Джон Лескроарт
Предателство (9)

8.

Малко след полунощ Ивън се опита внимателно и тихо да изкачи трите стъпала на фургона със спалните помещения. Между новините от къщи за Тара и участието си в нападението той сметна, че има достатъчно извинение да изпие повече от половин бутилка от скоча на Олстронг заедно с Нолан, след завръщането им в базата и сега земята доста се люлееше под краката му. Нямаше търпение да си легне. Утре ще се опита да обмисли нещата, които му се бяха случили тази нощ, да прецени последиците.

Той и неговите запасняци се бяха спогодили с готвачите филипинци и чиновническия състав, и сега си имаха собствено спално отделение — осем кушетки в двойна стая. Когато отвори вратата, посрещането беше нещо като изненадващо парти, само дето никой не изкрещя „Изненада!“.

Изведнъж всички лампи светнаха и най-близките направо го заслепиха, като се има предвид пиянското му състояние. Залитна назад от светлината и вдигна пред очите си ръка. За малко да се строполи назад върху стъпалата на фургона, ако едно от неговите момчета, Алън Рийз, не го беше хванал.

Когато блясъкът отслабна, Ивън примигна и донякъде дойде на себе си. Пред него, седнали на кушетките или прави, стояха хората от неговата група. Маршон Уитман, негов сержант и втори командващ след него, за огромна изненада на Ивън застана мирно и дори козирува, преди да започна с официалност, която никога дотогава не беше използвал:

— Лейтенант — каза той — трябва да поговорим.

Ивън се опита да фокусира погледа си, така че да вижда само един Маршон, не двама, застанали там пред него. Той постави ръка върху рамката на вратата, за да се крепи прав. Езикът му обаче, твърде голям за устата, успя да каже само една дума:

— Сега?

— Най-добре сега — отговори Уитман. — Трябва да се махнем оттук.

— Къде?

— Обратно при нашата част.

— Нашата част? Как ще го направим?

— Не знам, лейтенант. Но не е редно да сме тук.

Ивън, опитвайки се да спечели време, насочи поглед първо към Рийз, който стоеше до него, после към Леви, Джеферсън и Онофрио, седнали отпред на кушетките си като еднояйчни близнаци — с лакти върху бедрата и ръце, сключени пред тях — и накрая към Писони, Коши и Фийлдс, които стояха прави, със скръстени ръце, облегнати на стената. За каквото и да ставаше дума, те бяха един отбор, всички обединени в това. И, както изглеждаше, всички ядосани.

— Момчета — каза Ивън — нямаме избор. Изпратиха ни тук.

— Не точно. Изпратиха ни в Багдад, а ние дойдохме тук.

— Не съм сигурен, че виждам разликата, Марш.

Ефрейтор Джийн Писони, пясъчнорус, сговорчив механик от сервиз на Хонда в Бърлингейм и най-млад член на състава, прочисти гърлото си:

— Разликата е, че тук могат да ни застрелят, сър. Днес обстрелваха базата. Досега по улиците просто имахме късмет.

Стоящият до Ивън Рийз се присъедини:

— Списъкът с убитите тази седмица наброява сто и шейсет само в Багдад. Късметът няма да е с нас вечно.

Редник Бен Леви, студент по право в Санта Клара, влезе в хора:

— Тук сме близо месец, сър. Очакваше се това да е временно назначение, нали?

Ивън все още усещаше стаята да се люлее под краката му, но част от него бе започнала да отрезвява.

— Първо, късметът може да е с нас, момчета, ако просто много внимаваме. Но не споря с вас. Не за това бяхме изпратени тук, съгласен съм. Просто не знам какво може да се направи по този въпрос.

— Говорете с Калистън — Нао Коши беше американец с японски произход, програмист на софтуер, който бе измъкнат според него от най-добрата работа на света в „Гугъл“. — Той ни изпрати тук. Той може да ни върне.

— Не трябва да вършим тази работа. — Дебеловратият служител на „Калтранс“ от Халфмун Бей, Антъни Онофрио, беше трийсет и една годишен. Имаше две малки деца и бременна съпруга вкъщи. Беше постоянно най-тъжното момче в групата, но рядко се оплакваше. Сега обаче продължи: — Всичко се прецака, сър. Трябваше досега да са докарали камионите, които сме обучени да поправяме поне до Кувейт. Трябва да сме там и да вършим работата, за която сме подготвени, не да стоим тук зад картечниците.

