Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (2)

Първа глава

Лондон, 1879 г.

Почти беше обезумял.

Джеймс Грей, тринадесетият граф на Грейстоун, се надигна рязко в леглото. Беше гол и плувнал в пот. Влажните чаршафи бяха омотани около краката му.

Задушаваше се. Бореше се за глътка въздух, която би изпълнила измъчените му дробове с кислород. Сърцето му биеше неудържимо. Чувстваше нетърпима болка в слепоочията. Вдигна ръка и разтри областта зад ухото си. Усети познатата подутина.

Пое дълбоко дъх, а след това бавно издиша. Повтори още няколко пъти, докато дишането му се нормализира и пулсът му постепенно се успокои.

Джеймс примигна и се загледа в сенките зад слабата жълтеникава светлина на нощната лампа. В него започна да се надига твърде познатото чувство на ужас.

Къде се намираше?

Това не бе неговото легло. Не бе неговата спалня. Мебелите бяха съвсем други. Дори не бе неговият дом, беше убеден в това. Със сигурност не беше в Грейстоун Аби, което означаваше, че бе извън Девън.

— Тогава къде, по дяволите, се намирам? — запита се той с пресипнал от съня глас.

Внезапно осъзна отговора. Намираше се в Лондон. Беше почетен и единствен гост в Корк Хаус, великолепното имение Мейфеър, собственост на Майлс Сейнт Алдфорд, маркиз на Корк и съпруг на неговата племенница Алиса, която преди няколко месеца бе станала лейди Корк.

Да, сега си спомняше. Беше отседнал в една от най-забележителните къщи в Лондон. Тя бе разположена в най-новия квартал и представляваше внушително здание с удивителна архитектура, богато подредено с изящни мебели и творби на класическото изкуство.

Лежеше в легло със странна гравюра на таблата, което някога бе принадлежало на император Карл Велики. Майлс и Алиса бяха купили тази прекрасна антика по време на сватбеното им пътешествие във Венеция през миналата есен. Джеймс би се заклел, че долавя мириса на екзотични масла и балсами от отдавна отминало време и далечно място, чиято история бе гравирана върху рамката.

Той се наведе над старинната рисунка и затвори очи за миг.

Отново бе сънувал.

Дали бе сън, или това, което италианците наричаха „incubo“, а португалците „pesadelo“? Джеймс говореше малко френски, имаше слаби познания по италиански и никакви по португалски.

Защо в съзнанието му изплуваха думи от езици, които не владееше?

Това бе още един от въпросите, свързани с неговото минало, на които не можеше да си отговори.

Джеймс Грей освободи краката си, отметна завивките, изправи се и тръгна през луксозно обзаведената, но не твърде уютна стая. Застана до редицата прозорци с изглед към градината зад Корк Хаус.

След няколко часа щеше да се съмне, но сега навън все още тегнеше мрак. Той едва успя да различи внушителната ограда около градината, както и самата нея. Но си спомняше, че при пристигането си в Лондон бе забелязал, че дърветата и храстите бяха вече разлистени и скоро щяха да разцъфнат първите рози. Нищо не би могло да се сравни с английска розова градина през пролетта.

„О, да бъдеш в Англия,

щом април настъпи.“

Той произнесе на глас стиха на Робърт Браунинг.

Бяха изминали петнадесет години, откакто Джеймс Грей за последен път бе посрещнал пролетта в родината си. Но тази година щеше да прекара месец април в Англия.

Беше си обещал това. Но кога го бе решил? Не знаеше.

С въздишка на разочарование Джеймс прокара пръсти през заплетените влажни къдрици на тила си. Браунинг бе писал също: „Ще се събудиш, ще си спомниш и ще проумееш“.

Той се бе събудил, но не си бе спомнил нищо и нямаше изгледи скоро да получи просветление. Защо винаги в сънищата си виждаше едно и също лице? Съществуваше ли тя? Или образът й бе плод на неговото въображение?

Красивата гола жена не бе единственото видение, което го преследваше. Нощ след нощ отново изживяваше ужаса на някакъв тъмен затвор. Сякаш го обгръщаше безкраен мрак, така непрогледен, че той не можеше да види дори собствената си длан.

