Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (15)

Четиринадесета глава

Това не бе езда в парка, а някакъв ужасен парад, помисли си Джеймс с чувство на разочарование от самия себе си, от положението, в което бяха изпаднали, и от целия свят. Притесняваха го не толкова любопитните зяпачи, а фактът, че бе дал обещание, което не можеше да изпълни.

Какви бяха точните думи, с които бе уверил Сесил Жирарде при последната им нощна среща в градината? Сега си ги спомни:

— Ще помисля няколко дни. След това ще…

— Ще пояздим заедно в Хайд Парк в петък сутринта — бе продължила тя.

— Тогава ще съставим окончателния си план — бе отвърнал той уверено.

Джеймс си спомни за облекчението, което бе изпитал, когато в съзнанието му се бе оформила ясна идея и мисълта, че вече е в позната територия, че знае какво следва. Проблемът щеше да се върти в ума му няколко дни, докато стигнеше до решението. Винаги се бе получавало. Отново щеше да успее.

Но този път не бе успял.

Беше петък сутринта. Бяха станали рано и яздеха по Ротън Роу. А той не бе по-близо до отговора, отколкото преди три денонощия.

Грейстоун погледна към младата дама до себе си. Сесил създаваше съвършена представа за това как би трябвало да изглежда една принцеса по време на приятна разходка с коне из парка.

Бе облечена с прекрасен дамски костюм за езда с изящна ленена яка и маншети. Носеше широка синя вратовръзка. Около черната й шапка от боброва кожа бе увита синя прозрачна лента, която още повече подчертаваше яркия цвят на очите й.

Черните й ботуши бяха лъснати до блясък. С една ръка държеше юздите, а в другата — малък камшик. Естествено яздеше странично.

— Тази млада дама ли е чуждестранната принцеса? — чу се плътен женски глас, отекнал в утринния въздух.

— Предполагам, че е тя — отговори друга жена.

Джеймс леко се наведе напред и отвърна на предизвикателните погледи на двете едри дами, чиито гласове се чуваха дори от значително разстояние.

Едната от тях погледна през лорнета си.

— Кой, за бога, е джентълменът с нея? — Без да си поеме дъх, тя добави още един въпрос: — Известен ли е?

— Мисля, че не.

— И той ли е чужденец?

— Навярно.

— Жалко. — Едрият й бюст се придвижи нагоре и надолу под множеството гердани от сиви перли. — Красив е, дявол да го вземе!

Джеймс изпита гняв. Усети, че един мускул на лицето му затрептя.

— Винаги ли е така?

Сесил извърна глава към него.

— Как?

— Винаги ли хората наблюдават всяко твое движение, дори и най-незначителното, всяка усмивка или мрачен поглед? Винаги ли зяпачите се опитват да подслушват личните ти разговори? — попита той, силно раздразнен.

Сесил видя позната двойка, която премина от другата страна на пясъчната пътека.

— Херцогът и херцогинята на Харткъп — осведоми го тя, след като се разминаха. — Запознаха ме с тях снощи на приема, организиран от Нейно Величество.

Джеймс не прояви интерес към херцога и херцогинята на Харткъп.

— Не отговори на въпроса ми.

Сесил леко смръщи красивите си вежди.

— Би ли го повторил, ако обичаш?

Той сви крайчеца на устните си в иронична усмивка.

— Винаги ли е така?

Тя сведе поглед.

— Имаш предвид спонтанния интерес?

Какво друго би могъл да има предвид, когато всички хора в парка ги наблюдаваха?

— Да.

Сесил овлажни устни с върха на езика си и плахо произнесе:

— Боя се, че винаги е така.

Той стисна по-здраво юздите и мускулите на бедрата му се стегнаха, но наетият кон сякаш не усети промяната. Ако яздеше Амристар, жребецът веднага би доловил напрежението на господаря си.

Джеймс се досети, че трябва да сниши глас.

— Това е непоносимо — процеди той през зъби. — Как издържаш?

Сесил направи безуспешен опит да се усмихне.

— Трябва да търпя. Нямам избор.

Джеймс предпочиташе да вярва, че човек винаги има избор.

— А ако имаше?

Тя изправи гръб.

— Понякога се чудя какъв ли щеше да бъде животът ми, ако не бях принцеса. Общественото внимание е нещо, към което никога не съм се стремила.

— Би ли се чувствала доволна без него?

— Да, бих могла да се чувствам доволна и без всичко това — решително каза Сесил и плъзна бегъл поглед по пътеката за езда, езерото с патици отвъд нея, парка и множеството утринни посетители. — Наистина всичко. — Леко разтърси рамене. — Но се опитвам да не мисля за подобни неща.

