Сюзън Джонсън
Любовникът (15)

Петнадесета глава

Дъждът, който от дълго време заплашваше да се излее, най-после заваля и през целия следващ ден Джак и Венера не се показаха изобщо навън. Предстоящият край на общото им време не им излизаше от умовете, затова прекараха почти целия ден в спалнята му, като едва привечер отидоха да пийнат по нещо в кабинета. Но на следващия ден щеше да се наложи да се появят отново сред обществото, тъй като тогава се провеждаше едно от класическите конни надбягвания на сезона, в което щеше да участва и Форчън.

Пристигнаха късно, за да намалят максимално престоя си сред представителите на своята класа. Веднага след като приветстваха жребеца с победата, те побързаха да се измъкнат, и оставиха треньорът на животното да получи наградата. Времето им беше съвсем ограничено и вече дори минутите имаха значение. И макар нито единият, нито другият да не бе готов да признае колко се измъчва от предстоящата раздяла, и двамата усещаха взаимното си безпокойство.

Непрекъснато нарастващото им желание за усамотение стана причина по обратния път за Лоли Мил Джак да седне на седалката на кочияша. Нямаха настроение за разговор, защото съзнанието им бе погълнато от нетърпение, сякаш идваше краят на света. Над селския път цареше абсолютна тишина, нарушавана само от чаткането на конските копита, затова внезапното изпукване от близкия храсталак им се стори подозрително.

Животното наостри уши. Джак погледна в посоката, откъдето се бе чул шумът, и изведнъж го обзе тревога.

— Залегни! — извика той.

Изтрещя изстрел.

Венера се хвърли на пода на каретата.

— Стой така! — изкрещя младият мъж и размаха камшика над коня, за да го накара да хукне още по-бързо. Не беше сигурен дали някъде напред в храстите нямаше други, скрити в засада хора. Погледът му трескаво оглеждаше пътя и живия плет около него, опитвайки да долови евентуалната опасност, докато умът му се мъчеше да проумее кой би искал да убие французойката.

Куршумът бе направил дупка в седалката, точно на мястото, където бе седяла тя.

Не намали темпото до края, а когато се озоваха в Лоли Мил, веднага нареди да затворят и заключат портата зад тях. Внесе Венера на ръце в една от стаите, чиито прозорци гледаха безопасно към обградената от високи стени градина. Повика конярите и организира незабавно въоръжена охрана на имението.

Все още в състояние на лек шок, младата жена слушаше разсеяно нарежданията, които Джак даваше на своите хора. Беше прекарала достатъчно време в далечни места по света, където не бе изключено да те застрелят, но не проумяваше защо някой щеше да я напада в пасторална Англия, само на няколко мили разстояние от многолюдната писта за конните състезания в Епсъм. Усилията й да се сети кой би могъл да иска да я нарани останаха безплодни.

Джак обаче бе видял съвсем ясно човека с пистолета, и щом останаха сами, я попита дали има някакви врагове.

— Не се сещам. Възможно ли е изстрелът да е бил предназначен за теб? Или пък да е бил заблуден изстрел на някой ловец?

— Може би — отговори уклончиво той, седнал до нея на дивана и стиснал ръката й в дланта си. Но дулото на пистолета, който бе видял, бе подпряно здраво на един от клоните на дървото. Непознатият висок човек, когото бе зърнал иззад храсталака, бе застопорил здраво оръжието си и бе разполагал с предостатъчно време да се прицели. А в тези гъсто населени графства се ходеше на лов само за лисици и гъски, но те определено не се движеха на тази височина, на която се намираше седалката на една карета. — При дадените обстоятелства може би ще бъде най-разумно да тръгнем за Лондон рано.

— Защо не отидем направо за Дувър?

— Ако предпочиташ. Но все още не можеш да ме напуснеш — промълви той и я стисна за ръката. — Остават ни още три дена.

Младата жена се усмихна.

— Наистина си настойчив. Защо не се настаним на моя кораб? В интерес на безопасността.

— Хората ми оглеждат наоколо в търсене на информация. На тези места непознатите правят впечатление. Някой може да е видял човека, който стреля по нас. Дотогава предлагам да не се показваме навън и да тръгнем за Дувър, щом се стъмни.

— Не може ли да е било случайност?

Джак сви рамене.

