Сюзън Луис
Тъмни страсти (3)

Втора глава

Селин дьо Вердон изпъна дългите си крака на табуретката до прозореца и остави пастелната си памучна рокля да се отвори почти до средата на бедрото. Тъмнорусата й коса падаше на естествени къдрици по раменете, а изящното й лице като никога нямаше грим. Високите прозорци до нея бяха отворени и тя вдъхваше с наслада наситения мирис на влажната от дъжда пръст, който се носеше от поляните. Слънцето обагряше градините с необичайна за началото на юни ярка светлина.

Селин седеше в просторната гостна, която си беше избрала след пристигането си в Шато дьо Монвис. С избелелите си ориенталски килимчета, стилните източни дивани, трите ръчно изработени кресла и масивния secretaire-cabinet зад вратата стаята бе приятно различна от претрупаните с мебели салони и приемни в Париж. Разбира се, тя беше парижанка до мозъка на костите и нищо не бе в състояние да я промени, но макар и да беше болезнено да си го признае, напрежението да е една от най-видните парижки домакини започваше да я изморява — Селин дьо Вердон остаряваше. С изключение на зет й — Бивис Рафърти, нямаше жив човек, който да знае истинската й възраст. Дори самата тя започваше да се обърква от прекалено редките случаи, в които се налагаше да си спомня годините си — нещо, което се случваше само когато Бивис беше покрай нея, защото за него беше голямо удоволствие да й напомня, че двамата са на една и съща възраст, до деня: на петдесет и една. По-младите сестри са много вредно нещо, мислеше си тя. Наистина беше много досадно от страна на Антоанет да разкрие пред съпруга си този толкова деликатен факт. Скъпата Антоанет, колко й липсваше — колко липсваше тя на всички. Но имаше поне любимата Клодин, която толкова приличаше на майка си, че когато я виждаше, почти забравяше болката.

Селин погледна към позлатения бронзов часовник — единственото украшение на лавицата над камината — въздъхна, изу чехлите си и сви крака под себе си като ученичка. Наближаваше четири следобед. Влагата навън беше непоносима, но защитени от старите каменни стени на замъка, стаите бяха приятно прохладни и тихи… И в следващия миг на вратата деликатно се почука.

— Да, Брижит? — каза Селин и затвори очи. Двете с прислужницата живееха заедно от толкова години, че тя усещаше присъствието й също толкова безпогрешно, колкото и собствените си настроения.

— Madame — каза малко сковано Брижит, щом влезе, — гостите ще пристигнат всеки момент.

— Да? — отвърна Селин. Много добре знаеше какво има предвид Брижит.

— Напомням ви, за да можете да се приготвите, madame.

— Какво искаш да кажеш, Брижит?

Бузите на Брижит пламнаха от обида.

— Не подхожда на дама от вашия ранг да бъде без чорапи, madame. И тази рокля… Приличате на продавачка от улицата.

— Брижит, обожавам те. И най-много те обожавам, когато ми се сърдиш.

— Madame, много съм сърдита. Вие ми се подигравате, а после всички слуги ще ми се присмиват, задето не съм ви облякла както трябва. Защо трябва да ме обиждате по такъв начин?

В гърдите на Селин трепна съчувствие и тя тъкмо реши да се качи на горния етаж, за да си облече елегантния следобеден костюм, който милата Коко специално бе моделирала и ушила за нея, когато чу шум на кола по настланата с чакъл алея и разбра, че е прекалено късно. Бивис и Клодин бяха пристигнали.

— Ела тук, Брижит — каза тя и се изправи.

Брижит послушно прекоси стаята — гумените подметки на пантофите й поскърцваха, колосаната й официална рокля шумолеше — и позволи на Селин да я прегърне. Любовта, която изпитваше към господарката си, задуши гордостта й и в очите й се появиха сълзи.

— А сега — каза Селин, като я пусна — ела с мен да посрещнем Клодин. Знам откога копнееш да я видиш. Така че да забравим за външния ми вид, наистина не е важен.

