Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (26)

Двадесет и пета глава

Проклет да бе, ако бе предвидил това.

Проклет да бе, ако не го бе помислил.

Този път изходът нямаше да бъде лесен, призна Грейстоун пред себе си. Но с какво бе по-различно положението от предишните двадесет, тридесет или четиридесет пъти, когато се бе изправял пред опасности?

Имаше една-единствена разлика.

Сесил.

Беше се налагало да защитава други хора, на които държеше, рискувайки собствения си живот: приятели, своите кочияши и работници, но не и жената, която обичаше.

Именно сега истината порази Джеймс Грей. Той бе влюбен в Сесил Жирарде, въпреки че никога не бе й го казвал. Не бе изрекъл думите пред нея. Ако не разсъждаваше бързо, ако не бе изключително хитър и внимателен, ако не успееше да намери изход от това объркано положение, навярно никога нямаше да му се удаде възможност да й го каже.

Трябваше да обмисли нещата едно по едно. Първо, да прецени своите предимства и недостатъци, своите приятели и врагове. Те не бяха непременно едни и същи — още един урок, който бе усвоил след няколко събития в Бхарат. Понякога врагът можеше да се окаже ценен помощник, а приятелството да направи човека уязвим.

Най-голямото му предимство бе, че той бе най-младият, най-силният и най-въоръженият мъж в библиотеката. Освен това можеше да разчита на елемента на изненада. Никой, освен Сесил не знаеше, че носи оръжие.

Но, от друга страна, принц Родолф и граф Дюпри имаха числено превъзходство.

Мойра, лейди Пейл, навярно нямаше да помогне нито на Жирарде, нито на графа. Би могъл да спечели от това. Но за съжаление тя не би се притекла на помощ и на него. Дамата мислеше единствено за собственото си оцеляване. Би последвала посоката, в която задуха вятърът.

Сесил бе готова да се бори и бе негов съюзник, но тази нощ тя беше понесла два тежки удара и не можеше да бъде сигурен дали ще се възстанови бързо.

Джеймс реши да чака с широко отворени очи и наострен слух: търпението често се превръщаше в предимство, точно когато човек бе най-нетърпелив. Щом настъпи подходящият момент, той щеше да направи своя ход.

Сесил внезапно се съвзе и скочи на крака. Застана с изправен гръб, в горда поза въпреки театралния грим, странното облекло и факта, че към нея бе насочен пистолет, и то от ръката на човек, когото бе смятала за верен приятел, въпреки че току-що бе узнала истината за инцидента, отнел живота на родителите й.

— Знаеше ли? — попита тя граф Дюпри.

— Какво да съм знаел, Ваше Сияйно Височество? — отвърна той с измъчено изражение.

— Разбира се, че да — намеси се Родолф Жирарде, без да помръдне от мястото си до камината. — Дюпри е замесен в тази история още от самото начало. — Красивият принц направи небрежен жест. — Нека да помисля малко. Кога започна всичко, Едмон?

Граф Дюпри побърза да прекъсне другия мъж:

— Бих искал сам да обясня на Нейно Сияйно Височество.

— Какво има за обясняване? — нагло изсумтя Родолф. — Че изменихте на нея и на Александър? Че измамихте Максимилиан и Джудит? Че предадохте фамилията Жирарде и страната си? Предадохте ги един по един, Едмон, и по никакъв начин не бихте могли да промените това.

Сесил отвори широко очи. В тях напираха сълзи. Погледна недоверчиво към мъжа, когото познаваше от детинство.

— Защо?

Граф Едмон Дюпри отвърна плахо с една дума:

— Изнудване.

Смаяна, Сесил повтори:

— Изнудване?

Той кимна с малката си оплешивяваща глава:

— От известно време принцът ме изнудва.

— От известно време — засмя се Жирарде и удари няколко пъти по полицата, при което две от ценните порцеланови фигури от седемнадесети век се удариха една в друга и иззвънтяха. — Наричате двадесет години „известно време“?

— Толкова отдавна? — промълви Сесил с отчаяно изражение.

Графът едва успя да кимне.

Изглежда, тя все още не можеше напълно да проумее смисъла на признанието му.

— Как си могъл? — Сесил разпери ръце. — Ние те обичахме и ти вярвахме. Защо не ни каза?