— Съгласен съм с теб, Тони. Смяташ ли, че на мен ми се стои, тук? Само си мислех, че на вас ви се иска да имате постоянно място за живеене и редовно да се храните.

— Онези, с които пристигнахме — обади се Маншон, — може би вече имат тези неща, където и да се намират. Може да са по-добре от нас тук. Всички искаме да поемем този риск. Нали, момчета?

Общо одобрително бръмчене обиколи стаята.

— Същината, Ив — продължи Уитмън, — е казаното от Тони. Това дето всеки ден излизаме с колите, са глупости. Не искаме да умираме, докато охраняваме Джак Олстронг или Рон Нолан, когато ходят да прибират пари.

— Никой не иска, Марш. Аз също.

— Е, така както вървят нещата сега, това е просто въпрос на време.

Ивън поклати глава в опит да я проясни, след това прекара длан по лицето си.

— Имате право, момчета. Съжалявам. Ще разговарям с Калистън, да видим какво може да се направи. Поне ще задвижа нещата, ако мога.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Писони.

— Имам много лошо предчувствие за цялата тази работа. Всичко тук много бързо се нагорещява. Ще става все по-лошо.

— Ще се заема с това, Джийн — каза Ивън. — Обещавам. Първият удобен момент. Утре, ако е наоколо.

— О, и, сър — добави Уитмън, — може би ще е добре да сте трезвен, когато говорите с Калистън. Ще приеме молбата по-сериозно. Не се обиждайте.

— Не — отвърна Ивън. — Разбира се. Не се сърдя. Прави сте, момчета.

* * *

Както се оказа, полковник Калистън нямаше петнайсет секунди, какво остава за петнайсет минути, които да се почувства задължен да посвети на проблема на един лейтенант от запаса, чиято група бе изгодно наета да върши важна работа за един от основните изпълнители на ВКУ. Накрая Ивън отнесе оплакването на момчетата до Нолан, който го изслуша с очевидно съчувствие към положението им и обеща да повдигне въпроса пред Олстронг, който на свой ред да го прехвърли на Калистън. Но като всяко друго нещо в Ирак, това щеше да е продължителен, отнемащ много, време процес, който можеше накрая да не даде резултати. Нолан предложи междувременно да пишат на командира на тяхната запасняшка част или на някои от колегите си в нея, където и да се намираха те на територията на военните действия.

През няколкото дни, докато се случваха тези обсъждания и преговори, нещата в Багдад — достатъчно лоши и без това — се влошиха още повече, особено за охранителните ескорти. Един конвой на ВКУ, който трябваше да достави няколко тона динари в брой от Багдад на летището, беше причакан в засада извън града и едва влезе в охраняваната територия с един убит и четирима ранени. Прозорецът отдясно на шофьора на първата кола беше избит, а по вратите и калниците се виждаха десетки дупки от куршуми. Атаката бе резултат от координираните усилия на натъпкана с експлозиви кола камикадзе и бунтовници, стрелящи от покривите. По общо мнение щетите можеше да са много повече, но морските пехотинци от конвоя бяха открили огън по колата бомба и убили шофьора, преди да стигне достатъчно близо, за да нанесе истинска вреда.

В началото на седмицата друг конвой, обслужван от служители на „Динакорп“, бе разбил предното стъкло на джипа хумви, возещ канадския посланик, когато неговата кола не отговорила на предупреждението да се отдръпне встрани. За щастие в този инцидент никой не беше пострадал сериозно, понеже служителите бяха използвали гумени куршуми. Но навсякъде нервите бяха изопнати, хората — избухливи, а трафикът — безумно натоварен.

Вече повечето пътища от и за града бяха барикадирани. Достъпът до тези магистрали привидно се контролираше от ВКУ, иракската полиция и военни части. Всички превозни средства трябваше да преминат поне един, а често няколко контролни пункта, за да бъдат допуснати до тези улици. За нещастие вътрешната част на града представляваше паяжина от по-малки улици, които се вливаха в главните пътища, а достъпът до тях беше много по-труден за контролиране. Конвой като този на Шолер стоеше почти на място сред трафика в центъра на града, докато една кола с иракчани внезапно можеше да изскочи от една такава улица и да започне да задръства бавно движещата се безкрайна колона от транспортни средства.

Тъй като много такива коли представляваха всъщност натъпкани с експлозиви камикадзе, те също пренебрегваха ескалацията на радио и аудио сигнали в усилията си да се доберат колкото може по-близо до своите мишени. И разбира се в такива случаи картечарите на покривите на конвоиращите хумви нямаха особено голям избор, ако искаха да спасят живота си, освен да открият огън по приближаващото се превозно средство.