— Кой знае. — Неприятната сцена със семейство Палмър, което се стремеше със зъби и нокти към неговите титли и богатство, бе прясно напомняне за това, докъде алчността може да доведе човек. — Но защо да рискуваме?

— Съгласна съм. И така, какво ще правим до смрачаване? — промърмори тя и се усмихна.

Маркизът се обърна към нея, ухилен до уши; очевидно най-сетне идваше ред на приятните изживявания.

— Колко сме ненаситни само.

— Само с теб.

— Вероятно точно заради това те обожавам.

Така, както се бе отпуснала на тежкия диван, предназначен за едрите мъжки размери, тя изглеждаше деликатна и бледа, а светлокестенявите й коси блестяха в полумрака, който цареше в облицованата с ламперия стая.

— Колко си очарователен. — Бе подпряла глава на кафявата кадифена тапицерия; потрепването на ресниците й бе единственото движение в прималялата поза. Но само докато събра полите на индиговосинята си копринена рокля в ръце и я издърпа нагоре. — Защо не заключиш вратата — предложи тя, като се размърда, намести се на страничната облегалка на дивана и разтвори подканящо крака.

— С най-голямо удоволствие — отговори той и побърза да се изправи. — Но всъщност истинското ми желание е да те заключа и да не те пусна.

— Не можеш.

Издаде дяволито долната си устна, като нацупено дете. Лорд Редвърс я погледна.

— Ще видим.

— В такъв случай баща ми и брат ми ще дойдат да ме спасяват.

Джак завъртя ключа и се обърна с гръб към вратата.

— Ако успеят да те намерят.

 

 

— Какво искаш да кажеш? Как така не си я улучил? На този забутан път не може да е имало друг жив човек!

Тревър Мичъл бе на път да получи инсулт; лицето му бе силно зачервено, изпъкналата му адамова ябълка скачаше нагоре-надолу като кукла на конци.

— Редвърс ме видя, дяволски сигурен съм, че ме видя, и това ми попречи да се прицеля както трябва.

Едрият човек пропускаше рядко целите си и точно поради това бе препоръчан от един от най-неприятните приятели на Тревър. Той очевидно не смяташе за нужно да се оправдава, просто съобщаваше истината. Стоеше невъзмутимо на масата в задния салон на селския хан, стиснал с месестата си длан халба ейл, с безизразно изражение на лицето.

— Е, ще трябва да опиташ пак, дяволите да те вземат! Платил съм за резултати и искам да ги получа!

— Казвам ви, че ме видя. Намерете някой друг. Нямам намерение да заставам отново на пътя му. Всеизвестно е, че си служи много добре с оръжие. И е един от най-добрите стрелци на Англия. Бърти Уелс би могъл да ви свърши работа. Той точно си търси нещо.

— Искаш да кажеш, че се отказваш? За кого, по дяволите, се мислиш?

— За този, който може да те смаже от бой и да захвърли тялото ти там, където никой няма да го открие. — Юначагата допи бирата си, остави халбата и се изправи. — Някакви въпроси?

Тревър като че ли се бе смалил; от напереността му не бе останала и следа.

— Лека нощ, приятел.

Мъжът допря пръст до кепето си.

— Кажи на Бърти… — Мистър Мичъл се изкашля, за да прикрие треперенето на гласа си. — Кажи му да ми се обади в Лондон.

Бе възнаграден с кимване в знак на съгласие. Вратата се затвори безшумно след наетия от него наемен убиец.

 

 

Следващият ден бе изпълнен с трескава активност за хората, които опитваха да се докопат до парите на Джак. Лорд Палмър прекара целия следобед със своя адвокат в писане на брачния договор, който трябваше да послужи като оръжие на това, което той разбираше под отмъщение. Бела и лейди Палмър обсъдиха всички подробности около сватбата по време на следобедния чай. Сара, която предпочиташе да се отдаде на приятни занимания, лежеше до любовника си Винченцо; все още не се бе окопитила напълно от току-що преживяния оргазъм.

— Дали да си сложа портокалови цветове или рози в косите? — заяви безгрижно тя, като набърчи отвратено нос. — Дали да поканим лорд и лейди Балиол на главната маса на сватбеното тържество? Нямаш представа, скъпи, колко отегчителна ще бъде цялата тази работа.

— Все едно, че забиваш нож в сърцето ми, cara mia — промълви жално младежът.

