Сюзън Луис
Тъмни страсти (32)

Тридесет и първа глава

Призори Селин вече изобщо не се съмняваше, че се е случило нещо ужасно. А след това дойде Гюстав, каза й всичко набързо и си замина.

Трябваше да се свърже по някакъв начин с Франсоа. Но не знаеше къде е отседнал, знаеше само, че е някъде във Виши. Ала дори да успееше да го открие, какво всъщност би могъл да направи той? Клодин, Люсиен, Арман — всичките бяха заловени на местопрестъплението.

Изведнъж се сети за Бивис и сърцето й подскочи. Тя моментално яхна колелото и пое към селото. Гюстав трябваше да знае как може да се изпрати съобщение до Лондон и ако успееше да се свърже по някакъв начин с Бивис, може би — просто „може би“ — той би могъл да намери начин да пристигне в Лорвоар. Селин дори не се замисляше за трудностите, свързани с пристигането му в окупирана Франция, нито за огромния риск, на който би изложило живота му подобно начинание; знаеше само, че, за да спаси Клодин и останалите, Франсоа щеше да се нуждае от помощта му.

— А, Макс, здравей — каза фон Лайберман, когато Хелбер влезе в стаята му в хотел „Луи XV“ във Виши. — Свърза ли се с Бломберг?

— Да, генерале. Зет ми ме информира, че всичко върви по плана. Съпругата на дьо Лорвоар и цялата й нелегална група са в ареста.

— Добре — каза доволно фон Лайберман. — А успя ли да откриеш кой стои зад убийството в гората?

— Халунке, както подозирахме.

— Това засяга ли ни по някакъв начин?

— Мисля, че не.

Фон Лайберман кимна, след това погледна документа на бюрото си. Беше заповед от хер Химлер с дата 9-и април, 1941 година. Инструкцията беше кратка и ясна: Франсоа дьо Лорвоар да бъде ликвидиран.

Сега беше 23-ти март 1942-ра — близо година от издаването на тази заповед, но фон Лайберман все още не я беше изпълнил. Хер Химлер, разбира се, знаеше за това; когато фон Лайберман го беше помолил присъдата да се отложи за известно време, Химлер нямаше нищо против да уважи малката прищявка на генерала. Фон Лайберман с огромно нетърпение очакваше развръзката на играта между Халунке и Франсоа. Това го забавляваше. Беше го заинтригувало. Освен това му даваше усещането за необикновена власт — та нали можеше да контролира и манипулира двама мъже с такъв интелект, хитрост и физическа сила, които в някои отношения надминаваха дори неговите.

В Русия обаче работите му не вървяха добре и Химлер бе преценил, че е по-подходящо да изтегли за известно време групата му оттам. Сега му напомняше за екзекутирането на дьо Лорвоар. Можело да стане по какъвто начин пожелаел фон Лайберман — но беше задължително.

— Значи — въздъхна той и погледна Хелбер, който вече бе седнал пред бюрото му, — последните няколко дни нещата вървят добре за Халунке. Той го заслужава. Благодарение на него колегите ни в Турен не само унищожиха нелегалния канал, но арестуваха четирийсет души от Съпротивата. А сега и още дванайсет, включително съпругата на дьо Лорвоар и брат му. — Той се подсмихна. — Добър удар. Кога ще ги разстрелят?

— До една седмица.

Фон Лайберман изсумтя доволно, намести туловището си по-удобно и каза:

— Мисля, че везните не са съвсем изравнени. Че е време да дадем на дьо Лорвоар полагащата му се подкрепа от наша страна. Той ни каза за съкровищата в избите под замъка му, освен това знаем, че заповедите, които получи от нас, ще му бъдат безкрайно неприятни, но пък категорично заяви, че ще ги изпълни. Чудя се дали ще си удържи на думата. Чудя се също дали ще намери начин да ги заобиколи, без да нарушава обещанието си. Притежава безпогрешен ум — изключително остър, но и изключително опасен. Но никога не бих му простил, ако симпатизира на евреите. Трябва да предупредиш зет си да го следи много внимателно. Както каза мосю Лавал на вчерашната ни среща, крайно време е тази нация да се прочисти от евреите, а ние не искаме някой от тях да ни се изплъзне, нали?

Фон Лайберман се замисли за миг и продължи:

— Сега да се върнем на Халунке. Можеш да му съобщиш, че вече е свободен да прави каквото реши. Но същевременно, Макс, ще ти предоставя удоволствието да разкриеш самоличността му на дьо Лорвоар. Можеш да го направиш по какъвто искаш начин — продължи той, когато забеляза, че бузите на Хелбер поруменяват от удоволствие, — но бъди нащрек. Сигурен съм, че не си забравил какво се беше заканил да ти направи… И все пак трябва да му кажеш много скоро. След три дни заминава за Лорвоар — кажи му преди да потегли. След това върви в хотел „Бол д’Ор“ в Шинон и ми се обади оттам. Ще дойда веднага. Нямам намерение да пропускам развръзката.

