Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (19)

Осемнадесета глава

— Докладвай, Гудинаф — помоли Джеймс своя камериер, докато се обличаше в стаята си в Корк Хаус след разходката в Британския музей.

Прислужникът му помогна да сложи сакото, което бяха избрали за краткото посещение при правните съветници на Грейстоун, с които не се виждаше особено често, и за приятелската среща и обяд с неговия състудент от Оксфорд, Силвърторн.

— С дамите ли да започна, милорд?

Джеймс пъхна ръцете си в ръкавите на сакото, завъртя се и се огледа в голямото огледало.

— На всяка цена.

Гудинаф заговори:

— Лейди Ан Фарадей е предана придворна дама на Нейно Сияйно Височество Сесил, принцесата на Сейнт Саймън, от пет години.

Това не бе новина за Джеймс. Сесил сама му го бе казала.

— Мисля, че трябва да сменим вратовръзката — сподели той с камериера си.

— Прав сте. Може би нещо по-консервативно би подхождало повече.

— Продължи със сведенията си, ако обичаш — каза Джеймс, щом избраха най-подходящата вратовръзка.

— Лейди Ан е загубила родителите си един след друг, вероятно поради някакво мистериозно заболяване. Естествено е преживяла дълбока скръб заради смъртта им.

Джеймс бе в състояние да разбере чувствата на младата жена. Същото нещастие бе сполетяло неговата племенница Алиса, която сега бе маркиза Корк. Нейните родители — по-големият му брат Томас и снаха му Ан Мари — бяха починали от заразна болест в разстояние на няколко седмици. За съжаление по време на тази трагедия той бе далеч, в Индия.

Гудинаф се отдръпна назад, за да провери резултата от усилията им. Явно доволен от видяното, той продължи разказа си оттам, където го бе прекъснал:

— Родителите на лейди Ан заболели скоро след официалния й дебют в обществото. Тогава е била на осемнадесет години, единствено дете, при това дъщеря.

Джеймс поклати глава. Почти бе сигурен как щеше да продължи историята.

— Титлата на баща й, както и неговите имоти и пари, били наследени от далечен братовчед. Би могло да се каже, че лейди Ан не притежава нищо друго, освен скромна годишна сума от наследството, която по традиция се полага на жените от рода, и част от бижутата на своята баба.

Джеймс се приближи към бюрото, където Гудинаф бе сложил чиста носна кърпа и кожения му портфейл. За разлика от повечето джентълмени от неговата класа, той никога вече не би излязъл без няколко лири в джоба на сакото си. Не и след всичко, което бе преживял предишното лято, когато се бе озовал на дъното.

— Какво е направила лейди Ан след това?

— Вместо да сключи изгоден брак, тя предпочела да приеме поканата на приятелите на покойните си родители — Максимилиан Пети и съпругата му Джудит, княза и княгинята на Сейнт Саймън. Семейство Жирарде й предложило дом и почетно място в тяхното сплотено общество, както и надежда за бъдещо щастие, от което младата дама смятала, че е лишена завинаги.

Джеймс премина към най-съществения въпрос:

— Може ли да се разчита на лейди Ан?

— Безрезервно. Тя обича принцеса Сесил повече от всекиго на света.

Последва миг колебание, което издаде Гудинаф.

— Освен? — подкани го Джеймс, докато той нагласяше вратовръзката му.

Камериерът започна съсредоточено да четка сакото на Джеймс, което бе съвършено чисто.

— Има ли някакви слухове, Гудинаф?

— Не, милорд.

— Някакви инсинуации?

— Нито една, която бих взел на сериозно.

Джеймс пъхна кърпата и портфейла в джоба си.

— Тогава какво?

Камериерът промълви с неохота:

— Само мои предположения, милорд.

— На какво основание?

Гудинаф преодоля смущението си.

— Инстинкти, ако ме извините за израза.

Джеймс не можа да сдържи усмивката си.

— По-скоро бих се доверил на твоите инстинкти, отколкото на най-силните убеждения на повечето хора — сподели той с младежа.

Камериерът бе поласкан. Върху неизменно спокойното му лице се изписа задоволство. Гудинаф бе невероятно тактичен.

Грейстоун зададе логично следващия въпрос:

— Какво ти подсказват твоите инстинкти за лейди Ан Фарадей?

Той се осмели да сподели:

— Мисля, че тя е влюбена в Негово Сияйно Височество принц Александър.

Това предположение истински изненада Джеймс.

— В брата на Сесил?

— Именно, милорд.

Джеймс смръщи вежди и скръсти ръце.

