах, тя ненавиждаше да ходи на пазар. Сигурна бях и как се ужасява от мисълта, че всички са решили, че сме лесбийки.
Докато Саманта превъзнасяше качествата на поръчките по каталог и пазаруването чрез интернет, някакъв мъж премина тичешком покрай нас. Висок, слаб, с къси панталонки и поизносен анцуг с логото на някакъв колеж. Типичният бегач на Кели Драйв в събота. Само че този спря до нас.
— Здрасти, Кани!
Спрях и присвих очи, ръцете ми обвиха корема, за да се предпазя. Саманта се закова и го зяпна. Тайнственият бегач свали бейзболната си шапка. Беше доктор Кей.
— Здравейте! — усмихнах се. Сега, когато не беше на онова ужасно флуоресцентно осветление и си бе свалил бялата престилка и очилата, той ми се стори доста готин… за по-възрастен мъж.
— Няма ли да ме представиш на приятеля си? — измърка Саманта.
— Това е доктор Крушелевански — произнесох името бавно и правилно, поне така си мислех, защото той ми се усмихна. — От програмата на Филаделфийския университет, в която се бях записала.
— Казвайте ми Питър — предложи той.
Здрависахме се, а двама с кънки за малко не ни връхлетяха.
— Май трябва да се махнем — прецених аз.
— Ще повървя с вас — заяви доктор Кей. — Нали може. Трябва малко да си почина…
— Разбира се! Заповядай! — възкликна Саманта. Погледна ме многозначително, което означаваше: „Неангажиран ли е, евреин ли е, ако е, как си могла да не го споменеш досега?“
Свих едва забележимо рамене и извих вежди, което тя със сигурност щеше да разбере като „Нямам никаква представа дали си има някоя, а ти да не би да си нямаш ангажимент?“ Изглежда Саманта бе разчупила проклятието с разделите при трета среща и все още се виждаше с инструктора си по йога. Много от разговорите ни, когато не се въртяха около Брус, бяха посветени на това дали йогата не е прекалено отдаден на източната философия, за да се омъжи за него.
Междувременно, без да забележи закодираното съобщение с вежди, доктор Кей се запозна с Нифкин, който бе обект на няколко обсъждания по време на курса на дебелите.
— Значи ти си прославеният приятел — каза, докато Нифкин демонстрираше вертикален подскок и всеки път отскачаше все по-високо и по-високо. — Трябва да го дадеш в цирка — обърна се към мен доктор Кей и почеса Нифкин зад ушите, а кучето полегна доволно.
— Като кача още някой и друг килограм, аз също ще кандидатствам. Нали продължават да прибират дебелани?
Саманта ме гледаше побесняла.
— Изглеждаш съвсем здрава — заяви доктор Кей. — Как върви работата?
— Много добре.
— Четох статията ти за сериала „Вю“ — каза той. — Според мен си напълно права… наистина напомня за „Тъндърдоум“[1].
— Пет момичета влизат, само едно излиза — обадих се.
Той се разсмя. Саманта погледна първо него, след това мен, пресметна набързо как се развиват нещата и дръпна каишката на Нифкин.
— Слушайте сега! — заяви весело тя. — Благодаря ти, че се разходи с мен, Кани, но вече трябва да се прибирам — Нифкин изскимтя и започна да се дърпа към паркираната кола. — Ще се видим по-късно — предложи. — Да напазаруваш добре.
— Ще пазаруваме ли? — попита доктор Кей.
— Да, трябват ми… — трябваше ми ново бельо, защото дълбоките ми гащи вече не покриваха порасналото шкембе, но нямаше начин да му кажа. — Разни неща за хапване — отвърнах жално аз. — Тъкмо се отправях към „Фреш Фийлдс“.
— Нали нямаш нищо против да дойда с теб? — попита той. — И аз трябва да купя някой неща. Ще те закарам — предложи лекарят.
Присвих очи към него, заслепена от слънцето.
— Знаеш ли. Ако се срещнем след един час, ще закусим заедно, след това ще напазаруваме — измислих аз.
