Сюзън Джонсън
Любовникът (5)

Пета глава

Венера не бе очаквала, че херцогинята ще придружи своите слуги. Тя се появи, седнала до кочияша на големия фургон. Беше облечена със скромна ленена рокля и удобно сламено боне, без обичайните слоеве грим по лицето. Имаше такъв вид, сякаш възнамеряваше да работи рамо до рамо със своите хора.

Младата жена приветства с усмивка възрастната дама, очарована, че тя очевидно не гледаше на работата като на нещо невъзможно. Подобно нещо се срещаше изключително рядко сред представителите на висшето общество.

— Ела при мен — предложи Пеги и се отмести, за да й направи място на широката седалка. — И дай на Уил указания как да намери склада.

Французойката остави смаяния си иконом на тротоара, качи се на високата седалка за кочияша с помощта на един от хората на Пеги. Щом се озова до нея, изведнъж се почувства в изключително добро настроение.

— Колко се радвам, че се виждаме пак — възкликна тя. — Не бях разбрала, че искаш да помагаш.

— Нямах търпение най-после да направя нещо продуктивно. Следобедните чайове, партитата и баловете в един момент започват да досаждат.

— И още как — съгласи се Венера.

След като дадоха указания на кочияша, дамите започнаха да обсъждат двете парижки болници, финансирани от Венера. Херцогинята я разпита за някои подробности. За нея не бе достатъчно само да даде пари за някаква благотворителна дейност и да сметне, че е изпълнила дълга си. Впечатли се дори още по-силно от младата си събеседница, след като научи колко голям брой хора се лекуват ежедневно в благотворителните здравни заведения.

— За бога, разходите трябва да са колосални при толкова много пациенти! Джак изпрати ли чека?

— Не, но това не е необходимо. Сигурна съм, че той просто се опитваше да бъде любезен. Семейството ми има достатъчно ресурси, за да поддържа двете болници.

— Допълнителните средства никога не са излишни, скъпа. Ще се погрижа някои от моите приятели също да помогнат. А ако бъдеш така добра да дадеш на моя стюард някои съвети откъде започва организацията за един такъв проект, с радост бих направила нещо подобно и тук.

— Човек изпитва огромно удовлетворение, когато види излекувано детенце, млада майка, на която е дадена квалифицирана помощ при раждането, или оздравял работник, който иначе би останал инвалид вследствие от нараняването. Тази работа ми носи невероятно удоволствие, макар родителите ми понякога да смятат, че би трябвало да облекча малко разписанието си.

— Ти си млада и енергична. Защо да не правиш това, което ти харесва, докато имаш сили? Споменът за дните ми на сцената все още ме изпълва с щастие, макар понякога да сме работили безкрайни часове наред при трудни условия. Но не бих се отказала от тези преживявания за всичките пари на Сирил.

— Снощи Джак каза, че бракът ви бил по любов. Това е чудесно.

— Сирил беше най-съвършеният мъж, когото познавам. Наистина съм невероятна късметлийка, след като го открих в този груб свят.

— Отдавна ли си сама?

Венера не желаеше да разпитва за смъртта на херцога, тъй като тази тема сигурно бе мъчителна за нейната събеседница.

— Вече десет години и продължава да ми липсва всеки божи ден. Той предизвика цялото си семейство, за да се ожени за мен. Беше много смел.

— Бил е голям щастливец.

— И двамата бяхме лудо влюбени в продължение на четирийсет години. Разкажи ми за твоето семейство. Всички са чували за баща ти и дядо ти. Имаш ли братя и сестри? Чух, че майка ти е от Кент.

През целия останал път до склада двете жени говориха за семействата си. Херцогинята имаше две деца, родени късно по време на брака. В момента синът й беше в Египет, пътуваше с керван в пустинята. Дъщеря й пък беше женена за дипломат, който бе изпратен във Виена.

— И двамата ще се върнат в Англия тази есен. Ти възнамеряваш ли да стоиш дълго?

Французойката поклати глава.

— Още две седмици, може би месец, но не повече. Дойдох да купя някои от новите съоръжения, които ще бъдат показани по време на Световното изложение. След като си свърша работата тук, ще се върна в Париж.

— С Джулия щяхте да си паснете много, въпреки че е малко по-голяма от теб. Тя е радетелка на женската независимост, макар да не мога да си обясня откъде са й дошли наум тези радикални възгледи. — Херцогинята се усмихна дяволито. — А ако синът ми някой ден прояви и най-малко желание да се жени, ще опитам да те убедя да останеш малко по-дълго тук и да се запознаеш с него. Вярно, баща му наближаваше четирийсетте, когато се оженихме — продължи да размишлява на глас тя. — Джефри вероятно смята, че разполага с още десет години, преди да усети нужда да си намери съпруга. Джулия ме дари с моите прекрасни внуци, за които съм толкова благодарна. Но очевидно няма да мога да изчакам синът ми да създаде наследник — ще умра много преди това.