— Ще те наема да работиш единствено за мен — обеща тя. — И няма да се налага да обучаваш повече дебелите, грозни дъщери на онези парвенюта.

— Съпругът ти няма да го позволи.

Винченцо бе сломен от предстоящата сватба на своята любима.

— Татко ще съумее да накара лорд Редвърс да прави всичко, каквото му каже. Татко му е разярен точно сега.

— Защо? — Учителят по танци повдигна брадичката на Сара и се взря напрегнато право в очите й. Млад, но не и лековерен, той си проправяше сам път вече от няколко години. — Защо смяташ, че лорд Редвърс ще слуша баща ти?

— Просто ще го слуша. И не ме гледай така, Винченцо. Този брак е съвършеното решение за всички, в това число и за теб. Не искаш ли да си имаш собствен апартамент? Ами да престанеш да учиш глупави момиченца? Аз ще се погрижа за теб. Бела казва, че е напълно в реда на нещата да си имам любовник.

— Все още не си ми казала защо лорд Редвърс, който не прави нищо за никого, ще слуша баща ти; все пак той е само един бирен барон. — Гласът му бе придобил нахално любопитен тон.

— Колко си груб — заяви кисело младата жена, като се отдръпна от него, завъртя се и се надигна, като подпря гръб в купчината възглавници.

— Заради бебето ли? — Гласът му бе студен.

Тя се изчерви и се ококори насреща му.

— Как разбра?

— От месеци вече не си била неразположена, cara mia. — Погледът му бе вперен в корема й.

— А защо питаш, след като вече знаеш?

— Не бях сигурен какво си казала на баща си, нито какво той е казал на маркиза.

— Не виждам теб какво те интересува това — отвърна заплашително тя.

— Аз съм човек, cara mia, първо съм човек, преди да бъда учител по танци или твой любовник. И не съм безразличен към детето си.

— То не е твое.

— А чие е? Само преди няколко месеца ти беше девственица! — Погледът на тъмните му очи беше пронизващ. — И за това ли ще ме излъжеш?

— Знаеш, че не мога да се омъжа за теб, скъпи. — Посегна, за да го докосне по бузата, да го приласкае и успокои. — Нима не предпочиташ детето ти да се роди с титла?

— Баща ти има титла, а и моето семейство не отстъпва на семейството на един барон. Баща ми беше придворен лекар на австрийския губернатор на Верона.

— Всичко това изобщо не ме интересува. — Недоволна, че любовникът й не е лесен за убеждаване, Сара се нацупи отново. — Татко обеща да накара лорд Редвърс да се ожени за мен и аз искам да стана маркиза. Не разбирам как може да си такъв егоист и да не ме оставиш да получа това, което желая.

— Дори ако не го обичаш?

— Винченцо, моля те. — Събра смръщено светлите си вежди. — Любовта няма нищо общо с аристократичните бракове. Точно заради това имам нужда от теб — добави тя и се усмихна отново. — Ще можем да се обичаме колкото искаме.

— Струва ми се, че разчиташ прекалено много на толерантността на маркиза.

— Пфу! Бела казва, че просто трябва да знаеш как да се справяш със съпруга си.

— Бива си я по приказките. А какво прави нейният съпруг? Пропилява на хазарт и малкото пари, които са им останали.

— Е, моят съпруг няма да го прави, тъй като сигурно е най-богатият човек в Англия. И отказвам да споря повече по този въпрос. Ако не ме обичаш, просто кажи.

— Знаеш, че те обичам, cara mia. Макар родителите ти да те карат да се принесеш в жертва.

— Това не е никаква жертва! Ще живея в страхотна къща в Лондон и ще имам собствен екипаж и много, много имения в провинцията… И изобщо не се опитвай да ме накараш да се почувствам зле заради желанието си да се омъжа за богат човек. — Младият мъж мълчеше. — И не мисли, че можеш да ме накараш да съжалявам за теб. Ти си толкова красив и талантлив, и аз изобщо няма да те съжаля, колкото и да ме гледаш с тъжните си очи.

— Може би няма да искам да ти бъда любовник, след като се омъжиш.

— Разбира се, че ще искаш.

— Не е сигурно.

— Винченцо, да не си посмял да ме оставиш.

— Може би ще си намеря млада дама, която не желае единствено богатство.