Разказа ми, че от седем години живеел във Филаделфия, но никога не се бил отбивал в „Морнинг Глори Дайнър“, любимото ми заведение за закуски. Ако имаше нещо, което страшно обичах, то бе да споделям с хората любимите си места за хранене. Прибрах се вкъщи, взех си бърз душ и си облякох обичайната премяна (черен кадифен клин, огромен блузон, ниски обувки с връзки на „Чък Тейлър“, които бях купила само за десет долара), след това двамата се срещнахме в заведението, а се оказа, че дори няма опашка — направо невероятно за уикенда. Всичко ми се струваше весело, когато се настаних и сепарето. Той изглеждаше много приятно — беше се изкъпал, поне така ми се стори, беше обул панталони в убит зелен цвят и носеше пусната отгоре карирана риза.
— Сигурно ти се струва необичайно да излизаш да се храниш с други — попитах. — Те сигурно се притесняват да поръчат каквото им се яде.
— Така е — потвърди той. — Забелязал съм, че има такова нещо.
— Чака те изненада — уведомих го аз и викнах къдравата сервитьорка, спретнала се в късо потниче, за да показва татуировката, която се гънеше по голия й корем.
— За мен пържени филийки с домашно сирене и пържени чушки, една гофрета и ако може и пържени картофи, и гофрети, вместо само едното.
— Дадено — съгласи се тя и посочи с химикалката си лекаря.
— За мен същото — поръча той.
— Добро момче — одобри сервитьорката и припна към кухнята.
— Трябва да се похапва между закуската и обяда — опитах се да обясня аз.
Докторът сви рамене.
— Ти ядеш за двама. Кажи… как е при теб?
— Ако имаш предвид състоянието ми, всичко е наред. Сега вече се чувствам значително по-добре. Все още се уморявам, но ще бъде все така. Вече не ми се вие свят, не повръщам, не съм чак толкова изтощена, че да заспивам в тоалетната в службата.
Той избухна в смях.
— И това ли се е случвало?
— Само веднъж — признах. — Сега вече е по-добре. Въпреки че животът ми съвсем не е като песен на Мадона, влача се напред — прокарах театрално длан по челото си. — Съвсем сама.
Той присви очи към мен.
— Това не беше ли Гарбо?
— Недей да притесняваш една бременна жена.
— Ама това беше най-ужасната имитация на Габро, която някога съм виждал.
— Справям се по-добре, след като си пийна — въздъхнах. — Господи как ми липсва текилата.
— И на мен — обади се сервитьорката, докато поставяше на масата.
Веднага нападнахме.
— Много е вкусно — отбеляза той между хапките.
— Нали? — въодушевих се аз. — Тук правят най-хубавите гофрети. Тайната е в маста.
Той ме погледна.
— Хоумър Симпсън.
— Браво.
— Имитираш Хоумър много по-добре от Гарбо.
— Да. Познай какво говори това за мен? — смених темата, без му дам възможност да отговори. — Ти мислиш ли си понякога за сирене?
— Непрекъснато — призна той. — Направо е мъчително. Лежа буден нощем и все си мисля за… сирене.
— Не, питам те сериозно — настоях и си боднах картоф. — Кой е измислил сиренето? Кой ли си е казал: „Я, бас държа, че това мляко ще има страхотен вкус, ако го оставим да стои, докато плесеняса.“ Сиренето трябва да се е появило по погрешка.
— Не се бях замислял — призна доктор Кей. — Затова пък съм се чудил за „Чийз Уиз“.
— Официалната храна на Филаделфия!
— Ти поглеждала ли си някога какво включва „Чийз Уиз“ — попита той. — Направо падаш.
— Като си говорим за падане, ще ти покажа фактологията, която ми даде лекарката за епизиотомиите — казах. Той преглътна с усилие. — Може да не е, докато ядем — примирих се аз. — Ама сериозно, какво ви става на вас, лекарите? Да не би да се опитвате да принудите населението да живее като в манастир?
— Притесняваш ли се от раждането?
— И още как. Опитвам се да намеря болница, в която да ми дадат от онова хапченце — погледнах го с надежда. — Ти не можеш ли да ми го изпишеш?
Той се заливаше от смях. Усмивката му наистина беше много приятна. Плътните му устни бяха като затворени в скоби от врязалите си около устата му бръчки. Бе по-млад, отколкото ми се бе сторил отначало, но със сигурност бе поне петнайсет години по-възрастен от мен. На много хора възрастта им личеше.
— Ще се справиш — увери ме той.
Даде ми половината си гофрета и дори не трепна, когато си поръчах горещ шоколад и настоях тази лека закуска да мине за негова сметка, защото ми бил длъжник, че съм го довела в това заведение.
