Джон Лескроарт
Предателство (35)

34.

Въпросът глождеше Харди през целия уикенд. В понеделник сутринта, в 7:30, той позвъни от къщи на мобилния на Даръл Брако. Инспекторът изглеждаше доволен да го чуе въпреки ранния час. Каза, че все още не са открили дневника на Хана Боуен, но предишния ден беше говорил с една от най-близките й приятелки, жена на име Нора Бонър, и получил доста силна подкрепа за мнението на Джена, че майка й не е имала сюисидални наклонности. Бонър и Хана били излизали на вечеря два дни преди смъртта й и тя не била в състояние да говори за нищо друго, освен за това, че съпругът й е бил убит.

— Хана случайно не е ли споменала кой може да го е убил?

— Смятала, че е нещо, върху което работел, но не знаела какво. Очевидно не е обсъждал делата си у дома.

— Но защо е твърдяла това?

— През последните два дни от живота си той й казал, че е пипнал нещо голямо и че в действителност то може да се окаже наистина нещо добро.

— Но не е казал какво е?

— Не е искал да го разгласява, преди да получи някои отговори.

— А защо Хана не го е казала на полицията по-рано? Ако Чарли е разследвал нещо голямо…

— Защото никой не е разследвал случая Чарли. Не е било убийство, забрави ли?

— Добре, нека те попитам следното. Ако Хана се е опитвала да разбере с какво се е занимавал Чарли, как точно е правела разследването си?

— Именно това се опитвам да установя. Ако бях аз, сигурно щях да отида при секретарката на Боуен. Или може той да е имал частен детектив? Но проблемът е, че е минало вече доста време оттогава. Боуен липсва вече повече от година. Кой може да знае или да си спомня?

— Секретарката например.

— Да. А коя е била тя?

— Трябва да го пише в административните му документи. Ще видим в папките, които така или иначе обработваме. След което можеш да я издириш. Или, може да е още по-лесно, направо да попитаме дъщерята.

— Това си струва да се провери. Ще я попитам. — Брако направи малка пауза. — Мога ли и аз да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Последния път като говорихме в офиса ти, не ми изглеждаше толкова ентусиазиран, че има шансове нещо да излезе от това. Сега ми се обаждаш преди още да тръгна за работа. Да не би да се е случило нещо, за което трябва да знам?

Харди замълча за секунда.

— Основателен въпрос. Отговорът е да, макар че е още доста мъгляв. Работя по едно обжалване, по което Боуен е работил преди, и не се знае в кой момент ще гръмне. Ивън Шолер. Някои от свидетелите, с които се надявам да говоря, може да са имали мотив да убият Боуен.

— Това шега ли е?

— Далеч не е доказано, но е възможност, която разглеждам. Обсъдих я с Глицки през уикенда.

— Какво каза той?

— Какво казва обикновено Ейб?

— Че не е достатъчно.

— И този път каза така. Но си мисля, че би могъл да откриеш някакво самостоятелно потвърждение, докато проследяваш последните дни на Хана. Може да се е опитала да установи контакт с тези хора…

— Как се казват?

— Те са от едно семейство. Халил. — Харди му продиктува името по букви. — Бащата и майката са били убити преди около четири години в Редууд Сити и всички решили, че е Ивън Шолер. Сега обаче може да се окаже, че не е.

— Значи тези Халил са убили собствените си родители?

— Не, но може да са убили онзи тип, заради когото лежи Шолер. Ако си водиш бележки, името му е Рон Нолан. Както и да е, аз също съм наел собствения си детектив да го провери. Да, бих казал, че става топло, но може набързо да изстине.

— Аз също трябва да поговоря с онези хора. С Халил.

Харди се опита да спечели време.

— Е, първо трябва да открием точно за кого говорим. В момента нямаме никаква представа, фамилията е много голяма. А и ти вече доста си навлязъл в историята с Хана и последните й часове. Ако откриеш нещо солидно там, ще имаш преднина пред мен и ще има за какво да говориш с тези хора. Междувременно аз ще продължа да ровя. И ще ти се обадя, ако стигна до нещо реално.

— При всичкото ми уважение, сър, ако Чарли Боуен е бил убит, това е работа на полицията.

— Напълно съгласен съм, инспекторе. Просто се опитвам да открия основания за своя апел. Но убийството на Хана Боуен, ако наистина е било убийство, също е работа на полицията. И то много по-отскоро.

Брако направи малко по-дълга пауза.

— Ще поддържаме връзка.

— Това беше и моят план. Ако забелязваш, например, аз ти позвъних. Нямам никакво желание да разрешавам твоя случай, инспекторе. Наистина. Само се опитвам да измъкна клиента си от затвора.

Брако се изсмя.

— Господи, на мен ми изглежда толкова сбъркано. А аз постоянно се опитвам да вкарам всичките си клиенти в затвора.