— Разбира се, че и аз не желая само богатство. В твоята уста всичко това изглежда отвратително.

— Точно такова е.

— Но всички дебютантки от този сезон имат абсолютно същите желания като мен.

— Това не прави желанията по-добри. — Стройният младеж стана от леглото и тръгна по изтъркания килим в спалнята си. — Излизам да се поразходя.

Взе панталоните си от стола и започна да се облича.

— Няма да ходиш никъде. Забранявам ти. Винченцо!

— Желая ти късмет с твоя богат съпруг.

Италианецът се обу и грабна ризата от пода, където бе захвърлена насред страстта, която ги бе изгаряла само преди около час. Докато вървеше към вратата, чу как тя скочи от леглото и хукна към него. Поколеба се, вече поставил длан върху дръжката, но когато тя го прегърна през кръста и притисна топлото си голо тяло в неговото, той забрави гнева си; беше блажен, че не й е безразличен.

 

 

Срещата на лорд Палмър с адвоката не вървеше добре. Свикнал да ръководи голям бизнес, той бе очаквал просто да издиктува условията на брачното споразумение. Вместо това бе открил, че щеше да му бъде не само трудно, ами може би и невъзможно да принуди маркиза да играе по неговата свирка.

— Дори при наличието на свидетели, милорд, съдията може да не се съгласи с вашата гледна точка — повтори за десети път адвокатът, опитвайки да обясни на своя клиент за съществуването на различни стандарти на представителите на най-висшето и на малко нисшестоящото съсловие на обществото.

— Но Редвърс съсипа дъщеря ми, дяволите да го вземат.

— Той ще го оспори. Маркиз Редвърс няма никаква съвест, поне така се говори. Човек с неговото положение, богатство и влияние може да доведе толкова, дори и повече от вашите свидетели, които да отхвърлят вашите обвинения. И ще го направи.

— Съдията има ли парични проблеми?

— Какво намеквате, сър? — попита крайно възмутено адвокатът.

Той бе работил неведнъж за лорд Палмър и бе вземал парите му безскрупулно, но винаги се обиждаше от хората, които смятаха, че могат да купят всичките си желания, само защото се радват на финансов успех.

— Очевидното, разбира се — отговори нахално неговият събеседник. — Съдията има ли парични проблеми? Или, още по-точно — алчен ли е?

— Няма как да знам.

— Е, тогава си постави за цел да го разбереш. И тогава лорд Редвърс може би ще престане да ме гледа отвисоко.

— Арогантността на лорд Редвърс е най-демократично разпределена по равно между всички, ако това може да ви бъде някаква утеха, милорд.

— Единствената утеха за мен, Саймингтън, ще бъде дъщеря ми да стане маркиза Редвърс. Гледай да се погрижиш за това от мое име. Не ми пука какво ще струва.

— Не мога да гарантирам нищо, милорд, когато става дума за човек с решителността и арогантността на маркиза.

— Ако не можеш, кажи ми отсега, за да потърся някой, който ще може да го направи.

Джордж Саймингтън бе наясно със способностите си, и без никакво тщеславие си даваше сметка, че не отстъпва по нищо на който и да било друг лондонски адвокат.

— Ще направя всичко по силите си, сър, но ако можете да намерите някой способен да играе ролята на подлизурко, моля, направете го.

Лорд Палмър също бе наясно, че събеседникът му е един от най-добрите в своята област, поради което всъщност и го бе избрал за свой основен адвокат.

— Добре тогава, Джордж, няма смисъл да се караме. Направи каквото можеш. Но ако успееш да ми дадеш това, което желая, ще получиш солидна премия.

— Надявам се да мога да я спечеля, сър, но Редвърс ще се бори със зъби и нокти.

 

 

На път за Дувър Джак спря за малко в Лондон, за да се види със своя адвокат. Беше разказал на Венера един доста редактиран вариант на случката в странноприемницата на Сътън, за да обясни направеното отклонение. Тъй като се опасяваше, че наблюдават Редвърс Хаус, той уреди срещата да стане в дома на Остин Уотс.

Докато съпругата на Остин, Хелън, и Венера пиеха чай, той поговори насаме с адвоката, на когото даде ясно описание на срещата с фамилия Палмър.