Нощ след нощ внезапно се будеше и няколко мъчителни мига се питаше кой точно бе той, къде се намира и какво му предстои. Затова винаги оставяха запалена лампа до леглото му.

— За бога, Грейстоун, престани да мислиш за миналото, преди да си се побъркал — извика Джеймс на себе си и след това избухна в неудържим ироничен смях.

Разбира се, че знаеше кой бе и какво го очакваше. Истина ли беше това?

От миналото лято, когато почти бе възвърнал паметта си, с изключение на една година, от която му се губеха твърде много моменти, беше разговарял с местния лекар в Девън няколко пъти.

— Време, лорд Грейстоун, нужно е време — беше казал Аристотел Смит при последния им разговор относно неговата амнезия.

Джеймс не се бе доверил на никого, дори на добрия лекар, за виденията от кошмарите и за безсънието си.

— Колко време?

Любезният доктор го бе потупал по ръката и замислено бе отбелязал:

— Вие сте млад и нетърпелив.

Джеймс наистина бе нетърпелив, но съвсем не се чувстваше млад. Сякаш бе старец.

— Колко време? — беше попитал отново.

Докторът бе свил леко приведените си рамене и философски бе отвърнал:

— Кой би могъл да каже?

Кой наистина?

Всичко му се струваше нелепо, особено местните светски изяви, които старателно избягваше. Нямаше настроение да обяснява на всеки любопитен гост, който се интересуваше за здравето му: „Благодаря, добре съм, въпреки че страдам от рядка форма на амнезия. Мисля, че по пътя от Индия към дома преди две години някой ме е ударил по главата. Впрочем бихте ли искали да видите доказателствата за това — ужасната подутина на главата ми? Или може би грозния белег на рамото ми? Вярно е, че бях тръгнал за Англия, за да наследя титлата и положението на по-големия си брат след внезапната му смърт от треска. Скоро след като корабът ни тръгна от Бомбай, започна ужасна буря. Не зная какво се е случило след това. Мисля, че съм паднал зад борда. Не си спомням“.

Но в сънищата си спомняше.

Дали младата жена наистина съществуваше? Или сам бе сътворил образа й, за да съхрани своя разум през дългите месеци, които бе прекарал… къде? Къде бе преживял това време?

Джеймс стисна в юмрука си ивицата кожа, която винаги носеше на врата си.

При внезапното си завръщане в Уест Кънтри през юни бе представлявал жалка гледка. Дълго се бе прехранвал с просия и с това, което бе успявал да откъсне по пътя. Беше се превърнал в изпит призрак. Дрехите му бяха станали окъсани дрипи. Тогава не притежаваше нищо друго. Нямаше пари. Нямаше дори име. Всъщност няколко месеца бе назовавал себе си „отшелника“.

Все пак благодарение на някакъв инстинкт или спомен, който бе запазил в подсъзнанието си, бе успял да се добере до Грейстоун Аби, до дома, в който бе отраснал.

Дом.

През последната година тази дума бе добила за Джеймс Грей нов, дълбок смисъл. Това бе първата пролет от деветнадесетата му година насам, която щеше да прекара в Англия, и би предпочел да остане в провинцията, където бе живял като дете. Но не можеше да пренебрегне дълга си.

Или по-скоро не можеше да пренебрегне волята на кралица Виктория.

Беше получил писмо, което, разбира се, бе написано от придворна дама. То бе донесено в Грейстоун Аби от специален куриер. Посланието бе официално, кратко и напълно ясно:

„Нейно Величество кралицата би се радвала на присъствието на лорд Грейстоун на бала и последващите приеми в чест на Нейно Сияйно Височество Сесил — принцеса на Сейнт Саймън, братовчедка на Нейно Величество и Негово Кралско Височество Албърт Едуард — принц на Уелс, по случай пристигането й в Лондон за настъпването на пролетта“.

Той долови в тези думи скрит смисъл и сякаш почувства строгия поглед на повелителката, явно кралицата би се разсърдила, ако той реши да не приеме поканата. Това би било неразумна и твърде дръзка постъпка.

Джеймс Грей знаеше, че има много недостатъци, но глупостта не бе сред тях. Затова бе пристигнал от Девън предишния ден и бе отседнал в Корк Хаус.