 

 

Болеше я и беше мръсна. Невероятно мръсна. От два дни беше в тази килия, която с грубите си каменни стени и мирис на плесен приличаше по-скоро на тъмница. През тясното прозорче с дебели решетки — толкова високо, че не можеше да го достигне дори от леглото — от време на време чуваше кънтенето на тежки военни ботуши.

Нощем от съседната килия се носеха крясъци и стенания. Когато разбра, че са на Люсиен, повърна от ужас и омраза към Арман.

Какъв актьор! Беше стигнал дори дотам да се преструва, че трепери от страх в нощта, когато ги арестуваха, а всъщност цялата акция на германците е била проведена по негов сценарий. Досега беше разкрил истинската си същност само веднъж — с онази открита омраза и оголена жестокост, изписани върху лицето му преди три дни в гората. Тогава в нея не беше останала и капчица съмнение, че той е Халунке. Цялата беше настръхнала. Но наистина трябваше да е съвършен актьор, за да не се издаде с нищо от тогавашния инцидент досега. И може би най-доброто му изпълнение беше рано тази сутрин, когато крещеше така, сякаш го подлагат на нечовешки мъчения. Но въпреки всичко във виковете му нямаше онази смразяваща кръвта автентичност, както в стенанията на Люсиен. От писъците на Люсиен дори сега, часове след като бяха престанали, я побиваха тръпки на ужас.

Все още нямаше представа какъв е мотивът на Арман. Сигурно я мразеше заради начина, по който според него го беше използувала, но имаше и нещо друго — нещо много по-мрачно и по-дълбоко. Тя бе просто един от основните инструменти на отмъщението му — но каква ли наслада е изпитвал от факта, че съпругата на Франсоа дьо Лорвоар му се е отдавала с такова желание! И възможностите да причини болка на Франсоа чрез нея едва ли бяха изчерпани. Щяха да я изтезават и когато Франсоа чуеше за това, болката щеше да бъде много по-непоносима от всички мъки, които бе претърпял от Абвера.

Някъде навън се чу отваряне и затваряне на врата и тежки отекващи стъпки по каменния коридор. Още преди резето да щракне, тя знаеше, че идват при нея.

Нямаше съмнение, че човекът, който отвори вратата, е от Гестапо. Беше блед, очите му бяха прозрачносини, а устните му — здраво стиснати. Нямаше и следа от бруталността, която бе очаквала, но тя не можа да открие и наличие на никакво чувство.

Той се усмихна, откривайки грозната дупка на мястото на един от предните си зъби. Очите му обаче останаха студени.

— Значи вие сте графиня дьо Лорвоар. Много съм слушал за вас.

Тя не отговори нищо и той отново се усмихна. Вратата отново изскърца и се показа лицето на надзирателя.

— Всички е готово, хер Шмид.

— Леопард — каза й Шмид.

Клодин го изгледа в недоумение.

— Единственото, което искаме да ни кажете, е самоличността на Леопард и мястото на неговия лагер. След това можете да се приберете вкъщи.

Клодин се изненада. Арман сигурно вече им беше казал всичко за Люсиен. А колкото до прибирането вкъщи, обстоятелствата около арестуването й говореха недвусмислено, че е член на Съпротивата, а тях никога не ги освобождаваха — освен, разбира се, ако не се съгласяха да сътрудничат.

— Държа да ви кажа — продължи Шмид, — че бихте облекчили до голяма степен положението на вашия главен лозар, ако ни сътрудничите.

Тя присви очи за момент, след това се усмихна. Просто се опитваха да надушат доколко е наясно със ситуацията. Е, нека продължат със зловещата си пантомима. Докато не видеше със собствените си очи как измъчват Арман, нямаше да проговори.

— Повтарям ви, madame — каза любезно Шмид. — Самоличността на Леопард и мястото на лагера му, ако обичате.

Лицето й остана безизразно. Шмид хвърли кратък поглед към сътрудника си, който пък кимна на надзирателя. След няколко секунди се чуха писъците на Арман.

Тя понечи да му каже, че това няма да я убеди, но внезапно се спря. Ако им дадеше да разберат, че знае кой е Арман, несъмнено веднага щяха да прекратят този фарс и да я подложат на много по-жестоки изтезания.

— Ние знаем, че сте в постоянна връзка с Леопард. Така че, моля ви, помислете и ни кажете къде можем да го намерим.

Мълчанието й предизвика нови болезнени писъци от съседната килия. Шмид я гледаше в очакване, но когато тя продължи да мълчи, се почеса по носа и каза:

— Може би трябва да ви кажа какво точно правят колегите ми с вашия лозар. — Той вдигна въпросително вежди и тя направи същото. — Вадят му зъбите.

Клодин потисна тръпките си и си напомни, че всичко това е симулация.

— Добре — въздъхна Шмид. — Да поговорим за английските агенти, спуснати край Бросай. Къде възнамерявахте да ги заведете?

— Вкъщи — отвърна най-после Клодин.

— Шегувате се. Много забавно. Да видим как ще реагира лозарят, вашият бивш любовник, на това нелепо чувство за хумор…

Крясъкът на Арман се разнесе отново. Клодин пребледня, когато го чу да кашля, сякаш се дави в собствената си кръв.

