Джон Лескроарт
Предателство (11)

10.

Ивън Шолер беше врагът. Понякога това бе мигновена преценка, а понякога до нея се достигаше бавно, но веднъж взел решението, че врагът трябва да бъде елиминиран, нещата се свеждаха до тактика — как да се направи. А и в този случай нямаше повече време за губене. Тара продължаваше да се колебае дали да се свърже с Ивън, но това можеше да се промени дори само за секунда. Въпреки всичкото очевидно нежелание, в даден момент тя щеше да изпита нужда да го види и да поговори с него. Всеки контакт между двамата би бил катастрофа.

Нолан беше излъгал Ивън за това, какво бе направила с писмото му Тара. Беше излъгал нея за инцидента в Масба и много други неща. Тези лъжи и всички останали щяха да излязат наяве и той щеше да я изгуби.

Нямаше да позволи да се случи.

Следователно, Ивън беше врагът.

Нолан си тръгна от апартамента на Тара, прибра се у дома и опакова една голяма чанта с тежко яке в нея. До десет часа успя да стигне на аерогарата в Оукланд. В претъпканата чакалня на терминала откри едно момче, по всяка вероятност колежанин, заговори го и накрая му даде 3000 долара в брой, за да отмени собствения си билет и Нолан да може да вземе в последната минута полета за Вашингтон, за който иначе нямаше свободни места. Спа непробудно четири часа по време на петчасовия полет.

Небето бе силно заоблачено, валеше лек сняг и температурата беше около минус три градуса в десет и двайсет и пет, когато пристигна с такси от националното летище пред главния вход на огромния комплекс, какъвто представляваше военния медицински център „Уолтър Рийд“. Мястото малко го изненада. Въпреки че донякъде имаше представа за броя на ранените военнослужещи, които бяха лекувани в центъра, той малко или повече си го бе представял като голяма болница — една сграда с много пациенти и доктори.

А по-скоро приличаше на неговия град. Районът на централната рецепция гъмжеше от хора. В известен смисъл му напомняше централното фоайе на Републиканския дворец в Багдад. До таблото за информация видя указател за мястото и установи, че има почти шест хиляди стаи — вероятно петнайсет до двайсет хиляди легла — разпръснати върху двайсет и осем акра разгърната площ.

Обръщайки се отново към тълпата, той огледа подобното на пещера фоайе, надявайки се по някакъв начин да се ориентира. Просторна кабина за информация управляваше голяма част от потока на рецепцията, но Нолан бе тук, за да неутрализира един от пациентите на болницата. Не беше добра идея да привлича вниманието върху себе си. Върна се до указателя, намери сграда, означена като Неврология и реши да започне оттам. Измъкна карта от поставката и пое към широкия двор на болницата.

Снегът бе започнал да се усилва и когато стигна целта си, той спря от вътрешната страна на входа да изтръска якето и изтупа краката си. Фоайето тук въобще не беше така претъпкано, но все пак далеч не бе пусто.

С изненада видя четири колички, наредени до една от стените. На всяка от тях имаше завито тяло и над всяка висяха системи. Подготвени за операция? Чакаха за стая? Не знаеше и нямаше да попита, но го стресна като нещо не на място и ужасно сбъркано. Тези момчета несъмнено бяха ранени по време на служба — най-малкото, което армията можеше да направи за тях, си помисли той, бе да им намери стаи.

Ала той не беше тук, за да критикува условията в „Уолтър РИНА“. В армията толкова неща бяха сбъркани по толкова различни начини, че той се беше отказал да мисли за тези неща. Освен другото, още откакто напусна апартамента на Тара миналата нощ, караше на смес от адреналин и спотаен гняв и сега изведнъж пресмятането как да изпълни конкретната си задача изискваше пълното му внимание.

Докато човешкият поток продължаваше да тече покрай него в двете посоки, Нолан осъзна, че при един нормален развой на събитията той нямаше да влезе в който й да е коридор на сградата, без да покаже някакъв документ за идентификация, а и защо реши, че Ивън Шолер е точно тук? Надписът върху предния вход съобщаваше, че това е Център по неврохирургия, но операцията на Ивън бе минала вероятно преди месеци и сега той можеше да е някъде сред тези петнайсет хиляди легла и да се възстановява в отделението по рехабилитация.

