Джон Лескроарт
Предателство (31)

30.

Чистачките на Дизмъс Харди не можеха да се справят с пороя. Движеха се максимално бързо, но тази последната от поредицата мартенски бури намаляваше видимостта почти до нула. Различи първия портал едва, когато стигна до него. Обичаше тази малка, двуместна хонда кънвъртибъл, когато през лятото и есента гюрукът й беше свален, но не беше направена за такова време. Пластмасовият заден прозорец отдавна се беше замъглил и въпреки усилената работа на вентилатора за размразяване, страничните врати също бяха млечнобели. Натисна бутона да свали своето стъкло, за да може да покаже документите си на пазача, и лицето му веднага се намокри от дъжда.

Някой зад него натисна клаксон, после пак. Огледалото за обратно виждане бе станало напълно безполезно; през изпотените стъкла не виждаше и страничните огледала. Дъждът се изливаше върху платнището на гюрука. Намираше се в барабан. Ослепял, оглушал. Наложи се да свали стъклото няколко сантиметра, за да могат да се виждат с пазача. Отварянето пусна вътре още вода, достатъчна да напои тъканта на костюма му за миг.

Нетърпеливият нахалник зад него изсвири пак. По дяволите, вече беше вир-вода; идеше му да скочи и да сграбчи копелето, да го измъкне от колата му, да му тресне един и да го завре в преливащата от кафява вода канавка край пътя.

Вместо това зажумя срещу пазача, разтвори шофьорската си книжка и се напъна да заглуши дъжда.

— Дизмъс Харди. Тук съм на посещение при един от вашите затворници, Ивън Шолер.

Пазачът, който бе почти невидим в дъжда, също извика от полузатворената кабина.

— Не мога да видя достатъчно добре документа ви, сър. Съжалявам.

Кипящ, Харди извади ръка навън. Зачака. Имаше време да реши, че ако колата отзад изсвиреше още веднъж, наистина щеше да отиде и да пребие копелето, но точно тогава портфейлът му беше върнат и чу едно бодро:

— Благодаря ви, сър. Напред и вдясно след втория портал.

Едновременно вдигна стъклото и пусна съединителя.

Когато преди няколко часа излизаше от града, небето бе светлосиво, и даже не ръмеше. Затова не носеше нито чадър, нито шлифер.

Намери място на паркинга, изключи двигателя и зачака дъждът да поотслабне. И малко да се успокои. Който и да беше онзи зад него — може би някой доставчик — не се появи след това на паркинга. Толкова по-добре за него.

Самообладанието беше важно нещо. Дори преди да завали, физическата му реакция на посещението в затвора го бе сварила неподготвен. Отдавна не беше имал клиент затворник и му липсваше практиката. Продължаваше да изпитва недостиг на въздух, дланите му се потяха и една необичайна празнота бе отворила дупка малко под ребрата. Затвори очи, облегна назад глава и вдиша дълбоко през устата. След това издиша много бавно. Направи го отново. И отново.

Когато спряха и последните барабанни удари, отвори очи. Сега изведнъж бе останало само леко рамене. Възползва се от момента, отвори вратата и стъпи на асфалта.

* * *

Харди беше виждал снимки на Ивън Шолер във вестниците, няколко пъти за миг го бе зървал по телевизията в новините, когато течеше процесът. Смяташе, че ще го познае от пръв поглед. Но когато надзирателят отвори вратата на изключително тясната стаичка и въведе затворника, Харди го погледна бързо и установи, че това не е същият човек. Надзирателят сигурно се беше объркал, този окован човек най-вероятно трябваше да се срещне с адвоката си в друга стая.

Най-малкото, Ивън беше по-млад, само на трийсет и една; този тук изглеждаше поне на четирийсет. После, на снимките и по телевизията Ивън изглеждаше далеч по-симпатичен, с по-волева брадичка, по-светла коса, по-здрав цвят на лицето, по-тесен в кръста и по-широк в раменете. Този мъж тук беше масивен, небрежно облечен, излъчваше физическа заплаха. На лицето му стоеше изражение на привидна незаинтересуваност, от което тънката уста изглеждаше зла, дори жестока. На пръв поглед този тип приличаше на истински убиец.

Но надзирателят провери листчето в ръката си и каза:

— Дизмъс Харди? — кимване. — Ето го вашият нещастник.

Ивън прие обидата без да реагира. Стоеше мирно, но позата му беше отпусната, видимо незаинтригуван какво щеше да се случи след малко. Огледа Харди нагоре надолу, сякаш беше парче говеждо, окачено на касапската кука.

