Джон Лескроарт
Предателство (16)

15.

Съответната порция електронна поща от Джак Олстронг, която беше изпратила Нолан наш гласеше:

„Когато ВКУ предаде управлението на иракчаните, Чичо Сам ще изпрати повече от 2,4 милиарда долара — точно така, 2,4 милиарда! — опаковани в пачки от стотачки. Това преви двайсет и осем тона зеленички, Рон, повечето предназначени за инфраструктура и ремонти, което означава за нас. Заповедта, която е постоянно в сила, е да набереш колкото можеш повече квалифициран персонал. Започвай веднага.“

Сега Нолан се прибираше вкъщи след няколко успешни дни. Като посещаваш баровете край няколко военни бази в Калифорния — Пендълтън, Орд, Травис — беше вербувал четирима мъже за текущите и бъдещи операции на Олстронг в Ирак. Въпреки, че охранителната дейност на Олстронг беше опасна и тежка, бившите офицери, отегчени, обеднели или и двете, в цивилния живот, с готовност грабваха шанса да възкресят своята кариера, самоуважение и банкова сметка, и още веднъж да използват особените умения, които добре им бяха служили като военни.

А те бяха най-необходими в Анбар. Както беше предсказал през август Джак Олстронг, преустройването на електропроводната инфраструктура в тази огромна провинция се превръщаше в златна мина за компанията, макар и скъпа като загуба на човешки живот. До този момент Олстронг беше наел повече от петстотин мъже за последния си договор, чиято първоначално обявена стойност бе 40 милиона, но бе порасла до 100 милиона през последните седем месеца. Олстронг Секюрити, обичаше да изтъква Джак, беше най-бързо развиващата се компания в света за 2003 г., надминавайки Гугъл, благодарение на американската щедрост и умението на Джак да лавира сред хаоса на преустройството.

Ала в Анбар компанията вече бе изгубила трийсет и шест души от хората на Куван Крекар, и потокът от доставяните от него хора изтъняваше и бе все по-отчаян. Освен това Куван страдаше от жестоката конкуренция на друг брокер, на име Махмуд ал-Халил, който не само доставяше по-евтина работна ръка, но вероятно тероризираше и даже убиваше хора на Куван, за да откаже другите да се записват при него. Защо? За да може Махмуд, а не Куван, да прибере изключително изгодната комисиона в брой. Вярно е, че след неотдавнашната ненавременна смърт на роднините му в Менло парк, Махмуд вероятно скоро щеше да стигне до извода, че директната конкуренция с основния подизпълнител на Олстронг не е благоразумно бизнес решение.

Нолан вдигна туристическия сак и влезе в дома си през вратата между гаража и кухнята. Мина през дневната, спря в работната стая и включи компютъра. После влезе в спалнята, където остави сака на леглото, след което се върна при бюрото, където провери електронната поща и — преди всичко — дали е получил заплащането си. Беше го получил.

След като се погрижи за тези неща, Нолан се върна в спалнята, където започна да разопакова багажа. Вдигна чифт панталони, завъртя се да отвори дрешника и спря като опарен.

Нещо не беше наред.

Нолан не се замисляше над вкоренената си, типична за военен склонност към ред, но когато се събудеше сутрин, той автоматично оправяше леглото си, като загръщаше краищата по болничен маниер, и опъваше завивките така стегнато, че от тях можеше да отскочи хвърлена монета. Резервният чифт обувки бяха винаги лъснати до блясък и подредени в една линия на дъното на дрешника. Окачваше ризите и панталоните си в идеален ред от светли към тъмни, с еднакво разстояние между закачалките.

Сега остана вгледан в редицата закачалки. Не можеше да си спомни конкретно кои ризи и панталони бе свалил за пътуването, но не можеше да си представи, че ще извади дрехи и ще остави закачалките на неравномерно разпределени разстояния, както ги виждаше в момента. Очите му се преместиха върху раницата на най-горния рафт. Беше я подредил в една линия с пространството между закачалките с ризи и другите с панталони. Сега тя стоеше изцяло над ризите. Пресегна се и я свали, и почувства облекчение, когато усети познатата тежест. Отвори я и видя, че нищо — нито гранатите, нито пистолета или патроните — не беше изчезнало.