— О, madame, как можете да кажете такова нещо? — изпъшка Брижит, но Селин вече излизаше от стаята.

В малкия осмоъгълен вестибюл Пиер, който цял следобед бе очаквал пристигането на мосю и мадмоазел Рафърти, скочи и разтвори широко входната врата.

— Лельо Селин! — извика Клодин още със слизането си от колата.

— Ма cherie — засмя се Селин, докато племенничката й я прегръщаше. — Как си? Чакай да те погледна. О, толкова си красива, че ще ме ослепиш. И каква шапка! Къде я намери, cherie, направо е божествена. И косата ти… такава буйна… и такъв цвят! Как мога да забравя този цвят! — Тя въздъхна замислено, докато рошеше тъмните къдрици с бакърен оттенък. — О, Клодин, откога не съм те виждала! Но най-после си тук! — И тя отново я прегърна.

— Може ли и аз да получа една прегръдка? — чу се плътният глас на Бивис.

Селин вдигна поглед и в очите й се появи усмивка, чието значение разбираше единствено той. После остави племенницата си в малко по-официалните прегръдки на Брижит и се обърна към зет си.

— Колко съм щастлива — измърка тя. — Колко се радвам да ви видя и двамата. — Тялото й потрепна при спомена за последния път, когато Бивис я беше държал в прегръдките си.

Усещайки, че той мисли за същото, тя позволи на бедрата си да се докоснат нежно до неговите, преди да се измъкне от ръцете му. Жалко, че при това гостуване нямаше да могат да се любят, но бяха обсъждали този въпрос по време на последната си среща в Париж и бяха стигнали до извода, че никой от двамата не би желал Клодин да научи. Можеше да не ги разбере, можеше дори да си помисли, че са го правили още докато майка й е била жива — въпреки че Бивис бе обичал Антоанет прекалено много, за да й изневерява, а и Селин никога не би причинила подобна обида на сестра си.

— Очарователна си, Селин — каза Бивис. В сивите му очи проблеснаха живи пламъчета. — Не мисля, че някога съм те виждал толкова… толкова… Не, нямам думи, но природата наоколо явно е в пълна хармония с теб. Изглеждаш като гимназистка, а би трябвало да си на…

— Ще кажа на Жан да донесе шампанско — побърза да го прекъсне тя. — Обичам шампанско по това време на деня! А ти, cherie? — обърна се тя към Клодин, като я прегърна с една ръка през рамото.

— Обичам шампанско по всяко време на деня, tante Celine — заяви Клодин, — също като теб. О, татко! — извика тя внезапно. — Забравихме подаръците на леля Селин в колата. — И изтича обратно по алеята.

— Подаръци? За мен? — Селин въздъхна и за кой ли път се зачуди как кожата на племенницата й може да остава толкова хладна в такава жега. — Ах, колко прилича на майка си! Всеки трябва да получи подарък и при най-малкия повод. Бивис, сигурно вече те е разорила.

Но за пръв път вниманието на Бивис не бе насочено към дъщеря му.

— Ако продължаваш да изглеждаш толкова привлекателна, Селин, ще ми бъде много трудно да спазя уговорката ни. — Каза го на английски, за да не го разберат Брижит и останалите слуги, които се бяха събрали във вестибюла да ги посрещнат.

— Може би все пак идеята не беше от най-добрите — измърмори Селин, усещайки все по-осезателно топлината, която се разливаше по тялото й. — Но засега ще се задоволим с по чаша шампанско, а после ще ви разведа из този малък замък, който наех за лятото. Настанила съм те в западната кула, mon cher. Реших, че ще се изкушаваш по-малко да ме търсиш посред нощ и да се препъваш по коридорите.

— Колко разумно от твоя страна! Но изкушението, което предизвикваш, Селин, би могло да направи светли и най-тъмните коридори и стълбища. И между другото, възмутен съм от предположението ти, че бих могъл да се препъвам.