Как смяташе да открие Ивън без да моли да го насочат и без да привлича вниманието върху себе си? И после, когато го намери, как щеше да го убие, особено ако той беше в стая с други пациенти — както изглеждаше вероятно, ако пълните колички тук, в неврохирургията, бяха показател?

Разбира се, можеше да елиминира всички. Съпътстващите жертви бяха неизбежна част от уравнението при всеки военен удар. Но това не беше Ирак, където можеше да изчезне без следа. Тук потенциален свидетел щеше да го информира за местонахождението на Ивън. Може да изпратят с него да го придружава някой от персонала или сестра, ако влезе при посещение на болен.

Освен това, и може би най-важното, Нолан трябваше да отчете факта, че лейтенант Ивън Шолер не беше някой незначителен, дрипав собственик на сергия в Багдад. Ако той станеше жертва на убийство тук, в „Уолтър Рийд“, всяка страна от живота на Ивън Шолер щеше да бъде гледана под лупа, включително инцидента в Масба, чието разследване досега бе успявал да избегне. Властите щяха да намерят причина да разговарят с Тара и това в крайна сметка неизбежно щеше да доведе до него.

Изводът: мисията е невъзможна.

Да Върви по дяволите, каза си Нолан, копелето е мъртво.

* * *

— Извинете — млада жена в изгладена военна униформа се усмихваше насреща му. — Изглежда сте се изгубили. Мога ли да ви помогна и да ви насоча някъде?

Лицето на Нолан се отпусна в облекчена усмивка.

— Страхувам се, че ми е малко трудно да открия един приятел, ваш пациент.

— Не сте първият, на който се случва — отговори тя. — Там на рецепцията имам справочник, който е приблизително актуален, може да ме последвате, ако нямате нищо против.

Той тръгна с нея.

— Защо само приблизително актуален?

Тя кимна със съжаление.

— Напоследък сме така претоварени, понякога на компютъра му трябва време, за да навакса.

— Проклетият компютър — каза Нолан.

— Знам. Но полагаме усилия. Добрата новина е, че ако не го открием там, където казва компютърът, поне на онова място вероятно ще знаят къде е отишъл.

— Това наистина ще е добра новина.

— Саркастичен сте и не ви обвинявам. Но повярвайте ми, добрите новини тук наистина са рядкост. Приемайте ги винаги, когато дойдат. — Вече бяха на рецепцията. — Сега за вашия приятел. Как се казва?

— Смит — каза Нолан. Първи инициал „Дж“. Викахме му Джей, но може да е бил Джон или Джим. Знам, — добави той, като погледна извиняващо се — момчешка работа.

* * *

Ивън Шолер гледаше втренчено падащия сняг.

Или е бил заспал, или не си спомняше кога е станало, но някой бе закачил коледна украса на стената. Имаше елха и от онези животни, които летят и теглят шейната на Дядо Коледа — не си спомняше как се казваха, но бе сигурен, че някой ден ще се сети за името им. След това беше Снежко, снежният човек — помнеше Снежко и дори песничката за него, която пееше онзи мъж с големия нос. Също така окачваха на вратата едно от онези кръгли неща, направени от вечнозелени клонки и украшения.

Това направо го влудяваше. Знаеше какви са предметите. Само че често не можеше да си спомни как се наричат.

Онова, което определяше като истински спомен беше фактът, че вече се намира в третата си стая, откакто бе дошъл в „Уолтър Рийд“. Първата му спирка за около десет дни бе интензивното отделение, където бе в безсъзнание през по-голямата част от времето и за което не си спомняше почти нищо, освен това, че докато бе там не искаше да повярва, че вече не е в Багдад. Не изглеждаше възможно, както клечеше до своя джип в Масба, изведнъж да попадне тук в интензивното отделение.

Разбира се, не се беше случило точно така. Неговият езиков и говорен терапевт Стивън Рей бе превърнал физическото и психическото му пътуване в някакъв вид игра на познаване, която той бе заучил като част от своята терапия. Първата му спирка след Масба беше военнополевата болница в Балад, където бяха извадили парчето от главата му. Операцията, отворила място за мозъка му да се издуе, се наричаше краниотомия — запомнянето на тази дума бе един от най-големите успехи на Ивън по време на терапията. Когато я научи правилно и я повтори на Стивън на другия ден, Стивън беше вдигнал юмрук във въздуха и предсказа, че ще се оправи.