Джеймс бе озадачен.

— Защо?

— Боя се, че са неосъществими и мисълта за тях ме изпълва с негодувание и малко ме натъжава. — Сесил примигна бързо. — Сега се усмихнете, лорд Грейстоун, или всички ще се мъчат да отгатнат какво съм казала, та съм ви накарала да се намръщите така.

Джеймс направи усилие да промени изражението си.

— Трябва да се постараеш повече — упрекна го тя. — С тази усмивка няма да заблудиш никого.

Джеймс оголи зъби. След това тихо се засмя.

— Сега дори двете ти сенки ще повярват, че разговорът ни е весел и шеговит — каза той и погледна към граф Дюпри и лейди Ан Фарадей, които яздеха на дискретно разстояние зад тях.

— Те не са мои сенки. Лейди Ан е най-добрата ми приятелка и придворна дама. От пет години насам ме придружава навсякъде.

— Не беше с теб в градината.

— Почти навсякъде е с мен, а ти вече знаеш защо дойдох в градината сама.

Наистина знаеше.

— За да потърсиш спокойствие и уединение.

Тя леко вирна нежния си нос.

— Това бе първия път.

— А втория?

Дамата отвърна с учудваща прямота:

— Дойдох, за да се срещна с теб. За да те помоля за помощ.

Джеймс не можа да се сдържи да не добави:

— И за една целувка.

Внезапно страните й пламнаха.

— Моля те, говори по-тихо. Иначе някой сигурно ще чуе.

— В Девън нямаме този проблем.

Сесил го погледна изпитателно за миг.

— Какъв проблем?

— С подслушването.

Последва издайническа въздишка:

— Ах…

— Не се налага да надничаме зад всеки камък, дърво или храст, преди да заговорим. Всъщност дори има места, където човек може да язди повече от пет мили, без да срещне жива душа — каза той.

Схвана дълбокия смисъл на думите му.

— Навярно често сте яздили сам, милорд.

— Безброй пъти.

— Нощем ли?

Как се бе досетила?

— Да, понякога излизам и нощем. По-скоро на разсъмване, разбира се. Притежавам конюшня с първокласни коне, подходящи и за мъже, и за дами. Моят собствен кон е истински красавец. Казва се Амристар.

— Амристар — повтори Сесил. — Няма съмнение, че си го нарекъл така в чест на свещения град на сикхите.

Джеймс кимна. Дамата го смайваше. Откъде бе разбрала?

— Именно.

— Знаеш ли, прочетох доста за твоята Индия и твоя Девън.

Съвсем не бе „неговата“ Индия. Дори Девън не бе изцяло негов.

Сесил добави:

— Струва ми се, че Девън е забележително място.

— Така е.

Тя леко го закачи:

— Както и твоето имение Грейстоун Аби, ако съм запомнила правилно.

— Това е името — потвърди той. — Девън е област, която не може да се сравни с никоя друга на Британските острови. А Грейстоун Аби е сърцето и душата на Девън.

Придружителката му прояви искрен интерес:

— Уединено имение ли е?

— Почти.

Само след миг тя зададе нов въпрос:

— Има ли градини?

Джеймс внезапно почувства как топлите слънчеви лъчи докоснаха лицето му и се усмихна. Усети, че гласът му прозвуча различно:

— Казват, че земите на Грейстоун Аби са най-красивите в цяла Англия. Има вековни гори, голямо езеро и множество градини с най-различни цветя. Моята снаха обожаваше розовата градина, наречена Будоарът на господарката.

— Будоарът на господарката — повтори Сесил тихо. — Красиво име.

Пояздиха още минута-две, наслаждавайки се на прекрасната пролетна утрин, без да обръщат внимание на любопитните погледи и непрестанния шепот, който ги съпътстваше.

Джеймс изпита желание да й разкаже повече за своя роден дом.

— Грейстоун Аби притежава богата библиотека, както и голяма колекция от картини и други произведения на изкуството, събрани от всички краища на Британската империя. В имението има великолепен средновековен параклис. Всъщност моята племенница Алиса се омъжи през юли за Майлс Сейнт Алдфорд, маркиз Корк, именно в този параклис. Там се намират и останките на едно от най-старите укрепления и дори се говори, че си имаме два призрака, въпреки че от миналото лято не са се появявали.

Ясните й очи срещнаха погледа му и тя повтори едно свое желание:

— Бих искала да можех да посетя това ваше имение Грейстоун Аби, милорд.