Трагично и твърде често, приближаващата кола се оказваше шофирана от невинни, цивилни, говорещи арабски иракчани, които не разбираха английските команди да се отдръпнат или простите команди на арабски, които войниците бяха научили, за да избегнат объркването. Или не дооценяваха сериозността на отправените към тях жестове. През първите месеци след окупацията на Багдад тези погрешно насочени изстрели бяха причина за 97 процента от смъртните случаи сред цивилното гражданство — много, много повече от смъртта, причинена от всичките бунтовници, импровизирани експлозивни устройства, снайперисти и бомбаджии-камикадзе взети заедно. Ако кола се приближеше твърде много до някой конвой, по нея се стреляше. Това беше действителността.

* * *

Нолан, който този вторник бе разпределен в задната кола с Ивън, стана свидетел на лошото настроение, което се бе настанило в частта на Шолер през последните няколко дни. Сега, докато отиваше към конвоя, той донякъде с изненада установи, че Ивън беше извън своята кола и говореше с един от хората си, Грег Фийлдс. Тони Онофрио, друг от групата, стоеше до тях и слушаше с очевидно неудобство.

— Защото аз казвам така — се чу гласът на Ивън, — ето защо.

— Това не е честно, лейтенант. Горе съм вече трети пореден ден. Какво ще кажете днес да сложим Тони на пушкалото — Фийлдс очевидно говореше за мястото на картечаря, основната мишена, подаваща се от покрива на техния хумви.

— Тони е по-добър шофьор от теб, Грег, а ти си по-добър с картечницата, така че тая няма да стане. Качвай се. Но Фийлдс не помръдна.

Нолан и преди съзнаваше, че уважението на групата към Ивън беше поспаднало покрай тяхното освежително пийване, съчетано с неспособността на Ивън да получи разрешение за прехвърлянето им и сега изглеждаше сякаш Фийлдс е в състояние да откаже да се подчини на заповедта на лейтенанта. Затова се намеси в спречкването:

— Хей, хей, момчета. Спокойно. Аз ще поема картечницата. Грег, скачай на задната седалка да се поохладиш малко.

Нолан знаеше също така, че хората може би бяха малко ядосани и на неговата роля в пиенето на Ивън, освен че ги караше да минават с него през ада, но бе сигурен, че нито поотделно, нито като група можеха да негодуват срещу решението му да заеме мястото зад картечницата. Въпреки че това бе технически забранено.

Хванат на място, Ивън почувства, че трябва да защити авторитета си:

— Не мога да позволя това, Рон.

— Разбира се, че можеш — и той махна към картечницата. — Майстор съм на това сладурче.

— Знам, че си майстор — каза Ивън. — Но ти имаш разрешение да носиш само пистолет.

С бляскавата усмивка, която използваше да разоръжава, Нолан стъпи горе и прошепна в лицето на Ивън:

— Братле, онази нощ да ти говори нещо? Това не е от твоите правила. Това е от разпоредбите за военните доставчици. Няма нищо общо с теб. Обзалагам се, че Фийлдс няма нищо против. — Той се обърна: — Нали така, синко?

Младият мъж не се поколеба дори за миг:

— Абсолютно нищо.

— Тук не става въпрос за Фийлдс — каза Ивън, макар че екипите от другите коли започнаха да се приближават, чудейки се какво става.

— За себе си аз съм най-важният въпрос, лейтенант — каза Фийлдс. — Не е правилно да съм там горе всеки ден. Щом господин Нолан иска да опита, аз смятам, че трябва да му благодарим и да тръгваме.

Ивън не искаше спорът да се разрази пред останалите му подчинени, Нолан му хвърляше спасително въже, което можеше да спаси авторитета му и да му съхрани част от уважението на групата. А може би това, което казваше, да беше вярно. Може би това правило касаеше само военните доставчици и нямаше нищо общо с армията.

— Добре — каза най-сетне Ивън и вдигна пръст към Фийлдс. — Само този път, Грег.

* * *

Сега Ивън и неговите недоволстващи хора се намираха в един Багдадски квартал на име Масба, където Нолан трябваше да се срещне и да върши бизнес с някакъв племенен вожд, приятел на Куван. Бяха преминали контролния пункт на входа на широката главна улица, която вече бе задръстена от коли. От двете страни витрините на магазините отстъпваха път на високи сгради. Пешеходци заобикаляха тротоарните търговци, които се разпростираха чак на паважа от двете страни на широкия булевард.