Това беше много странно.

Може би само си бе въобразил, че закачалките бяха преместени. Изглеждаше невъзможно някой да е влизал тук и да не е взел гранатите и пистолета.

Но нямаше да е разумно да допуска какъвто и да е риск. Бръкна в раницата, измъкна беретата и постави един от пълнителите в нея, след това я зареди. Пусна раницата до сака на леглото и отиде да провери банята, където все още можеше да се спотайва някой неканен гост. Като не откри там никого, се върна през дневната до предната врата, където лепенката скоч, която беше поставил върху мястото на свързване на вратата с касата, сега се беше залепила под ръба.

Някой определено беше влизал тук.

Вече съвсем методично се върна в гаража и потупа празните раници, окачени на куките. Тъкмо се готвеше да започне да отваря чекмеджетата, когато се изправи и замръзна.

Не знаеше как може да съществува даже далечна вероятност, но му хрумна, че някой от огромната фамилия на Халил може някак си да е успял да проследи екзекуцията на главата до него и начинът им за отмъщение можеше да включва бомба — отваряш чекмедже и тя гръмва. По същата причина, опитът му с импровизирани експлозивни устройства в Ирак му подсказваше, че ако има бомба, някой щеше да стои скрит отвън, да го е видял как се прибира и да изпрати електрически импулс, за да задейства детонатора веднага след влизането му. Съществуваше и възможността Нолан сам да задейства бомбата, като включи който и да е електрически уред в къщата. Но всички тези сценарии се основаваха върху възможността някой да го е идентифицирал като убиеца на Халил.

Което, от гледната точка на Нолан, бе направо невъзможно. Не беше допуснал никаква грешка. Следователно, нямаше бомба. Освен това вече беше включил компютъра и бе светнал няколко лампи. Върна се в гаража и този път отвори всички чекмеджета. Същото направи и в кухнята. Отвори хладилника. Нямаше представа какво търси, но някой е бил в дома му, докато отсъстваше и ако не е взел нищо, какво трябва да мисли тогава?

Просто не знаеше.

Върна се в работната стая, седна зад бюрото и остави пистолета отгоре. Една минута се взира в компютъра. Вдигна телефона и чу пулсиращия тон за набиране на номер, което означаваше, че има оставени съобщения. Въведе паролата.

Първото беше от една очевидно много разстроена, макар и овладяна Тара, която се беше обадила в понеделник вечерта.

„Рон, Ивън Шолер дойде да ме види днес в училището. Разговаряхме дълго и той ми разказа неща, които ме шокираха — вероятно имаш представа за какво става дума. Не знам какво да ти кажа, освен че искам да знаеш колко насилена се чувствам. И колко използвана. Не знам как може толкова много да си ме лъгал. Умишлено оставям това съобщение на телефонния секретар, защото не искам повече да говоря с теб, нито да те виждам. Не мога да повярвам, че направи това. Просто не е възможно някой да е толкова жесток и егоистичен. Съжалявам за всичко, което си ти, Рон, но не и за това, което сега казвам. Сбогом. Не ми се обаждай. Не идвай. Просто стой далеч. Наистина.“

Все още стискаше здраво слушалката до ухото си, когато дойде следващото съобщение. Обаждането бе дошло тази сутрин, преди около 6 часа.

„Господин Нолан. Казвам се Джейкъб Фрийд. Аз съм специален агент във ФБР и се чудех дали не бихте ни отделили няколко минути за разговор, нещо рутинно по въпроса с националната сигурност, което е обект на вниманието ни. Не искам ненужно да бъда неясен, но сигурен съм, разбирате, че има неща, които е най-добре да не се обсъждат по телефона. Ако ми се обадите, колкото е възможно по-скоро след завръщането си, аз ще се опитам да се свържа с вас до ден-два. Номерът ми е…“

Когато Нолан най-после затвори телефона, той прекара известно време седнал, с ръка върху беретата на бюрото си. След няколко минути пусна пистолета и плъзна ръка към мишката. Веднага щом очите му попаднаха върху иконата „Снимки“, разбра, че е допуснал грешка, като не изтри онзи файл преди да замине. Отвори го сега, твърде късно, и провери записа за достъп. Видя, че някой наистина беше разглеждал файловете преди два дни — онзи същият понеделник, когато Тара бе говорила с Ивън Шолер.