— Значи е решила да стане придворна дама на принцесата, за да бъде близо до принца. — Той отпусна ръце. — Знае ли някой?

— Мисля, че никой дори не предполага, освен самата лейди Ан естествено, а сега и вие и аз, милорд.

— Отлична работа, Гудинаф.

— Благодаря, милорд.

Джеймс бавно прекоси стаята, освободи резето на прозореца, отвори го широко и погледна надолу към градината. Дърветата бяха напълно разлистени. Навярно вече всички цветя бяха разцъфнали. Много скоро трябваше да изпълни обещанието, което бе дал на Сесил: да й покаже розите.

— А другата дама?

Приятното лице на Джон Гудинаф прие израз на неодобрение.

— Моминското й име е Мойра Мансън, дъщеря на джентълмен от северните провинции, който има лоша репутация. От двадесет години се нарича лейди Пейл, съпруга и впоследствие вдовица на лорд Осгуд Пейл. Тя е съвсем друга стока, милорд.

Нищо чудно.

— Така и предполагах.

— Ще ми позволите ли да бъда откровен?

— Точно това очаквам от теб.

Гудинаф се изрази точно, ясно и прямо:

— Тази лейди не е никаква лейди.

— Каква е?

Камериерът повдигна тъмните си вежди в знак, че бе добре осведомен.

— Много неща биха могли да се кажат за лейди Пейл.

— Например…

— Тя е просто една натруфена куртизанка, милорд. Всички твърдят, че е имала множество любовни връзки още от четиринадесетгодишна възраст, при това невинаги с мъже от своята класа.

— Мили боже!

— Лейди Пейл е сегашната любовница на принц Родолф. — Гудинаф многозначително добави: — Поне от тази страна на Ламанша.

— А отвъд Ламанша?

— Там принцът се развлича с графиня Терез Торнер.

— Виж ти!

— За лейди Пейл се говори, че била много красива, но себична и суетна жена.

Джеймс се замисли за това какво представлява красотата. Понякога изключителната красота и себелюбието вървяха ръка за ръка. Сесил бе неповторима жена, защото притежаваше и външна красота, и прекрасна душа.

Гудинаф продължи:

— Лейди Пейл има противоречив характер.

— Обясни.

— Лейди Пейл е известна със своята алчност. За никого не е тайна, че очаква от връзката си с принц Родолф финансова облага. Наскоро принцът й е подарил диамантена огърлица, за която се говори, че някога е била собственост на херцогиня М…

Джеймс възстанови в съзнанието си разговора, който случайно бе чул на бала в чест на Сесил:

— Мислиш ли, че са истински, Кесъл?

— Проклет да бъда, ако знам, Лойд-Уърт, но чух, че този човек бил червив с пари.

— Говори се, че Жирарде бил някакъв принц, така ли е? Предполагам, че е французин.

— Като че ли никой от тях не е особено богат.

— Повярвай ми, този наистина е.

— Дамата е красавица. Явно е доста по-млада от Жирарде. Обзалагам се, че добре се забавлява с нея.

— С удоволствие бих се позабавлявал поне веднъж и аз.

— Тогава би намерил смъртта си, в случай че дамата не поиска твърде висока цена.

— Значи смяташ, че са истински?

— Сигурен съм.

— Значи старецът е бил прав — промърмори Джеймс.

— Извинете, милорд?

— Няма значение, Гудинаф. Спомних си нещо, което чух за лейди Пейл и нейната прехвалена диамантена огърлица. — Той се върна на съществения въпрос: — Защо смяташ, че характерът й е противоречив?

— Защото тази пословично себична жена винаги е внимателна със своите слуги, както и с всички от по-нисшите обществени прослойки.

— Става все по-интересно.

— И аз мисля така, милорд.

— Жена с много лица.

— По-скоро само с две — продължи Гудинаф. — От друга страна, лейди Пейл непрекъснато търси нови вълнения, особено сексуални, и никога не мисли за жените, които би накарала да страдат, щом постигне целите си.

Грейстоун бе срещал подобни жени в Индия. Определен тип красиви жени. Глезени жени. Отегчени жени. Самотни жени, които имаха твърде много време, твърде слаб характер и никакви задръжки.

Джеймс изрече гласно това, което и двамата помислиха:

— Не бива да се доверяваме на лейди Пейл. Подозирам, че е по-интелигентна и доста по-умна, отколкото показва.

— Точно така, милорд.

— Дръж я под око, Гудинаф.

— Обещавам, милорд.

— Време е да поговорим и за господата.

— Според общественото мнение граф Дюпри е точно такъв, какъвто ви го е описала Нейно Сияйно Височество. Посветил е живота си на семейство Жирарде: първо на бащата, а по-късно на дъщерята.