Но за разлика от останалите им пътувания през града, днес те се изправиха пред силно проявена враждебност. Деца, които само преди седмица бяха тичали покрай колите да молят за лакомства, днес се дърпаха назад и на няколко пъти замериха минаващите коли с камъни и ругатни. Други „деца“, неразличими в много случаи от въоръжения и опасен враг, се събираха на малки групички и наблюдаваха машините в навъсено мълчание. Големият и продължаващ да нараства брой на цивилни жертви от прибързан картечен обстрел — според Ивън често пъти оправдан, макар и трагичен — започваше да заразява обикновеното население. В едно разделено на племена общество, каквото е Ирак, където смъртта на член на семейството трябваше да бъде отмъстена от цялото семейство, Ивън очакваше всеки момент концентричните кръгове на възмездието да стигнат и до тях — и да бъдат загърбени всички политически или военни правила.

Пътувайки с Нолан отгоре зад картечницата, Ивън беше повече от притеснен. Честно казано, не беше наясно със задълженията си. Никой не бе го подготвял за такъв случай, нямаше офицер с по-висок ранг над него, който да му разясни правилата. Трябваше ли да се противопостави на Нолан и да му забрани да се качва при картечницата, с което още повече щеше да отчужди хората си? Можеше ли да го остави там горе и да се надява, че проблемът щеше да отмине? Но най-важен в тези размисли бе фактът, че от онова незаконно нападение в квартала край летището насам, всичко, което Нолан правеше, го държеше изправен на нокти.

Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неоправдана му изглеждаше онази атака, нещо като друга форма на убийство. Ивън бе прекарал доста време в цивилния си живот като ченге, за да е чувствителен към нюансите отличаващи убийството и нападението, което бе извършено в една най-меко казано тъмносива зона. Ако къщата нападната от Нолан и гурките наистина бе идентифицирана като основателна военна мишена, не трябваше ли някоя военна част да се погрижи за нея? Макар да бе възможно тя да е пълна с АК–47 и друго артилерийско оръжие и да е бунтовническа крепост, Ивън не можеше да се отърси от мисълта, че атаката по-скоро приличаше на лична саморазправа — разплащане с някой от враговете на Ахмад (или Куван), или дори с конкурент в бизнеса.

Сега, заседнал сред трафика на мястото отпред до шофьора в тази жежка сутрин в Масба, И все още с махмурлук от снощните бири, Ивън се опита да подреди мислите си. Трябваше да измисли начин да извади момчетата си от това положение; трябваше да спре да пие всяка вечер с Нолан; трябваше да приеме, че всичко с Тара е приключило; и трябваше да направи план за живота си, когато си тръгне оттук.

Отново затвори очи от постоянното, ужасно, притъпено пулсиране. Зад волана Тони Онофрио вероятно беше доловил моментната му слабост, защото усили звука на радиото до болезнена височина — новият хит на Тоби Кейт „Сърдитият американец — реверанс към червено-бяло-синьото“. Това беше недотам прикритото наказание на Тони заради неспособността му да ги премести оттук. Другата хубава страна на този оглушителен звук бе, че Ивън нямаше как да каже, че го притеснява — което означаваше да признае махмурлука си. Посланието беше достатъчно ясно — ако Ивън можеше да постави под заплаха сигурността на всички тях, занимавайки се предимно с пиене, вместо да работи за измъкването им, то Тони можеше да си пуска музиката, колкото силно си поиска.

Но изведнъж всички размисли останаха назад в теорията. Движеха се с около шестнайсет километра в час и току-що бяха подминали една странична улица, когато Нолан чукна три пъти предупредително по капака над тях.

— Вдигнете главите — извика той с неподправено напрежение. — Караконджул на десет часа. Десет часа.

Рязко преминал в състояние на тревога — за такава ситуация Ивън беше трениран — той натисна радиостанцията и предаде съобщението на останалите.

— Писони! Джийн, има ли някаква възможност да ускориш? — След това на Нолан: — Първо им подай сигнал с ръце, Рон. Накарай ги да се дръпнат назад! Да се дръпнат назад!

От радиостанцията се чу:

— Не може, сър. Заседнали сме тук.

Нолан изкрещя:

— Идва насам.

— Не стреляй! Повтарям, не стреляй!