— Надявам се разбра за какво става дума — рече той в заключение на своя разказ. — Ако можеш ме спаси от съда. Капанът на Палмърови обаче е съвсем просташки и съм им толкова ядосан, че, честно казано, не бих се отказал, ако трябва и да се явя в съда. Стига Палмърови да се осмелят. Репутацията на тяхната дъщеря е изложена на опасност. Моята отдавна не се нуждае от защита.

— Лорд Палмър обикновено наема Саймингтън по въпросите си от правен характер.

— Това проблем ли е?

— Не особено, но ако решите, той ще знае по-добре от всеки друг как да представи случая пред съда.

— Остави го. Това кой, третият път ли е, в който някое семейство се опитва да ме принуди да се оженя за дъщеря им? А аз никога не поглеждам към младите госпожички — добави с отвращение маркизът. — В миналото сгреших, като уреждах този въпрос тихомълком извън съда.

— Ти предпочете да не се занимаваш с правни спорове, доколкото си спомням. Смея ли да ти припомня, че ти го казах още тогава?

Остин се усмихна; приятелството му с маркиза беше отдавнашно.

— Да, разбира се, че можеш. — Джак бе изпълнен с толерантност. — Кажи ми обаче, има ли възможност да се справим бързо с този проблем?

— Не ми се ще да давам обещания, след като съперник ще ни бъде Саймингтън.

— Направи каквото можеш, за да им окажеш натиск. Убеден съм в способността ти да ме измъкнеш от цялата тази каша с възможно най-голяма скорост.

— Къде ще мога да те намеря, ако имам нужда от теб?

— Ще бъда в Дувър през следващите няколко дена, но информацията за местонахождението ми е строго поверителна поради очевидни причини. След това се връщам в Лондон.

— Ще искаш ли охрана по време на пътуването до Дувър?

Джак бе споделил накратко за инцидента край Епсъм, който за малко не бе завършил фатално.

— Разполагам с предостатъчно охрана, но благодаря все пак.

— Значи имам пълна свобода на действие за създаване на максимален дискомфорт на семейство Палмър?

— Никакви задръжки. Дай на Саймингтън да го разбере още от самото начало.

Остин намести ръкавелите на ризата си под кадифения смокинг, усмихнат доволно.

— Нямам търпение този път да нападаме ние.

— Добре. Уведоми ме, ако ти е необходимо нещо. Ако ти потрябва присъствието ми, преди да се върна от Дувър, личният ми лакей обикновено знае къде да ме намери.

— Няма ли да го вземеш с теб?

— Не. — Маркизът го погледна развеселено. — Това смущава ли те?

— През последния месец е невъзможно човек да се свърже с теб. Хорските езици са направо неуморни във връзка с това.

— Би ли искал да ме питаш нещо? — попита провлечено лорд Редвърс, като погледна приятеля си под тежко надвисналите клепачи.

— Цялото висше общество би искало да го направи. — Остин наклони леко глава в знак на тактично уважение. — Доколко сериозна е тази връзка?

— Достатъчно сериозна, за да задържи интереса ми в продължение на цял месец.

— Мис Дюра е прелестна.

— Това е само едно от многобройните й достойнства.

— Но тя си тръгва, така ли?

— Опитвам се да я уговоря да остане, но Венера работи… Това е нещо съвсем ново за една богата жена. А и след нападението срещу нея трябва да съм непростимо бездушен, за да я излагам на по-нататъшна опасност.

— Да не залинееш от мъка?

Адвокатът, който сам бе младоженец, знаеше от личен опит колко силна може да бъде любовта.

— Добър въпрос. Задай ми го отново след няколко месеца.

— Твърде безгрижно говориш, Джак.

— Съмнявам се, че бих променил мнението си относно моята свобода, ако това искаш да чуеш.

— Когато човек е влюбен, свободата изобщо не може да бъде пречка.

— В такъв случай не трябва да се влюбвам, тъй като свободата все още заема едно от първите места в списъка с най-важните за мен неща.

— Тогава ти пожелавам приятно прекарване в Дувър.

— Имам намерение да се възползвам от пожеланието ти.

— А аз ще информирам Палмърови, че скоро няма да се сродят със семейство Фицджеймс.

— Хиляди благодарности, Остин — заяви Джак и се надигна от мястото си.

— Защо не видим дали дамите са приключили с чая си — отговори приятелят му и също се изправи.