— Човек на честта.

— Човек, чийто живот е достоен за пример, поне според всички, които биха могли да говорят за него.

Джеймс се приближи към масата в съседната всекидневна и си наля чаша кафе. Повдигна капака на един сребърен съд и видя пресните ягоди в него. Изяде няколко. След три-четири минути продължи разговора оттам, докъдето бяха стигнали.

Темата за принц Родолф се оказа по-сложна от останалите. Джеймс завърши обсъждането с извода:

— Този човек е коварен враг, Гудинаф.

Събеседникът на Грейстоун му напомни:

— Но сме двама срещу един, милорд.

След тези думи Джеймс рязко вдигна глава. В миналото винаги бе действал сам. Работата с партньор щеше да бъде ново преживяване за него.

— Прав си.

Камериерът привлече вниманието му:

— Всъщност се сещам само за един човек, когото смятам за по-опасен от Жирарде.

— Кой е той?

— Вие, милорд.

Грейстоун прекоси стаята, доближи се до младежа и го потупа приятелски по рамото.

— Благодаря, Гудинаф.

Джеймс закрачи нервно, заровил пръсти в кичурите на тила си. Според една забележителна млада дама това бе сигурен знак, че е притеснен. Опита се да помисли сериозно.

Но не можеше да си представи как човек би постигнал нещо значимо, когато бе принуден да стои в този град. Джеймс чувстваше нужда да възседне Амристар и да препусне из познатите земи на своя любим Девън. Защото именно там, където вятърът развяваше гривата на коня му и брулеше лицето му, Грейстоун бе стигнал до най-блестящите си идеи.

Не можеше да се отрече, че Гудинаф има множество скрити способности. Тази сутрин Джеймс бе особено впечатлен от две негови дарби: да чака търпеливо и да мълчи, когато се налага.

Джеймс вече знаеше какво трябва да прави и как да започне. Изпита огромно облекчение.

— Гудинаф, за нашата следваща стъпка ще ни бъде необходима дегизировка.

— За кого по-точно, милорд?

— За нас.

— Да разбирам ли, че имате предвид себе си и мен?

Джеймс почувства, че отново владее положението. Това бе приятно, прекрасно чувство.

— Точно това имам предвид.

— Мога ли да попитам какво ще ни бъде нужно за тази дегизировка?

— Всъщност за всеки от нас ще бъдат необходими по два костюма.

— По два?

— Две различни дегизировки за две отделни мисии.

Очевидно камериерът с лекота следеше мисълта на Грейстоун. Това бе още една способност на младежа, която Джеймс оцени. Не се налагаше да обяснява подробно разсъжденията си.

— При първото приключение трябва да се представим за богат джентълмен с титла и неговия слуга — отбеляза той.

— За това не е необходима дегизировка, лорд Грейстоун.

— Тук грешиш.

Гудинаф премигна изненадано.

Джеймс внезапно осъзна, че е започнал да се забавлява.

— Ти ще играеш ролята на джентълмена, Гудинаф, а аз ще вървя на две крачки зад теб като твой личен секретар.

Младежът зяпна от учудване. Побърза да затвори уста, но едва след минута успя да промълви:

— Няма да се получи.

— Напротив. Всъщност това е абсолютно необходимо за осъществяването на нашия план.

— Защо?

— Защото не мога да рискувам да ме познаят. Ти трябва да привлечеш цялото внимание върху себе си, а аз да остана в сянка. Не бива нито да ме виждат, нито да ме чуват, нито някой да ме запомни.

— А-а…

— А ти, от друга страна, трябва да бъдеш незабравим, неотразим… — Джеймс направи широк жест. — Дори прекалено впечатляващ.

Интелигентните кафяви очи светнаха.

— Прекалено впечатляващ, казвате, милорд? Това безспорно означава, че ще трябва да говоря с чуждестранен акцент и да се държа надуто.

Джеймс обясни накратко плана си:

— За да подейства примамката, ще се представиш за заможен джентълмен.

— Защо?

— Един много богат чуждестранен благородник и неговият слуга ще посетят офиса на архитектите Мийсън и Джонсън.

— С каква цел?

— Ще изразиш желанието си да наемеш господата Мийсън и Джонсън да проектират за теб най-великолепния замък в цял Рим. — Джеймс докосна брадичката си с кокалчетата на свитите си пръсти. — Нещо… да речем… подобно на къщата, която са построили за принц Родолф тук, в Лондон, преди десетина години.