Следващото, което направили лекарите, още там, в Балад, било страшно умно. Взели парчето кост от черепа му, което били изрязали, и го поставили в нещо като джобче, което изрязали в корема му. Все още го усещаше там, малко по-голямо от един сребърен долар — щяха да го върнат отново на главата, където му беше мястото, може би другия месец, когато мозъкът му бе достатъчно зараснал.

Ивън може и да се възстановяваше по-бързо от повечето ранени, но за него това ставаше агонизиращо бавно. Тази сутрин се беше опитал да прегледа картите с изображения, които вече бяха шестстотин и стояха в кутия за обувки до леглото му, но след около двеста главата му сякаш щеше да експлодира, затова той затвори очи за минута.

И ги отвори след повече от два часа. Всичките трима ранени от стаята му ги нямаше, бяха отишли на рехабилитация или за други терапии. Навън снегът падаше на тежки парцали и това силно го потискаше — толкова го потискаше, че заедно с неуспеха с картите по-рано, го накара за миг да се поддаде на сляпата безнадеждност на положението. Никога нямаше да се възстанови. Никога нямаше да е наистина нормален. Хората ще забелязват дупката в главата му, даже и след като поставеха парчето от черепа му. Никога нямаше да говори като нормален човек. Никога нямаше да има връзка като онази с Тара. Искаше му се шрапнелът да бе влязъл малко по-дълбоко и да го беше убил, както стана с момчетата му.

Толкова от тях вече ги нямаше. Толкова много. Добри момчета. А той ги поведе. Към смъртта.

Поизправи се и застана седнал в леглото. Затвори очи да спре неочакваното щипене от нежеланите сълзи. Вдигна и двете си ръце и силно натисна клепачите, заповядвайки им да спрат. Само за един миг, без даже да го осъзнае, самобичуването и депресията му се бяха превърнали в гняв. Да бъде проклет, ако плаче. Но защо това му се случи? Защо не го пускаха да излезе оттук? Защо се води тази шибана, тъпа война? На кого му пукаше дали щеше да научи думите на тези проклети карти? Той завъртя глава, готов да блъсне кутията с проклетите неща на земята, когато погледът му се плъзна по стената отново и спря върху новите украшения. Дядо Коледа и…

Елени!

Тези летящи животни, които теглеха шейната бяха елени! Това беше думата.

Той започна да се смее. Най-напред беше едно клокочене, което излизаше от гърлото му, но скоро се надигна до нещо, което изобщо не можеше да контролира, в пристъпи, които го разтърсваха така силно, че остана без дъх. Раменете му се разтърсваха още известно време, докато се опитваше да вкара въздух в дробовете си и внезапно отново плачеше, плачеше истински. Изтощено, тялото му трепереше от освобождаването на грамадата, трупана в него и той се срина назад върху възглавниците, а сълзите свободно течаха като потоци по лицето му.

* * *

Стивън триеше лицето му с топла хавлия.

— Какво е станало тук?

— Нищо. Какво да е станало?

— Имам предвид лицето ти. Мокро е. Добре ли си?

— Отчаях се. После елените.

— Аха. — Стивън, може би по-настроен за подобни абсурдни диалози от повечето хора, кимна, сякаш разбра смисъла на казаното от Ивън. — Но сега си добре, нали?

— Добре.

— Сигурен ли си?

— Сигурен.

— Защото след десет минути има събрание на персонала, но мога да се чупя и да остана при теб, ако имаш нужда.

— Не, добре съм. Наистина, Стивън. Всичко е наред.

* * *

Нолан си мислеше, че именно това обяснява защо не трябва да се губи много време в преценки какво може да се обърка. Просто се движиш напред, държиш погледа си неотклонно върху целта, изтикваш назад в ума си дребните съмнения.

От Балад очевидно го бяха пренесли със самолет до „Ландщул“, Германия, където направили бърза оценка на състоянието му и го прехвърлили в „Уолтър Рийд“.

Втората му стая беше тук, в отделение 58 по неврология. Баща му и майка му му бяха казали, че тук лекарите го оставили почти без грижи, докато армията решавала дали е подходящ да ползва такова обслужване. Това не го разбираше — очевидно на тях им беше ясно — но въпреки всичко той имаше само хубави спомени от отделението, защото именно тук се запозна със Стивън. Въпреки че Ивън не бе имал ясно усещане за това къде се намира или какво се е случвало с него, всъщност терапевтът му помогна, като му обясни нещата и го преведе през най-тежките и объркващи моменти.

