Джон Лескроарт
Предателство (5)

4.

Рон Нолан седна на горното стъпало на засенченото външно стълбище, което водеше към втората площадка в кооперация „Еджууд“, Редууд Сити, Калифорния. Сянката бе благосклонно хвърлена от двойка гигантски магнолии, които сякаш стояха на стража пред входа на комплекса.

Един час по-рано, някъде около пет, той беше изкачил стъпалата и позвъни на номер 2С, но никой не отвори. Можеше да се обади предварително и да си уговори среща — името на Тара Уитли бе в телефонния указател — но си помисли, че е по-добре просто да се появи и да й предаде лично писмото. Не искаше да й дава възможност да откаже да го види или да каже, че не й пука, ако не получи следващото писмо от Ивън. Това би усложнило всичко. По-добре беше да се появи неочаквано и да свърши работата.

Не бързаше. Щеше да отдели час-два тази вечер и ако дотогава не се прибереше, щеше отново да дойде по-късно вечерта или на другия ден. Ивън му беше казал, че по това време на лятото тя прекарваше повечето дни в класната си стая, като я подготвяше за началото на учебната година. Тара преподаваше на шести клас в „Сейнт Чарлз“, католическо училище в съседния град. Ивън предполагаше, че не излиза с никого, поне не още. Беше почти сигурен, че си е в къщи някъде за вечеря през повечето вечери, ако всичко с нея е наред — ако не беше пострадала, болна или умряла.

Затова той чакаше, разположил се удобно на твърдото каменно стъпало. Времето бе направо идеално; следобедният аромат на оградата от гардении скриваше автомобилните газове от натовареното улично движение. Отдолу се издигаше мирис на прясно окосена трева, слабо полъхваше на хлор откъм басейна, единият ъгъл на който се виждаше отляво. Ако затвореше за миг очи, Нолан можеше да си представи, че е отново в гимназията. В басейна се смееха и цопаха хора, и безплътните звуци се смесваха с мекотата на въздуха, за да го унесат в дрямка след миг, отвеждайки го далеч от превърналия се в реалност свят на прах и служба, опасности и смърт.

Но тренираното животно в него се събуди напълно веднага щом психиката му регистрира нова вибрация откъм стълбището. Погледна надолу и видя жена в обикновен бански костюм бикини, спряла в този момент на третото стъпало, обърната настрани и разменяща реплики с приятелки, които очевидно също бяха излезли от басейна. От цвета на мократа й коса съдеше, че сигурно е руса, когато изсъхне. Тя падаше на дебел водопад по гърба и стигаше малко под раменете. Беше закачила плажна хавлия на пръста си и я носеше небрежно преметната през едното рамо. Очите на Нолан минаха по цялото й тяло и не видяха нещо, което да не му хареса. Кожата й беше с цвят на мед.

Той се размърда на стъпалото, за да може да вижда по-добре и точно в този момент тя се обърна и го погледна. Улавяйки го на местопрестъплението, му хвърли кратка съучастническа усмивка, която не беше нито смутена, нито подканваща, след което бързо се обърна да се сбогува с приятелките си. Една от тях й подхвърли забележка, която Нолан не чу много добре, но острието на безгрижния й смях достигна до него. От доста време не беше чувал подобен звук.

След това тръгна по стъпалата към него.

Нолан се изправи. Носеше черни обувки, изгладени панталони каки и прибрана в тях камуфлажна риза. В ръката си държеше писмото на Ивън. На средата тя изведнъж спря и всичкият смях изчезна от лицето й. В очите й набъбнаха сълзи и тя вдигна ръка до устата си:

— О, боже. Не е Ивън, нали? Не ми казвайте, че е Ивън.

Разбирайки какво си мисли тя — че е военен куриер, изпратен да й съобщи за смъртта на Ивън в Ирак — Нолан протегна ръка да я успокои и каза:

— Ивън е добре. Съвсем добре. Съжалявам, ако съм ви изплашил. Вие сигурно сте Тара.

Все още извадена от равновесие, тя кимна:

— Да. Но… има нещо общо с Ивън, нали?

Отдолу една от приятелките й извика:

— Тара? Всичко ли е наред?