Прекараха един изключително приятен час, отпивайки от чудесното Roederer и възхвалявайки предимствата на Шинон — средновековния град, разположен на бреговете на река Виен, на пет километра от Монвис. Шофьорът им, както каза Клодин, направил една обиколка покрай старата крепост и по тесните калдъръмени улички, където къщите, строени за слугите на Шарл VII в началото на петнайсети век, не само били още здрави, но в тях се живеело и сега.

— А замъкът! — извика Клодин. — Как са могли французите да позволят такава трагедия? Стърчи на върха на хълма, точно над града — изоставена развалина! Но въпреки това е вълшебен… Лельо Селин, трябва да отидем дотам, преди да се върнеш в Париж. Мислиш ли, че ще ни пуснат вътре? Казват, че веднъж в него спал…

Селин наблюдаваше как племенницата й се разхожда из стаята и слушаше звучния й глас. Откак Клодин се бе завърнала от Ню Йорк, тя беше ходила до Лондон само два пъти, но и в двата случая бе останала възхитена от начина, по който се променяше племенницата й. Детето не просто се беше превърнало в жена; като се изключеше необикновената красота, около тази жена витаеше нещо, което те караше да затаиш дъх. Притежаваше самоувереност и изтънченост, които според Селин просто не можеха да се придобият в град като Ню Йорк — и в същото време в нея имаше нещо детски наивно, придаващо особен привкус на изтънчената й женственост, нещо, което караше Селин да се чувствува едновременно и стара, и млада. А щастието, което задно със самоироничния хумор бликаше от тези необичайно големи и издължени очи, беше толкова заразително, че нямаше нищо чудно във факта, че където и да отидеше, Клодин привличаше около себе си цели тълпи.

Но онова, което най-много разтревожи и същевременно възхити Селин, когато ходи за последен път в Лондон, беше нейното невероятно тяло. Ако съществуваше тяло, създадено за любов, това беше тялото на Клодин. Тези великолепно изваяни гърди, извитите като амфора бедра, невероятно дългите крака бяха истинско чудо. И кожата й — толкова нежна, толкова примамно бледа и така приканваща… След малкото случаи, в които Селин бе виждала племенницата си гола, тя дълго време не можеше да мисли за нищо друго, освен за мъжа, който щеше да събуди това тяло за живот, за мъжа, който щеше да целува и гали тези болезнено набъбнали гърди, който щеше да разкрие на Клодин неподозираните наслади, които можеше да й предложи собственото й тяло.

В момента Селин бе притворила очи и се опитваше да прогони образа на Франсоа дьо Раси дьо Лорвоар и да се съсредоточи върху думите на племенницата си. Но образът беше крайно натрапчив — тя имаше чувството, че Лорвоар е тук в стаята, присмива й се и й се подиграва с онази тъмна, тайнствена сила, която гореше в черните му очи. Какво ли би направил мъж като дьо Лорвоар с такова невинно създание? Това беше невинност, която малцина биха могли да доловят, но Селин нито за миг не се съмняваше, че той щеше да я разпознае още от пръв поглед. Той щеше да я унищожи. Щеше да смачка Клодин така безмилостно, както мачкаха кабернето на дьо Лорвоар във винените жлебове. О, точно такъв мъж ли трябваше да отнеме девствеността, която Клодин бе пазила така ревностно, девствеността, която Клодин се бе заклела да не даде на никого преди първата си брачна нощ? Като си помислеше само, че я бе пазила за човек като Франсоа дьо Лорвоар! На Селин й се струваше, че сърцето й ще се пръсне.

Опитваше се да се овладее, да си внуши, че преувеличава. И сигурно, когато по-късно излезеше да поговори за него с Клодин, щеше да успее да не показва пристрастието си. Фактът, че Франсоа бе проявил такова невероятно безразличие към собствения й чар — невероятно безразличие! — не биваше да влияе на поведението й. Тя, разбира се, не беше единствената, към която бе проявил презрение, нито пък единствената, изживяла такова унижение от отхвърлянето. Дори сега все още не беше сигурна защо се бе опитала да го прелъсти — може би защото се бе чул слух, че е хомосексуалист, и бе решила да провери дали е вярно. Направо й се беше изсмял в лицето; беше му запратила нелепото обвинение на ръба на истерията, изкрещя му го с всичка сила, докато мачкаше чаршафите под себе си, в напразни усилия да събере късчетата от разбитото си достойнство.