Измина още един час, преди Джак и Венера да напуснат дома на семейство Уотс, защото разговорът по време на следобедния чай се превърна в разгорещено обсъждане на последните законодателни реформи в парламента. Хелън Уотс се занимаваше активно с организацията на няколко безплатни училища-пансиони за бедни деца в Лондон. А Джак, който не правеше благотворителните си интереси публично достояние, спонсорираше щедро тази кауза.

Но маркизът не изпускаше часовника от очи и не след дълго предложи да тръгват. Щом се настани в каретата, Венера го изгледа с ново любопитство.

— Нямах представа, че се занимаваш с реформаторство.

— Моят секретар се занимава с повечето въпроси, но от време на време ми докладва за успехите, които сме постигнали. Хари обича да ми напомня, че човек с моето богатство би трябвало да връща част от онова, което има, на по-нещастните от него в това отношение.

— Съмнявам се, че единствено неговите настоявания подтикват щедростта ти.

— Имам повече пари, отколкото са ми нужни. Защо да не направя нещо добро с тях?

— Изобщо не си такъв, какъвто изглеждаш — прошепна младата жена.

— Ти ме познаваш не по-зле от другите, скъпа. Това е.

Тя го изгледа замислено.

— Защо се стараеш толкова да създаваш подобно невярно грозно впечатление за собствената си персона?

— Не се старая. Но и не я отричам. Човек може да има повече от един интерес.

— Повечето хора смятат, че твоят единствен интерес е порокът.

— Докато ти вече знаеш колко привързан мога да бъда към семейния живот — отвърна с широка усмивка лорд Редвърс.

— Не се шегувай. Ти притежаваш набор от чудесни семейни качества… извън тези, които се проявяват в спалнята. Великодушен си към твоите арендатори, благодетел за бедните, даряваш непрестанно църквите в своята енория.

— Не забравяй състезателните ми коне — добави безгрижно той. — Към тях също проявявам снизходителност.

— Похвалите те карат да се чувстваш неудобно.

— Просто съм реалист. Определено не съм образец за добродетелност.

— Нека сменя темата с нещо не толкова страшно. Ела да ме посетиш в Париж и да видиш новата ми болница. Никакво обвързване не се очаква от теб, скъпи — побърза да добави тя, тъй като забеляза как той застана веднага нащрек.

— За мен ще бъде удоволствие.

Не каза нищо повече. Усетила уклончивостта му, Венера се постара до края на пътя да говорят за най-общи неща във връзка с висшето съсловие и общите си познати. Не след дълго непринудеността на Джак се възвърна.

Французойката нямаше представа, че бе станала тема за разговор между маркиза и неговия адвокат, нито че този разговор бе накарал лорд Редвърс да се замисли за първи път в живота по някои важни въпроси. А колкото и да искаше той от своя страна да не обръща внимание на многозначителността на своите чувства към Венера, самата тази многозначителност вече бе достатъчно тревожна за душевното му спокойствие.

 

 

Тъй като бързаше да говори колкото се може по-скоро с Бърти Уелс, Тревър пристигна в Лондон на сутринта преди своя братовчед и неговата спътница. За щастие Бърти се нуждаеше спешно от пари и беше отворен почти за всичко, което бе намислил мистър Мичъл. С всеки следващ ден от продължаващата все още връзка на Джак с Венера той усещаше как надеждите му се изплъзват все по-далеч и се изпълваше с все по-голямо притеснение. Не можеше да позволи на братовчед си да се ожени и да създаде деца.

Финансовото положение на Тревър се влошаваше все повече и повече, и натискът на кредиторите му се усилваше с всеки изминал ден. Съществуваше напълно реална възможност да бъде хвърлен в затвора за дългове. Особено непоносима бе мисълта, че братовчед му щеше да се къпе в разкош, докато той самият страдаше.

Мистър Мичъл никога не поемаше отговорност за пълната си липса на каквито и да било умения или желание да направи нещо. Ако беше разумен, можеше да живее много добре с парите, които му даваше Джак, но подобна трезва оценка никога не достигаше до ума му. Разкъсваха го завист и гняв и с годините негодуванието срещу маркиза бе прераснало в дива омраза.

И така, Бърти Уелс бе изпратен да бъде инструмент на неговата отмъстителност, докато самият той очакваше тревожно радостни новини в апартамента си в Челси.