Той внезапно се смути.

— Може би когато тази история приключи.

— Може би.

Джеймс отново погледна назад.

— Граф Дюпри също ли те придружава навсякъде?

Сесил заговори припряно:

— Почти винаги. Някога графът бе съветник на баща ми. Когато пораснах и се нуждаех от напътствия, той стана мой личен помощник. Граф Дюпри е служил вярно на фамилията Жирарде цял живот. Всъщност, мисля, че е посветил живота си на нас — мен и брат ми.

Джеймс забеляза, че граф Дюпри и лейди Ан почти ги настигнаха по пътеката. Пришпори коня си и Сесил го последва.

— Сега разбирам защо наричаш анонимността благословена — отбеляза той. — Никога ли не можеш да бъдеш сама и да правиш каквото желаеш?

— Само когато спя.

— Успя ли да поспиш?

Сесил въздъхна:

— Малко. — Погледна крадешком към него и бързо се обърна напред. — А ти? Поспа ли?

— Малко.

Тя умело смени темата:

— Наистина мисля, че това е най-приятната утрин, откакто пристигнах в Лондон преди две седмици.

Джеймс разбра, че Сесил е придобила инстинкт да усеща кога има опасност да ги чуят. Той се включи в играта:

— Не всички пролетни дни тук са мрачни и дъждовни, Ваше Сияйно Височество.

— Естествено се радвам да чуя това.

Той я закачи:

— Да разбирам ли, че в Сейнт Саймън времето винаги е прекрасно?

— Почти през цялата година — отвърна тя с учтива усмивка.

Щом ездачът премина покрай тях и отново бяха донякъде насаме, Джеймс реши, че няма смисъл да избягва темата, която трябваше да обсъдят тук.

— Относно нашия проблем, мадам.

— Нашият проблем ли, сър?

— Трябва да измислим логично обяснение за срещите си, за да можем да планираме връщането на липсващите… неща.

Почти винаги дискретността бе най-разумната политика.

Сесил намери най-простия израз:

— Необходимо ни е оправдание за нашите срещи.

Той не би го изрекъл толкова прямо, но именно това бе проблемът.

— Изправени сме пред дилема. Не можем повече да рискуваме да се срещаме в градината. Нужен ни е приемлив за обществото повод да се виждаме често, без да будим подозрение.

— Особено от страна на чичо ми.

— Особено от страна на принц Родолф. — Джеймс погледна към нея за миг. — Надявам се, че няма да ви засегна, мадам, но се налага да ви задам няколко лични въпроса.

Изражението на Сесил му подсказа, че не е обидчива.

— Можеш да ми задаваш каквито въпроси искаш.

Джеймс въздъхна дълбоко.

— Вярно ли е, че в момента няма джентълмен, който да се радва на твоето внимание?

— Така е.

Отговорът го озадачи. Принцесата имаше възможност да избира между аристократи от много държави.

— Но сигурно си била ухажвана от принцове, херцози и други мъже с благороднически титли.

— Била съм.

— Била?

Джеймс бе изненадан от горчивината в тона й.

— Мисля, че както казвате вие, англичаните, бях считана за невероятно добра партия, но докато родителите ми бяха живи.

— А след смъртта им, разбира се, си била в траур. — Джеймс трябваше да се досети.

— Трагедията с родителите ми не бе единствената причина да отпратя всички кандидати за ръката ми — решително каза тя и леко се наведе напред. — Засега нямам никакво намерение да се омъжвам.

Джеймс бе поразен. Едва след минута се съвзе.

— Нямаш намерение да се омъжваш?

Тя отвърна троснато:

— Никога.

Последва кратка напрегната пауза.

— Нима нямаш желание да свържеш живота си с някого?

— Нямам.

В съзнанието на Джеймс Грей се бе зародила една идея. Той започна да размишлява на глас, но едва след като се убеди, че единствено Сесил Жирарде чува думите му.

— Тогава остава само проблемът как да издирим и върнем липсващите предмети без знанието на принц Родолф.

— Това е най-съществената част.

— Имам идея.

Тя погледна бързо към него.

— Каква?

Умът му работеше трескаво.

— Обещай, че ще ме изслушаш внимателно, преди да отговориш.

— Обещавам.

Джеймс рязко свали шапката си и прокара пръсти през косите на тила си. Сесил се усмихна.

— Какво има? — попита той.

— Винаги когато си притеснен, правиш това.

— Не съм притеснен. — Хрумна му още една мисъл. — Какво правя винаги когато съм притеснен?