Каква болка й беше причинило това унижение! Но тя си беше виновна. Нима има някакво достойнство в това да посрещнеш един мъж изтегната гола на леглото си и да му се предлагаш? Да го оставиш да вдигне с два пръста дрехите ти от земята, да ги пусне в скута ти и да ти каже, че е направил голямо изключение, като е дошъл в дома ти на чай, а му се предлага нещо къде по-малко апетитно… Точно тогава му беше отправила обвинението, но би трябвало да го познава по-добре. Франсоа дьо Лорвоар изобщо не се интересуваше какво мисли обществото за него. Злобата на онези, към които бе проявил презрение, не можеше да го засегне. Той беше човек без чувства, човек без морал.

Освен това Селин знаеше, че този човек има метреса. Метреса, която не само го обожава, но го задоволява така, както би могла само най-опитната куртизанка. Елиз Паскал — с репутация на най-красивата жена, дошла отникъде и успяла с дьо Лорвоар, с когото всички досега се бяха проваляли. Заради него бе зарязала всички други любовници и, ако можеше да се вярва на слуховете, които се носеха из Париж, той също й бе отвърнал с преданост. Ако това бе истина, къде оставаше нейната безценна Клодин? Как бе възможно да си помисли и за миг, че тя може да се състезава с една жена, толкова опитна в любовното изкуство? Жена, която знае съвсем точно какво е необходимо, за да се задоволят непредвидимите вкусове на мъж като Франсоа дьо Лорвоар.

Единствената надежда на Селин беше, че мечтите на Клодин ще рухнат в мига, в който го зърне. Тази мисъл я ободряваше малко, защото дьо Лорвоар, въпреки всички представи, не би могъл да се опише като красив. Тя усещаше, че Клодин има за него колкото романтична, толкова и погрешна представа. Не, повтори си отново Селин, нямаше да се тревожи повече, щеше да остави това на Клодин. Клодин може да беше твърдоглава и импулсивна, но в никакъв случай не беше глупава. Твърде скоро щеше да разбере, че единственото, което се иска от нея, е да се превърне в кобила за разплод на дьо Лорвоар — и ако познаваше поне мъничко нрава на племенницата си, това щеше да сложи край на цялата работа.

— Струва ми се, че леля Селин не е тук, татко. — Гласът на Клодин прекъсна мислите й и Селин отвори очи. Бивис бе застанал над нея и се готвеше да налее още шампанско, а Клодин се смееше на разсеяността й.

— Извинявай, cherie — каза тя. — От горещината е. За какво говореше?

— Само за това, че Магали ще пристигне утре от Париж с новия ми гардероб — отвърна Клодин. — Нищо съществено.

— Магали?

— Прислужницата ми, лельо Селин — усмихна се Клодин.

— Ах, да, Магали. — Селин се изправи, повдигна се на пръсти, целуна Бивис по двете бузи и каза: — Двете излизаме да се поразходим из градината, скъпи, така че можеш да отидеш в кабинета и да използуваш телефона. Не, не ме гледай така, знам, че винаги имаш да уреждаш някакъв бизнес — а ние с Клодин искаме да си поговорим по женски, нали така, cherie?

Тъй като много добре знаеше за какво иска да говори с нея леля й, Клодин се усмихна лукаво и намигна подчертано своднически на баща си. Бивис си допи шампанското. Блясъкът в очите му показваше колко е доволен от дъщеря си.

Разделиха се с Бивис пред библиотеката, след това излязоха хванати под ръка през пътната врата и тръгнаха покрай конюшните и после надолу към река Виен.

— Кажи ми сега как се чувстваш, вече сме сами — каза Селин, докато вървяха бавно под шарените сенки.