Остана до прозореца бог знае колко време, загледан в непрогледната лондонска нощ. Когато най-сетне извърна глава, часовникът над камината показваше три часа.

Останалата част от света все още спеше. Дори прислужниците щяха да станат едва след час-два, за да тръгнат с тихи стъпки по празните коридори, да забършат украшенията и да запалят камините. Но Джеймс бе напълно буден. Знаеше, че не би могъл отново да заспи тази нощ.

Отвори широко прозореца и вдиша дълбоко, изпълвайки дробовете си. Влажният въздух бе пропит с миризмите на града и уханията на цветята. Той закрачи нервно между прозореца и камината.

В провинцията поне имаше начин да разсее призрачните видения. Ставаше от леглото, нахлузваше панталони и риза, обуваше ботушите си, понякога намяташе и сако и се отправяше към конюшните.

Първото решение, което Джеймс Грей бе взел, след като бе наследил титлата граф Грейстоун, бе да наеме нов иконом за Грейстоун Аби, понеже от няколко години преди изчезването му имението не бе имало добър управител. Но веднага след това бе решил да си купи кон.

Най-сетне бе успял да открие подходящ. За спомен от близо петнадесетте години, които бе прекарал в Индия, той бе нарекъл великолепния жребец Амристар — в чест на свещения град на сикхите.

В неспокойни, безсънни нощи като тази Джеймс яздеше из земите на имението, което бе собственост на фамилията Грейстоун от векове преди кръстоносните походи. Тази древна земя сега бе негова. Вятърът развяваше косите му и дългата буйна грива на Амристар. Човекът и конят ставаха едно цяло. Свежият въздух разплиташе нишките на обърканото му съзнание и разсейваше мрака в душата му.

Но в тази нощ това бе невъзможно.

Амристар спеше спокойно в конюшнята, зорко надзираван от най-добрия конегледач в Грейстоун Аби, а Джеймс бе далеч в големия град, затворен в Корк Хаус.

Искаше му се да не бе получавал тази задължаваща покана от кралицата, да може да постъпва според собствените си желания и да не изпитва мъчителното чувство, че се намира в затвор. Това не бе просто неприятно усещане, а ужас, дори страх, свързан с кошмарните сънища, в които се виждаше заключен в пълен мрак. Само да можеше да си спомни онези моменти от своя живот, които липсваха в паметта му. Да можеше да получи поне малка утеха.

— Проклятие! — извика Джеймс и стовари юмрук върху масичката.

След няколко мига чу отчетливо почукване на вратата.

— Влез — гневно процеди той.

На прага застана неговият лакей Гудинаф.

— Позвънихте, милорд?

Джеймс се намръщи.

— Не, не съм позвънил.

Младежът помисли няколко мига как да се изрази.

— Почукахте, милорд?

Той изръмжа:

— Не, не съм почукал.

Гудинаф беше мъж, чието лице изглеждаше приятно, дори когато бе леко намръщено.

— Вие… ударихте, милорд?

Джеймс най-сетне отстъпи, но истината бе, че не беше имал намерение да вика своя прислужник, фактът, че бе дошъл, означаваше, че между тях бе възникнало недоразумение относно задълженията на Гудинаф. Това бе съвсем обяснимо. Той работеше при него само от месец.

Джеймс прочисти гласа си.

— Много скоро, Гудинаф, ние с теб трябва да обсъдим при какви обстоятелства ще ми бъдат нужни услугите ти и при какви не.

Гудинаф наостри слух.

— Не би могъл да възникне по-подходящ момент от сегашния, милорд.

Естествено бе прав.

Джеймс забеляза, че външният вид на лакея му е напълно изряден, както обикновено. Беше облечен с елегантен черен костюм, риза с колосана яка и старателно лъснати черни обувки. Косите му също бяха добре пригладени. Това не бе малко постижение за невероятно краткото време, което бе имал, и за среднощния час.

Любопитството накара Джеймс да попита:

— Как постигаш това, Гудинаф?

— Кое, милорд?

Той широко размаха ръка.

— Как успяваш да поддържаш външния си вид винаги така…

— Безупречен? — Младежът притежаваше доста пъргав ум и веднага намери точната дума.

— Да.

— Това е плод на дълги и усилени тренировки, милорд.

Джеймс потърка брадичката си.