В гласа на Гудинаф се долови искрено вълнение:

— А истинската ни цел е да…

— Да се сдобием с копие от плана на къщата на Жирарде — каза той.

Гудинаф потърка ръце със задоволство.

— Участниците са заели местата си и играта започва.

Джеймс го предупреди:

— Трябва да се погрижим за още една-две подробности. — След това добави: — А относно другото, което те помолих да проучиш…

— Открих три кораба, които отговарят на вашето описание, милорд. Два от тях в момента се намират в пристанището Уест Индия Саут.

— Те са тук, в Лондон?

— Да, милорд.

Сърцето на Грейстоун започна да бие неудържимо. Може би най-сетне щеше да получи отговорите на въпросите, които не му даваха покой.

— За втората ни мисия са нужни съвършено различни костюми.

— Какви, милорд?

Джеймс прекоси спалнята, накуцвайки, и каза с неразгадаем акцент:

— Аз мисли, че време дошло да плава по море, мадам.

Гудинаф се разсмя. За първи път Джеймс чуваше своя камериер да се смее.

— Браво, милорд! Беше прекрасно и много убедително.

— Трябва да бъдем убедителни, за да успеем, иначе рискът е твърде голям и за двама ни.

— А Нейно Сияйно Височество, милорд?

— Какво има?

Гудинаф отвори бележника, който винаги носеше със себе си.

— Според вашите бележки този следобед трябва да придружите Нейно Сияйно Височество до някаква частна яхта и да плавате по Темза до Хамптън Корт.

— Отложихме го за следващата седмица. Принцесата реши да си почине няколко дни. Мисля, че времето тук не й се отразява много добре.

Гудинаф извърна глава към прозореца.

— Но времето е прекрасно, милорд.

— Да, така е.

 

 

— Добре съм, Ан — увери Сесил своята приятелка. — Стана нелепа злополука и си навехнах лакътя.

— Все пак не разбирам как се е случило — призна лейди Ан, докато двете седяха в уютната всекидневна до спалнята на Сесил.

Ан се бе настанила удобно на едно пъстро кресло до приятелката си — през този сезон пъстрата басма бе най-модерната материя — а Сесил седеше на шезлонг с меко одеяло върху краката, въпреки че денят бе слънчев.

— Вече ти казах. Случи се, когато лорд Грейстоун ме остави, за да види за какво бе онази суматоха. Уредникът дотича при него и каза, че станала някаква злополука. Когато се отдалечиха, аз се залутах в една от залите и се ударих в нещо. Дори не си спомням в какво. Тогава си навехнах лакътя. Повярвай ми, няма нищо сериозно.

Ан я изгледа мрачно.

— Ако наистина е така, защо отмени всичките си срещи за днес и утре? Защо седим затворени тук?

— Заради тишината и спокойствието — искрено отвърна Сесил. — Не бих могла да издържа още един ден.

— Кое те кара да се чувстваш толкова уморена?

— Всички тези закуски, обеди и събирания за чай. Среднощните вечери, танците до зори и настъпването на десетина джентълмени, които миришат на един и същ неприятен сапун. Разглеждането на музеи, галерии и пак музеи. Посещенията на замъци и крепости. Разходките из паркове, градини, и гори. Вече не ме интересуват нито цветята, нито дърветата.

Ан се засмя.

Това бе приятен звук, който истински зарадва Сесил. Нейната скъпа приятелка бе престанала да се смее след смъртта на лорд и лейди Фарадей. Същото се бе случило и след трагичната гибел на родителите на Сесил. Истината бе, че от дълго време и двете не се бяха смели.

Приятно бе отново да чуе смеха на своята най-близка приятелка.

— Напълно си права — съгласи се Ан и кафявите й очи засияха. — Понякога е необходимо човек просто да поседи и да почете или да си поговори с някого. Носи голямо облекчение. — Добави закачливо: — Въпреки че не вярвам наистина да си толкова отегчена.

— Защо мислиш така?

— Заради лорд Грейстоун.

Сесил отпусна глава на меката облегалка.

— Той е най-красивият мъж, когото някога съм виждала.

— Наистина е красив.

Сесил рязко извърна глава към своята събеседничка.

— Не познавам мъж, който би могъл да се сравни с него по физическа красота, интелигентност и пъргав ум.

Ан се съсредоточи върху книгата, която държеше. Сесил се чудеше какво ли си мисли тя. Навярно ставаше нещо.

— Ан, би ли ме погледнала, ако обичаш?

Проницателните тъмнокафяви очи срещнаха погледа на Сесил.

— Има ли някой, когото да намираш за по-красив, по-привлекателен и по-чаровен от граф Грейстоун?