* * *

По обяд отново беше на Полуострова. Макар че можеше да вземе информацията от клиента си, Арън Уошбърн също знаеше адреса и телефонния номер на Тара Уитли, както и къде работи. Беше оставил съобщение, в което се представяше като адвокат на Ивън тя се беше обадила веднага през междучасието. Разбраха се да се срещнат пред училището в дванайсет без четвърт.

Щом я видя да излиза от сградата и да се приближава до мястото, където беше паркирал, на Харди му стана напълно ясно за какво е бил целия шум около нея. Наскоро бе прочел една книга, „Немият Джо“, от неговия любим писател Т. Джеферсън Паркър. Една от основните идеи в нея беше тази за жената, притежаваща качество, наречено от един от героите „неназовимото нещо“ — сила на привличане, толкова могъща, че бе в състояние да измести орбитата на всеки мъж, докоснал се до нея. Не беше просто физическа красота или сексапил, макар че и двете бяха част от нещото. Беше нещо по-голямо, по-всеобхватно, скрито и далеч по-опасно.

Каквото и да беше „неназовимото нещо“, Тара Уитли притежаваше купища от него.

Тя стигна до вратата от другата страна на шофьора, спря и хвърли към Харди такава усмивка, че в един предишен период от живота му би го накарала да се разтопи. Носеше тъмни очила срещу яркото слънце. Косата й беше спусната. Простата млечнооранжева рокля не разкриваше нищо — стигаше до под коленете й — и все пак раздвижи в старите му кокали нещо първично.

— Защо мъжете толкова си падат по откритите коли? — попита тя. — Предполагам, че сте господин Харди.

— Аз съм.

Арни се протегна да отвори, но тя го стори сама, прекрачи с боси крака в сандали и се настани до него. На Харди му хрумна палавата мисъл, че е добре, че преподава на петокласници — ако бяха малко по-големи, момчетата в класа й вероятно щяха да побеснеят.

— Накъде? — попита Харди, докато запалваше. — Мога ли да ви поканя на обяд някъде?

Тя поклати глава.

— Имам само един свободен учебен час за обедна почивка — четирийсет и пет минути. Затова където й да е, но далеч оттук. Навсякъде, където открием сянка.

Той излезе от паркинга и зави надясно. Изкачи един хълм и тръгна по главния път, докато навлезе в една област, където домовете бяха заобиколени от стари дъбове.

— Можем да свием навсякъде тук — каза тя.

Харди направи каквото му каза тя и паркира край бордюра на една сенчеста улица в квартал с големи, красиви къщи, построени върху малки парцели. Веднага щом спря и угаси двигателя, тя се обърна към него, подвила единия си крак и седнала върху него.

— Съжалявам, че така се разбързах да излезем от паркинга — каза тя, — но няма нужда да ме виждат да говоря с друг мъж извън училище. Вече достатъчно много ме смятат за паднала жена. Едва не изгубих работата си по време на процеса.

— Заради това, че имаш приятел?

— Двама приятели, господин Харди. Не едновременно, но достатъчно близо един след друг, според някои хора.

— Според кого?

— Майките от предградията, господин Харди. Никога не трябва да се подценява тяхната сила. Наистина, някои от тях никога не са ме обичали. Мисля, че са се чувствали по някакъв начин застрашени от мен, въпреки че не знам нито защо, нито как е възможно. — На Харди му беше напълно ясно, но си замълча. — Все пак, благодаря на бога, че монахините ме подкрепиха. Обичам работата си. Обичам децата. Но сега не е моментът да говорим за мен. Какво мога да направя за вас? Всичко наред ли е с Ивън?

Тази сутрин отново най-напред беше задала този въпрос по телефона, веднага щом разбра кой е той. Но този път въпросът й неочаквано го накара на свой ред да я попита:

— Не сте ли ходили скоро да го видите? Очевидно изпита неудобство от отговора.

— Две седмици не съм ходила.

— Не е толкова лошо.

— Но можеше и да е по-добре — сви рамене тя. — Не и ако той е човекът, когото обичаш, а той е именно този. Но той е вече в затвора от две години и още една преди процеса. — Наведе глава, поклати я нагоре-надолу и изпусна дълбока въздишка. — Трудно е. Всичко е много трудно.

— Мога да си представя.

— Искам да кажа… — Ако остане в затвора, не знам какво ще правим. Той не иска да се ожени за мен. Предложих го толкова пъти. Мисля, че започва да губи вяра. Вече не знам какво иска от мен. Понякога даже не съм сигурна какво искам аз. Знам, че го исках — искам го — но исках да живея с него. Нали разбирате? Не по този начин. — Изведнъж очите й блеснаха. — Ала не се отказвам да вярвам, че ще бъдем заедно. Не. Не си мислете това. Просто… просто е толкова трудно. Така безкрайно.

— Напълно разбирам — каза Харди.

Тя повдигна очи и го погледна.

— Смятате ли, че ще имаме късмет? Мислите ли, че някога ще излезе?

