Джон Лескроарт
Предателство (14)

13.

— Е, синко, последната теория, която все пак може да се окаже погрешна — каза Спиноза, — е, че става дума за нещо, което се нарича осколочна граната. Трябва да си чувал за тях. Очевидно точно сега ги използват в Ирак. Така пръска всичко, че ти трябва лопата, за да събереш парчетата. Което между другото отлично съответства на случилото се. — Той се облегна назад на стола и взе сандвича си. Вдигна крака върху бюрото и отхапа. — Защо ти е да знаеш? Да не би в ОПБН да учите хлапетата на техники за екзекутиране?

— Всъщност, няма причина — отговори Ивън. — Просто ми беше интересно. Не съм чувал някой да е убит по този начин. Поне не тук в Щатите.

— Да, прав си. — Лейтенантът дъвчеше замислено. — Не е нормално, уверявам те. Някой е искал да ги види съвсем мъртви по много красноречив начин. Не е просто някой бандит, който гърми наслуки по жилищата на хората и се надява да уцели някого.

— Възможно ли е мъжът, жертвата, да го е направил сам?

Спиноза сви рамене.

— Не е изключено предполагам. Няма доказателства, които да сочат към някого. Но също така засега няма абсолютно нищо, което да подсказва защо господин Халил би го направил. Бизнесът му вървял страхотно. Изглежда е обичал жена си. Никакви проблеми със здравето. Това поне научихме от останалите членове на семейството. А повярвай ми, те никак не са малко на брой. Затова съм готов да се обзаложа, че не е самоубийство. Защото, мога да ти кажа едно нещо — който го е направил, е изпипал работата. В този момент разполагаме само с парчета от гранатата. Но между нас казано, надявам се да не е това.

— Защо?

— Защото, както стоят нещата сега, имаме местно убийство на бизнесмен. Поне можем да го наречем така, защото Ибрахим е бил натурализиран гражданин.

— Откъде е бил?

— Мисля че ти казах снощи. Ирак. Половината от семейството му очевидно още живее там. Другата половина притежава концесиите за магазините „7-илевънс“ в района на залива.

— А как стои въпросът с притежаването на осколочната граната?

— Не може да притежаваш осколочна граната, федерално престъпление. Което означава да се намеси Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и оръжието. От което цялата работа завонява.

— И как ще установите дали е осколочна граната?

Спиноза наведе стола си да стъпи напред и свали крака от бюрото.

— Не се грижи, синко. От бюрото вече взеха проби от местопрестъплението. Ще ги анализират до довечера и скоро ще знаем със сигурност. Ако е това наистина, преди да е съмнало, там ще гъмжи от хора на ФБР. Встъпителният анонс е „а-ха, гранатки“. И случаят е техен.

— Какво толкова лошо има в това, Фред? Те не разполагат ли с повече възможности от нас?

— О, няма съмнение — отвърна Спиноза. — Повече възможности, повече пари, по-голям достъп до данни — както му е редът. Работата е там, че не искат да споделят. И накрая се оказва, че ние сме прекарали седмици в разкриване на неща, за които те вече са знаели. Нещо като състезание, да видим кой ще излезе по-бърз, само дето ние сме с един завързан крак на гърба.

— Изразът не е точно такъв.

— Не е ли? — Спиноза лапна последната хапка от сандвича. — Да, ама точно така се чувства човек.

* * *

Познаваше ключаря от „Ейс Хардуеър“, от класа в гимназията и мъжкия отбор по софтбол. Сега, няколко минути преди 2:00 в следобеда, когато Ивън бе казал на своя лейтенант, Джеймс Лохланд, че страда от мигрена и трябва да полежи в спалнята си на тъмно, Дейв Салдар пристигна пред къщата на Нолан и паркира зад хондата на Ивън.

Ивън, в полицейската си униформа, за да подчертае законността на всичко, излезе от колата и се поздравиха на тротоара. Размениха си за няколко минути новини — Дейв беше научил историята на Ивън от момчетата в отбора — и стигнаха до извода Ивън да го извика.

— И не си скрил резервен под някой камък или нещо друго? — попита Дейв.

— Не. Никога не съм мислил, че ще си забравя вътре ключовете. Кой си забравя вътре ключовете?

— Жена ми го прави всеки път, когато излиза от къщи.

— Е, аз пък не. Поне никога досега.

— Бих искал да получавам по десет цента всеки път, когато чуя тези думи. За какво, мислиш, светът е измислил ключарите?

— Никога не съм разбирал защо.

— Е, сега знаеш. — Салдар кимна към къщите. — Добре, коя е твоята?