В основни линии, това което правеха през първите дни, беше да играят игри, да редят пъзели и карти с изобразени предмети върху тях и да решават прости математически задачи. Нито Стивън, нито лекарите му разбираха точно защо, но напредъкът на Ивън бе изненадващо бърз, далеч по-бърз от този на повечето войници, които лежаха тук с рани в главите. Само след около седмица в отделението те го преместиха в стаята, в която се намираше в момента — на четвъртия етаж над интензивното педиатрично отделение.

* * *

В „Уолтър Рийд“ имаше деветнайсет Дж. Смитовци, но само един с травма на главата като тази на Ивън. Любезната сестра и администратор на рецепцията в неврохирургията провери монитора пред себе си и каза на Нолан, че този пациент е зачислен в Отделение 58, постоперативното неврологично отделение, но ако е още там под наблюдение — това е само първата стъпка навън от интензивното и тя смяташе, че там посетители не се допускат.

— Не може да е така — каза Нолан. — Знам, че майка му и баща му са ходили там да го видят. — Той й се усмихна топло. — Защо пак надушвам проблеми с компютъра?

— Съжалявам — отвърна тя. — Предупредих, че ще изисква малко търпение.

Той продължаваше да се усмихва спокойно.

— „Търпение“ е бащиното ми име. Има ли някое място след това Отделение 58, където изпращат ранените в главите, когато започнат да се оправят?

Тя замислено изкриви устни.

— Всъщност, не знам. Но почакайте — Тя вдигна телефона, наведе се да прочете нещо от екрана на компютъра, след което набра няколко цифри. — Здравейте. Айрис Симс, от рецепцията на неврохирургия. Тук имам посетител, който иска да види един от нашите пациенти, Джаръд Смит. Според компютъра той все още е във вашето отделение, а човекът смята, че той вече не е там. В такъв случай, къде би могъл да е?

Тя покри слушалката с длан и предаде съобщението на Нолан.

— Има голям недостиг на места, но казаха, че може да проверите на горните етажи на интензивното педиатрично отделение. Чакайте малко… — тя вдигна пръст и пак започна да слуша.

— Така ли? О, ясно. Но доколкото разбирам, родителите му са идвали при него да го видят. — Тя изчака да получи отговор. — Добре, благодаря. Ще му предам.

Тя затвори телефона и поклати объркано глава, след което се обърна към Нолан.

— Боя се, че Джаръд още е в Отделение 58, но според тях той все още не може да се изразява ясно. И в това отделение не допускат посетители, които не са членове на семейството. Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате — каза Нолан. — Вие наистина се постарахте. Следващият път най-напред ще се обадя, преди да дойда. Благодаря за помощта.

— Моля — отвърна тя. — Заповядайте пак.

* * *

„Уолтър Рийд“ в никакъв случай не се въргаляше в хаос, но видимо беше претоварена институция с недостиг на персонал. На теория може би някой трябваше да го попита при кого е дошъл, някой трябваше да му провери картата — почти се беше надявал това да се случи, затова в джоба си носеше канадски паспорт, който го идентифицираше като Тревър Ленън — но никой не беше направил това. В добавка към тези недоглеждания, напливът от ранени бе станал толкова сериозен, че на много места, особено на горните етажи на сградата на интензивното педиатрично отделение, принудено да поеме възстановяващите се от рани в главите, нямаше видео наблюдение.

Беше невидим.

Нямаше нужда да проявява нетърпение. Сградата имаше шест етажа и той вече бе прегледал втория и третия, като изминаваше коридорите с уверена походка, сякаш знаеше къде отива. Надникна във всяка стая на тези етажи, за да провери дали Ивън е вътре. Докато изминаваше разстоянието между вратите, кимаше на пациенти в колички, на други, които вървяха с патерици. Изричаше кратък поздрав към всеки, който приличаше на лекар, сестра или друг член на персонала. Дори имаше готово име, Джаръд Смит, в случай че някой го попита при кого е дошъл на посещение. Но не смяташе, че това ще се окаже необходимо.

Надничайки през третата врата на четвъртия етаж той видя Ивън, седнал в леглото в отсрещния край, до прозореца. Всичките останали три легла бяха празни. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си, проверявайки терена, мислейки в момента, че най-добрият начин да го направи, беше през прозореца.