Клодин вдигна глава и се загледа в проблясващата арка от клони над главите им, после въздъхна:

— Не знам, лельо Селин, наистина не знам. Може би наистина съм луда дори, че си го помислих, но знам, че трябва да го изживея.

— Да се срещнеш с него или да се омъжиш?

— И двете. Разбира се, ако той иска да се ожени за мен. Може би, когато ме види, ще си промени решението.

Селин я изгледа дълго и замислено.

— Няма да си промени решението, cherie. — Тя замълча за миг, после попита нежно: — Ами любовта, Клодин? Изобщо ли не си се замисляла за това?

— През цялото време мисля за това — усмихна се Клодин.

— И?

— Пак не знам. Може би ще се влюбим… Кой знае?

Селин понечи да й каже, че това никога няма да се случи, но замълча. Кой би могъл да предскаже бъдещето? Кой можеше да каже дали дьо Лорвоар няма да се влюби в нея? Клодин наистина се бе превърнала в най-привлекателната жена, която бе виждала, така че може би щеше да спечели сърцето му — ако той изобщо имаше сърце. Но тя веднага си спомни за Елиз Паскал и земята под краката й сякаш се разклати.

Замисли се за миг дали да каже на племенницата си, но се въздържа. Клодин може да беше наивна, но знаеше достатъчно за френския начин на живот, за да предположи, че повечето френски съпрузи си имат метреси. И, разбира се, ако се омъжеше за дьо Лорвоар, нищо не можеше да я спре също да си намери любовник — след като първо родеше наследника, естествено. Не, по-добре беше да не говори за тези неща с Клодин точно сега — и освен това все още имаше надежда племенницата й да осъзнае колко е била глупава, преди нещата да стигнат до сватба.

— Знам, че гориш от желание да ме разубедиш, лельо Селин — засмя се Клодин.

— Права си, така е — отвърна Селин. — Може би трябва да ти кажа защо.

— Няма нужда. Напоследък чух достатъчно за Франсоа дьо Лорвоар.

— Но не повярва, нали?

Клодин вдигна рамене.

— Е, искаш ли да ти разкажа за него?

— Знаеш ли, мисля, че не — отвърна Клодин след кратка пауза. — Искам да се срещна с него лично, но има едно нещо, което можеш да ми кажеш.

— Да?

Погледът на Клодин блуждаеше замечтано в тъмните дървета на отсрещния бряг. Реката плакнеше основите на стволовете им, а слънцето озаряваше върховете им, които се издигаха високо, високо в небето. Имаше нещо мистично в тази гора и племенницата й явно го усещаше.

— Ето това исках да ти покажа — смени темата Селин.

— Това е гората на Лорвоар. Простира се по цялото възвишение, много по-надалеч, отколкото се вижда, и замъкът е точно в средата, скрит от погледа.

— Замъкът на Лорвоар е заобиколен от тези дървета?

— Да. Но пред него има огромна поляна. Той е като някакъв оазис сред гората.

Клодин гледаше удивена гората, после се обърна към леля си и каза тихо:

— Тук ще бъда щастлива.

Селин се усмихна. Дали Клодин познаваше някакво друго състояние, освен щастието? Но разбира се — майка й бе починала още когато тя беше на шестнайсет и Селин знаеше, че все още, дори сега, Клодин болезнено усеща липсата й. Клодин гледаше сиво-кафявата вода. После вдигна глава и продума тихо, с изпълнен с копнеж глас:

— Ще се омъжа за него, лельо Селин.

— Но защо? — попита нежно Селин.

— Защото трябва.

— Не, cherie, не си длъжна. Ще говоря с баща ти…

— Трябва — повтори Клодин. — Защото цял Париж знае, че съм тук и защо съм тук.

— Какво!?

— Знаеш ли, казах на Хенриет. Познаваш я.

За момент Селин не можа да проговори.