— Сега къде отиваме? — попита той.
— Можеш просто да ме оставиш на „Фреш Фийлдс“…
— Не, не. На твое разположение съм.
Погледнах го.
— Търговският център „Чери Хил“ — предложих, изпълнена с надежда. Това бе от другата страна на реката в Ню Джърси. Там имаше магазин от веригата „Мейси“, два магазина за бъдещи майки и музикален магазин. Луси бе взела моята кола за уикенда, защото си бе намерила работа като пееща разносвачка на цветя, но условието било сама да си осигури транспорт, докато чакаше кариерата й на манекенка да я изстреля към висините.
— Да вървим.
Колата му бе лъскава, сива, тежка и голяма. Вратите се затваряха с меко прищракване, а моторът мъркаше в сравнение с моята малка хонда. Вътре бе безупречно чисто, а седалката до шофьора изглежда не беше използвана.
Качихме се на отбивка 676, минахме по моста „Бен Франклин“ над искрящата на слънцето река Делауер. Тук дърветата бяха започнали да се раззеленяват и слънцето се отразяваше във водата. Краката ми бяха приятно уморени от разходката, бях похапнала хубаво и когато обхванах корема си с ръце, усетих нещо, което не можах да определя. „Щастлива съм“, сетих се най-сетне аз. Чувствах се щастлива.
На паркинга го предупредих.
— Когато влезем в магазините, могат да си помислят, че ти си…
— Бащата ли?
— Ами да.
Той ми се усмихна.
— Как искаш да се държа?
— Ами… — дори не се бях замислила, докато се наслаждавах на огромната мощна кола и се радвах на пролетта и на щастието си. — Ще решим на място.
Не се получи зле. В магазина, откъдето купувах задължителни за бременни дрехи (дълга рокля, къса рокля, пола, панталони, блузони — всички от някакъв немачкаем разтеглив плат, по който не оставали петна, бе пълно с народ и не ни обърнаха почти никакво внимание. Същото стана и в другия магазин, за който имах купони, и за една покупка получавах подарък същия артикул като закупения. Усетих, че момичето в „Бейби Гал“ поглежда от него към мен, след това пак насочва поглед към мен, докато прибираше покупките ми, но не каза нищо. Не бе като жената в детския магазин „Граховото зърно“, която миналата седмица ни каза на нас със Саманта, че и двете трябва да сме смели, а пък продавачката в „Ма Жоли“ ме увери, че на татенцето много ще му хареса клинът, който пробвах.
С доктор Кей бе приятно да се пазарува. Беше тих, но когато питах, веднага ми казваше мнението си, носеше и покупките, и раницата ми. Купи ми обяд от една будка (звучи гадно, но в интерес на истината храната на „Чери Хил“ е чудесна) и никак не се притесни от четирите ми посещения до тоалетната. Последния път, докато ме чакаше, дори се отби в кучешкия магазин и купи кокал от пресовани жили дълъг поне колкото Нифкин.
— Така няма да се чувства пренебрегнат — обясни той.
— Кучето ми ще се влюби в теб — уверих го. — Ще стане бързо. Обикновено Нифкин е първата цедка за… — хората, с които излизам на срещи, помислих си. Само че сега не бяхме излезли на среща — нови приятели — завърших най-сетне.
— Харесваше ли Брус?
Усмихнах се, когато си спомних как двамата съжителстваха в нещо като крехко примирие, а аз имах чувството, че то ще се превърне във война, ако си обърна гърба. Брус с огромно неудоволствие се бе съгласил да остави Нифкин да спи в леглото ми, както си бе свикнал, а Нифкин със същото неудоволствие се бе съгласил, че и Брус има право на съществуване, но за сметка на това се надигаха гласове, отправяха се обиди, дъвчеха се обувки, колани и по някой и друг портфейл.
— Според мен Брус така и не се накани да изхвърли Нифкин. Не беше от хората, които обичат кучета. Не че Нифкин е лесен — облегнах се, вдъхнах новата миризма от седалките и оставих следобедното слънце да ме погали.
Доктор Кей ми се усмихна.
— Уморена ли си?
— Малко — казах и се прозях. — Ще подремна, като се прибера.
Обясних му как да стигне до моята улица, а когато завихме по нея, той кимна одобрително с глава.
— Красива е — отбеляза. Огледах се и се опитах да видя всичко през неговите очи: напъпилите дървета, разперени над тротоара, саксиите с цветя пред къщите.