— Къде се крие тайната на успеха?

Получи незабавен отговор:

— Овладял съм най-ефективния метод да организирам действията си така, че да успявам да се облека за най-кратко време, при това със завидно добър резултат.

За бога, той говореше сериозно! Джеймс едва сдържа усмивката си.

— Значи изучаваш методи за постигане на бързина и ефективност.

Без излишна скромност събеседникът му отбеляза:

— Както и множество други неща.

Джеймс го насърчи да продължи:

— Множество?

— На първо място, човешката природа, милорд.

Темата му се стори твърде обширна.

— Друго?

— Щом се интересувате, милорд, огнестрелните оръжия.

— Пистолети и прочие?

Гудинаф кимна:

— Именно.

Очевидно новонаетият прислужник би могъл да се окаже доста ценна компания.

— Друго?

— Тютюна.

— Не знаех, че пушиш, Гудинаф.

— Аз не употребявам тютюн, милорд. Само го изследвам.

— Защо?

— Тютюнът и пепелта му често биха могли да се окажат важно доказателство на мястото на някое престъпление.

Джеймс бе заинтригуван.

— Често ли попадаш на места, където са били извършени престъпления?

— Не, милорд.

— Значи правиш изследванията си от чисто научен интерес?

— Точно така, милорд.

— Какво друго изучаваш?

— Отровите.

— Предполагам, от същото любопитство, което те кара да изучаваш тютюна — каза Джеймс.

Младежът кимна:

— Смятам, че притежавам усета на хрътка, милорд.

— На хрътка?

— Детективски усет. Но, разбира се, съм само любител.

— Не ми казвай, че си от онези, които всяка седмица бързат да си купят поредния евтин детективски роман.

Гудинаф изсумтя:

— Уверявам ви, че не, милорд. Но признавам, че съм чел разказите на американския писател Едгар Алън По, както и тези на нашия сънародник мистър Уилки Колинс, от чиито творби лично аз харесвам най-много „Жената в бяло“.

Джеймс почувства, че кожата му настръхва, и неволно потрепери.

— Студено ли ви е, милорд?

Джеймс Грей внезапно осъзна, че все още стои гол в средата на спалнята. Посегна към халата си и в същия миг Гудинаф се озова до него, за да предложи помощта си.

— По-скоро съм уморен — призна той. — Отдавна съм буден. Не можах да заспя отново.

— Изучавам и безсънието, милорд.

— Наистина ли?

Явно съществуваха малко неща, които Гудинаф не бе изучавал.

— Особено съм впечатлен от изводите на Вилхелм Вунт, който наскоро откри психологическа лаборатория в Германия и се посвети на изследвания, свързани с проблемите на съня.

— До какви изводи е стигнал Вунт?

Гудинаф отвърна без заобикалки:

— Главната причина за безсънието е здравословен или психически проблем.

Джеймс знаеше това.

— Вунт и колегите му събират научна информация и за сънищата, които според тях биха могли да причинят известни смущения в биологичния режим на човека.

Джеймс внезапно изпита неудобство и побърза да смени темата:

— Реших да се поразходя в градината, Гудинаф.

— Сега ли, милорд?

— Сега.

— Бихте ли искали да ви придружа, милорд?

— Не.

— Ще ви приготвя подходящи дрехи.

Джеймс поклати глава:

— Не е необходимо. Сам ще се погрижа. Ако обичаш, върни се в стаята си и спокойно си легни. Няма да имам нужда от услугите ти до сутринта.

— Както желаете, милорд. — Гудинаф се спря на прага. — Ще ви донеса ключа.

— Какъв ключ?

— Градината е частна собственост, милорд, и постоянно е заключена. Само господарите на Корк Хаус и съседната Гест Хаус — Гудинаф посочи сградата отсреща, чийто покрив се виждаше през прозореца — имат ключ за портите.

— Тогава на всяка цена ми го донеси.

Джеймс съблече халата си с рязко движение и бързо нахлузи меки поизносени панталони, широка риза и любимите си ботуши за езда. Имаше право да облече най-удобните си дрехи. В края на краищата нямаше кой да го види.

След няколко минути той слезе по стълбите, промъкна се през задния вход на Корк Хаус и пое по каменистата пътека, която водеше към градината. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя.