Сюзън Луис
Тъмни страсти (27)

Двадесет и шеста глава

Потта се стичаше по лицето му, сляпата болка пронизваше всеки нерв от тялото му. Съзнанието му започна да се замъглява, но преди да потъне в блаженството на безсъзнанието, плиснаха в лицето му ледена вода. Нямаше сили дори да повдигне глава. След няколко минути чу отваряне и затваряне на врата, приглушени гласове и отдалечаващи се стъпки.

Лявата му ръка бе увиснала безжизнено, строшените кости на пръстите му стърчаха под прав ъгъл и на места се подаваха от кожата. Дясната ръка лежеше на масата, но доколкото усещаше, костите бяха здрави. Ръцете, краката и гърбът му бяха покрити с рани от изгаряния, но той не можеше да определи истинския размер нито на външните, нито на вътрешните си наранявания. Отдавна бе престанал да различава една част от тялото си от друга.

Нямаше представа къде се намира, нито откога е тук. Знаеше само, че е облян с ослепителна светлина в центъра на тази стая без прозорци и вдишва мириса на собствената си изгоряла плът и на собствената си кръв толкова отдавна, че сигурно беше само въпрос на време да изгуби разсъдъка си, ако не и живота си.

Вратата отново се отвори и в помътненото му съзнание като в дълъг тесен коридор отекнаха стъпките, които познаваше и от които се ужасяваше. Той примигна с огромно усилие и всичко си дойде на мястото.

Валтер Брюнинг — член на елитния „комитет“ на генерал фон Лайберман, погледна към офицера, полускрит в сянката, след това издърпа един стол и седна до масата така, че да вижда лицето на Франсоа.

— Значи — каза той — най-после сте признали, че сте работили за френските тайни служби.

— Да — отвърна Франсоа с огромно усилие. — Но съм се заклел във вярност към Райха. Вече не работя за Франция.

— Радвам се да чуя това — каза Брюнинг. — Но ако е вярно, защо не искате да ни кажете от кого сте получили лъжливата информация, която предадохте на Фюрера?

— Не съм му предавал нищо — отвърна Франсоа с пресипнал глас. — Нямах никаква информация.

Брюнинг кимна на човека зад себе си. Той взе един тънък скапел от масата и застана до Франсоа.

— Още веднъж, monsieur — каза Брюнинг. — От кого получихте информацията?

Франсоа не отговори. Това се беше повтаряло хиляди пъти и сигурно щеше да се повтори още хиляди, докато приключат с него, но отговорът щеше да остане един и същ. Не е предавал никаква информация, не е имал никаква информация.

Скалпелът се заби под нокътя на палеца му. Главата му отскочи назад, зъбите му се оголиха от болка. Брюнинг кимна отново и човекът бавно отдели нокътя от пръста. Болката го блъсна в ръката като бяла мълния, от раната бликна топла кръв. Франсоа се стегна, в очакване същата участ да сполети и показалеца, но нищо не се случи.

— Сега готов ли сте да отговаряте? — попита невинно Брюнинг.

— За бога — едва промърмори Франсоа. — Нямам какво да казвам.

По лицето на Брюнинг се появи странна усмивка.

— Добре, ще се върнем по-късно, monsieur.

Щом си тръгнаха, Франсоа отпусна отново глава на гърдите си и се опита да откъсне мисълта си от болката, но му трябваше много време, преди да успее да си събере мислите.

Беше безсмислено — знаеха го и те, и той. Намираше се тук, защото все някой трябваше да бъде обвинен за учудващата грешка на Хитлер през май, когато бе задържал армията си в продължение на цели три фатални дни — три дни, през които англичаните бяха успели да проведат една от най-изключителните спасителни операции, които светът познаваше. Щом бе усетил какво става, Хитлер моментално бе издал заповед за ново настъпление, но вече бе станало прекалено късно. Англичаните бяха измъкнали войските си изпод носа на германците и независимо от лютата битка, която се разигра по въздух, вода и суша, успяха да спасят над триста хиляди души, които сега бяха живи и здрави и готови за бъдещи битки. Тридневното задържане на германската армия щеше да стане пример за една от най-големите стратегически грешки във военната история на човечеството, а Хитлер бе убеден от щаба си да оправдае тази грешка с невярна информация, подадена му от Абвера. И Франсоа беше избран за изкупителна жертва. Не само защото лоялността му все още беше под въпрос, но и защото когато се намираха на френско-белгийската граница през май, фон Лайберман го беше представил на Фюрера. Сега Абверът се стремеше да докаже, че е успял по някакъв начин да предаде информацията на Хитлер по време на триминутната си среща с него, през която всеки от стоящите до тях генерали го беше чул какво казва дума по дума.

Беше пълна идиотщина — и все пак, въпреки нечовешките мъки, Франсоа изпитваше някакво задоволство, като знаеше, че вироглавият отказ на Хитлер да продължи настъплението бе оказал такова решаващо значение за хода на войната. Знаеше, че Франция е паднала, но знаеше също така, че операция „Морски лъв“ — планът за нахлуване в Англия — се бе провалила. Несъмнено една от причините беше тридневното забавяне на армията, но сигурно имаше и други.

За известно време съзнанието му се замъгли, след това той отново отвори очи и се опита да се настани малко по-удобно. Но от счупените ребра и безмилостно стегнатите въжета болката се усилваше при всяко помръдване. Белегът на лицето му отново се беше превърнал в прясна отворена рана и по бузата му се стичаше кръв. Мина му смътната мисъл дали възнамеряват да го държат тук, докато издъхне от раните, които му бяха причинили. Дори да оцелееше, едва ли вече щеше да им бъде от полза — но по-добре така, отколкото да стане предател.

Мисълта му — както винаги щом останеше сам — се насочи към Клодин. Как му се искаше да си бе позволил лукса да сподели любовта й по-рано. Може би тогава щеше да му е по-леко да умре. А сега му се искаше да живее повече от всякога, да прекара с нея до края на живота си, както бяха прекарали през последните няколко дни. Затвори очи. Липсата на храна и сън го бяха изтощили, но желанието да я види отново, да я притисне в прегръдките си, да вдъхне аромата на косата й, докато й повтаря колко много я обича, беше също толкова живо и безпощадно, колкото и болката.

Молеше бога зетят на Хелбер — Фриц Бломберг — да не изпълни заканите, с които бе заминал за Лорвоар. Колкото и да беше горда и непреклонна Клодин, Франсоа знаеше, че ако повярва, че от това зависи животът му, тя ще направи всичко, каквото я накара Бломберг, а нямаше как да й каже, че по-скоро би умрял, отколкото да се съгласи Клодин да се подчини на този човек. Всъщност дори бе започнал да замисля план за самоубийство, за да я спаси от заплахата на Халунке, но при тези условия нямаше никаква възможност да го реализира. А нямаше и представа къде може да е Халунке, нито с кого от близките му възнамерява да се заеме.

 

 

В коридора, далеч от стаята, в която беше затворен Франсоа, фон Лайберман разговаряше тихо с Брюнинг.

— Просто не е за вярване, че продължава да отрича — хриптеше генералът, все още задъхан от изкачването си по стълбите. — Никой на света не знае защо Фюрерът взе това решение, още по-малко пък дьо Лорвоар. Но трябваше да дадем представление. Как се справя?

— Всеки друг на негово място отдавна щеше да е мъртъв — отвърна Брюнинг. — Дьо Лорвоар само губи на няколко пъти съзнание.

Фон Лайберман почеса гънките на гушата си и каза:

— Ще говоря с хер Химлер и ще видя какво може да се направи. Колко време ще му е необходимо да заздравеят раните?

— Ако беше някой друг — усмихна се Брюнинг, — бих казал половин година, а може и повече. Но за дьо Лорвоар — три месеца.

Фон Лайберман кимна замислено.

— Това ще ни забави до Нова година. За какъв дявол го представих на Фюрера? Ако не бях, щяха да натопят някой друг и сега нямаше да си губим времето тук. И ако споменеш и една дума от този разговор, Брюнинг, ще ти отрежа езика, ясно ли е?

— Тъй вярно — козирува Брюнинг.

Фон Лайберман се подсмихна. Хората от Комитета бяха верни, но от време на време трябваше и да ги сплашва.

— Намерете лекар и ме дръжте в течение за състоянието му. Междувременно трябва да обсъдя с вас и нещо друго. Получих съобщение от Фриц Бломберг. Свързал се е с Халунке.

— О! И как е нашият приятел?

— Разтревожен. Смята, че куриерът на дьо Лорвоар се е добрал твърде близо до истината. Изглежда, фон Папен е питал когото трябва и е получил точни отговори. Аз естествено споделям тревогите на Халунке. Би било твърде неудобно, ако самоличността му бъде разкрита точно сега. За щастие той не е планирал Blitzkrieg за семейството на дьо Лорвоар, тъй като графа го няма, а Халунке би предпочел да е там. Така или иначе, подозирам, че следващата му жертва ще е лозарят.

И двамата се засмяха.

— Дьо Лорвоар ще е доста потресен, когато разбере, че защитникът на жена му е убит — продължи фон Лайберман. — И ще омекне. — Той потупа Брюнинг по рамото.

— Надявам се в най-скоро, време да получа заповед за освобождаването му. Очаквам с нетърпение деня, когато тези двама мъже ще бъдат принудени да си премерят силите. Ще бъде крайно интересен спектакъл, не мислиш ли?

— Възнамерявате да изпратите дьо Лоровар отново във Франция? — попита изненадан Брюнинг.

— Естествено.

— Но каква полза ще имаме от това?

— Всичко с времето си, Валтер. Всичко с времето си.

— А куриерът? Ще предприемаме ли нещо спрямо него?

— Трябва да помисля по въпроса — отвърна фон Лайберман.

— Между другото — каза Брюнинг, когато излязоха навън, — дали Бломберг вече е прелъстил жената на дьо Лорвоар?

— Нямам представа, Валтер. Намеренията на Бломберг относно честта на графинята не представляват интерес за мен. Обаче е имал твърде интересен разговор с Елиз Паскал в Париж.

— О?

— Макс ще ти разкаже. Той чака в колата. Много е забавно, приятелю, много забавно.

 

 

Беатрис Батист — „гледачката“ на Елиз — много добре знаеше какво става в гостната. Въпреки това хвърли бърз поглед през открехнатата врата. Всичко беше така, както предполагаше. Двамата офицери от Абвера — идваха за трети път тази седмица — седяха един до друг на дивана, а Елиз бе коленичила пред тях и ги стимулираше орално.

Беатрис затвори тихо вратата и седна на един стол. Днес Елиз беше в ролята на Агнес Сорел — фаворитката на Шарл VII. Последния път беше Диана дьо Поатие — метресата на Анри II, а по-предния се беше превъплътила в най-известната френска куртизанка — мадам дьо Помпадур. Беше си ушила специални дрехи за всяка от ролите. На единствения портрет, който бяха успели да открият, Агнес Сорел беше с разкопчан корсаж и лявата й гърда се беше подала навън. Елиз беше доволна, че е лявата, защото никога не би могла да покаже дясната: зърното беше отрязано от ножа на Халунке.

Преди известно време Беатрис и Ерих решиха, че е по-добре да позволят на Елиз да се забавлява с германските си посетители. Отначало Ерих беше против не само защото не знаеше как ще реагира Франсоа, но и защото нямаше представа защо Елиз иска да го прави. Но Беатрис бе разбрала. Елиз имаше нужда непрекъснато да се убеждава, че все още е способна не само да възбужда мъжете, но и да ги задоволява. Ако не можела да прави и това — обясняваше тя разплакана на Беатрис — по-добре било да умре. Беше разказала на Беатрис как още като дете превърнала куртизанките от френския двор в свой кумир. Беше живяла с това толкова дълго, че сега, по време на все по-дългите кризи на болното си съзнание, изцяло се идентифицираше с тях. Естествено монархът, пред чийто трон коленичеше, беше Франсоа и също като наложниците от миналото, тя продължаваше да крои планове как да постигне мечтата си. Която, разбира се, беше да стане кралица.

Madame la Comtesse нямаше големи основания да се страхува от нея, но въпреки това Беатрис никога не изпускаше Елиз от поглед. А колкото до германските офицери, които Елиз включваше в тайния си заговор по убийството на Клодин, очевидно беше, че те нито разбираха за какво им говори, нито ги интересуваше. Но Елиз — бедната, измъчената, самотната Елиз — най-после отново бе намерила смисъл в живота си и кошмарите и виденията бяха започнали да изчезват.

— Утре! — изсъска тя, когато след половин час Беатрис затвори вратата зад германците. — Ще я убием утре!

Беатрис се усмихна. Беше чувала тези думи стотици пъти. Прибра гърдата на Елиз в сутиена и я поведе към гостната.

Няколко минути Елиз й разказва в най-зловещи подробности какво са обсъждали с германците. Явно беше, че е забравила за какво точно говори. Накрая стъкленият поглед отново се върна, което беше сигнал, че е загубила връзка с действителността.

— Знам, че ми се присмиват, Беатрис — каза тя. — Но трябва да го направя. Ти ме разбираш, нали?

— Да, разбирам те, cherie.

— Но дали Франсоа ще ме разбере? Не се ли е обаждал?

Беатрис поклати отрицателно глава.

След малко Елиз се усмихна и каза:

— Ще се обади. Скоро. — После лицето й изведнъж помръкна. — Ерих не е ли открил още кой е Халунке? — И убедена, че Беатрис ще каже „не“, се обърна и се загледа през прозореца. Но когато мекият глас на Беатрис отговори утвърдително, очите й се разшириха и тя отново се обърна.

— Какво! Защо не ми каза? Кой е? Кой е той?

— Ерих няма да ми каже — отвърна Беатрис, сякаш й се извиняваше. — Казва, че…

— Не, не ти вярвам! Ако знаеше, щеше да ти каже. Знам, че щеше, а аз имам право да зная, Беатрис.

— Знам, Елиз. Но ти се заклевам, че това е истината. Не знам кой е Халунке. — Тя въздъхна. — И без това прекалих, като ти казах толкова много. Просто исках да знаеш, че скоро ще го хванат. Но докато Ерих не получи съвсем сигурни доказателства и докато не говори с Франсоа, няма да каже даже и на мен.

 

 

Ерих фон Папен седеше в бедно обзаведения си кабинет и се взираше във вестниците пред себе си. Очите му бяха зачервени от безсъние, а пръстите му бяха станали кафяви от цигарите. Беше прехвърлял всичко това стотици пъти, беше сравнявал списъци и дати, докато главата го заболи и всичко се замаже пред погледа му, но резултатът винаги беше един и същ. И вече знаеше, че най-после трябва да признае, че никога няма да успее да се добере до отговора.

Загледа се отчаян в самотното листче, което бе оставил най-отгоре на купчината. Вече нямаше никакво съмнение, че Халунке е единият от двамата, чиито имена бяха написани на това листче. Не изпитваше никакво задоволство, като си помислеше, че е бил прав в предположението си, че в основата стои убийството на Ортанс дьо Буршан, но дори да живееше сто години, никога нямаше да проумее защо някой от двамата би трябвало да таи такава жестока жажда за мъст. Франсоа също нямаше да може да разбере. Фон Цапен знаеше, че той и за миг не бе помислял, че Халунке може да е някой толкова близък.

Стисна главата си с ръце. Вече знаеше, че измъчват Франсоа. Знаеше също, че ще го върнат във Франция до един месец — агентът му в Абвера му беше предал информацията преди седмица. Въпросът беше как, по дяволите, щеше да каже на Франсоа за Халунке? И какво ли щеше да направи Франсоа, като разбере, че човекът, който бе накълцал Елиз, който бе убил баща му и който може би в момента заплашваше живота на жена му и сина му, беше или неговият брат Люсиен дьо Лорвоар, или лозарят му.

— Арман сен Жак?

Всичко си пасваше и за двамата — датите, времето, местата. Единственото, за което не беше сигурен, бяха мотивите. Люсиен е бил любовник на Ортанс, а Арман бе станал свидетел на убийството. Но защо, за бога, Люсиен ще убива баща си? И какво значение е имала смъртта на Ортанс за Арман? Но вече не можеше да има никакво съмнение. По времето, когато е била нападната Елиз, Люсиен е бил в Париж, а Арман също бе отсъствувал от Лорвоар. В деня на смъртта на Луи и двамата са били в Лорвоар. И всеки път, когато Клодин бе изпитвала неприятното чувство, че някой я следи, Люсиен бе отсъствувал от полка си, а Арман — Арман си е бил в селото.

Не чу стъпките по стълбището, нито лекото поскърцване на дървената площадка. Но и да ги беше чул, щеше да предположи, че е някой от съседите. Дръпна дълбоко от цигарата и се запита за хиляден път къде ли е в момента Люсиен дьо Лорвоар.

Ерих насочи мисълта си към Арман сен Жак — човека, на когото Франсоа бе позволил да спи с жена му, за да може да я пази. Кой от двамата мразеше Франсоа толкова, че да е способен да му причини всичко това? Кой от двамата беше Халунке?

В стаята нахлу студен въздух. Завесите се раздвижиха и той потрепери. В следващия момент осъзна, че не е сам. Обърна се. Лицето му се разтегна в тъжна изкривена усмивка. Вече знаеше кой е Халунке. Последната му мисъл преди куршумът да пробие черепа му, беше, че няма да може да каже на Франсоа.