Знаеше, че първо трябва да види колко е сериозна опасността, преди да реши какъв да е неговият отговор. Ако не друго, поне трябваше да е сигурен, че срещата щеше да протече по правилата — процес на все по-сериозно предупреждение. Но от друга страна, ако това беше самоубиец с бомба, който ги бе набелязал, всичко щеше да стане много бързо и той не трябваше да се страхува да дръпне спусъка. Извади личния си пистолет, 9-милиметрова Берета М9 и като се полуизвърна на седалката, подаде глава през прозореца. Зад тях, точно на изхода на уличката и насочил се да изпревари забавилия се трафик в пространството отзад, се носеше очукан бял седан без регистрационни номера. От задните коли на всички конвои вече размахваха сравнително едро написани знаци на английски и арабски, които предупреждаваха следващите ги превозни средства да се движат на поне три метра разстояние и опитните багдадски шофьори бяха склонни да оставят дори повече. И все пак тази кола бе влязла на около два метра и приближаваше.

Когато погледна нагоре, Ивън видя, че Нолан се бе подал почти целия навън и стоеше с протегнати ръце, с длани, насочени напред — класическият сигнал „стой назад“ на всички езици. Опитвайки се да огледа по-добре колата зад тях, Ивън извади тялото си още навън. Слънцето светеше право в стъклото и като цяло гледката към вътрешността на колата бе размазана, но Ивън бе почти сигурен, че различава двама души, седнали отпред. Задното стъкло откъм неговата страна също бе свалено и за секунда видя част от ръка, която незабавно беше прибрана.

— Поне трима са! — извика той на Нолан. След това отново в радиостанцията: — Джийн, можеш ли да свиеш встрани и да заобиколиш? Даже и по тротоара?

— Задръстено е, сър. Не може. Всъщност даже се забавяме.

— По дяволите! — Ивън знаеше, че на задната седалка имаха мегаватов фенер точно за такива случаи. Той се дръпна навътре и каза на Грег Фийлдс, който седеше зад шофьора и който можеше да е там горе, на мястото на Нолан, да го намери и да го светне в лицето на шофьора на приближаващата кола. Предполагаше се, че е за нощна употреба, но можеше да се окаже полезен и през деня.

Разравяйки служебната си чанта на пода в краката му, Ивън измъкна портативен клаксон, който носеха точно за такива случаи. Колкото и невероятно да изглеждаше, дори и след толкова месеци, прекарани в окупация, още имаше хора — дори цели семейства — които обикаляха из улиците по работа или да напазаруват. Те си говореха, спореха и никога не виждаха предупредителните сигнали с ръце, докато не станеше твърде късно.

Ивън се подаде отново през прозореца с клаксона в ръка и хвърли бърз поглед към покрива. Нолан се беше смъкнал надолу и сега дланите му бяха стиснали дръжките на картечницата.

— Задръж, Нолан! Задръж! Чакай заповедта ми!

Колата се беше приближила на по-малко от метър и двайсет за десет секунди и изглежда се засилваше.

Както навсякъде другаде по света, Ирак изглежда също произвеждаше шофьори, които не можеха да търпят празно пространство между колите. Даже и на яркото слънце, и при отблясъка на стъклото, Ивън виждаше как Фийлдс бе насочил заслепяващия фенер в лицето на шофьора. От мястото си той вдигна портативния клаксон и го наду.

Радиото изграчи:

— Тук има застой, сър. Забавяме.

Ивън провери местоположението на колата — не забавяше ли и тя най-после? Добре, беше спряла най-накрая, слава богу. Кризата щеше да премине. Помисли си, че има време да погледне напред. Обърна се. Тъкмо се беше канил да нареди на Писони да се качи на тротоара — пешеходците щяха да бъдат принудени да се разпръснат, което нямаше да е никак добре. Онофрио натисна спирачки и напълно спряха.

Всичко бе застинало. Ивън въздъхна от облекчение.

И тогава, с безумен боен вик, точно над него Рон Нолан откри огън.

* * *

Колата не избухна.

Само това бе достатъчно, за да разтревожи сериозно Ивън. Това, и фактът, че само секунди преди Нолан да започне да стреля, колата най-сетне бе разбрала посланието на жестовете, светлините и клаксона, и несъмнено бе напълно спряла. Едва след като първата градушка от куршуми се блъсна в нея, тя отново започна да се движи — може би кракът на мъртвия шофьор се бе отпуснал и освободил спирачката? — приближавайки се още по-бързо сега. Нолан не спираше да я обсипва с откоси, докато тя не се блъсна в задницата на тяхната кола, където спря с разтърсване.