— Къде щяхте да ги карате? — попита студено Шмид.

— Никъде! — изкрещя тя.

— Къде щяхте да ги карате?

— Никъде!

Арман отново изкрещя.

— Къде?

— Не знам!

Неистовите писъци на Арман се блъскаха в стените. Клодин запуши уши.

— Имената и адресите!

— Не знам!

Продължиха по същия начин — омагьосан кръг от въпроси, отричане, болки. Крясъците ставаха нечовешки.

Накрая Шмид се изправи и каза:

— До пет часа следобед трябва да ни кажете това, което ни интересува. Ако не ни кажете, лозарят ще бъде застрелян.

Вратата се затръшна и Клодин си пое дъх. Колкото и да беше потресена, решителността й беше същата, каквато и в началото на разпита. Не се беше усъмнила дори за миг. Всичко беше фарс! Защо иначе го изтезаваха в отделна килия? И дори да видеше Арман изправен за разстрел пред наказателния взвод, пак нямаше да могат да я убедят, че Халунке не е той.

 

 

Хелбер стоеше до вратата в хотелската стая на Франсоа. Самият Франсоа седеше в дълбок фотьойл близо до прозореца, с почти незабележимо наведена глава. Хелбер наблюдаваше лицето му много внимателно. То не изразяваше нищо, но германецът знаеше, че в момента е на изключително несигурна почва — нали току-що му беше съобщил за арестуването на съпругата му.

Ако имаше възможност да надникне в мислите на Франсоа, щеше да види как последните части от една почти напълно завършена мозайка се подреждат в цялостна картина, изобразяваща отмъщението на Халунке, в която единствената липсваща част беше мотивът. Само това блокче можеше да потвърди или отхвърли със сигурност подозренията на Франсоа. Тези подозрения се бяха загнездили в главата му отскоро; и бяха толкова отвратителни, толкова смазващи, че му се искаше да ги прогони от мисълта си.

Погледна Хелбер, почти го парализира със зловещия си поглед и най-после проговори:

— Брат ми също е арестуван, така ли?

— Да. И лозарят.

— Единият от двамата е, нали?

Хелбер кимна.

Настъпи дълга, задушаваща тишина.

— Откъде мога да съм сигурен, че няма да ме излъжеш? — попита Франсоа.

— Нямаш друг избор — отвърна Хелбер. — Но ти обещавам да ти кажа истината.

Франсоа го изгледа с такова жестоко отвращение, че пулсиращата ерекция на Хелбер моментално отслабна.

— А ако ти кажа, че не съм готов да направя това, което искаш, ще ми напомниш, че жена ми е в ръцете на Гестапо.

Хелбер само го погледна.

Франсоа се изправи и се надвеси заплашително над дребния пухкав германец.

— В такъв случай най-добре да приключваме с това — каза той и се обърна да спусне завесите.

След двайсет минути Франсоа излезе напълно облечен от банята. Лицето му беше напрегнато, устните му — стиснати от погнуса. Хелбер седеше на ръба на разхвърляното легло, все още гол и за неописуемо отвращение на Франсоа, провисналият му член започна да реагира на мъжкото му присъствие. Хелбер знаеше, че ако съпругата на дьо Лорвоар не беше арестувана, сега гениталиите му щяха да бъдат в окаяно състояние, ако изобщо си останеха на мястото. Но възторгът от тялото на Франсоа дьо Лорвоар, който бе останал абсолютно безчувствен през цялото време, бе надминал всичките му очаквания. Единственото, за което Хелбер съжаляваше, беше, че това никога няма да се повтори.

Франсоа си взе багажа и тръгна към вратата. Не беше сигурен защо фон Лайберман, използувайки Хелбер като свой пратеник, бе решил да му каже кой е Халунке, но се досещаше. Вече достатъчно време бе останал жив, без да е полезен с нещо на Абвера, така че заповедта за екзекуцията му сигурно беше пристигнала. Което можеше да означава само, че фон Лайберман иска да стане свидетел на кулминацията в отмъщението на Халунке.

Той се обърна към Хелбер. Хелбер го погледна и всяка фибра в тялото на Франсоа изведнъж замря в очакване да чуе думата, която Хелбер се готвеше да произнесе. Мисълта, че може да е някой от двамата, сама по себе си беше непоносима, но най-страшно би било, ако се окажеше Люсиен. Защо би предприел, защо който и да е от тях би предприел такова ужасно отмъщение? Какво, за бога, беше направил?

След това, в най-мрачното кътче на съзнанието му припламна една искрица и внезапно пламъкът на подозрението лумна като пъклен огън. Сякаш Ерих фон Папен бе застанал в стаята до него и му казваше, че всичко е заради смъртта на Ортанс дьо Буршан. И ако това беше вярно… Но не беше възможно! Люсиен не бе способен да накълца по такъв садистичен начин Елиз Паскал; никога не би застрелял хладнокръвно фон Папен в челото, не би тероризирал собственото си семейство… не би убил собствения си баща!

Но това беше факт — Хелбер току-що го беше потвърдил.