Депресиран тип с мозъчна травма, оставен сам до високия прозорец. Очевидно самоубийство.

* * *

— Ей, приятел!

Незнайно защо, Ивън установи, че му се ще да се изсмее. Неуместен смях, така го наричаше Стивън, нормален симптом за този вид травма — този път обаче успя да потисне импулсивното желание.

— Познавам те — каза след миг.

— Разбира се, че ме познаваш. Аз съм Рон Нолан.

Ивън кимна.

— Точно така, Рон. Как си, Рон?

— Аз съм добре. Въпросът е ти как си?

— Казват, че съм едно малко чудо, но аз не се чувствам така. Ти какво правиш тук?

— Бях в града и научих, че и ти си тук. Реших да намина и да те видя.

— Кой град? — попита Ивън.

— Вашингтон или поне достатъчно близо до него. Не ти ли казват къде си?

— Не, сигурно го правят. — Той се усмихна. — Все още не мога да запомням както трябва всичко, което ми казват.

— Добре — каза Нолан. — Чакай малко. — Той заобиколи леглото и отиде до прозореца. Погледна навън наляво, после надясно и изведнъж повдигна долната половина и подаде глава навън. Върна назад тялото си и попита: — Можеш ли да ставаш от леглото?

— Бавно, но съм стабилен.

— Добре, провери. Ела тук. Следващият път, когато забравиш къде си, погледни там навън — логото на „Уолтър Рийд“ е там върху…

— Какво е „лого“? — Ивън беше отметнал завивките си и седеше на ръба на леглото. — Нали ти казах — започна да обяснява той, — някои думи…

Нолан протегна ръка, очевидно да спре говоренето му.

— Хей, една картинка струва колкото хиляда думи. Ела тук.

Нолан го прихвана през кръста, дръпна го леко от леглото, за да го изправи, след това се дръпна настрани от прозореца, за да може Ивън да погледне навън.

Три крачки и после…

Нолан постави ръка по средата на гърба му. Лек натиск, да го придвижи напред.

Две стъпки.

* * *

— Защо този прозорец е отворен? — избоботи от прага Стивън Рей. — Ще измръзнеш и ще изстудиш стаята.

— След това посочи Нолан. — Кой по дяволите е този?

Нолан мигновено се опомни. Върна усмивката на лицето си и се завъртя.

— Рон Нолан. Бях с Ивън в Ирак.

— Беше с мен в Ирак — повтори Ивън.

— Радвам се да го чуя, но нека затворим този прозорец, какво ще кажете? И, Ивън, не трябва да се разхождаш много-много без приспособлението за прохождане. — Той снижи тона и заговори и на двамата. — Падането няма да е най-доброто нещо точно сега.

— Не, разбирам. Аз съм виновен — каза Нолан. — Съжалявам.

Вратата към коридора бе все още отворена и сега влезе друг пациент със своя терапевт. Двамата започнаха да го настаняват в леглото.

Моментът беше преминал.

* * *

План Б нямаше да е наполовина толкова удовлетворяващ, окончателен или ефективен. Всъщност, можеше и да не свърши никаква работа, но поне щеше да даде на Нолан време. И щеше да държи Тара и Ивън разделени. Но трябваше да прокара пътя за него — освен това, беше единствената възможност при свидетелите в другия край на стаята. И при положение, че Нолан бе съобщил истинското си име.

— Тази сестра изглежда малко се ядоса — каза той, когато Стивън ги остави.

— Не е сестра. Той е… — думата „терапевт“ внезапно изчезна. Ивън претърси ъглите на тавана за миг и не успя да я открие там. Затова прегрупира думите и каза: — Той е… помощник. Тук е за да ми помага. Понякога се разстройвам. Това е от ТМТ.

— ТМТ?

— Тежка мозъчна травма. Това имам. Или имах. Казват, че се подобрявам. Не съм сигурен дали им вярвам. — Ивън вдигна крайчето на чаршафа, който го покриваше и избърса потта от челото си. Леглото му все още беше студено, но нещо в присъствието на този Нолан го сгорещяваше, караше го да се поти. — Какво правиш тук наистина, Рон?

— Казах ти. Имах малко работа в града и реших да намина да видя как те лекуват.

— Добре ме лекуват. — Снегът през прозореца навън за миг улови вниманието му, след това той отново се върна на Нолан. — И не идваш тук от Багдад?