Това й даде момента, необходим да дойде на себе си. Тя се обърна и махна с ръка:

— Добре съм. Всичко е както трябва. — Обръщайки се към Нолан, тонът й стана по-твърд: — Кой тогава сте вие? Какво правите тук? Накарахте ме да си помисля, че Ивън е убит.

— Съжалявам. Казвам се Рон Нолан. Един от приятелите на Ивън там. Трябваше да се досетя, че изглеждам сякаш очаквам да се появите. Съжалявам.

— Добре, съжалявате. — Тя посочи плика в ръката му: — Ами това какво е?

— Писмо, което Ивън ме помоли да ви предам. Тревожеше се за вас.

— Защо се тревожи за мен? Той е онзи, който е в зоната на войната.

— Не е получавал писма от вас.

— Точно така. Защото не съм писала нито едно. Скъсахме. Може би не ви е казвал това. Какво иска да чуе от мен?

— Не знам. Аз съм само пратеникът. Работата ми е да ви предам това последно писмо и после да му съобщя, че сте добре.

— Добре съм.

— Да, виждам. Искате ли да го вземете?

Тя не помръдна.

Той зачака с плика в протегнатата си ръка, вперил поглед в нея и напълно завладян от това забележително лице. Косата й беше отметната назад и разкриваше чисто, широко чело. Току-що се беше къпала, затова нямаше и следа от грим, който да покрива пейзажа от бледи лунички под раздалечените леденосини очи, разлети върху добре очертаните скули. Дори без червило устата й изглеждаше леко нащърбена.

Нолан се застави да отклони поглед. Трябваше да положи доста усилия.

Тара сведе поглед към плика.

— Да не би да си мисли, че не съм получила другите му писма? — попита тя. Раменете й се отпуснаха, сякаш нещо в нея се предаде. — Не искам да започваме отново. Не го ли разбира? Никога няма да се получи.

— Защото мислите по различен начин за войната?

— Не е само това.

— Не?

— Не. Защо питате?

— Защото той изглежда смята, че именно това е причината. Имам предвид войната. Макар че му казах, а ще го кажа и на вас, хора, които се обичат, не се разделят заради такова нещо.

— Заради това дали са съгласни, че убиването на хора е начин да се разрешат световните проблеми? О, да, мисля че го правят.

Никой от двамата не помръдна.

— Не съм казала, че го обичах.

Нолан наклони глава и каза:

— Когато си мислехте, че съм дошъл да ви съобщя, че е убит, ми се стори сякаш не ви беше безразлично.

— Човек може да не е безразличен към някого, без да е влюбен в него или да иска той да умре. Не смятате ли, че е възможно?

— Разбира се. — Жената беше красива, но Нолан си помисли, че малка проверка на отношението й няма да навреди. — Всичко е възможно — каза. — Например, възможно е някой ден да си промените мнението за хората, които си рискуват живота, за да ви гарантират свободата.

Тук наистина уцели болезнена точка. Лицето й потъмня.

— Не е честно — отвърна тя. — Не изпитвам нищо друго, освен уважение към военните.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите останаха студени.

— Разбира се, че ги уважавате — рече. — Само не искате да се ожените за един от тях.

— Освен това — продължи тя — тази война не се води, за да се гарантира нечия свобода. Всичко опира само до петрола.

Нолан само поклати глава. Като че ли да се биеш за петрол или за друго необходимо нещо бе грешно. Той погледна надолу към ръката си и я протегна:

— Ще вземете ли това писмо или не?

Устата й се превърна в твърда линия и тя погледна плика, сякаш бе нещо, което би могло да я ухапе. И вероятно в известен смисъл можеше. Накрая поклати глава:

— Не мисля. Не съм отваряла нито едно от другите. И не смятам да започвам да ги чета.

Той отново кимна, сякаш отново бе получил потвърждения за нещо.

— Какво означава този поглед?

— Нищо. Няма никакъв поглед.

— Да, имаше. И той означаваше нещо.

— Добре. Казахте, че няма да започнете да четете писмата на Ивън. Вероятно този поглед е означавал: „Това са думи на човек, който се бои, че ако научи известни факти около своето решение, може да си промени мнението.“

Може би внезапно осъзнала, че стои и спори с мъж, облечена сякаш в ежедневното си бельо, тя придърпа хавлията около раменете си и хвана двата края над гърдите. Гласът й стана тих и нисък от гняв:

— Не се боя да получавам факти, господин… как ви беше името?