— Можете да му свалите белезниците — каза Харди.

По очевидни причини затворническите надзиратели не носеха пистолети, така че при всяка среща на четири очи като тази белезниците бяха задължителни. Харди познаваше няколко адвокати, които посещаваха клиентите си тук и нямаха нищо против да ги оставят оковани. Окованият затворник е контролируем затворник, а с много от тях трябваше да се внимава.

Надзирателят се поколеба за малко, после вдигна рамене.

— Както искате.

С отработени движения отключи белезниците от веригата, която беше прекарана през гайките около кръста на Ивън. Металните пръстени се люшнаха от двете му страни, увиснали за веригата.

Сега когато ръцете му бяха свободни Ивън потърка китки.

Стаичката беше широка метър и двайсет и дълга около два метра и десет. Тежко, солидно, тъмносиво метално бюро се мъдреше отдясно пред Харди и преграждаше две трети от пространството; би могло да послужи като бариера в случай на неочаквано нападение. От двете му страни бяха поставени сгъваеми столове. От страната на Харди зад гърба му имаше врата с армирано стъкло; същата врата виждаше и отсреща. Пазачът, който го беше пуснал вътре го бе предупредил да стои от своята страна на бюрото, „просто за всеки случай“. Също така му бе посочил малък бутон ниско в стената от неговата страна, който можеше да натисне в случай на нужда.

Надзирателят, който доведе Ивън каза, че ще бъде отвън през цялото време и след като затвори вратата зад себе си, остана там.

— Не искаш ли да седнеш? — попита Харди.

Ивън благодари и седна. Сложи ръцете си върху масата с поглед все още минаващ през Харди, но изведнъж се фокусира.

— Имаш ли цигари?

— Съжалявам, не пуша.

— И аз не пушех. Голям майтап.

— Кое?

— Това да не пушиш. Да внимаваш какво ядеш. Да поддържаш форма. Всичките тези неща отвън. Накрая свършваш тук.

Може би почувства, че е издал твърде много от себе си. Като ченге или войник, или затворник Ивън бе станал много добър в дистанцирания поглед и сега веднага се върна към него. След минута, вече влязъл вътре в себе си, той обърна вниманието си към Харди.

— А ти кой си?

— Дизмъс Харди, твоят нов адвокат.

— Не ме разбирай погрешно, но май ти трябваше доста време, за да го направиш.

— Ами, да, имаше малко усложнения.

Пауза.

— Какво ти беше малкото име?

— Дизмъс. Добрият крадец. На връх Калвари, до Исус.

Ивън поклати глава.

— Не го познавам. Дизмъс, имам предвид. За Исус съм чувал.

Харди го погледна в лицето. Ако това беше хумор, той бе наистина изтънчен, което нямаше да е зле. Но не можеше да каже със сигурност. Все пак установи, че отблизо онова първоначално впечатление за възрастта му изчезна — човекът изглеждаше на толкова, на колкото беше, трийсет и една. Трудни години.

— Какво стана с Чарли Боуен? — попита Ивън.

— Изчезнал миналото лято. Що се отнася до съда, все едно е умрял. Моята фирма наследи неговите дела, включително и твоето. Предадоха ми ги преди около четири месеца.

— Бавен си в четенето, а?

Погледът на Харди отново се спря върху клиента му. Този човек използваше думите ефикасно, с къси крошета скрити в тях. Първо вълна от хумор, после пробождане. Много неща, скрити зад неразгадаемите зеници. Харди си помисли, че упрекът е заслужен — четирите месеца, докато вземаше решение дали лично да поеме обжалването или не, вероятно не бяха като четирите месеца, прекарани от Ивън в затвора.

Но сега Харди стоеше тук, а това беше най-важното. Процесът срещу Ивън бе завършил преди две години. Чарли Боуен очевидно бе стигнал твърде далече с обжалването през четиринайсетте месеца, през които бе работил върху него. След изчезването на Боуен никой не бе придвижил нищо напред. Четирите месеца, докато Харди вземаше решението си, бяха най-малкият проблем на Ивън.

Затова Харди пренебрегна въпроса. Сега това нямаше значение. Бутна стола си назад и кръстоса крака. Започна със съвсем обикновен тон.

— Някога и аз бях ченге. Преди това бях морски пехотинец и известно време обикалях Виетнам. Да ти звучи познато?

— Записал си се в армията?