Тя побърза да отрече:

— Не, разбира се.

Сесил каза с по-спокоен тон:

— О, скъпа моя Ан, на този свят има толкова малко хора, с които бихме могли да бъдем напълно откровени, толкова малко хора, които можем да обичаме с цялото си сърце. Ако има нещо, което би искала да ми кажеш, защо не го споделиш сега?

Ан Фарадей затвори книгата със стихове, отпусна ръце в скута си и отново погледна приятелката си.

— Има един мъж, който за мен превъзхожда всички останали.

— Обичаш ли го?

— Да.

— Има ли някакъв проблем?

— Има.

— Какъв?

— Никога не бих могла да се сближа с него.

— Защо?

Ан овлажни устни. Понечи да каже нещо, но предпочете да замълчи. Миг след това промълви:

— Защото той е…

Сесил се надигна и се приближи към приятелката си.

— Какъв е, скъпа моя?

— Той е принц Александър.

Защо не бе разбрала това досега? Трябваше да се досети. Признаците бяха очевидни от пет години, а Сесил сякаш бе предпочела да не ги забелязва. Сега всичко й стана пределно ясно.

— О, скъпа моя Ан!

— Ти нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Обичам те като родна сестра.

Ан сведе поглед и сниши глас:

— Александър дори не ме забелязва.

— Не е така. Просто напоследък има твърде много грижи.

— Знам.

— Трябваше да поеме толкова много отговорности след смъртта на родителите ни. А сега трябва да се приготви за коронацията си. Наистина е много тежко.

— Наистина.

— Но сигурно си забелязала, че не е показал явно предпочитание към никоя дама.

— Когато реши да се ожени, той ще търси принцеса.

— Надявам се, че ще прояви достатъчно разум и ще търси жена, която би могъл да обича цял живот. Чаровна, интелигентна и възпитана жена като теб.

— Благодаря ти, Сесил.

— Няма за какво да ми благодариш. Не бива да губиш надежда. Когато тази история приключи благополучно и коронацията на Александър може да се състои, ще поговорим отново.

— Каква история?

Бе настъпил моментът да каже на приятелката си цялата истина.

— Трябва да споделя нещо с теб, Ан. Да ти разкрия истинската причина, поради която помолих своята братовчедка Виктория, Нейно Величество, да ме покани в Лондон за сезона. Положението е опасно. Може би трябваше да ти се доверя по-рано. Сега, когато с лорд Грейстоун съставяме окончателния си план, се чувствам длъжна да ти кажа.

Така и направи. Разказа на Ан всичко.

Когато свърши, в приятната слънчева всекидневна настъпи тишина.

— Ще направя всичко възможно, за да помогна. Достатъчно е да ме помолиш — увери я Ан.

— Зная, скъпа. Всъщност има един въпрос, който бих искала да ти задам. Може би ще ти се стори странен, но от доста време се чудя. — Сесил хвана ръката на приятелката си. — Знаеш ли какво е станало с венчалната халка на баща ми?

 

 

В бедняшкия квартал до лондонското пристанище пристигнаха двама мъже с невзрачен вид, които наеха стаи в едно общежитие. Платиха дванадесет шилинга в аванс и никой не посмя да ги разпитва.

Единият от тях бе доста висок и широкоплещест, но фигурата му не впечатли никого от смазаните от дълги часове тежък физически труд мъже, жени и деца.

Час по-късно се появиха двама моряци, небръснати и разрошени, с дрехи, вонящи на бира и нечистотия, с неизмити лица и чернилка под ноктите и около вратовете. Зъбите на единия бяха жълти и полуизгнили.

Все пак в тези двама мъже имаше нещо необичайно. Останалите посетители на кръчмата на долния етаж им сториха път, навярно защото се бояха, че може би някой от моряците — или и двамата — носи скрити ножове, остри като бръсначи, с които може да пререже нечие гърло само за миг.

Моряците се изгубиха в тъмната и страховита лондонска нощ. Никой не ги видя да се отправят към пусналия котва кораб. Сегашното му име бе „Лагос“, но бе имал много други преди това и бе тръгвал от много пристанища. „Лагос“ бе единият от няколкото товарни кораба в пристанището Уест Индия Саут, между които съществуваше важна прилика — всеки от тях имаше капитан с португалско потекло.

Мъжете се огледаха наоколо и безшумно, придвижвайки се като сенки, спуснаха подвижното мостче.

Никой — дори най-близките им приятели и собствените им съпруги, ако имаха такива — не би могъл да разпознае Джон Гудинаф и Джеймс Грей, граф Грейстоун, в тази нощ.