— Не оставяйте колите без надзор! — Ивън се опита да сдържи надигането на паника в гласа си. — Стой зад кормилото! Не изпускай картечниците! Кой носи оръжие при вас, Джийн? Добре, кажи на Рийз да дойде отзад при нас. Фийлдс — извика той на своя помощник-шофьор — излизай с мен!

Най-напред улицата изглеждаше зловещо тиха, но сега, когато едва не падна от колата при слизането, Ивън усети усилването на звуците наоколо. Зад тях на тротоара някакъв мъж писна — вопъл на оплакване — а до него на земята сякаш имаше тяло — един или повече от куршумите на Нолан очевидно бяха уцелили минувач, докато той беше вървял по улицата. Това вероятно беше неизбежно, щом започне да се стреля, но ужасно утежняваше ситуацията.

На бордюра някакъв мъж крещеше към него на английски:

— Той спираше! Беше спрял!

Отзад при надупчения седан, с Фийлдс и Рийз от двете му страни, Ивън започна да се приближава внимателно. Макар че предното стъкло беше жестоко разбито, а по вътрешността на другите стъкла се стичаха червени струйки, можеше да има някой жив и въоръжен вътре или още неизбухнала бомба.

Ивън заобиколи откъм страната на пътника до шофьора, леко я отвори и след това каза в радиото на Писони:

— Джийн, свържи се с някого и разкажи какво се случи. Дай им координати и кажи, че спешно се нуждаем от подкрепления. Всичко може да стане.

Зад гърба си долови още викове, от време на време изпълнени с истински гняв. Насочи вниманието си към тялото — жена, съдейки по кървавите парцали от никаб или воал, който бе залепнал за лицето й. Сега тя бе наполовина простряна върху предната седалка, а от горната част на тялото й върху улицата капеше кръв. От другата страна на колата Фийлдс отвори задната врата и отстъпи ужасен назад.

— По дяволите, Ив. Тук има деца.

Минута по-късно първите камъни удариха техния хумви.

* * *

За около десет минути, които му се сториха цял час, Ивън се опита да направлява събитията, въпреки бомбардировката от камъни, от която сега целият конвой започна да страда. Той даде на картечарите си, и особено на Нолан, строга заповед да не стрелят в тълпата. Надяваше се подкрепленията, повикани от Писони, да пристигнат сравнително навреме и смееше да храни вяра случващото се да не се разраства, поне до появяването на моторизираната част.

Но не успя да задържи приближаващата се тълпа, която обгради седана и няколко души сред нея явно разпознаха семейството, избито от Нолан. Докато Ивън и хората му отстъпваха към своите събрани накуп коли, те чуха Писони да казва, че иракски полицейски части, разположени наблизо, са на път към тях.

Междувременно обаче, хора от тълпата бяха постлали на улицата одеяла и започваха да вадят телата от колата. Най-напред жената, после съпруга й, накрая три деца — съдейки по големината им, на не повече от шест или седем години. Всички бяха покрити с кръв, но едно от тях очевидно все още дишаше и някой грабна това дете и потъна сред тълпата.

Нолан, все още зад картечницата, сега бе вперил поглед в улицата пред тях, която се бе разчистила след като колоната беше мръднала напред.

— Ивън — каза той, и когато Ивън погледна, посочи напред, — напускаме.

Ивън се обърна.

— Какво?

— Можем да си вървим, братле.

— За какво говориш? Никъде няма да ходим. Тук имаме случай с много убити, Рон. Оставаме тук, докато не ни позволят да тръгнем.

— Лоша идея, лейтенант. Да тръгваме, докато можем. Тези хора могат да се погрижат за своите, а ние най-добре да не сме тук, когато мълвата се разнесе.

— Не можем да тръгваме. Трябва да направим рапорт…

— Рапорт? На местните ченгета? И после какво? Не, човече, това което трябва да се направи, е да тръгваме сега, докато все още можем, преди нещата да станат грозни и лични.

— Лични за нас?

— Ние ги убихме, лейтенант.

— Ние не ги убихме, Нолан. Ти ги уби.

— И каква е разликата. Тях не ги интересува това. Ние сме на една страна, само това е важно. Това е култура на клановете, затова всички роднини на тези нещастници смятат за свой дълг да ни убият. След две минути нещата ще станат лични, уверявам те.