— Бях морски пехотинец — повтори Харди. — Морските пехотинци не ги набират.

— На колко години беше.

— Двайсет.

— Да, и аз бях на двайсет в колежа, когато се записах в гвардията.

— Това е било преди телефон деветстотин и единайсет?

— Преди всичко друго — отвърна Ивън. — В един друг свят. В онова време гвардията изглеждаше лесен начин за правене на пари. Добър начин да си в добра форма. Кой е можел да знае?

— След училище веднага ли отиде в Академията?

— Горе-долу. Може би два месеца след това. Наливах се с бира и не правех нищо — това омръзва.

— Не знам. Аз го правих десет години. Умря едно от децата ми.

Харди не търсеше съчувствие. Искаше Ивън да знае малко за него и защо лично бе поел случая му. Историята на младия мъж бе засегнала някаква струна в него. Животът на Ивън очевидно бе свършил, а той все още беше седем години по-млад от Харди, когато се бе събудил от алкохолния ступор след смъртта на първия му син, Майкъл. Започнал от нищото на трийсет и осем, Харди бе възродил себе си и живота си по един напълно непредсказуем начин — успех, съпруга, деца, даже щастие. Така че знаеше, че не е невъзможно. Едва ли човек би се обзаложил на това, но все пак възможността съществуваше. Може би този хлапак — бивше ченге и бивш войник като Харди — щеше да получи втори шанс.

— Колко време обикаля участъка, преди да те мобилизират отново?

— Три години приблизително. Няма ли го в папката?

— Каква връзка има с делото?

Може би несъзнателно Ивън започна да драска с десния си показалец по повърхността на бюрото.

— Не виждам каква.

— Затова не го пише. Поне не сред бумагите на Боуен.

— А тези на Арън Уошбърн?

— Може да го има. Още не съм разговарял с него. Исках първо да се срещна с теб. Да чуя какво имаш ти да ми казваш.

— Например какво?

— Например собствените ти показания на процеса. Ти ли взе това решение или Уошбърн?

— Не си спомням точно. Мисля, че заедно го решихме.

— Не разбирам защо когато си бил на свидетелското място не си се възползвал от възможността да кажеш на съдебните заседатели, че не си убил Нолан. Ако не си го убил.

Дращенето спря. Ивън втренчи поглед в Харди.

— Може би съм го направил.

— Добре. Това би могло да е добра причина. Направи ли го?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Затова съм тук.

— За Уошбърн нямаше значение. Дали наистина съм го направил, имам предвид. Казваше, че нямало значение.

— Ето, така се върти света. На мен наистина ми пука дали си го убил или не. Уби ли го?

— Не знам.

* * *

Вторият офис, откъдето Арън Уошбърн упражняваше право, се намираше на долния етаж на сграда във викториански стил на Юниън Стрийт в Сан Франциско. Това по-скоро беше лично убежище, отколкото делови офис. Всички в Редууд Сити познаваха Уошбърн. Освен че играеше ролята на управляващ партньор в собствената си фирма, той бе и постоянно присъствие в тютюнопродавница Бродуей и понякога постоянната фамилиарност, налагаща огромна концентрация на енергия идваше на стария човек в повече. В Сан Франциско държеше секретарка, която идваше да работи по десет часа седмично. Основното и задължение беше да полива цветята. Имаше много цветя.

Любимото му място в този апартамент се намираше най-отзад. Осмоъгълна стая, три метра и шейсет в диаметър, с прозорци на четири от стените и лавици, натъпкани с развлекателна литература — никакви юридически учебници — на другите четири. Една удобна и интимна стая. Беше побрала бюро с извит сгъваем капак и стол с облегалка от летви, две тапицирани диванчета, канапенце за двама, широка квадратна масичка за кафе от евтино дърво и две кресла. Мебелите бяха разположени върху бежов персийски килим, за който преди пет години беше платил дванайсет хиляди долара.

— Невероятна стая — каза Дизмъс Харди, който го следваше и за миг спря, за да я огледа. — Бих живял в такава.

— Признавам, има нещо от фън шуй в нея. Обичам това кътче. Разполагайте се, където искате.

Уошбърн се отпусна на средата на едно от диванчетата и огледа Харди преценяващо.

— Чувал съм името ви няколко пъти през последните години, господин Харди, но сега като ви гледам, не сме ли се срещали преди?

Харди седна на едно от креслата.

— Да, сър. Наричайте ме Диз. Преди пет години в Редууд Сити. Свързахте ме с една ваша бивша клиентка, която в крайна сметка спаси живота на един от съдружниците ми.