— Нолан. Рон Нолан.

— Добре, господин Нолан…

— Само Рон, става ли?

И той отново се усмихна саркастично.

— Добре, Рон. — Тя се бе разгорещила, а тъкмо това бе неговото намерение: — За твое сведение аз всъщност разполагам с всички факти, които са ми необходими — за Ивън и тази глупава война в Ирак. И не се нуждая от писмата му, за да започна да го съжалявам. Той взе решението да отиде там. Той реши да ме остави и да го направи. Сега, когато аз продължих, а той просто не може да измисли обяснение и да се измъкне от ситуацията, смята, че ако просто разбера колко му е трудно, някак си отново ще се съберем. Няма да направя това!

— Не, отлично го разбирам — и Нолан отново вдигна писмото. — Последен шанс.

Когато тя не помръдна, за да го вземе, Нолан го пъхна в джоба на ризата си и рече:

— Ще предам на Ивън, че си в отлично здраве: Извини ме. Радвам се, че се запознахме.

Минавайки покрай нея, той започна да слиза по стълбището. Когато беше стигнал долу, тя се обади:

— Господин Нолан. Рон.

Той се обърна и я погледна.

— Нямам нищо против военните — каза тя. — Аз съм против участието на Ивън във войната. Това е разликата.

Нолан вдигна ръка във военен поздрав:

— Да, мадам. Щом вие казвате.

* * *

В седем и трийсет той отново позвъни на вратата й.

Тя отвори, облечена с шорти, черна тениска „Найк“ и маратонки. Косата й бе опъната назад в конска опашка. Пак беше без грим и му се стори сякаш бе плакала.

— Няма да прочета това писмо — започна веднага тя. — Вече ти казах.

— Да, каза ми. Но не съм дошъл за това.

— Ами… тогава какво?

— Е, очевидно вече не си с Ивън. Помислих си дали не би искала да идем някъде да пийнем по нещо.

Тя скръсти ръце.

— Каниш ме на среща?

— Питам дали не искаш да пийнем някъде. Не е чак толкова голям ангажимент.

— Мисля, вече изясних какво е виждането ми относно връзките с военни.

— Да, и то би разбило сърцето ми, ако бях военен, но за щастие аз не съм.

— Но ти ми каза, че там сте заедно с Ивън?

— Така е. Но аз съм цивилен. Работя за Олстронг Секюрити. Ивън е разпределен към нашата база. Върнах се тук по задачи за две седмици и тази вечер ме очаква самотна вечеря, което не е от най-любимите ми неща.

— И като последна възможност…

— Не точно това. Имаме няколко въпроса, по които може да ни е забавно да побеседваме, ако изключим Ивън. — Той погледна покрай нея към вътрешността на апартамента. — Не ми изглежда тук да стават кой знае колко партита.

— Не — въздъхна тя.

Почувствал отслабената й позиция, той попита:

— Яла ли си нещо?

— Не.

— Избери мястото — каза той. — Където поискаш, само не на небето.

Въздъхвайки отново, тя се усмихна леко и кимна:

— Хубаво предложение. И аз не обичам да се храня сама, а напоследък все това ми се случва.

Тя срещна погледа му, после отклони очи, борейки се с решението.

— Не искам пак да се караме за тази война или за Ивън.

— Аз също не искам да споря. Просто искам да изляза за едно добро хапване и пийване.

— Звучи ми добре.

Тя помисли още секунда-две, после отстъпи назад и задържа вратата разтворена пред него.

— Искаш ли да влезеш и да седнеш за малко. Ще ида да облека нещо.

* * *

Тя избра един пренебрегван, но много добър италиански ресторант на Лоръл Стрийт в Сан Карлос, може би на километър и шестстотин метра разстояние от апартамента — твърде кратко за пътуване с кола, за да може да се води кой знае какъв разговор. Нолан, обикновено словоохотлив във всяка ситуация, сега установи, че езикът му се сковава от мига, в който тя излезе от антрето в ниски обувки и класически проста рокля на тънки черни райета. Беше сложила златно колие с една-единствена черна перла в комплект е обеци. Косата й бе вдигната, разкривайки нежна шия, подчертаваща релефа на лицето над нея.