Въпреки че беше прекалено късно — макар че не можеше да си обясни защо — той все пак мислеше, че е по-добре да изтрие файла, така че ако федералните дойдат и погледнат…

Само че знаеше, че вече няма нищо, което да можеш напълно да изтриеш. Специалистите винаги можеха да измъкнат всичко, което е било върху твърдия диск.

Все още с пръст, вдигнат над бутона на мишката, той се взираше в една от многото снимки, които бе направил на къщата на Халил, когато разработваше вариантите за влизане и излизане. Едно щракване и всичко това щеше да изчезне, поне засега.

Изведнъж се дръпна назад и присви очи. Рязко свали ръка от мишката. Внезапно реши, че в крайна сметка няма да изтрие тези снимки. Макар че щеше да се наложи да махне чипа с паметта на дигиталния фотоапарат в чекмеджето и да го унищожи. Почуквайки с показалец предните си зъби, той седя като обзет от транс в продължение на минута, после още една.

Идеята изглеждаше съвършена от всеки ъгъл.

Посегна към телефона.

* * *

— Агент Фрийд, моля?

— На телефона.

— Агент Фрийд, казвам се Рон Нолан. Оставили сте съобщение за мен по някакъв въпрос на сигурността и ме молите да ви се обадя, за да уговорим среща.

— Да, господине, обадих се. Благодаря, че ми позвънихте.

— Може би аз трябва да ви благодаря. Току-що се върнах от командировка. Докато ме е нямало, някой е влизал в къщата ми. Мислех да се обадя в полицията, но чух съобщението ви. Не знам дали знаете, но аз изпълнявам известни деликатни задачи за „Олстронг Секюрити“, правителствен контрагент в Ирак, и си помислих, че може би има връзка между това и въпроса, по който искате да говорим.

— Добре, но както споменах, може би ще е най-добре да се видим лично и да поговорим по моя въпрос. Ако искате да съобщите за кражба или взлом, би трябвало да се обадите в полицията. Това всъщност не е в нашите пълномощия.

— Агент Фрийд, това не е било обир. Който го е направил, не е взел нищо. Оставил е нещо. Освен това е ровил в компютъра ми. Не знам за какво е всичко това, но имам чувството, че някой иска да ме насади в нещо.

— Например какво?

— Ами, открих нещо, но може да има още. Страхувам се да търся, да не би той да е поставил бомба.

— Кой е той?

— Не знам, имам предвид онзи, който е влизал.

— Добре, а какво е онова нещо?

— Тъкмо това е най-странното. Раница, пълна с амуниции и, няма да повярвате, но някъде около половин дузина ръчни гранати.

— Ръчни гранати?

— Да, сър. Както знаете, бил съм в Ирак няколко пъти. Познавам оръжията. И тези тук ми приличат на осколочни гранати.

* * *

Фрийд и неговата партньорка, жена на средна възраст на име Марша Риджио, седяха с Нолан в малкия вътрешен двор под сянката на дъбовете. Вътре в къщата технически екип от трима души, след като бяха конфискували раницата и нейното съдържание, проверяваха за отпечатъци всяка чиста повърхност и правеха списък на всичко, което би представлявало интерес — втория пистолет на Нолан до горната дъска на леглото, цифровия фотоапарат в чекмеджето на бюрото — и сваляха информацията от твърдия диск.

Нолан не искаше да прибързва в нищо с тези федерални ченгета. Не искаше да изглежда сякаш ги насочва в някаква посока. Но сега, когато агент Риджио вдигна поглед от бележника си, Нолан реши, че моментът е настъпил.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Сещате ли се за някакъв сценарий, който има смисъл на фона на всичко това?

Двамата агенти си размениха погледи. Риджио разбра кимването на Фрийд и пое топката.