— В буквалния смисъл?

— Е. става дума за информацията, която получих от нея. Разреших един случай с убийство за десет минути, преди онзи тип да успее да го направи отново.

Уошбърн изглеждаше едновременно изненадан и доволен.

— Трябва да кажа, че подобни истории наистина са рядкост. Действително разрешен случай на убийство. От моята страна на барикадата това никога не се случва.

— Е, станало е веднъж. Може би трябваше тогава да се обадя и да ви разкажа.

— Ето, сега ми разказваш. Хубаво е човек да научи за случай, който е завършил добре. Аз не ти ли удържах нещо за това, че те изпратих при бившата си клиентка?

— Не.

Уошбърн плесна с ръце.

— Ето на, доброто дело никога не остава ненаказано.

— Знам — отвърна Харди. — Затова ги избягвам при всяка удобна възможност.

— И все пак ми оказваш честта да дойдеш да ме видиш.

— Това не е добро дело. Трябва да поговорим и имаше две възможности — или в моя офис, или тук. Използвах възможността да изляза навън по средата на деня.

— Независимо от това оценявам отстъпчивостта ти. — След това така внезапно, сякаш бе завъртял ключ, Уошбърн мина на делова вълна. Наведе се силно напред, почти до самия ръб на диванчето, сложи лакти върху коленете си и сплете ръце. — Спомена че става дума за Ивън Шолер.

— Да. Ще обжалвам.

— А, значи ти си онзи, който идва след края на битката, за да застреля ранените.

— Надявам се да не е така. Прегледах записите. От онова, което видях дотук, не съм склонен да се хвана за некомпетентност на защитата.

— Много великодушно. Въпреки че, честно казано, този процес не беше един от върховите ми моменти. Но какво може да направи човек, когато клиентът му не иска да се признае за виновен? Знам, че можех да се преборя за непредумишлено убийство и щеше да излезе от затвора преди да навърши четирийсет. Сега… — Той поклати глава. — Все пак, като чух че става дума за Шолер си помислих, че идваш тук като жест на любезност, за да ми кажеш, че съм прецакал работата и ще обжалваш на това основание.

— Не.

— Тогава какво ще опиташ? ПТСР?

Харди кимна.

— Съдията не е трябвало да го забранява. Обзалагам се, че съдиите от Девети Апелативен ще се задавят, щом разберат. Шолер е имал истинско увреждане, за което журито не е могло да научи? Наистина го е имал, нали?

— Да. Имахме експерти. Диагнозата беше категорична.

— Шегуваш ли се? И съдията не го е допуснал? Как може да е недопустимо и без връзка със случая?

— Наистина как?

И двамата разбира се познаваха либералния уклон на Девети Апелативен съд. Той бе издал безброй решения за допускане на смекчаващи вината обстоятелства в случаи с убийство — например лошо детство, липса на родителски грижи, излагане на гледки на насилие по телевизията. Ако фактът, че ПТСР не е било допуснато не привлече вниманието им, Харди беше готов да изяде разрешителното си за упражняване на професията.

— Е, да продължавам ли? — Харди вдигна ръце с длани нагоре.

— Не към мен — каза Уошбърн. — Действително мисля, че ПТСР е най-добрия ход, макар че в случая може да говори егото ми. Стотици пъти съм се упреквал за някои решения, които съм вземал за това дело. Ако аз внасях апел, щях да се обоснова с некомпетентност на защитата.

— Какво по-различно си могъл да направиш?

— Най-вече щях да се боря по-упорито с Ивън да приеме признаването на вина. — Уошбърн загледа някаква точка във въздуха помежду им. — Може би щях да поработя още по случая Халил, макар че един господ знае дали щеше да излезе нещо от това. Похарчих петдесет хиляди за частен детектив, който не откри нищо макар и малко полезно. После — това ми е направо любимото — стигнах до средата на медицинските показания, преди да осъзная, че те всъщност помагат на обвинението. Но както казах, основното щеше да е признанието.

— Но той не е искал да го приеме?

— Категорично не. Не си спомняше да го е направил и не искаше да каже, че е извършил убийство. Точка.

Харди поклати глава.

— Каква глупост.

Уошбърн сви рамене.

— Може би. Вероятно си мисли, че не го е извършил.

— А ти какво мислиш?

Възрастният мъж махна с ръка.

— Никога не си задавам този въпрос.

Опитвайки се да разведри разговора, Харди изобрази нещо като усмивка.