— Заравяш пръсти в меките коси на тила си.

Той усети, че очите му се премрежиха.

— Наистина ли косите на тила ми са меки?

— Като коприна — отвърна тя и леко се смути.

Джеймс се покашля. Не биваше да се разсейва.

— Както казах, мадам, имам идея.

— Мисля, че вече и двамата знаем това. Но не си споделил с мен каква е.

Джеймс въздъхна тежко и каза:

— Не се сещам за никакво друго обяснение, Сесил.

— Джеймс…

— Лежах буден с часове и се опитвах да измисля някакво решение, но нищо не ми хрумна.

— Джеймс…

— Когато постигнем целта си и вече не е нужно да се преструваме, ще намерим начин официално да ми откажеш.

— Какво се опитваш да кажеш?

Той най-сетне събра смелост и го изрече:

— Ще ви ухажвам, мадам.

Сесил внезапно настръхна.

— Извинете, сър?

— Ще се престоря, че съм твой обожател. Ще те каня в своята карета. Ще танцуваме заедно на всеки бал. Ще седим един до друг на закуски, обеди и вечери. Ще се разхождаме из парковете. Ще посещаваме концерти, художествени галерии и разпродажби на книги на Черинг Крос Роуд. Ще ти изпращам цветя и различни подаръци. Накратко, ще те преследвам непрекъснато.

Сесил отвори широко очи, но не промълви нито дума.

Джеймс продължи:

— Така едновременно ще постигнем две неща. Ще имаме обяснение за срещите си и ще мога да те закрилям.

— Нима наистина смяташ, че съм в опасност?

— Самата го каза.

— Прав си — призна тя.

— Съгласна ли си с моя план?

— А имам ли друг избор? — попита Сесил по-скоро себе си, отколкото него. След това решително вдигна глава. — Съгласна съм.

— И двамата сме нетърпеливи да се впуснем в това разследване, но първо трябва да наведем противника на погрешна следа. — Той добави няколко думи за обяснение: — Това е термин, използван при лов на лисици.

— Какво предлагаш да направим?

Джеймс затаи дъх и едва успя да промълви:

— През следващите две седмици ще започна да те ухажвам.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Кралицата би го одобрила.

— Откъде знаеш?

— Тя е много привързана към теб и семейството ти. Сама ми довери, че те смята за един от най-достойните мъже в цялото кралство.

Джеймс се смути.

— Нейно Величество преувеличава.

— Не мисля, че е така. Просто разпознава добрите хора.

Той бързо смени темата:

— Щом всичко това приключи благополучно, ти естествено ще се върнеш в Сейнт Саймън с изчезналите предмети. Това ще бъде най-подходящият момент да ме отхвърлиш.

Сесил настоя:

— Ще приема партньорството, но само при едно условие, Грейстоун.

— Да, мадам?

— Аз нося отговорността за това начинание. Залогът е бъдещето на моята страна и народ, както и престолът на брат ми. Ще изпълня своя дълг. Няма да ти позволя да се правиш на герой и да ме държиш настрана. Трябва да бъдем наясно от самото начало.

Той прекрасно разбираше… което не означаваше, че е съгласен.

— Разбирам.

— Значи имам думата ти.

Джеймс се поколеба и каза с неохота:

— Имаш думата ми.

— Кога ще започнеш с ухажването?

— Мисля, че тази разходка в Хайд Парк е началото.

— Прав си.

— Каня те на чай утре следобед. Може да вечеряме заедно в понеделник.

— Много бих искала да посетя изложението на книги на Черинг Крос Роуд.

— Ако времето е хубаво, ще го разгледаме във вторник. — Джеймс се замисли за миг. — Мисля, че трябва да накарам Гудинаф да състави график, за да може всеки от нас да знае какви ангажименти има другият.

— Чудесна идея — съгласи се Сесил.

— Бих искал някой следобед да те заведа в Британския музей. Там има прекрасни неща, които желая да ти покажа.

— Ще го очаквам с нетърпение.

Джеймс потърка брадичката си.

— Би могла да ме удостоиш с благосклонен поглед.

— Кога?

— Сега.

Сесил му се усмихна чаровно точно в мига, когато слънцето отново се показа иззад облаците. Денят изведнъж стана светъл и приятен и свежият въздух се изпълни с аромат на цветя.

Джеймс отвърна на усмивката й.

Изглежда, принцесата на Сейнт Саймън бе невероятно добра актриса. Вече го гледаше така, сякаш бе започнала да се влюбва.