Стигнаха до входа на Нолан, частично заграден и отделен от улицата с Г-образна стена от стъклени тухли. Салдар извади инструментите си и се залови за работа. Ивън усети краката си омекнали и се подпря на стъклената стена. С всяка изминала секунда чудовищният замисъл на това, което правеше, растеше в него. Почувства главата си празна, както в нощта на нападението на Нолан извън летището. Пулсът му биеше като пневматичен чук на мястото, където бе раната. Мигрената, която бе измислил за пред лейтенант Лохланд заплашваше да се превърне в реалност — в периферията на зрението му се появиха искриците светлина. Непрекъснато оглеждаше улицата и едва не припадна, когато една жълта миата кънвъртибъл изкачи нагорнището и премина край тях.

Забелязал нещо в държанието му, Салдар го погледна.

— Добре ли си?

— Добре — отговори той. Всъщност усещаше как потта избива по челото му. Събра колкото можа самообладание, вдигна ръка и я прокара през веждите си.

Най-сетне Салдар завъртя топката и отвори вратата.

— Ето, една минута и петнайсет секунди. Това може да е нов рекорд.

— Сигурен съм, Дейв. Изумително е.

Салдар държеше отворена вратата.

— Ей, Ив, добре ли си? Наистина изглеждаш зле.

— Добре съм. Главата малко ме боли, това е. — Той посегна за портфейла си, като си мислеше: трябва веднага да го разкарам оттук. Ами ако се появи Нолан? Но каза с небрежен тон: — Та, колко струва?

— Да речем трийсет, като за приятел. Ако искаш, можеш да идеш да донесеш ключовете, за да ти направя набързо копия на всеки — по петачка на парче.

— Няма нужда, имам дубликати някъде вкъщи. — Ивън извади две банкноти по двайсет. — Само да не забравя да ги извадя навън и да ги сложа някъде, за всеки случай. Но сега е по-добре да се прибера, за да си легна.

— Да, разбира се. Чакай да изтичам да ти донеса рестото.

— Задръж го.

— Не мога да вземам бакшиши от съотборници, Ив. Това е правило при мен. Имам дребни в камиона. Няма да отнеме и половин минута.

Той сложи твърдо ръка на рамото на приятеля си.

— Дейв, наистина, много ме боли. Благодаря за помощ, но трябва веднага да легна, защото иначе наистина ще ми прилошее. Наистина. Всичко хубаво. Ще се видим някой път.

— Имаш ли нужда от лекар?

Усилието дори за една полуусмивка бе непоносимо.

— Ако не ме пуснеш веднага да вляза, наистина ще е нужен лекар. Чуваш ли?

— Добре, добре. Отбий се някой ден на игрището. Все още играем всеки вторник и четвъртък.

— Ще намина, обещавам.

— Ще изпием рестото.

— Става — каза Ивън и пристъпи навътре. — По-късно.

* * *

Стоеше в дневната. Част от него не можеше да повярва, че наистина е там, незаконно влязъл в чужд дом. Усещането беше сюрреалистично. Това не беше той. Никога не беше правил подобно нещо, дори на ум не му бе идвало.

Но сега бе вече влязъл вътре и не трябваше да допуска разсъжденията му да го забавят. Не знаеше кога щеше да се върне Нолан. Ивън нямаше представа в кои часове работи, какво прави всеки ден, дали въобще има някакъв редовен график. Ако имаше нещо уличаващо тук, а нещо дълбоко в Ивън го караше да е сигурен, че има, трябваше да го открие и незабавно да си тръгне. Не беше въпрос на откриване на доказателства за пред съда — той просто искаше да знае.

Или поне се остави да повярва в това. След което имаше време да реши как да използва онова, което знае.

Стаята беше спартанска, обзаведена с кожен диван, в комплект с два кожени фотьойла пред вградените, почти празни рафтове за книги от двете страни на камината. Огромно огледало над полицата създаваше илюзията за широко пространство, но стаята вероятно бе широка не повече от три метра. Половината от стената в дъното представляваше стъклена врата, от която се излизаше на малък вътрешен двор, засенчен от короните на огромни дъбове. В ъгъла се мъдреше цвете в саксия. Първият оглед му подсказа, че там едва ли има нещо интересно, но се застави да забави темпото и да провери.

Когато свърши, раздели леко щорите на предния прозорец. Видя, че улицата е празна и пресече облицования с плочки коридор към кухненската част, която бе не по-малко безлична от дневната. Но тя бе малко по-открита за погледа, тъй като двойният прозорец над мивката гледаше през малката морава към улицата.

Изглежда Нолан не готвеше кой знае колко — в хладилника имаше яйца, бира, пакет сирене, мляко, домати и маруля в кутията за зеленчуци, заедно с малко подправки. Съдържанието на фризера включваше три кутии замразен спанак, кофичка сладолед и няколко опаковки пилешки гърди и телешка кайма.

Вратата до хладилника водеше към малък гараж за една кола, където Нолан бе окачил на куките на отсрещната стена празен туристически сак и две празни раници. Непретрупаният работен тезгях очевидно не бе използван често, както и чекмеджетата под него.