— Даже и за забавление?

— Никога, нито как, в никой случай.

— Не понасям хора, които не си казват мнението.

— И аз. — Уошбърн се облегна назад. — Бедното нещастно момче. Говори ли вече с него?

Харди кимна.

— Ходих при него миналата седмица. — Пауза. — Мисля, че сега би приел да признае вината си.

— Да, обзалагам се, че би приел. — Уошбърн вече бе отделил двайсет минути от времето си на Харди, което бе равностойно на двеста долара, макар че нямаше да му вземе пари за това посещение. Все пак, времето беше пари и ако двамата нямаха общ бизнес, Уошбърн нямаше да може да продължи със своя, докато Харди не си отиде. — И така, как мога да ти помогна?

— Надявах се да мога да наема ума ти за малко.

— Колко малко?

— Шест до осем часа през следващия месец.

Уошбърн отново се наведе напред.

— Като за колега таксата ми е двеста на час.

— Звучи разумно — каза Харди. — Не знам с какво време разполагаш в този момент и не бих искал да се натрапвам…

Уошбърн вдигна ръка и погледна вградения в шкаф часовник, който стоеше на стража между прозореца и лавиците. Беше четири без четвърт.

— До пет съм свободен. Чувствай се като у дома си. Можем да започваме.

* * *

Един месец след връщането на старата си работа и за втори път оглавил отдел „Убийства“ в Сан Франциско, лейтенант Ейб Глицки премина сам фоайето на петия етаж и влезе в малката стаичка — разделена на две с плот — която служеше като приемна за техния отдел. Беше пет и двайсет и двамата чиновници работещи там си бяха тръгнали. Глицки в началото не одобряваше идеята за почасови служители, които идваха и се прибираха после по домовете си, но вече започваше да свиква. Докато беше заместник-началник на инспекторите през последните няколко години, той винаги бе намирал за странен факта, че даже чиновническата работа има толкова силен физически аспект — отиваш рано и стоиш, докато шефът ти не си тръгне, защото ако не го направиш, някой друг може да се сближи с него и след време можеш да не пораснеш в йерархията заедно с него. Или нея, естествено.

След още няколко крачки бе в офиса си — малка стаичка, претъпкана с шкафове с папки и голямо равно бюро. Прозорците бяха доста високо на стената отдясно, достатъчно, за да пропускат естествената дневна светлина, но не и за да има гледка към Браянт Стрийт отдолу. Глицки заобиколи бюрото и вдигна глава към дъската, на която стояха отбелязани убийствата, по които се работеше. Девет бяха от днешния ден, което бе средно, имаше и престъпления от миналия месец, по които инспекторите все още работеха. Настани се в стола си и се облегна назад, чудейки се за пореден път дали молбата му, равна на доброволно понижение, не беше грешка.

Вече бе прекарал месец на тази служба и извън някои въпроси, свързани с персонала, които бяха и продължаваха да са доста тревожни, за своя изненада установи, че му липсва големия официален офис с лавиците с книги, плакетите и украшенията по стените, кожените фотьойли за важни посетители, приемната, която пречеше на всеки преминаващ да се отбие, за да побъбри. Офисът на Заместник началника беше офис на важен човек и докато го беше заемал Глицки често се бе чувствал сякаш мястото му не е там. Сега, като началник на „Убийства“ той все още имаше важна работа, но тя беше почти невидима. Възможно ли е, чудеше, да е свикнал да бъде в центъра на общественото внимание, мнението му да е важно за другите, шефът и даже кметът да се консултират с него по съществени въпроси?

Непрекъснато си повтаряше, че е в период на пренастройка към новата среда, и това е всичко. Промяната сама по себе си никога не беше лесна. Но два или три пъти у него се бе прокрадвала мисълта, че може би е направил поредната грешка в една история на лоши избори, свързани с кариерата му.

Ала нямаше как да избяга от това. Новите помещения бяха различни и те правеха цялата работа, някога толкова позната, да изглежда различна. Първо, офисът му бе физически отделен от стаята на инспекторите. Когато отрядът се помещаваше на четвъртия етаж, вътрешните прозорци в стаята на лейтенантите гледаха към претъпканата стая с бюрата на редовите полицаи. Тук нямаше вътрешни прозорци, но даже и да ги имаше, той нямаше да може да вижда инспекторите, понеже между него и тях бе стаята с компютрите. Инспекторите идваха и си отиваха и Глицки можеше въобще да не разбере, че са били тук.