Тъй като искаше разговорът да се върне към предишните щастливи нотки, Венера заразпитва херцогинята за внуците й и бе осведомена надълго и нашироко за все по-големите им постижения.

През целия следобед дамите наглеждаха товаренето на стоките от склада на кораба. Като привършиха работата си, Пеги успя да придума младата жена да отидат направо у тях да пият чай.

— Няма нужда да се обличаш специално, скъпа. Ще бъдем съвсем сами. Освен това още не си видяла градината ми, така че изобщо не приемам „не“ за отговор.

След щедрото дарение и помощта на херцогинята, на Венера й беше още трудно да откаже, особено като се имаше предвид, че на всичкото отгоре тя бе и много приятна компаньонка.

— Ако обещаеш, че няма да се наложи да се срещна с която и да било висша особа, както съм с мръсната си рокля — отговори тя, като опита да изчетка прашното петно върху роклята си.

— Само моята собствена висша особа, скъпа.

Херцогинята разпери широко ръце, за да покаже собствената си прашна рокля и се усмихна така, както сигурно го бе правила преди половин век на сцената на „Друри Лейн“.

— В такъв случай приемам с удоволствие, но държа да те предупредя, че съм изключително гладна. Ще омета всичките ти сладки и сандвичи.

— Колко изненадващо — възкликна с привиден ужас Пеги. — Жена, която яде. Всичките ми познати само погризват по нещичко, също като питомни катерици. Обичаш ли лимонова торта с извара?

— Обожавам всичко с извара.

— Мисля, че имаме някаква роднинска връзка. — Херцогинята я потупа по дланта. — Хайде, ще кажем на Уил да ни закара у нас.

 

 

Щом се озоваха в Гровланд Хаус, херцогинята покани своята гостенка в слънчевата дамска стая, издържана в аквамарин и светли мебели в стил Ампир, в която да се освежи. Предложи да се срещнат в градината след десет минути.

Разполагаше само с няколко минути, за да напише няколко реда на Джак.

Когато изпрати спешно пратеника да занесе посланието, в което изискваше непременно присъствието му за следобедния чай, лейди Гровланд наруши своите принципи. Без сама да може да обясни как, тя бе доловила влечението между блудния си кръщелник и изключителната мис Дюра, и нямаше намерение да стои настрани. Затова излъга, без никакви угризения, и помоли Джак да се отбие незабавно, за да й помогне да вземе решение във връзка с някакво желание на внуците й. Маркизът беше нещо като неин съветник по бизнес въпросите, когато синът й отсъстваше.

— Намери го, където и да е — нареди тя на лакея. — Ако го няма вкъщи, провери първо при мадам Робюшон. Там е любимото му място за прекарването на следобедите.

Херцогинята разбираше много добре как живеят самците от висшето общество. Съпругът й бе водил ергенски живот в продължение на почти две десетилетия, преди да я срещне. Сега синът й следваше неговите стъпки. Знаеше много добре как богатите млади мъже прекарват свободното си време. Освен това бе в течение на всички клюки, благодарение на личната си камериерка Моли — на обяд тя можеше да каже кой с кого е закусвал сутринта.

Пеги даде указания на Моли, която бе нейна довереница за всичко.

— Появи ли се Джак, моментално го доведи в градината.

— Той ще ви се ядоса много, милейди — предупреди я камериерката, а очите й бяха разширени от тревога.

— Не и пред мис Дюра. Няма да го покаже пред нея.

— Разбира се, че и това може да не го спре — възпротиви се Моли. — Познавате темперамента му.

— Но и знам, че снощи бе обзет от истинска меланхолия, щом мис Дюра си тръгна, независимо дали му се искаше или не му се искаше да го признае. Защо да не го побутна в правилната посока?

— Толкова сте смела, милейди — заяви камериерката. — Меланхолия или не, но маркизът има ужасяващо горещ темперамент.

— Познавам го още когато си смучеше пръстчетата като бебе — отбеляза лейди Гровланд и прибра една изскочила къдрица зад ухото си. — Мога да се справя с него. Ти само се погрижи да дойде в градината. А после, след приличен интервал, ме извикай уж за нещо важно. И не забравяй — нито дума пред него, че мис Дюра е в къщата.

— Устата ми е запечатана, милейди.

— Погрижи се същото да важи и за останалата част от прислугата.

С тези думи херцогинята приглади полите си и излезе от стаята със сценичното присъствие на завършена актриса.

 

 

Градината беше спокойна и тиха, закътана между покрити с рози тухлени стени. Посадената от някой отдавнашен представител на семейство Гровланд магнолия хвърляше сянка над ъгъла, където бе поставена масичката за чай.