— Да — отвърнах. — Имах късмет.
Когато ми предложи да ми помогне да отнесем нещата на горния етаж, нямах намерение да му откажа, въпреки че се чудех, докато качвахме пликовете с пеленки до третия етаж, как ли ще му се види апартаментът ми. Той сигурно живееше в покрайнините, в някоя от онези внушителни къщи на Мейн Лайн с поне шестнайсет спални, поток през градината, кухня с уреди. Поне апартаментът ми беше сравнително спретнат, казах си. Отворих вратата и Нифкин се изстреля към антрето, за да подскочи радостно във въздуха. Доктор Кей се разсмя.
— Здрасти, Ниф — поздрави, а Нифкин подуши кокала подарък, въпреки че бе опакован в три найлонови плика, и изпадна във възторг. Оставих покупките на канапето и забързах към банята, докато Нифкин се опитваше да се пъхне в пазарския плик.
— Настанявай се! — провикнах се аз.
Когато се върнах, доктор Кей бе във втората спалня, където напразно се бях опитвала да сглобя люлката, подарък от една от приятелките на майка. Бяха ми дали люлката недовършена, без всякакви инструкции, а сигурно имаше и липсващи части.
— Това нещо не е както трябва — измърмори той. — Имаш ли нещо против да я погледна.
— Добре — отвърнах, изненадана и доволна. — Ако успееш да я сглобиш, ще съм ти много задължена.
Докторът ми се усмихна.
— Изобщо не си ми задължена — каза. — Днес се забавлявах страхотно.
Преди да измисля какво да отговоря, телефонът звънна. Извиних се, грабнах слушалката и се настаних на леглото.
— Кани! — прозвуча познат британски акцент. — Къде беше?
— На пазар — отвърнах.
Каква изненада! С Макси си пишехме имейли, понякога й звънях от службата. Тя споделяше неприятностите на снимачната площадка на „На живо“, футуристичен трилър, в който играеше със суперготин нашумял актьор, с не един, не двама, а цели трима мениджъри, задължени да следят държанието му и да го пазят да не кривне от правия път, беше ми съобщавала в имейлите си как да вложа парите, които отделях за бебето. Аз й разказвах за работата си, за приятелите… за плановете, които имах. Тя не задаваше много въпроси за раждането, предполагам се опитваше да бъде съобразителна.
— Имам страхотна новина — започна тя. — Невероятна. Великолепна. Направо ще паднеш. Сценарият ти — избъбри задъхано.
Аз преглътнах с усилие. След срещата ни в Ню Йорк нито веднъж не бе споменала сценария. Бях решила, че го е забравила, че не го е прочела или че го е прочела и е решила, че е толкова ужасен, та заради приятелството ни е по-добре да не говори за него.
— Страшно ми хареса — призна тя. — А Джоузи е съвършената героиня. Умна, упорита, забавна и аз бих я изиграла с удоволствие.
— Нямаш проблем — отвърнах, защото все още не разбирах какво става. — Започвай да се тъпчеш.
— Влюбих се в ролята — продължи Макси, без да ми обръща внимание, редейки думите все по-бързо и по-бързо. — Да знаеш, че имам договор с едно студио „Интермишън“… показах сценария на агентката си. Тя им го занесла. Страшно са си паднали по него… особено ако аз играя Джоузи. И така, с твое позволение… „Интермишън“ биха искали да купят сценария ти за мен. Ти, разбира се, ще бъдеш част от работата… Мисля, че двете ще успеем да се преборим да няма промени, ще си изберем актьорите и най-вече режисьора…
Аз не слушах. Отпуснах се назад на леглото, сърцето ми преливаше от непозната възбуда. Ще имам свой филм, казах си и по лицето ми се разля широка усмивка. Господи, най-сетне се случваше, някой щеше да превърне сценария ми във филм! Вече съм писателка, успях, може би ще стана богата!
И тогава го усетих. Също като приливна вълна вътре в мен, сякаш се люшна нежно, направи го отново, все едно понесено от вълна. Изпуснах телефона и прилепих длани към корема, а след това долових настойчива поредица от туп, туп, туп. Мърдаше. Моето бебе мърдаше.
— Ето те и теб — прошепнах аз. — Най-сетне си тук!
— Кани? — повика ме Макси. — Добре ли си?
— Чудесно — отвърнах и се разсмях. — Страхотно.