Хубавото беше, че с изключение на спешните случаи, работното му време бе станало доста редовно. Като заместник-началник той бе смятал за свое задължение да бъде пример на точност, дисциплина и ентусиазъм, затова внимаваше винаги да е на работа в 7:30. От друга страна служебните съвещания, пресконференциите и появяванията пред публика го задържаха извън дома до 9:00 или по-късно вечерта. С уикендите също не можеше да разполага напълно. Да си заместник-началник не беше работа, това беше начин на живот.

И Глицки се намираше на кръстопът — всъщност в неразрешим проблем — дали искаше да прекара живота си с Трея и двете им малки деца, Рейчъл и Закари. През последните две години след раждането на Зак бяха живели някак в напрежение. Трея работеше като секретарка на Областния прокурор Кларънс Джакман. Сядаше зад бюрото си в девет и си тръгваше в пет. Имаше седмици през времето, когато Глицки беше заместник-началник, в които двамата успяваха да поговорят само в онази сграда, Съдебната палата.

Сега, след като се увери, че бюрото му е подредено, Глицки се готвеше да сложи край на работния ден. Излезе от кабинета и затвори вратата зад гърба си. На минаване през компютърната зала надникна към стаята на инспекторите и видя, че цели осем от четиринайсетте инспектори на отдела бяха там. Това беше необикновено, тъй като повечето време тези хора бяха някъде навън да разпитват свидетели, да правят огледи на някое местопрестъпление, да работят по случаи и уговарят подробности с помощниците на главния прокурор около предаването на дела.

Даръл Брако погледна и вдигна ръка за поздрав — поне един от хората очевидно приемаше новото статукво. Вибрацията от присъствието на Глицки мина през стаята и останалите инспектори вдигнаха глави. Получи кимвания от няколко стари инспектори, които веднага се върнаха към работата или кафето си, и беше напълно игнориран от двама други.

Така стояха нещата, откакто се беше върнал тук. Хората не разбираха повторното му назначение в „Убийства“, чудейки се вероятно дали не е нещо като шпионин, спуснат от началството да рови из отдела и да им се меси в работата.

Глицки се надяваше, че това просто е ефектът на промяната върху неговите подчинени и той също ще отмине. Но междувременно не се чувстваше никак добре. Отиде до бюрото на Брако и възприе неутрален тон.

— Излизам, Даръл. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да си тръгна?…

Брако помисли малко, после поклати глава.

— Нищо ново лейтенант. Период на застой, предполагам.

— Дано да е така. — Глицки бързо огледа стаята. Не искаше да изглежда, че шпионира някого. Всъщност не проверяваше никого, но това не означаваше, че хората не си мислеха, че го прави. — До утре, Даръл.

— Да, сър, лека вечер — Глицки се бе завъртял и направил две крачки, когато Даръл се обади пак. — Чакай малко, Ейб. Току-що си спомних. Има едно нещо, което вероятно би искал да сложиш обратно на дъската при теб.

Ставаше дума за дъската в офиса на Глицки, на която стояха окачени убийствата, по които се работеше. Обикновено когато оттам сваляха някое име, то никога не се връщаше, понеже или заподозреният биваше арестуван, или следата бе твърде изстинала, за да губят инспекторите времето си с нея, или защото единственият свидетел е бил отровен, или още някоя от хилядите причини да не се работи повече по случая.

— Обратно на дъската?

— Да, един от моите стари случаи. Боуен. Беше прекратен още предишния път, когато работеше тук. Можем да се позанимаваме с него утре сутринта. Ето, ще си запиша, за да не забравя.

— Какво ще кажеш направо да се върна и да го запиша на дъската?

Брако смутено кимна и се изправи.

— Става и така. Просто не исках да те връщам като си си тръгнал вече.

— Колко може да ми отнеме? Б-о-у-е-н, нали? Пет букви. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. — Той вече стигна до вратата и завъртя ключа. — Какъв е случаят?

— Хана Боуен. За последно случаят е определен като самоубийство чрез обесване.

Глицки спря и се обърна да погледне инспектора.

— Какво, да не би да се е разобесила?

— Обещах на дъщеря й отново да огледам всичко. Тя изглежда не иска да го приеме. Че майка й се е самоубила, имам предвид.

— Добре, но все пак следователят е постановил самоубийство. Как ще помогнеш на дъщерята?

— Знам, че е изстрел напосоки, Ейб, но момичето е направо съсипано. Знаеш за всичките инструктажи, които получаваме — да сме чувствителни към болката на жертвите и разни такива. Предполагам един преглед няма да навреди, а може да й помогне.