— Именно защото ви обичах, не можех да рискувам да разберете — каза Дюпри. Сви рамене и златистожълтите еполети се полюшнаха. — Отначало беше просто една молба. Нищо важно. Нищо съществено. Само малък, привидно незначителен въпрос с незначителен отговор. — Той въздъхна дълбоко. — Последва и друга молба, и още една, и преди да осъзная какво върша, бях се превърнал в това, което съм сега. — Графът събра пети и учтиво се извини: — Искрено съжалявам за всичко, Ваше Сияйно Височество.

— Не мисля, че едно извинение, колкото и прочувствено да е изречено, би могло да компенсира факта, че допринесохте за смъртта на родителите й и за положението, в което се намира сега — ехидно подхвърли принцът. След това се обърна към племенницата си: — Нима не искаш да узнаеш каква е заплахата, която тегнеше над главата на скъпия Едмон през всичките тези години?

Сесил поклати глава и каза с тих, но уверен глас:

— Не искам. Ако графът прояви желание да го сподели с мен, това е негово право. — Тя прониза с поглед чичо си. — Не бързайте да говорите вместо него, сър. Поне веднъж постъпете като истински Жирарде.

— Благодаря, Ваше Сияйно Височество — промълви графът с израз на признателност и с жалките останки на своето достойнство.

Джеймс разбра, че не би могъл да настъпи по-подходящ момент от този. Жирарде бе спокоен и смяташе, че положението е напълно под негов контрол.

Дюпри държеше оръжието, но съзнанието му бе заето с мъчителната мисъл, че жестоката истина за самия него би могла да излезе наяве.

Грейстоун забеляза, че лейди Пейл наблюдава съвсем кротко. Очевидно жената бе достатъчно разумна, за да знае кога да държи езика си зад зъбите.

А Сесил… Не знаеше какво би могъл да очаква от нея в този момент. Тя бе разстроена, но изглеждаше невероятно спокойна. Джеймс се питаше дали осъзнава, че пистолетът му все още е у него.

Трябваше да действа, преди Жирарде да реши да вземе револвера от графа. Не смяташе, че Едмон Дюпри би дръзнал да стреля по младата жена, за която се бе грижил през целия й живот, независимо от обстоятелствата.

Докато принцът навярно без колебание би застрелял всеки един от тях, включително и своята любовница — безспорно вече бивша, както и съучастника си, и особено Сесил, а и самия Джеймс.

Сега или никога.

— Щом е настъпил денят — или по-скоро нощта на разкритията, чувствам, че трябва и аз да направя едно признание — заяви Джеймс.

Думите му изненадаха всички. Сякаш почти бяха забравили за присъствието му.

— Казват, че изповедта е полезна за душата — отбеляза принцът. — Лично аз никога не съм споделял това мнение. Но все пак говорете, ако бихте се почувствали по-добре, Грейстоун.

Джеймс се обърна, направи две крачки към Дюпри и погледна към бледото му лице.

— Все още нося белега на гърба си от удара на вашия бастун, сър.

Графът потръпна, но все още здраво държеше пистолета.

— Боя се, че не разбирам, милорд.

— Сигурен съм, че е така. Но ще си спомните. Достатъчно е да ви кажа, че веднъж вдигнахте този бастун, стоварихте го върху рамото ми и паднах на колене.

— Какво да си спомня? — намръщи се дребничкият човек. — Това не ми говори нищо.

След това Джеймс насочи вниманието си към принца и същевременно още се приближи към Дюпри.

— Преди няколко дни ходих до пристанището. По-точно до Уест Индия Саут. Там проведох доста интересен разговор с капитана на един кораб на име „Лагос“.

Не последва никаква реакция от страна на Жирарде; той остана облегнат на полицата над камината. Но в очите на Дюпри се изписа изумление и уплаха.

Джеймс продължи:

— Естествено, не бе много лесно да разговарям с него, защото капитанът говореше само португалски и съвсем малко италиански, а аз имам слаби познания по двата езика.

— Вашата история започва да ме отегчава, Грейстоун.

— Няма да бъде много дълга, Ваше Сияйно Височество, обещавам. Аз винаги спазвам обещанията си. Мисля, че краят ще ви се стори интересен.

Джеймс забеляза, че самообладанието на Сесил е започнало да се възвръща и тя възприемаше думите му. Навярно знаеше, че ще се случи нещо. Той прочете това в очите й… тези неповторими очи, които нямаше да забрави до края на живота си.

— И така, както вече казах, аз си побъбрих с португалския капитан и той неочаквано ме позна.

Тези думи привлякоха вниманието на принца.