Венера се бе отпуснала на стола. Кремавият цвят на копринената дамаска създаваше прекрасен фон за златистата й красота и папратовозелената муселинена рокля. Тя махна с ръка, щом зърна слизащата по стълбите на терасата херцогиня, която отговори бодро на поздрава й.

— Казах на Оливър, че след всичката тази работа днес заслужаваме най-доброто шампанско — заяви Пеги, като наближи.

— Вече ми сервираха. — Младата жена протегна към своята домакиня полупразната си чаша в подкрепа на казаното. — Освен това икономът ти настоя да опитам лимоновите тортички с извара. Както виждаш — посочи тя към почти празната чиния, — аз го послушах дословно.

— Кажи как бих могла да помогна утре — каза възрастната дама, като си наля чаша шампанско. — От цяла вечност не съм се забавлявала така. Дали не би могла да ми дадеш някои инструкции относно покупките, които трябва да направя за моята благотворителна болница.

— С най-голямо удоволствие. Възнамерявам утре да отида отново на изложението за следващия рунд.

— Великолепно! Чакай да ти напълня чашата.

Лейди Гровланд нарочно бе избрала да пият чая си насаме, а не пред прислугата. Беше уверена, че маркизът щеше да бъде открит, и не желаеше при появата му да има странични зрители.

Вече бяха привършили бутилката шампанско, лимоновите тортички с извара и половината от сандвичите със сьомга, а дискусията им относно наскоро назначената комисия за справяне с мизерията бе в разгара си, когато Джак се показа на терасата. Тъй като бе разположила стола си така, че да вижда терасата, херцогинята се изправи незабавно и му махна приветствено.

Венера се обърна да види кой е пристигнал и лицето й почервеня веднага.

Щом видя коя е гостенката на неговата кръстница, младият мъж спря насред пътя си и дори за момент се запита дали да не се обърне и да си тръгне. Значи внуците. Сега разбираше защо лакеят на Пеги бе толкова настоятелен, защо не се бе съгласил да го остави да дойде да се види с херцогинята тази вечер.

„Да върви по дяволите Пеги с нейните номера“ — изруга наум той. Разбира се, не можеше да се обърне и да избяга, и тя го знаеше много добре. Подобна постъпка щеше да бъде наистина странна.

Поклони се светски на дамите и след кратко колебание седна по покана на лейди Гровланд. Нямаше намерение да откаже предложението й да опита шампанското. Сигурно щеше да му се наложи да изпие няколко чаши от него, за да превъзмогне тази неловка, зле скроена ситуация.

Възрастната дама поддържаше жизнерадостно разговора, като бъбреше непрекъснато за следобеда, който бяха прекарали на пристанището, прехласваше се от „расовия“ кораб, който Дюра паша използваше за транспорт, изброяваше достойнствата и моралното удовлетворение, които носеше организирането на подобна благотворителна болница, и непрестанно пълнеше чашата на своя кръщелник.

Всеки от двамата млади чувстваше остро присъствието на другия и случилото се помежду им предишната нощ. Измъчвани от неподходящи за случая усещания, предателски спомени, копнежи, които не можеха да определят, те отвръщаха вяло на опитите на лейди Гровланд да ги включи в разговора.

„Венера има вид на провинциална камериерка в леката си муселинена рокля и нефризирана коса“ — помисли си кисело Джак. Беше толкова свежа и сочна, безкрайно изкусителна. По дяволите хитростите на неговата кръстница! Кой можеше да устои на подобна съблазън? Протегна отново ръка, за да напълнят чашата му, сякаш можеше да се опие до състояние, в което повече нямаше да бъде подвластен на чувствеността.

„Джак ухае на женски парфюм“ — помисли си ядосано французойката, сякаш имаше право да му се ядосва за това или гневът й щеше да я предпази от собствените й желания. Мургавата му коса, стегнатото, мускулесто тяло и неизтощимата му мъжественост я привличаха неустоимо, а той самият се бе отпуснал нехайно на стола си, очевидно, без да осъзнава какво въздействие имаше върху нея. Даде си дума да не се поддава на този подсъзнателен копнеж; отказваше да бъде като всички останали жени, които го познаваха.

Викът на Моли разпръсна напрежението:

— Имате писмо, милейди! — обяви тя, като размаха някакъв лист хартия от далечната тераса.

— Не мога да разбера какво й става на Моли — възкликна с шеговито възмущение херцогинята. — Мислех, че съм я обучила добре, а не да крещи така. Извинете ме за момент. — Изправи се и махна в отговор на камериерката. — Джак, налей шампанско на мис Дюра. Чашата й е празна. Връщам се след минутка.

Младият мъж се изправи, за да напълни чашата на Венера.

— Доколкото разбирам не си наясно с машинациите на Пеги.

Неудобството й бе очевидно.