— О, не! — изпъшка най-сетне тя и закри лицето си с ръце. — Клодин, не разбираш ли, че ако сега решиш да му откажеш, цял Париж ще предположи, че той те е отхвърлил. И ще се превърнеш в следващата от дългия списък жени, отхвърлени от Франсоа дьо Лорвоар! — Гласът й се извиси болезнено, докато тя си представяше унижението, на което щеше да бъде подложена не само Клодин, но и самата тя заради лекомислието на племенницата си.

— Но ако се омъжа за него — каза много нежно Клодин, — няма да има никакъв скандал, нали така?

Селин се втренчи в сините очи на Клодин, докато истината най-сетне я прониза.

— Направила си го нарочно, нали? За да си сигурна, че ще стане достояние на всички и страхът от скандала ще ме принуди да оттегля всякакви възражения. — Внезапно гневът й се отприщи. — Но защо толкова държиш на този брак, Клодин? Кажи ми защо, моля те.

— Не го искам само аз, лельо — отвърна кротко Клодин. — Когато предложението било направено на Франсоа, той не възразил. Казал на семейството си и на татко, че ще се ожени за мен. И точно както той е обещал на татко да се ожени за мен, така и аз ти обещавам, че ще се омъжа за него.

— Но защо?

— Защото съм на двайсет и две и има опасност да остана стара мома.

— Клодин, не се подигравай с мен. Познавам те. Зад това се крие нещо, което не искаш да кажеш нито на мен, нито на баща си.

— Дори да е така, значи може би имам някаква тайна, която искам да запазя.

Селин замълча. След това, което бе направила Клодин, сватбата вече беше почти fait accompli — и все пак, възможно ли бе да стои със скръстени ръце и да гледа как племенницата й разбива живота си?

— Обещах на баща ти да не се меся — каза бавно тя, — но ще наруша това обещание. Ще спра този брак, Клодин. Ще го предотвратя заради самата теб и един ден ще ми бъдеш благодарна за това.

— Не! — В погледа на Клодин проблеснаха заплашителни пламъци и леля й отстъпи, сякаш девойката бе посегнала да я удари. — Това е моят живот, лельо Селин, и ще го изживея както аз реша. Решила съм да се омъжа за Франсоа дьо Лорвоар и ако направиш нещо, за да ми попречиш… да знаеш, лельо, аз… аз ще…

— Клодин! — възкликна леля й. — Заплашваш ли ме?

Внезапно погледът на Клодин се оживи и очите й се засмяха.

— Знаеш ли — отвърна тя с грейнало лице. — Струва ми се, че да. Говоря сериозно, лельо. Вече не съм дете. Животът ми, съдбата ми вече са в собствените ми ръце. И причините, по които желая да се осъществи този брак, са единствено и само мои.

— О, каква каша! — въздъхна Селин и се загледа през реката в гората на Лорвоар. — Как се случи така? Знам, че татко ти те обича… — Погледът й се върна отново на Клодин и тя дори успя да й се усмихне. — Не мога да се предам, Клодин. Ще отида да говоря с баща ти. Все още не всичко е изгубено. — И тя се обърна и бавно тръгна към замъка.

Клодин я наблюдаваше как се отдалечава. Колко упорито се опитваше леля Селин да я накара да разкрие причината за твърдото си решение да се омъжи за Франсоа! Но как би могла да й каже, когато истината беше толкова абсурдна? Бог й бе свидетел, че самата тя щеше да се смее, ако някой би й разказал подобна история, но когато нещо такова се случи на теб, когато докосне собствения ти живот, нещата стават съвсем различни. Не можеш да го отминеш просто ей така. И след като животът й дотук се развиваше точно така, както й го беше описала старицата…

Тя седна на меката трева и се загледа с невиждащ поглед в мътните води на реката.

Точно затова беше тук, точно затова щеше да се омъжи за Франсоа дьо Лорвоар. Заради една стара циганка, която бе изпратила децата от селото да й кажат, че трябва да отиде да я види. Тя току-що се беше върнала от Ню Йорк и дори не знаеше за гледачката, докато децата не й казаха. Но циганката знаеше за нея. И тя беше отишла, не от суетност, не дори от любопитство, а само от желание да угоди на децата.