— Познал ви е?

Джеймс кимна и небрежно направи още една крачка към Дюпри.

— Капитанът си спомни кой съм. — Той се обърна и втренчи поглед в графа. — За разлика от Ваша Милост.

— Продължавай — подкани го Сесил.

— Аз отговорих на капитана, че не си спомням лицето му, но помня неговия глас. — След миг пауза Грейстоун обясни: — Много плътен и леко носов баритон. Но и двамата решихме, че това е удивително съвпадение. — Джеймс щракна с пръсти. — И тогава капитанът се досети откъде ме познава.

Принцът бе поразен.

— Откъде?

— Първо си спомни, че съм работил няколко месеца на неговия кораб, след като моряците ме открили полумъртъв върху отломките от кораб сред Индийския океан. Успя да си спомни също, че заповядал да ме хвърлят в трюма.

Жирарде попита:

— Какво би могъл да прави един английски аристократ в трюма на португалски кораб?

— Отличен въпрос, не сте ли съгласни?

Всички кимнаха.

— Тогава капитанът не е знаел кой съм. Изглежда, дори аз самият не съм знаел своята самоличност. Получил съм някаква форма на амнезия. Всъщност са ме смятали за най-незначителния член на екипажа. Бил съм без документи, без приятели и роднини. Бил съм никой и затова са решили, че могат да се отърват от мен. Затова съм бил избран за специална мисия.

Джеймс се приближи още малко към Дюпри, обърна се и прикова поглед в лицето му.

— Погледнете ме в очите, графе, и кажете, че не ме познавате.

Граф Едмон Дюпри видя ясно очите, чийто цвят наподобяваше мъгла, но за миг преминаваше в сребрист или напомняше за забулени в омара хълмове. Внезапно издаде вик на ужас:

— Не е възможно да сте вие!

— Но наистина съм аз!

В този миг Джеймс скочи. Грабна револвера от ръката на Дюпри и го повали на земята. Беше по-силен, по-бърз и по-млад. Всичко стана така внезапно, че преди някой да успее да реагира, Грейстоун застана срещу тях, този път с пистолета на Сесил в ръка и сурова усмивка на красивото си лице.

— Придвижете се насам, Дюпри, за да мога да ви виждам.

— С един пистолет едва ли ще постигнете нещо — отбеляза принцът и се усмихна заядливо.

— Мисля, че ще успея — отвърна Джеймс и извади своя револвер, който бе по-голям и по-опасен. — Сесил, бързо ела зад мен.

Сесил веднага се втурна зад гърба му.

Грейстоун завърши разказа си със строго изражение:

— Беше ми нужно дълго време, за да подредя парчетата. Но сега си спомням. На път за дома от Индия претърпях корабокрушение. Връщах се, за да получа титлата и земите, които ми се полагаха след смъртта на по-големия ми брат. Екипажът на „Лагос“ ме взе на борда, но не знаех кой съм… и дори къде отивам. Работех като роб за парче хляб и превоз през океана. Когато корабът хвърли котва в пристанището на Сейнт Саймън, една нощ се озовах в странно положение. Събудих се и видях, че до мен лежи ангел. — Джеймс Грей леко се засмя и завъртя глава. — Помислих, че съм мъртвец, попаднал в рая.

— За какво, по дяволите, говорите, Грейстоун?

— Вашият план за отмъщение се провали, Жирарде. Принц Александър ще бъде следващият монарх на Сейнт Саймън и ще управлява мъдро и честно. Сесил, принцесата на Сейнт Саймън, съвсем не е съсипана. Всъщност положението й е тъкмо обратното.

— Какво искате да кажете?

Джеймс осъзна, че започва да се забавлява.

— „Който копае гроб другиму, сам пада в него“, Жирарде. Въпреки всичките ви кроежи и интриги, Сесил ще има един-единствен съпруг. Спомняте ли си името, написано на брачното свидетелство, което твърдите, че притежавате?

— Разбира се. Онзи мъж се подписваше „Гатиър“.

Джеймс се обърна към принца с усмивка на задоволство:

— Тогава нека ви кажа цялото си име. Аз съм Джеймс Гатиър Грей, тринадесетият граф Грейстоун.

— Гатиър?

— Да.

— Вие сте били онзи моряк?

— Аз бях морякът, за когото Сесил бе венчана по ваша заповед в онази нощ.

— Но… как?

— Благодарение на Божията милост и непоколебимата решителност на една жена.

Родолф Жирарде наведе глава назад и изръмжа в израз на отчаяние и гняв.

— Ще видим кой ще бъде крайният победител, Грейстоун.

— Това е краят, Жирарде.

— Не мисля, че е така, отмъстителю. — След тези думи Жирарде се втурна към лейди Пейл и я притисна пред себе си. — Графът е добър кавалер, който не би застрелял дори жена като теб, скъпа Мойра, ако тя му пречи да стигне до мен.

След това принцът се плъзна зад плътните завеси, блъсна графинята и сякаш изчезна.

Преди Джеймс да се втурне след него, Родолф Жирарде се загуби зад огромния отворен прозорец.

Именно в този момент дотичаха Гудинаф и лейди Ан Фарадей, следвани от иконома Ранк.

 

 

— Принцът ще има преднина, лорд Грейстоун, но зная накъде е тръгнал и ще ви заведа право при него — обеща граф Дюпри след по-малко от десет минути. — Ще ни бъде нужна карета с няколко бързи коня.

— Случайно разполагаме с такава и тя е точно пред къщата — намеси се Гудинаф. — Зная, че ни наредихте да не мърдаме от мястото си, милорд, но при това движение на хора навътре и навън от къщата с лейди Ан решихме, че се налага да нарушим заповедта ви.

— Напразно, Гудинаф.

— Тогава аз ще бъда кочияш, милорд.

Джеймс поклати глава:

— Ти и лейди Ан трябва да останете тук, за да пазите съкровищата на Сейнт Саймън и принцесата. Ние с граф Дюпри ще тръгнем след Жирарде.

Сесил пристъпи напред.

— Не.

— Не отново!

— Идвам с теб, Джеймс. Ще загубим ценно време, ако стоим тук и спорим.

— Тогава трябва да побързаме, Ваше Сияйно Височество — подкани ги графът. — Принцът притежава малка яхта, която е до брега на река Темза. Натам се е отправил. Това е неговият път за бягство, в случай че някога се наложи бързо да напусне Лондон. Често говореше за него.

— Ако никой няма нищо против, аз ще си събера нещата и ще си отида — каза Мойра.

Изглежда, всички бяха съгласни.

Графинята се спря на прага на библиотеката и погледна назад.

— Можете да разчитате на Ранк. Той е чудесен човек, но както мнозина от нас, бе изнудван от принца не по своя вина.

— Благодаря, лейди Пейл — отвърна икономът и се поклони галантно, преди да затвори вратата след нея.

— Гудинаф, ти даваш нареждания, докато се върнем.

— Да, милорд.

Гудинаф удари един в друг токовете на съвършено лъснатите си обувки.

 

 

Тази нощ е незабравима, осъзна принцеса Сесил, докато стоеше на лондонското пристанище, загърната с пелерината на лейди Ан, взираше се в река Темза и с ужас наблюдаваше сцената, която се разиграваше там.

Бяха стигнали до реката точно когато чичо й потегляше с яхтата. Докато тя и Джеймс стояха на брега, граф Едмон Дюпри се бе втурнал със сетни сили и с цялата си решителност бе скочил на палубата. След това се бе обърнал и я бе поздравил.

Сесил осъзна, че никога нямаше да узнаят дали двамата мъже бяха видели кораба, който се приближаваше към тях в мрака. Навярно бяха забелязали предупредителните му светлини. Той внезапно се вряза в яхтата и я разцепи.

— Не вярвам да се е научил да плува — каза Сесил с тъга.

— Кой не умее да плува?

— Графът. Както и чичо ми впрочем. Никой от тях не може. — Добави: — Никой от фамилията Жирарде не умее да плува.

След дълга пауза Джеймс каза:

— Реката взе своето. Погълна и граф Дюпри, и принца. Може би все пак съществува справедливост. Жирарде срещна същата смърт като тази, която бе поръчал за собствения си брат.

Сесил въздъхна и почувства как омразата и желанието й за отмъщение изчезнаха с прилива.

— Може би графът е видял в това последна възможност да получи опрощение.

— От мен?

Джеймс поклати глава:

— Не дори и от самия себе си. Може би от Бога.

— „Отмъщението е мое; аз ще се разплатя, каза Бог“, Римляни, 12:19.

— „Тат туам ази“ — цитира Джеймс. След това й преведе думите: — „Нещата са такива, каквито са.“

Джеймс не можеше да бъде друг.

Тя също.

И това, което бе писано… щеше да стане.