— Да съм напълно честен, не знам. Не искам да давам напразни надежди, но започвам да си мисля, че може да започнем да изричаме молитви.

— Това ли беше толкова спешно, че ми се обадихте?

Харди кимна. Може би беше преувеличил необходимостта да се срещне с нея веднага, но вече бяха тук и не се чувстваше зле от това. Усещаше, че нещата се бяха задвижили по-бързо и не искаше да загубва набраната инерция.

— Съществува реално възможността ФБР да са разговаряли с някой от семейство Халил и да не са предоставили тази информация на обвинението. Ако се окаже вярно, разполагаме с основания за обжалване.

— Е, радвам се. Но аз не знаех за това.

— И аз мислех, че не знаете. — Харди се поколеба за миг. — Исках да ви задам няколко въпроса за Рон Нолан.

Тя потърка челото си с ръка и отмахна падналата коса.

— Знаех, че отново ще се стигне до това някой ден.

— Откъде е можело да знаете?

— Не знам. Той беше такава грешка. Все още не знам защо… — Остави мисълта да увисне за известно време, докато вече нямаше друг начин да я завърши. — Чувствам, че за всичко съм виновна аз.

— В какъв смисъл?

— Ако не бях отишла да кажа на Ивън, че Нолан е казал на ФБР… Рон е знаел, че веднага ще отида да му кажа. Просто ме изигра. А след това Ивън отиде в неговото жилище…

— Значи смяташ, че Ивън го е убил?

— Е, аз мисля… мисля, че не е бил на себе си в онзи момент. Но доколкото разбирам…

— Какво?

Тя отново сви рамене и кимна.

— Не знам какво друго е могло да се случи.

— Много други неща е могло да са се случили, Тара. Изглежда никой не знае какво точно е станало. Така че ако Ивън ви е казал нещо, което прави процеса…

— Не! Никога не е казвал нищо. Той не си спомняше.

— Аз му вярвам. Може и вие да сте по-щастлива, ако му вярвате. Но всъщност, това което ме интересува, е дали Рон някога е говорил с вас за работата си при Олстронг. Колко време излизахте заедно?

— От септември до май. Колко прави това? Осем месеца? Какво искате да знаете за работата му?

— Всичко, каквото можете да ми кажете.

— Ами, харесваше му, било добре платено, често отсъстваше.

— Пътувал е до Ирак и обратно?

— Понякога.

— Въпреки, че е бил под подозрение за причиняването на престрелката в Масба?

— Не знаех за това, докато Ивън не ми каза, Преди Рон и аз да скъсаме. Нищо не тревожеше Рон. Сигурна съм, че ходи дотам поне три или четири пъти. Най-малкото, за да му платят в брой, ако не за друго.

— В брой?

— Да. — Тя се намести в седалката. — След едно от пътуванията си ми показа нещо като увита тухла — петдесет хиляди долара в брой.

— За какво ги е получил?

— Мисля, че такъв е бил редовният начин, по който са му плащали. Така поне ми каза той.

— Как е внасял тези пари в страната?

— Какво имате предвид?

— Ами не можеш да влезеш в страната с такава сума пари в брой. Трябва да ги декларираш на митницата.

Тара поклати глава.

— Не, Рон никога не е имал проблеми с това. Винаги пътуваше с военен самолет от Травис. Познаваше всички пилоти, командири и всичко. Просто това е част от начина, по който Олстронг върши бизнеса си.

— Тара — попита Харди. — Никога ли не ви е хрумвало, че Рон е донесъл онези осколочни гранати от Ирак по същия начин и че той е убил с тях Халил?

— Разбира си. Знаех, че Ивън със сигурност не е направил това. Но всъщност нямаше и реално доказателство, че Рон е извършителят. Но пък той беше такъв лъжец. Излъга ме за всичко. И Ивън.

— Чула ли си го някога да споменава Халил?

— Не. Всъщност, не. Едва когато бяха убити. — Тя погледна Харди обезсърчено. — Ще ми се да знам, какво се опитвате да ме накарате да ви кажа. Ако може да помогне на Ивън, ще го кажа. Но всъщност не знам кой знае какво за работата на Рон.

— Не се опитвам да ви накарам да кажете нещо, Тара. Опитвам се да разбера Рон Нолан и какво се е случвало около него. Да видя дали това може да ме доведе донякъде при обжалването.

— Е, колкото до разбирането, ще ви помогна. Той се смяташе за воин.

— Воин. Какво имаше предвид с това?

— О, много говорихме за това. Аз всъщност не го харесвах и не бях съгласна с него, но когато говореше, той умееше да го направи да звучи напълно логично.

— Кое по-точно?

— Че светът имал нужда от воини, че работата на воините била да убиват. А той бил именно такъв, така се самоопределял.

— Като убиец?

— Убиец. — Тя кимна. — И съм сигурна, че беше такъв. Един път… Не, няма значение.

— Кажи ми.

Тя млъкна, после вдигна рамене.

— Ами, беше по време на една от първите ни срещи…