Ивън погледна надолу по улицата към продължаващия да се оттегля трафик, който бе блокирал пътя им цяла сутрин. Зад тях клаксоните на стотици коли ги притискаха да бързат, да разчистят пътя, да се махнат. Не знаеше как може с чиста съвест да напусне мястото на подобен инцидент — цялата му полицейска подготовка се противеше на това. Трябваше да има разследване, снимки, снемане на показания. Не можеше просто да се възползват от първата възможност и да избягат, нали така?

От другата страна на колата Фийлдс се обади:

— Мисля, че господин Нолан е прав, сър. Трябва да се омитаме оттук. Трябва да отидем в някоя ОВБ. — Фийлдс беше усвоил жаргона. ОВБ беше Охранявана Военна База, с Бремерови стени, тежко въоръжение, и контролни пунктове. — Там ще направим рапорт.

Ивън не отговори. Вместо това каза в радиостанцията:

— Джийн, какви изгледи има да се измъкнем оттук?

— Кога?

— Веднага.

— Прилични. На четиристотин метра по-нагоре има отбивка встрани към друга преграда и може…

В този момент глухо бръмчене изпълни безжизнения въздух около тях. Нолан изкрещя:

— Ръчен противотанков гранатомет! Залегни!

На километър и осемстотин метра от мястото, където Ивън беше застанал, изведнъж избухна първата граната. Огненият облак повали него, Фийлдс и Рийз на паважа. Почти оглушал, Ивън все пак забеляза, че Нолан се беше изправил и обръщаше картечницата към сградата, от която според него бе изстреляна гранатата.

Джийн Писони и Маршон Уитман Току-що бяха ударени толкова силно, че едва ли бяха оцелели. През капака на машината виждаше в дъното Рийз, половината му лице бе обляно в кръв. Опитваше се да каже нещо, правеше жестове към Ивън, но или от устата му не излизаха никакви думи, или Ивън не ги чуваше поради оглушителното бучене в главата си. Накрая Фийлдс също стана на крака, очевидно не беше пострадал, и посочи джипа, после празната улица и разтвори уста пред тях в недвусмислен жест. Отдавна беше минал моментът на обсъжданията. Трябваше да се махнат от тук.

Беше прав. Сега вторият и третият хумви бяха открити мишени — може би спасени, осъзна по-късно Ивън, от близостта си до белия седан или до тълпата, която първоначално се бе събрала около тях. Но той не разсъждаваше за това, когато посочи на Рийз втория джип, а самият той скочи в третия точно когато дъжд от куршуми заподскача по улицата пред краката им и мина през капака на неговата кола. Нолан се завъртя и отново стреля към сградите.

Онофрио бе запалил колата си и потегли. При втория хумви точно пред тях Рийвз се пресегна да отвори страничната врата и с полускок, полупадане, влезе вътре при Леви, Коши и Дейви Джеферсън — 24-годишният мениджър на заведение за бургери от Сънивейл — който стоеше зад картечницата. И може би от страх, а може би поради някакво разбирателство между местните, тълпата забеляза Ивън и внезапно се отдръпна, изолирайки ги още повече като мишена. Горе през капака на автомобила Джеферсън също беше открил огън по част от покривите.

Нов дъжд от куршуми удари улицата между двете коли. Над главата на Ивън Нолан изпрати още един откос, последван веднага от ужасяващо близката вибрация на втора падаща граната, която по някаква случайност не ги улучи и гръмна в една витрина от лявата им страна. Върху тях заваля стъкло и парчета мазилка.

Ивън удари своя шофьор по ръката и посочи към изгорелите, все още димящи останки на първата им кола. Все още едва чуваше собствения си глас, макар че крещеше:

— Джийн и Марш! Джийн и Марш!

После каза на Онофрио, че няма да остави телата на своите, за да се гаври с тях тълпата — защото точно в този момент сценарият изглежда почваше да се развива тъкмо по този начин.

След това се изравниха с втория джип и при сигнал от Ивън той и Фийлдс скочиха отново на улицата. Ивън направи знак на Нолан и Джеферсън, които стояха зад двете все още работещи картечници, да ги прикриват, докато тичаха към унищожената и все още димяща кола. Обгореното и окървавено тяло на Уитман бе избито през отвора за картечницата и лежеше простряно върху покрива. Ивън и Фийлдс хванаха убития си другар за ръцете, за да го свалят, след което започнаха да го влачат бързо към своя джип.