— Имате ли врагове? — попита тя.

Нолан се намръщи.

— Даже и да имам — каза той, — какво от това? — Стига да не дръпна взривателя на една от онези гранати, а всеки който ме познава знае, че няма да го направя.

— Може би не става дума да бъдете наранен — продължи Риджио. — Може би някой се опитва да ви натопи.

— За какво?

Но тук се намеси Фрийд.

— Преди да стигнем до това — каза той, — да се върнем на враговете ви.

Този път Нолан се усмихна широко.

— Не знам, наистина. Обичам хората. Наистина. И те също ме обичат. Шефът ми намира това за недостатък.

— Той вдигна рамене. — Значи трябва да кажа не. Нямам врагове.

— Добре, а съперници?

— В бизнеса?

— Бизнеса, удоволствията, всичко.

Той усети сладостта на момента, предвкусването на онова, което щеше да се случи.

— Единственият… много отдавна… — той тръсна глава. — Не, нищо.

Фрийд лапна въдицата.

— Какво?

— Всъщност, нищо. Просто един тип, когото познавах в Ирак. Ходил е с моята приятелка. Но това е толкова отдавна.

— Ако той е в Ирак, значи можем да го изключим.

— Е, сега си е у дома. Тук.

— И още не я е забравил? Приятелката ви? — попита Риджио.

— Не знам. В началото му беше много трудно, но не съм го виждал вече от месеци. Но, вижте, това е задънена улица. Той е свестен тип. Всъщност е ченге. Той никога…

Фрийд го прекъсна:

— Ченге?

— Да, тук в Редууд Сити. Казва се Ивън Шолер. Раниха го там и се уволни предсрочно.

— Значи той би могъл да има достъп до такива гранати там?

— Да, но не би ги взел у дома. Лежа няколко месеца в „Уолтър Рийд“ преди да си дойде тук.

— Известно е, че войниците изпращат нелегално оръжие и контрабандна стока насам, опаковани като сувенири — отбеляза Риджио. — Това е проблем. Случва се непрекъснато.

— Добре, но не знам какво Ивън би… Искам да кажа, какъв е смисълът да слага гранати в дрешника ми? Няма да се гръмна с тях. И едва ли по този начин ще се отърве от мен като съперник.

Риджио и Фрийд отново си размениха погледи и незабележимото кимване след това. Риджио се наклони напред и сложи лакти на коленете си.

— Познавате ли мъж на име Халил?

— Не — отвърна Нолан. — Трябва ли да го познавам?

— Бил е местен бизнесмен с връзки в Ирак. Той и жена му са били убити миналия уикенд.

— Съжалявам за това, но аз бях извън града. Не съм чул.

— Възможно ли е Ивън Шолер да е научил, че сте заминали?

Нолан сви рамене.

— Ако е знаел къде живея, достатъчно е било да провери дали колата ми е в гаража. Щом е там, значи съм си вкъщи.

— Известно ли ви е да е идвал тук? — попита Риджио.

— Не. Както ви казах, вече не сме точно приятели.

— И сякаш едва сега му беше хрумнало, Нолан добави:

— Но той е ченге. Лесно е могъл да открие адреса ми, нали? Изглежда именно това е направил.

Фрийд пое нишката:

— Значи, рано в неделя сутринта сте били със същата онази приятелка, която Ивън Шолер харесва?

— Тара — каза Нолан. — Тара Уитли. Да, тя е. Но защо ви е всичко това?

— Онези снимки на компютъра ви, които не разпознахте — каза Риджио. — Снимки на къщата на семейство Халил преди някой да ги убие, да взриви осколочна граната и да я изгори.

— Осколочна граната… — Нолан не искаше да преиграва очевидния си наивитет. И Фрийд и Риджио знаеха, че е виждал бойни действия и може да знае много повече неща. Това бе моментът в разговора, когато, противно на дълбоката си неохота да мисли лошо за свой другар по оръжие, той можеше най-накрая да започне да приема очевидната истина. Затова кимна сериозно и в отговор срещна погледите и на двамата. — Опитва се да ме натопи. Господи, той ги е убил, нали?