— Разкажи ми малко по-подробно.

— Ами, очевидно майката си е водила дневник. Или дъщерята — казва се Джена — Джена смята, че майка й си е водила дневник и ме помоли да се опитам да го намеря.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видя дали има причина да се мисли, че смъртта на майка й може да е в резултат на убийство.

Глицки се надигна и седна върху бюрото си.

— Това ли разследвахте първоначално?

— Да.

— Тогава нещо насочваше ли към убийство? Кога беше то?

— Може би в началото на февруари, но не, всъщност не. Само това дето Джена не можеше да приеме, че майка й би го направила.

— Е, бог ми е свидетел, не за първи път се сблъскваме с нещо подобно, Даръл. Не я обвинявам. Майка ти си заминава и най-нормалното е да не искаш да повярваш. Може да не ти се вярва, но това не означава, че не се е случило.

— Знам. Казах й, че ще погледна. Не съм обещавал нищо друго.

— За този дневник ли?

— Не знам, Ейб. Това може да не е всичко. Работих здравата по случая, когато го разследвахме. Имаше и други неща. Всъщност, едно нещо, което си заслужаваше да се провери, макар че тогава не установих нищо по въпроса.

— Какво е то?

— Бащата, Чарли. Изчезнал миналото лято. Предполагаше се, че съпругата се е обесила заради това.

— Как така изчезнал?

— Ами така, хоп! — и го няма. Никаква следа. Джена също намираше това за невъзможно да изчезне току-така. Смяташе, че може да е бил убит.

— От кого? Защо?

— Нямам представа.

— Много убедително, Даръл. Значи тя си мисли, че баща й е бил убит и това има връзка със самоубийството на майка й?

— Не е самоубийство. Не вярва, че се е самоубила. Смята, че това е второ убийство.

— Две убийства.

Глицки постоя две минути в размисъл.

Брако направи физиономия.

— Дъщерята е изгубила и двамата си родители в една и съща година. Ако се появи дневникът… — Вдигна рамене. — Кой знае? Може да открием нещо.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Предполагам, че първо ще се срещна с нея и ще прегледаме с какво разполагаме. После ще огледаме досиетата на баща й, което всъщност не направих първия път.

— Какви досиета?

— Работни досиета. Бил е адвокат. Може би е свързано с нещо, по което е работил.

— Кое да е свързано?

— Причината да бъде убит.

Глицки се почеса в ъгъла на устата. Брако винаги е бил ентусиазирано ченге, но първоначално беше повишен в отдел „Убийства“, защото баща му бе шофьор на предишния кмет и понякога липсата му на опит си проличаваше.

— Знаеш ли, Даръл, повечето мъже на средна възраст, които изчезват… Предполагам Чарли Боуен е бил на средна възраст?

— Петдесет.

— Ето, виждаш ли? Някои просто си тръгват. Не са убити.

— Така е. Знам, Ейб. Естествено.

— А съпругите на такива мъже, изоставени от съпрузите си да речем от трийсет години, може да изпаднат в депресия в следващите месеци. Дотам, че да поискат да сложат край на живота си.

— Разбира се.

— Разследвали ли сме Боуен като убийство, когато е изчезнал?

— Не.

— А това е защото…

— Бил смятан за изчезнал.

— Не за случай на убийство?

— Не за убийство, не, сър.

— Добре тогава. Исках само да уточним.

Брако сви рамене да прогони лошите си предчувствия.

— Чух. Както и да е, известно време ще се занимавам с това и мислех, че не е лошо да знаеш.

— Добре — Глицки се измъкна от бюрото и написа думата БОУЕН на дъската и срещу него името на Брако като разследващ инспектор. — Но, Даръл…

— Да, сър.

— Не се бави много с това.

* * *

През последните няколко години пораслите момчета на Глицки — Айзък, Джейкъб и Оръл — и пораслото момиче на Трея, Рейни, си бяха създали собствени диаспори на далечни места като Сиатъл, Милано, Вашингтон и не толкова далечния Сан Хосе, където живееше Оръл. Сега новото семейство с двамата малки живееше в същата стара къща-близнак на Лейк Стрийт.