За няколко секунди стрелбата спря. Ивън и Фийлдс успяха да натоварят трупа отзад, след което се върнаха назад към Алън Рийз, който бе излязъл и се опитваше да отвори предната врата и да измъкне тялото на Писони. Но вратите още бяха твърде горещи, за да може да се пипнат и се бяха запечатали. Прозорците разбира се бяха всички изпочупени от удара, затова Фийлдс се вмъкна през този откъм шофьора и се опита да издърпа мъртвото тяло, но то изобщо не помръдна.

— Вързан е с колана — извика през рамо.

От силата на гранатата задната врата откъм шофьора бе увиснала на пантите си и Ивън я накара да падне с няколко ритника. Оттук можеха да извадят Писони. Ивън извика Фийлдс да се приближи, подложи рамо и тъкмо започна да бута, когато автоматични откоси от няколко места по покривите затракаха покрай тях. Фийлдс, който бе до лакътя му, издаде болезнен гърлен звук, завъртя се, рухна на земята и остана в седяща поза.

От другата страна на джипа Рийз безсмислено даде няколко изстрела с пистолета си и точно в този момент от покривите от неговата страна на улицата долетя силен автоматичен огън. Някъде зад тях от покрива на единия джип Нолан не спираше да стреля напред и назад, ту от едната, ту от другата страна, но когато Ивън надникна, надявайки се да види възможност за прикритие от другата кола, той видя, че Дейви Джеферсън бе изчезнал, а предното стъкло бе надупчено от куршуми. Щеше да е чудо, ако Леви и Коши на предните седалки не бяха ударени.

— Алън! — извика на Рийз. — Заобиколи от тази страна!

Рийз го погледна през капака на покрива и кимна. Обръщайки се, все още стреляйки към покривите, той почти стигна до задния край на колата, когато няколко автоматични откоса изопнаха тялото му и го хвърлиха върху колата и извън погледа на Ивън.

С изваден пистолет Ивън седна на паважа до сгърченото тяло на Фийлдс, отчасти прикрит зад джипа. Горе отляво различи две бягащи фигури на ръба на покрива, но Нолан успяваше да ги държи превити, като дупчеше фасадите на сградите, поддържайки минимален огън. Все пак Нолан бе единственият останал картечар и при тази скорост на стрелбата скоро щеше да остане без амуниции.

Ивън побутна Фийлдс:

— Хайде, приятел, трябва да се махаме.

Той отново бутна рамото на Фийлдс и тялото се простря с цялата си дължина на паважа. Предницата на ризата му бе просмукана с кръв. Друго изригване на картечницата разтърси въздуха точно зад тях. Ивън се обърна и видя, че това беше третият джип с Нолан на покрива, който се движеше, използвайки сградите за прикритие.

Но в първата машина се намираха трима от хората му, а във втората бяха други трима. Можеше само да се досеща в какво състояние е Рийз. Може би бе само ранен. Ще трябва да заобиколи джипа и да провери. Пък и Коши, Джеферсън и Леви бяха във втората кола. Трябва да нареди на Нолан и Онофрио да му помогнат да натоварят мъртвите в багажника на единствената движеща се кола. Не можеше да остави момчетата си тук, на улицата.

Нима беше възможно да изгуби толкова много от тях за такова кратко време?

В този момент неговият джип спря до него и задната врата се отвори. Онофрио зад волана яростно жестикулираше, за да му каже да скача вътре, крещеше нещо, което Ивън едва чуваше. Това бе единственият му шанс, техният единствен шанс.

Но ето го Фийлдс, от дясната му страна. Кървеше смъртоносно, ако вече не бе мъртъв. Нямаше друга възможност, освен да се опита да вкара първо него в колата.

— Няма време! — изкрещя Нолан от покрива към Онофрио. — Карай! Върви! Върви! Върви! — Даде няколко откоса към покривите. — Движи се!

Стори му се, че Нолан настояваше — нареждаше! — на Онофрио да побързат да се спасят и да оставят Ивън и другите. Но шофьорът му намали скоростта, когато се изравни с Ивън, погледна в паника и отчаяние и протегна ръка през седалката.

Нолан изкрещя от покрива:

— Остави ги, остави ги, няма време! Тях ги няма вече!

Сега машината спря. Онофрио се надвеси още повече и бутна вратата с протегната ръка. Ивън се пресегна, опитвайки се да хване Фийлдс и да го издърпа със себе си. Хванат за ръкава на другаря си, Ивън наполовина се бе изправил и протягаше ръка към тази на Онофрио, когато дълбоко в себе си усети глухото бръмчене на идващата граната.

Това бе последното нещо, което почувства в следващите единайсет дни.