Нито банският костюм, нито тениската, маратонките и шортите, когато бе отворила вратата, бяха го подготвили за изтънчеността, която сега виждаше в нея. Разбира се, преди тя бе достатъчно красива, за да го привлече — красиво калифорнийско момиче от състава на мажоретките — но сега нещо в стила й говореше за житейски опит и зрелост, които, честно казано, малко го изплашиха. Стилът на Нолан и планът му бяха да я подразни за политическите й уклони и схващания, да я сломи, да я накара да се смее и накрая да я напие, да я вкара в леглото и да докладва на Ивън, че е истински щастливец, дето не е чела писмата му и не е отговаряла — че не си струва да се тормози за нея.

Сега десетте минути мълчание докато караше разбиха този план. Колкото и да опитваше, колкото и да му се искаше, нямаше да може да я приеме толкова леко. Работата не бе и в простия факт на нейната красота, а в сериозността, една прилична сдържаност, която не си спомняше да е срещал в жените, които бе познавал.

Подавайки ключовете на портиера пред ресторанта, Нолан забеляза, че Тара остана седнала, с ръце в скута. Изпитва ли го? Дали щеше да е добър кавалер ако й отвореше вратата, или това би го направило шовинистична свиня в очите й? Не беше се притеснявал за приличието в обществото от десет години и сега изведнъж до болка му се прииска да вземе правилното решение, да изглежда добре в очите й. Но единственият му избор беше да бъде себе си, родителите му го бяха възпитавали старомодно, затова той заобиколи колата и отвори нейната врата. Тя го възнагради с лека усмивка, в която, за свое огромно удоволствие и изненада, той прочете одобрение.

Облеченият в смокинг главен сервитьор я познаваше, поне така му се стори. Той я поздрави фамилиарно, целуна й ръка и кимна на Нолан с уважение и може би щипка завист, и ги поведе към сепарето в дъното. Осветлението там беше слабо — само насочени светлини към масите, колкото да може да се чете менюто. Тара си поръча вино, чието име звучеше на италиански, но му бе непознато. Той поиска мартини „Бийфийтър“.

Сервитьорът си тръгна. Тара отпи от водата си.

— Предупредих, че не искам да се караме, но не съм ти забранила да говориш, ако искаш. Ако не искаш, тази вечер може да се окаже много дълга.

— Опитвам се да избегна чувствителните теми.

— Добре, но не си казал и дума, откакто излязохме от моя апартамент.

— Защото всичко, за което си помислех, ми изглеждаше рисковано.

— Какво например?

Нолан се поколеба, после каза:

— Например колко добре изглеждаш. Видя ли? Вече те обидих.

— Не съм обидена.

— Мисля, че си. Намръщи се.

— Така ли?

— Определено.

— Не съм искала да се мръщя. Не съм обидена. Не беше намръщване от обида. Даже съм поласкана. Благодаря. — Тя подраска върху салфетката до чинията си. — Не съм свикнала с комплименти. Предполагам. Освен това съм малко притеснена. Тази вечер може да се окаже грешка.

— Какво?

— Ти и аз. На вечеря. Просто ми прозвуча толкова хубаво да излезем и… — тя въздъхна и скри паузата с глътка вода. — Не исках да оставям у теб грешно впечатление.

— За какво?

— Че това е среща. Като между мъж и жена.

— Добре, ще се опитам да не оставам с грешно впечатление. А кое е правилното?

— Че това е просто вечеря. Двама души на ресторант.

Той се усмихна насреща й.

— Обратното би било кое? Романтична вечеря?

— Предполагам. Не съм си мислила, че това ще е романтична вечеря. Вероятно затова съм се намръщила.

— Пак се върнахме там, а? Ти се намръщи, защото казах, че си прекрасна, което означава, че аз съм романтично заинтересуван.

— Нещо такова, предполагам.

Сервитьорът пристигна с напитките и Нолан изчака, докато той се отдалечи, преди да пийне от мартинито си и да продължи:

— Добре — каза, — обещавам да не съм романтично заинтересуван. Ти си момичето на мой приятел и това би било неловко, само дето вече каза, че си приключила с него.

— Така мисля.

— Аха. Промяна в историята.

— Всъщност не. Просто не мислех, че толкова скоро ще изляза с някого. Имам предвид на среща.

