Сюзън Симънс
Принцеса Сесил (23)

Двадесет и втора глава

Той бе нощна птица.

Обичаше мрака още от детството си. Другите момчета и момичета трепереха от страх, когато настъпеше нощта и когато слушаха приказки за страховити чудовища, зли демони от огнените бездни на ада и кръвожадни зверове, които преследват деца, за да ги погълнат, особено ако не са се държали прилично. А той изпитваше наслада от всичко това.

В нощта имаше нещо успокояващо — тишината и уединението, което тя даряваше.

Родолф Жирарде предпочиташе да бъде сам.

Нощта бе любимото му време. Обичаше да бъде буден, когато всички други спяха. Често работеше до късно. Четеше, мислеше. Кроеше и планираше. Разглеждаше колекциите си, съзерцаваше най-новата си придобивка и мечтаеше за следващата.

В разгара на наситения с обществени прояви период, известен като Лондонския сезон, приемите и карнавалите често продължаваха цяла вечер и дори през нощта до зори, когато завършваха с ранна закуска.

Принцът нямаше нищо против тези събирания, които всъщност бяха задължителни за всеки джентълмен с неговото положение, но нямаше желание да им се посвещава изцяло.

Все пак Жирарде непрекъснато се изненадваше колко ценна информация може да се изкопчи от някой ядосан или недискретен брачен партньор или старец, замаян след чаша-две в повече от скъпото шампанско.

А той бе ненаситен колекционер на информация.

Наричаха разнообразието „солта на живота“. Публий бе изразил това схващане още през първи век преди новата ера. Близо две хиляди години по-късно го бяха споделили Каупър и неподражаемият трогателен Самуел Джонсън.

Родолф се нуждаеше от разнообразие така, както повечето хора се нуждаеха от въздух. Стремеше се към него. Копнееше за него. Трябваше да го има. Съзнанието и тялото му бяха ненаситни за храна, питиета, жени и приключения и всеки ден трябваше да получават нов стимул.

Имаше типичната французойка, неподражаемата графиня Терез Торнер и талантливата лейди Пейл, но се нуждаеше от много по-разнообразни удоволствия, отколкото би могъл да получи и от двете.

Затова често посещаваше един бордей — порутено общежитие, типично за мръсните бедняшки квартали, свърталище на най-жалките жители на града.

Както и още едно заведение в Китайския квартал и трето, в което можеше да изпита всяко перверзно удоволствие, познато на мъжа или жената.

Всеки джентълмен трябваше да се развлича.

Мойра, лейди Пейл, също бе нощна птица. Навярно защото смяташе, че на ярката слънчева светлина ослепително бялата й кожа не изпъква достатъчно.

Всъщност повечето жени, достигнали известна възраст, сред които безспорно бе и Мойра, предпочитаха светлината на лампите, полилеите и луната. Слънцето бе техен враг. Безмилостните му лъчи разкриваха всяка бръчка, петънце, власинка, всеки бял косъм, всяко несъвършенство — истинско или въображаемо. А нощта бе милостива.

Нощта бе съблазнителка. Човек можеше напълно да се преобрази, щом слънцето залезе и изгрее луната.

Принц Родолф бе почетен гост във всяка голяма къща в провинцията по време на ловния сезон, когато едно дискретно позвъняване призори предупреждаваше всеки друг от гостите да се прибере в стаята си преди ритуалното поднасяне на сутрешния чай.

Дори върху металната дръжка на вратата на всяка спалня дискретно бе поставена табела с името на госта, за да не влезе в погрешна стая.

Явно нощем се вършеха и други неща, които никога нямаше да излязат на показ.

Негово Сияйно Височество принц Родолф се измъкна от леглото и наметна копринения халат върху голото си, временно задоволено тяло. Остави графинята да спи. Тази нощ Мойра бе неизтощима, сякаш бе решила да се отнася с него като с необуздан кон. Той се отправи надолу по стълбите.

Нямаше нужда от свещ или лампа. Притежаваше зрение на нощен звяр. Виждаше по-ясно в тъмнината, отколкото денем.

Родолф отвори една врата и влезе в помещението, което добре познаваше. Прекарваше в него часове всеки ден. Това бе любимият му кът в цялата огромна къща.

Обиколи стаята, спирайки от време на време, за да докосне и поглади някой любим предмет с чувствителните си пръсти, с които разпознаваше своите съкровища не по-зле, отколкото със зрението. Имаше добро осезание.

Застана в средата на мастиленочерната стая и вдъхна от нощния въздух.

Да, той бе истинска нощна птица.

Обожаваше мрака.