Когато Глицки се прибра вкъщи — беше карал колата си сам, вместо да бъде возен от шофьор — той, Трея и петгодишната Рейчъл излязоха да повозят Зак с количката по алеята за пешеходци и колоездачи, която минаваше зад дома им покрай парка Президио. После в задния им двор, във все още топлата вечер, двете деца се полюляха на люлката, направена преди три години от Глицки, Дизмъс Харди и Винсънт, синът на Дизмъс. За вечеря имаше печено пиле без кожата, купено от магазина, пресен спанак, приготвен на пара и допълнително ястие с нудли за децата — откакто преди шест години Глицки бе изкарал инфаркт, Трея не слагаше на масата нищо, което съдържа холестерол.

До осем часа двете деца бяха заспали в стаята си нататък по коридора след кухнята. Ейб и Трея пиеха чай на канапенцето в малката дневна. Бяха пребоядисали стаята за раждането на Рейчъл и сега вместо изхабената тъмна атмосфера, имаше светъл дървен под с пъстри килимчета, жълти стени, мебели в мисионерски стил и капаци на прозорците като в плантация.

Мълчалив, почти до степен на онемяване, Глицки с готовност оставяше Трея да води разговора. Разказваше му как бе минал денят й, за машинациите в офиса на Областния прокурор, неговите вземания-давания с надзорния съвет, кмета и началника на полицията. Беше безкрайно забавно, понеже и двамата познаваха всички играчи, а самият град бе толкова очарователно и лудо място за живеене.

Днешната драма представяше шефа на Трея в ролята на въжеиграч между декрета на кмета, Кейти Уест, според който Сан Франциско се обявяваше за убежище на нелегалните имигранти и отговора на Главния прокурор на Съединените щати, който заплашваше да отреже всякакви субсидии за законодателството в града, ако тя попречеше на енергичните мерки на Министерството на правосъдието да арестува и депортира тези хора.

— Ще ми се да видя какво ще направи — коментира Глицки. — Ще арестува Кейти?

— Ако наистина направи нещо, а не само приказва.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Не знам. Говори за това — Трея се засмя с нисък контраалт. — Казва, че не са само голи приказки.

— Колко смело.

— Твърде. Но човек никога не знае. Може наистина да направи нещо.

— А Кларънс какво смята да предприеме?

Трея отново се засмя. Понякога Глицки си мислеше, че именно талантът й да се смее го бе привлякъл най-силно към нея. След смъртта на първата му съпруга Фло, той дълго време си беше мислил, че никога няма да може да се смее отново.

— Кларънс има осем адвокатски позиции, финансирани с федерални пари, но останалата част от бюджета му идва от града. Ще изчака.

— Бива те в чакането — рече Глицки.

— Няма по-добър — тя сложи ръка върху бедрото му. — Но ето че все аз говоря ли говоря. Ти изглеждаш — да не те плаша — не много по-оптимистично настроен от преди.

Глицки повдигна рамене.

— Просто свиквам с новия порядък. Възможно е даже да съм имал един почти продуктивен разговор с Даръл Брако днес.

— Харесвам Даръл. Защо „почти продуктивен“?

Сръбна от чая си и я изгледа косо.

— Може би му спестих няколко часа празно бъхтене.

— Добре, отприщвай бента — стисна крака му тя. — Може би ще ми кажеш за какво сте говорили с Даръл. Ако искаш да говориш, разбира се. Не си длъжен. Не те притискам.

Този път той наистина се усмихна.

— Има намерение да затъне в преглеждане на работните файлове на един адвокат, който изчезнал миналото лято, защото някакво нещастно момиче си мисли, че може би не е избягал и в крайна сметка не е напуснал нея и майка й. Смята, че е бил убит.

— Има ли причина да мисли така?

— Поне Даръл не знае за такава. Но най-тъжното е, че майка й се е самоубила преди два месеца и момичето просто не може да го приеме.

Трея замълча, после отпи от чая си.

— А хората разправят, че не си забавен. Как е възможно? — Тя се обърна към него. — Тази ли насърчителна и оптимистична история те накара да се чувстваш по-добре на новата работа?

— Не, разговорът ми с Даръл.

— Аха, ето какво било.

— Искам да кажа, трябва първо да повярваш, че Марли Боуен е бил убит, за което няма никакви доказателства, иначе защо изобщо ще търсиш там?

— Чарли Боуен — повтори Трея. — Откъде ми е познато това име?

— Той е бащата. Изчезналият човек.

— Адвокат? Познавах го, Ейб. Той е онзи адвокат, чиито дела наследи Диз.

— Нашият Диз?

— Нашият Диз. — Трея отново стисна крака му. — Може би Даръл трябва да говори с него.