Джон Лескроарт
Предателство (7)

6.

В Сан Франциско заместник-началникът на инспекторите Ейб Глицки влезе в отдел убийства в 9:30, понеделник, на следващата сутрин. Даръл Брако, едно от предишните протежета на Глицки, вдигна поглед от доклада, който пишеше и едва не разля кафето си, докато се изправяше да поздрави:

— Лейтeнант!

Глицки почувства как белегът през устните му се напряга да превъзмогне рядкото желание да се усмихне. Накрая, както обикновено, усмивката не се появи. Неколцина от инспекторите в стаята вдигнаха очи разбира се, но никой от тях не се отнасяше по военному с него. Брако все още беше на крака и чакаше. Очевидно той имаше някаква информация защо шефът на отдел „Убийства“, лейтенант Марсел Лание, беше повикал заместник-началника.

— Марсел ми каза да гледам за вас, сър. Тъкмо щях да го предупредя, че сте тук.

Глицки се спря.

— Да не би случайно да го хвана да прави нещо нередно?

— Човек никога не знае — отговори Брако.

Той тръгна редом с Глицки, след което кимна на друг инспектор, жена на име Дебра Скиф, която вдигна глава и се изправи, докато минаваше Брако.

— Скиф беше вътре при него цял час зад затворена врата тази сутрин. Като я гледа човек, не изглежда кой знае какво.

Скиф, която събираше някакви документи от бюрото си, кимна към Ейб и отговори със съвсем нормален тон:

— Все да ме ухапеш, Даръл.

Глицки продължи напред, следван по петите от Брако и Скиф. Почука на отворената врата на Лание. Лейтенантът говореше по телефона, с крака вдигнати върху бюрото. Той им махна с ръка да влязат. Новият му офис на втория етаж беше поне два пъти по-просторен от кабинката, която той (а преди него и Глицки) беше обитавал един етаж по-долу. Имаше място поне за половин дузина души пред бюрото и четири стола, сгънати и подпрени до задната стена с дъската с надпис „Текущи убийства“. Глицки разгъна един от столовете и отстъпи на другите двама да си вземат по един.

— Разбирам — говореше Лание в слушалката. — Да, сър. Затова помолих Ейб да дойде да го информирам. Не — той подбели очи от досада. — Разбирам, че не искаме да… — дръпна слушалката от ухото си и Глицки чу глас, който разпозна като Франк Батист, началник на полицията. Значи, за каквото и да ставаше дума, то вече си имаше профил. — Да, сър — повтори Лание в следващата пауза, — това е идеята. Ще го направя. Да, сър. — Накрая той затвори, пусна крака на земята и приближи тялото си до бюрото, като подпря лакти отгоре. — Това беше началникът.

— И аз останах с това впечатление — каза Глицки. — Как е Франк в тази прекрасна сутрин?

— Тревожи се за нашето гражданство — да не би да изпадне в паника.

— И защо би изпаднало в паника?

— Тъкмо заради това те повиках, защото ако тази работа излезе навън, пресата ще нахълта тук, а аз знам колко обичаш да ти снимат физиономията с камера.

Всички разбраха иронията в думите на Лание. В отдела Глицки беше известен с две неща: не понасяше и не използваше псувни и мразеше контактите с каквито и да било медии. За нещастие, последното представляваше около осемдесет и пет процента от работата му.

Сега, нахлузил върху лицето си израз на примирена търпеливост, Ейб се облегна назад и вдигна единия си крак върху другия, с глезен върху коляното.

— Добре. Какво има?

Лание хвърли поглед върху двамата си инспектори и се върна на Глицки.

— Вероятно си имаме работа със сериен убиец.

— Аха — каза Глицки. — От известно време не сме имали работа с такъв.

— Оттук и паниката, която Франк толкова много би искал да избегне. Както и да е, помислих си, че Даръл и Дебра могат да те вкарат в час, за да знаеш докъде сме стигнали и как да се оправим, ако нещата се нажежат. — Той кимна към жената, която се опитваше да направи красивото си лице невидимо, без кой знае какъв успех, като през цялото време показваше сурово изражение.

— Дебра, искаш ли да започнеш?

— Разбира се — приведена леко напред на стола си, тя беше опряла лакти върху коленете си и сключила ръце. Повдигна брадичка и се завъртя, за да гледа Глицки в лицето. — Не е кой знае каква история. Миналата сряда получих едно късно обаждане от „Миш“, всъщност беше рано сутринта. Тяло на улицата, на две крачки от „Мейкаут Рум“. Бял мъж, прилично облечен, портфейла му в задния джоб. Оказа се, че е трийсет и шест годишен бивш „Тюлен“ на име Арнолд Цвик. Няма криминално досие, неженен, необвързан, в момента безработен. Но очевидно скоро се е върнал от Ирак, където е работил за „Олстронг Секюрити“, чието управление е тук в града.