— Не. Напуснах седмица след теб.

— Заради какво? Ранен ли беше?

Тик подръпна бузата на Нолан.

— Не. Аз и Онофрио те вдигнахме и избягахме. Голям късмет извадихме.

— Вие сте ме измъкнали?

— Да.

— Нищо не си спомням.

— Да, предполагам, че не помниш. Не очаквах да оживееш. Никой не очакваше.

— Трябва да ти благодаря.

Нолан сви рамене.

— Просто дълг, братле, не можехме да те оставим там.

— А другите момчета? Какво стана с тях?

Нолан въздъхна.

— Всички загинаха, Ивън.

— Не, това го знам. Но какво стана с тях? С телата им? Щом не сме ги взели? Никой не иска да ми каже нищо.

— Не ти трябва да знаеш, приятел. Наистина. — Той направи пауза. — И това трябва да ти говори достатъчно.

Стиснал челюст, Ивън погледна отново снега, след което пак се извърна към Нолан.

— А защо си тръгна? Щом не си бил ранен…

— Политика. Щяха да ме предложат, сигурно на ВКУ, може и на местните. И в двата случая губех. Затова от известно време не съм там, временно. Докато нещата поизветреят или всичката останала ежедневна гадост там не покрие случая.

— Какво точно искаш да кажеш? В какво те обвиняват?

— Някои лъжесвидетели там, в Масба, твърдят, че съм стрелял прекалено рано. Че колата, която ударихме, вече била спряла. Което са пълни глупости, защото тя продължи да приближава и се блъсна в нас много след като бях изстрелял цял откос в предното стъкло. Но те искаха да ми лепнат всичко. Не виждах никакъв смисъл да оставам там.

Мъгливият спомен дълбоко във вътрешностите на Ивън започна да се съчетава с думите на Нолан; забравените мигове преди атаката се връщаха с болезнена настойчивост. Не бяха лъжесвидетели в Ирак — бяха хора, които са видели всичко и казваха истината. А истината беше, че този луд, гърмящ кучи син бе отговорен за всичко, случило се в Масба, за всичките жертви от групата на Ивън, за всичките му собствени страдания.

Нолан, който не забелязваше нарастващото у Ивън разбиране, продължи:

— Както и да е, този път съм у дома за Коледа и се занимавам с развиване на бизнеса на Джак Олстронг. Нямаш представа колко много военни като мен искат да се включат в частния сектор. Пазарът на доставки е стигнал до небето, а ние обираме каймака.

Кръвта на Ивън туптеше в мозъка. Бодливи светлинки заиграха в периферията на зрението му. Болката го накара да затвори очи и да ги покрие с ръце.

— Но знаеш ли — продължи Нолан с внезапна фамилиарна поверителност: — Това, за което наистина дойдох, е да поговорим за Тара.

Ивън отвори очи. Пулсирането в главата му се сви до малка, туптяща, мълчалива топка на внимание. Свали бавно ръце, за да избегне привличането на внимание върху вътрешната бурна реакция, той се насили да наложи върху мускулите на лицето си изражение на любопитство.

— Тара? Какво за нея? Тя добре ли е?

— Добре е. Всъщност, страхотно. — Нолан се изкашля. — Работата е, обаче, най-важната причина да дойда да те видя лично — мислех, че ти го дължа…

— Какво?

— Да ти кажа лично, че Тара и аз, ние сме, може да се каже, заедно. Излизаме. Мислех, че е редно да знаеш.

Ивън усети как ръцете му се стегнаха в юмруци под чаршафите, но не успя веднага да намери подходящите думи за отговор. Накрая каза:

— Добре, Сега знам.

— Не те обвинявам, че се сърдиш — каза Нолан.

Ноздрите на Ивън се издуха и дъхът му излизаше накъсан. Но той отговори:

— Не се сърдя. Не ме засяга. Ние бяхме скъсали.

— Да, но аз се срещнах с нея, за да изпълня твоя поръчка. Това малко понамирисва. Това, че си ранен, прави нещата още по-лоши.

— И какво? Искаш нещо като прошка? Сбъркал си адреса, приятел.

— Не мисля. И не страдам от виновна съвест. Просто исках да знаеш как се случи, за да си наясно, че не бях аз. Не започнах аз.

— Не ме интересува какво е станало.