— Имам една идея. Какво ще кажеш да не наричаме това среща или нещо друго? Да го оставим такова, каквото е. Нужно ли е веднага да вземаш решение?

— Може би не. Просто не искам да ти отправям смесени сигнали. Наистина повече нямам нищо общо с Ивън, но…

— Все още не ти е безразличен.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Това да не отговарям на писмата му е решение. Но да нямаш чувства към някого не е нещо, което можеш да решиш. Не мога да кажа, че съм стигнала дотам. А ето ни нас двамата тук, ти и аз. Ти ме покани да излезем и аз казах да. Не знам защо го направих.

— Не беше ли гладна?

— Можеше да идем в „Макдоналдс“. Нямаше нужда да се издокарвам. А така усещам всичко… по-различно.

— Отколкото „Макдоналдс“? Надявам се да е така. — Нолан се наклони през масата, улови погледа й и го задържа. — Виж, Тара, не е толкова сложно. Не те познавам. Единствените две неща, които знам за теб са, първо, военните, за които е забранено да говорим. Второ, че си много красива. Това е само наблюдение и е рисковано, понеже си мислиш, че те свалям, което прави нещата повече да приличат на една среща, признавам. Затова, да станем от тази маса веднага. — Той се изпъна назад. — Това не е среща. Аз съм твърде стар, а ти на колко си? Двайсет и две?

— Опитай с двайсет и шест.

— Е, аз съм на трийсет и осем и разликата е доста голяма. Бих могъл да съм ти баща.

Тя отпи от виното си и леко се усмихна.

— Само ако си бил преждевременно развит на единайсет години.

Спря, наполовина протегнала чаша към неговата.

— Не знам дали мога да пия за това. Преподавам на единайсетгодишни. Ако бяха по-рано развити, щеше да се наложи да сложим решетки на прозорците.

Нолан задържа чашата си там, където беше.

— Да пием за мира тогава. Може ли да пием за мира?

Тя чукна чашата му.

— За мира може. Мирът ще бъде много хубав.

* * *

Нолан паркира на едно празно място близо до апартамента й. Угаси двигателя и светлините и посегна към дръжката на вратата.

— Не е необходимо да излизаш — каза тя.

— Трябва. В тъмна нощ един джентълмен изпраща дамата си до нейната врата.

— Точно така. Но всичко ще бъде наред.

Той се облегна назад в седалката си, после се извърна към нея.

— Опитваш се да избегнеш онзи неловък момент с „ето ни вече до вратата“. Разбирам. Не е нужно да ме каниш вътре да пийнем по едно. Няма да се опитвам да те целуна за лека нощ. Даже и да те намирам за още по-привлекателна, отколкото преди да си прекараме така чудесно. Това беше наистина много приятна вечеря.

— Хубаво беше — но не прозвуча много ентусиазирано. Ръцете й се сключиха в скута, тя седеше и гледаше напред, скована и упорита.

— Какво има? — попита той. — Добре ли си?

Тя въздъхна.

— Писмото на Ивън още ли е у теб?

— Да, мадам.

Тя не помръдна.

— Мисля, че трябва да го прочета. Трябва да прочета и другите.

— Добре. В жабката е, точно пред теб. Заповядай.

Той отвори вратата на колата и излезе. Нощта миришеше на гардения, жасмин, магнолия — беше забравил колко красива може да е Калифорния през лятото. Заобиколи колата и отвори нейната врата.

Тара остана неподвижна още миг, после отвори жабката, извади писмото, прехвърли краката си отвън и слезе. Каза:

— Наистина всичко е наред, Рон. Това е моят апартамент хей там. Вижда се оттук.

— Да, вижда се, но моите убеждения не ми позволяват да те оставя да отидеш дотам сама.

Тя въздъхна.

— Добре.

— И никакви глупости — каза той. — Имам предвид от твоя страна.

Развеселена въпреки всичко, тя вдигна поглед към него и поклати глава.

— Ще се опитам да се удържа.

Държейки писмото така, че той да може да го види, тя се обърна и той тръгна до нея — през паркинга нагоре по външното стълбище. Отключи вратата, отвори я и светна лампата вътре.

— В безопасност съм — каза тя. — Благодаря ти.

— Моля — и той леко се поклони. — Прекарах чудесно. Пожелавам ти здрав сън.