— Какъв им е бизнесът?

— Всичко, с каквото там се занимават бившите военни. Ходих в „Олстронг“ и там научих, че текущият им договор е за охрана на летището в Багдад. Но те не знаят къде е отишъл Цвик. Управителят на офиса ми каза, че го смятали за убит там. Един ден той просто изчезнал. Но сега вече знаем, че се е върнал. Няколко съседи, с които говорих — съседи, с които се е сприятелил — изглежда имаха впечатлението, че разполага с много пари. Но не открих никаква банкова сметка, а в апартамента нямаше пари в брой. Значи убийството все пак би могло да бъде заради грабеж — или това, или много добре е скрил парите.

Глицки попита:

— Мислиш ли, че е възможно да е откраднал пари от Олстронг?

Дебра кимна, очевидно доволна от въпроса:

— И моето предположение беше такова, сър. Особено като се има предвид начина, по който е бил убит.

— Как точно?

— Някой му е пречупил врата.

— Значи е работил отблизо — коментира Глицки. — Не е толкова лесно.

— Още по-трудно е, като се има предвид колко добре е бил обучен Цвик и че няма следи от борба или оръжие, използвано от нападателя. А Цвик е бил добре въоръжен. Носел е нож в ножница на бедрото и 45-милиметров в джоба на сакото. И двете все още бяха у него, когато отидох там.

— Значи неговият убиец също е бил командос — каза Глицки. — Вероятно си предположила, че работи за Олстронг, който е искал да си върне парите.

Дебра кимна.

— Точно това си помислих, докато Марсел не ме повика вчера да ми разкаже за най-новото при Даръл.

Глицки прехвърли вниманието си върху Брако.

— Казвай.

— Трима улични главорези, всички с досиета. Всичките млади, силни и въоръжени, излезли да се позабавляват в събота вечер в Тендърлоин. Всички убити с ръце. Може би просто са решили да нападнат неподходящия човек, същият, който е убил Цвик, но е малко пресилено, не мислиш ли?

— Пресилено е това, че е останал да се навърта наоколо, ако е наистина човек на Олстронг — каза Глицки.

— Макар че не може да се говори за хора на Олстронг — отбеляза Дебра. — Целият персонал е в Ирак. Имат една жена, управител в някакъв малък офис край „Кендълстик“ и двама чиновници. Никой от тях не е срещал лично Цвик. И аз им вярвам.

— От друга страна — намеси се Лание, — може да си имаме работа с някой добронамерен, но смахнат човек, тръгнал да избива хора със собствените си ръце. Тези бандити от Тендърлоин са двама със счупени вратове и един с челни кости, забити в мозъка. Но не можем да намерим никаква връзка между Цвик и тези мръсници. Никоя от жертвите не е ограбена.

Глицки се почеса по бузата.

— Колко жертви с пречупени вратове си виждал през последните двайсет години, Марсел?

Лейтенантът кимна.

— Знам какво искаш да кажеш, Ейб. И всяка една от малкото такива е при някакъв вид борба. С тези момчета едва ли има и следа от борба. Проблемът е, че репортерите вече са надушили историята — тази сутрин ми се обадиха вкъщи, също и на Франк — и от устата им текат лиги при мисълта за история със сериен убиец.

Глицки подъвка вътрешната страна на бузата си.

— Значи Олстронг наема „тюлени“ и други от този род за охранителната си дейност в Ирак?

— Дотолкова успях да се досетя — поясни Дебра. — Всичко, което имат, както вече казах, са хубави брошури и никакви хора.

— Да не изгубваме от поглед най-главното — каза Лание. — Не искаме тази история за сериен убиец да залее града. Франк ще ми откъсне топките. Извинявай, Дебра.

Но Глицки вече се беше изправил.

— Очаква ме любимият понеделничен брифинг с пресата след петнайсет минути, Марсел. Ще гледам да гася този огън поне, докато не се сдобием с още един счупен врат.

— Какво смяташ да им кажеш? — попита Лание.

— Ще кажа, че не мога да коментирам разследване, което е в процес и че ще е безотговорно да се печатат и пускат слухове за сериен убиец, когато няма доказателства в подкрепа на това. А и никоя от жертвите не е известна личност. Имаме трима мъртви братя по хулиганство и един мъртъв безработен бял мъж в „Миш“. Не е особено приятно, но се случва. И животът продължава.

— Даже и ако този тип е същият тип — обади се Брако — кой ги е избил всичките?

— Ако е бил един и същ човек — каза Глицки, — е нормално да вярвам, че отдавна е изчезнал и повече няма да се върне.