Не обърна внимание на онова, което й каза циганката, но след месец и половина баща й се върна от Рим. На път за вкъщи бе минал през Шато дьо Лорвоар. И тогава всичко се бе върнало с поразителна яснота.

„Има един мъж — беше казала циганката, — много красив мъж, много по-голям от теб. Мисля, че сигурно е баща ти. Ще дойде и ще ти каже нещо, което отначало ще ти се стори странно, но трябва да го послушаш, защото бъдещето ти е в неговите думи. Бъдещето ти е отвъд морето, в една чужда страна, но виждам, че тази земя не ти е толкова чужда. — Старицата бе вдигнала поглед от дланта на Клодин и се бе загледала в очите й. — Баща ти е англичанин, нали — каза тя. — Майка ти не.“

Клодин кимна и по странното мургаво лице се плъзна усмивка, после циганката наведе глава.

— Не ми казвай повече — продума тя. Последва дълга тишина. Клодин чуваше виковете и смеховете навън и звуците от панаирджийската латерна само на няколко метра от малката островърха палатка, в която седяха.

Най-после старицата отново проговори:

— Ти ще направиш каквото ти казва баща ти, макар че ще има мнозина, които ще те предупреждават да не го правиш.

— Но какво е то? — попита Клодин.

— Сватба. Има един мъж, пак по-голям от тебе. — Жената спря. — Почакай! Има двама мъже. Да, виждам двама мъже. Мъжът, който ще бъде твой съпруг, и другия… Има голяма любов. — Тя вдигна поглед. В очите й имаше особена светлина, която накара Клодин да потръпне. — Има и една голяма опасност — продължи старицата със стържещ глас. — Не мога да кажа кой от двамата…

— Опасност?

Циганката разтърси глава.

— Повече от опасност. Има много сили… сили, които не можеш да управляваш. И винаги тези двама мъже. Как се казваш?

— Клодин.

Циганката се усмихна. Зъбите й бяха проядени.

— Не мога да ти кажа кой от двамата ще ти донесе щастие, Клодин. Мога само да ти кажа, че имаш да извървиш дълъг път, преди да го намериш, да направиш много грешки и да научиш много уроци по този път. Моят съвет е да слушаш сърцето си, защото то е най-верният ти приятел, много по-истински дори от онези, които вярват, че таят кое е най-доброто за теб. Бракът ти ще предизвика много неприятности, но ще стане скоро, по-скоро, отколкото си мислиш, и това ще промени живота ти. — Клодин усети как се усмихва, когато възлестите стари пръсти се приближиха майчински към нейните. — Не си мисли, че ще ти кажа повече — продължи гледачката. — Линиите на ръката ти се разклоняват на много места, сама ще трябва да решиш по кой път да поемеш, когато стигнеш до кръстопът. Но може би ще ти спестя част от болката, може би ще преодолееш по-лесно страха и опасността, ако ти кажа, че те очаква любов, любов толкова голяма, че малцина в този живот са я срещали — но ти ще я срещнеш и ще я откриеш там, където най-малко очакваш… Ала никога не забравяй, дете, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

„Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат…“

Думите отекваха в съзнанието на Клодин, докато седеше на брега на Виен. Вечерният вятър шумолеше във върхарите на Лорвоарската гора.

Колкото и да беше абсурдно, тъкмо това бе причината да е тук, на прага на един нов живот — живот, който все още не можеше дори да си представи — нали старицата й бе казала да се доверява само на инстинкта си. А в деня, и който баща й направи предложението за този брак, интуицията й подсказа, че това е правилно. Също както и в момента й казваше, че двусмислието в последните думи на циганката се отнася за Франсоа дьо Лорвоар.

Но другият мъж… вторият мъж?… Кой беше той? И дали той беше опасността, или бе голямата любов? И отново, както много пъти досега през последния месец и половина, Клодин се опита да си припомни неясните думи, които й беше казала циганката. Беше й казала още нещо, нещо за другия мъж, което беше важно. Но просто не можеше да си спомни какво беше то.