— Едва ли — отвърна лаконично тя. — Не знам какво очаква да постигне. Моля те… — протегна ръка. — Наистина не искам повече шампанско.

— В такъв случай ще изпия всичко.

И той се отпусна отново на стола си, с бутилката в ръка.

— Май не ти е удобно, а? — попита саркастично французойката, благодарна, че той бе не по-малко смутен от нея самата.

— Господи, и още как. Пеги ме повика уж по работа. Трябваше да й изнеса една хубава лекция.

— Смяташ ли, че би имало някаква полза?

Неочаквано за себе си той се засмя.

— Не, в никакъв случай.

— Не е нужно да оставаш заради мен. Ще обясня на Пеги за в бъдеще да не губи нито своето, нито нашето време.

Говореше рязко; смехът му й напомняше прекалено силно за изминалата нощ. Искаше й се той да си тръгне скоро, тъй като се страхуваше, че в крайна сметка нямаше да устои на изкушението.

Странно, но думите й не го изпълниха с очакваното облекчение.

— Може би аз не си губя времето.

— Губиш го, уверявам те. Не ми се иска да стана обект на нови обзалагания.

— Никой не получи нищо. Отрекох всичко. А ако някой има желание да оспорва думите ми, ще бъде добре дошъл да ме предизвика на дуел.

— Никой няма да го направи.

Маркизът поклати глава.

— Какво кавалерство, Редвърс. Би трябвало да ти благодаря, струва ми се, но как да го направя като миришеш на парфюм посред бял ден.

Той я погледна над ръба на чашата си.

— Това възмущава ли те?

— Не ме гледай така. Да, възмущава ме.

— Просто придружавах един приятел. Не съм участвал.

— Недей да обясняваш. Не ме засяга какво правиш с времето си.

— Но не ти харесва, че мириша на парфюм.

— Заради това, което той намеква за безцелния ти живот. Нямаш ли други интереси?

— Би ли имало значение, ако имам?

— Разбира се, че не. Не знам защо изобщо водим този разговор.

— Може би защото ми се иска да те любя отново, въпреки всички предупредителни камбанки, които звънтят в мозъка ми. И дано не ме помислиш за прекалено нескромен, но подозирам, че и ти също искаш.

— Определено не искам.

Но бузите й порозовяха и тя отказа упорито да срещне погледа му.

— Не казвам, че ще го направим, а само, че искаме. На мен не по-малко от теб не ми се иска да се поддам на тези безпрецедентни чувства.

Щом чу думата „безпрецедентни“ Венера си пое дълбоко въздух, като че ли по такъв начин можеше да спре свиването на стомаха си. Това определение отразяваше съвсем точно собствените й непокорни емоции.

— Да, не ни се иска. Съгласна съм.

Джак я изгледа остро. Този звук му бе познат. И внезапно той се превърна във въпрос дали всъщност предпочиташе да действа съобразно своите чувства.

Тъй като дамата го желаеше, каквото и да твърдеше.

Изруга наум; не бе свикнал да потиска желанията си.

— Тези усещания не ми се нравят.

— Мисля, че трябва да тръгваш.

— Или да си тръгнем заедно.

Думите излязоха като че ли съвсем независимо от волята му.

— Невъзможно е…

Но тонът й не беше убедителен.

— Имам къща край реката недалеч оттук — промълви бавно той, като подбираше внимателно думите си, сякаш имаше нужда от оправдание за това, което казва. — Всичко в нея е в селски стил. Никой няма да ни види там.

— Мразя това. Мразя и теб, задето ме караш да се чувствам така.

— Там ще можеш да ми се караш на воля — отвърна с лека усмивка той.

— Какво значение има кого ще заведеш там? Как изобщо си в състояние да правиш някаква разлика все още?

Джак като че ли не я чу.

— Трябваше да си тръгна още като те видях. Не знам защо не го направих.

— Ама наистина си очарователен.

Младият мъж сви рамене.

— Съжалявам за откровеността си. По принцип предпочитам да мина без откровености при уреждането на подобни неща. Така е много по-лесно.

— Трудно ли ти е да мислиш за възможността да ме любиш?

— Изключително изнервящо ми действа.

Венера го изгледа продължително.

— Напълно те разбирам — промълви тя.

— И двамата сме адски неопитни в това отношение… и проявяваме изненадваща чувствителност.

Сърцето й заби лудо.

— Абсолютни новаци.

— Пеги и Моли надничат иззад завесите в гостната — отбеляза маркизът. — Какво ще кажеш да вземем да се любим тук, за да доставим радост на сърчицата им?

— Спести ми ексхибиционистките си наклонности, Редвърс.

— Джак — измърмори той.

Бяха й необходими няколко секунди, докато отговори.

— Джак — произнесе най-сетне тя, много тихо.

Тази дума й се струваше изпълнена с невероятни възможности.

Младият мъж се изправи и й подаде ръката си.