— Не. Трябва да знаеш. Беше, когато отидох да й кажа, че си ранен.

— Направил си това? Защо?

— Мислех, че го дължа и на двама ви. — Нолан вдигна дясната си ръка. — Кълна се в бог, отидох при нея като твой боен другар. Разказах й цялата история, как говори за нея през нощта преди нападението, че знаеш как е скъсала последното ти писмо, но все пак искаше да се опиташ да поправиш нещата помежду ви.

Зад голата истина за връзката на Тара и Рон пред Ивън изскочи още един факт и той поиска да се увери дали е така:

— Казваш, че е знаела за раняването ми преди да пристигна в „Уолтър Рийд“?

Нолан кимна.

— Поне в рамките на седмица. Думите й бяха, че знаела, че така ще се случи, още когато си решил да заминеш. Всъщност, когато ти си тръгнал, за нея всичко приключило. Заради това не ти е писала. Затова не се е опитвала да ти се обади тук. Край, човече. Когато разбра, че ще идвам дотук да те видя и да ти обясня нещата от моя гледна точка…

— Няма нищо за обясняване. Кой не би я пожелал? Мислиш ли, че те обвинявам? Познавах те само от няколко седмици в Ирак. Не ми дължеше нещо, Рон. Е, добре, имаш я. Късмет. Наистина. Сега изчезвай оттук, става ли? Върви си.

— Ще си вървя — отговори Нолан. — Но има още нещо. Попитах я дали иска да ти предам нещо. Трябва да чуеш това. Знаеш ли какво каза?

— Нямам представа.

— Ето ти цитат: „Съжалявам, че е бил ранен и се надявам наистина да е добре. Но аз наистина нямам какво да му кажа. Сам си надроби попарата, сега да я сърба.“

* * *

На Тара й бяха необходими три дни, за да събере смелост да се обади на Ивън. Все още не беше сигурна какво трябва да му каже, но веднъж решила да му се обади, взе лист и си записа няколко идеи, за да засегне всички въпроси — че не е знаела за раняването му, че й липсва. Най-вече — това го записа пет пъти — щеше да му каже, че съжалява. Щеше да му каже, че когато е научила какво му се е случило, решила отново да се свърже с него. Въпреки лошото си държание, въпреки че не беше отговаряла на писмата му, тя се надяваше той да й прости. Беше сбъркала и съжаляваше, съжаляваше, съжаляваше. Сега искаше да знае какво мисли той за нея, преди да продължи нататък. Въпреки различията в мисленето им, те имаха нещо рядко и специално. Той го знаеше. Сигурна беше, че и двамата се бяха променили след като замина и може би нищо нямаше да се получи, но поне можеха да започнат да си говорят и да видят дали това ще доведе до нещо.

Седнала в големия стол в дневната, тя слушаше сигнала от другия край на линията, на три хиляди километра от нея. Устата й пресъхна, сърцето биеше лудо. Усети, че е спряла да диша и въздъхна шумно, напомняйки си, че трябва да вдиша пак.

— Ало.

— Ало. Ивън, ти ли си?

— Не, на телефона е Стивън Рей. Искате да говорите с Ивън Шолер? Аз съм неговият терапевт.

— Да, моля, ако е там.

— Един момент. Мога ли да му кажа кой го търси?

— Тара Уитли.

Стивън повтори името й малко настрани от слушалката и след това чу гласа на Ивън, неестествено рязък и непреклонен.

— Тара Уитли? Не желая да чувам никаква Тара Уитли. Нямам какво да й кажа.

Стивън сигурно бе покрил слушалката с длан, защото следващите думи дойдоха приглушени, но въпреки това, не можеше да сбърка какво каза Ивън. Беше достатъчно силно, за да го чуят и в Пентагона:

— Не ме ли чу? Казах, че няма да разговарям с Тара Уитли. Разбра ли? Не говоря с нея! Кажи й да излезе от живота ми и да не се връща! Напълно съм искрен.

След това се чу нещо като тежък предмет, хвърлен в стената или изпуснат на пода. И Ивън, който псуваше, побеснял от ярост.

Или просто загубил разума си заради всичко, което му се беше случило.

В Редууд Сити Тара остана втренчена в слушалката, която държеше с трепереща ръка. След което бавно, сякаш бесът, който бе чула можеше да излезе от нея и да я нарани още по-силно, я остави на телефона.