Когато се върна в кухнята, Ивън най-сетне се беше овладял. Огледа улицата повторно и мина наведен покрай прозореца. Чак от другата страна на дневната, в дъното на къщата, откри прилична като размери бърлога с бюро и компютър. На стената бе опъната карта на Ирак с набодени по нея няколко цветни кабарчета на различни места — Багдад, Мосул, Киркук, Абу Граиб, „Анаконда“. Ивън побутна първо мишката, за да види дали екранът ще светне и когато това не се случи, натисна бутона на компютъра. Докато се зареждаше, той мина през следващата врата в спалнята и се закова на място.

Въздъхна тежко, прекоси към бюрото до идеално оправеното легло на своя враг и вдигна снимката на Нолан и Тара, поставена в тежка сребърна рамка. Бяха се прегърнали за снимката, очевидно на — палубата на корабче в прекрасен ден на фона на залива, и двамата усмихнати. Задържа я достатъчно дълго, за да може желанието да я разбие в стената да дойде и да си отиде.

След това внимателно я върна на същото място и се зае със сериозното претърсване. Скринове, шкафчета в банята, бюфети и дрешници. Горната табла на леглото разкри първото оръжие — Берета М9, същата като онази, която Ивън носеше в Ирак. Помириса цевта и не долови никаква миризма, след това свали пълнителя и се увери, че е пълен. Но ако професионалист като Нолан беше използвал пистолета, той незабавно след това би го почистил и презаредил.

Дрешникът в спалнята, подреден като останалата част от къщата, съдържаше още една раница на най-горния рафт. Тази той изпразни върху леглото и разгледа подробно всеки предмет. Имаше още една 9-милиметрова Берета, десет пачки патрони и шест ръчни гранати. Иван не знаеше със сигурност дали са осколочни гранати или от онези, обикновените, които въобще не бяха толкова смъртоносни. Но и в двата случая беше готов да се обзаложи, че притежаването им от цивилен гражданин е незаконно. Ивън бе сигурен, че това ще заинтригува полицията, стига да измисли начин да събуди интерес у някой представител на закона към Нолан, като заподозрян в убийството на Халил.

Върна раницата на мястото й, върна се в работната стая и седна пред компютъра. Щракна върху иконата с надпис „Олстронг“ и прегледа няколкото документа — повечето копия или поправки на договори с правителството, или поръчки, които компанията си бе осигурила отвъд океана. Имаше значителен брой файлове с имейли и няколко автобиографии на хора, служили в армията, които свидетелстваха за това с какъв вид дейност вероятно се занимаваше тук Нолан. Ивън отвори още няколко документа, търсейки да открие името Халил, но усилията му останаха без успех.

Без да знае паролата, макар да опита няколко възможности, не успя да влезе в редовния файл с пощата на Нолан. Обаче иконата „Снимки“ веднага се отвори. Вцепенен какво може да види там — още снимки на Нолан и Тара в по-интимна обстановка, отколкото на палубата на корабчето — накрая отвори последната папка и въздъхна облекчено, когато не видя нито една снимка на Тара.

Изглежда това бяха снимки, направени от Нолан, когато е търсил да си купи къща. Имаше улица с три платна, точно като тази, на която живееше. Коли, паркирани покрай бордюра. После от различен ъгъл и на друго осветление друга къща, голяма и грандиозна. Всъщност, при по-близък оглед на най-ясната снимка, направена точно срещу фасадата, сградата бе чудовищно розова. Ивън се запита какво за бога е могло да накара Нолан толкова подробно да проучва това място.

Изведнъж мисълта го накара да подскочи. В сутрешния вестник беше видял черно-бяла снимка на останките от дома на господин Халил, които разбира се изобщо не приличаха на жилището на тази снимка. Но в статията не се ли споменаваше, че къщата била розова?

Трескаво започна да издърпва чекмеджетата на бюрото. В средното имаше дигитален фотоапарат и за секунда се поколеба дали да не погледне какво има в него. Но нямаше много време. Провери часовника си — 2:45. Вече от доста време беше тук. В долното дясно чекмедже откри отворен пакет дискети. Бяха останали четири и с треперещи ръце той извади една и я пъхна във флопито. След това копира файла от папката със снимки върху дискетата.

Извади я и я пъхна в горния си джоб, след това се облегна назад, пое въздух и изключи компютъра през менюто „Старт“.

Наостри слух да чуе, ако вратата на гаража се отвори или на улицата спре кола, и си заповяда да чака, докато екрана не угасна. След това стана от стола и го намести там, където се надяваше, че се беше намирал. Затвори всички чекмеджета. Провери за последно дали дискетата е в джоба му и се върна обратно в дневната. Завъртя топката от вътрешната страна до положението за заключване и след като погледна през прозореца, за да се увери, че е безопасно, излезе навън.