Сюзън Луис
Тъмни страсти (14)

Тринадесета глава

Клодин вече беше в шестия месец и като цяло беше доста по-добре, отколкото в началото. Сега не си позволяваше да мисли за Франсоа и бе прогнила от ума си спомена за ужасния ден, в който му беше казала, че е бременна. Вместо това се съсредоточи върху Арман, като се опитваше да прави всичко възможно, за да запази приятелството, зародило се помежду им преди фестивала на виното. Сега, разбира се, нещата бяха различни — и двамата го знаеха. Имаше мигове, когато нуждата от неговата любов, от нежността му, от ръцете му бе толкова остра, че въпреки че помежду им имаше негласно споразумение да не остават насаме, тя не можеше да се сдържи да не го докосне.

Когато новината, че е бременна, се разчу, хората от съседните имения започнаха да идват да я видят, а някои дори пристигаха с коли от Париж. Клодин се чувствуваше щастлива сред тях, но знаеше, че присъствието им винаги напомня на Арман за голямата социална разлика помежду им, и затова изпитваше огромно облекчение след като ги изпратеше. Всъщност за нея нямаше по-щастливо време от тихите часове, прекарани в кухнята на Лилиан, когато се отпускаше в стола до огъня, а старата жена бъбреше непрестанно, докато през отворения прозорец влизаха лъчите на ранното пролетно слънце.

Малките Жанет и Робер Райнберг очакваха с нетърпение да зърнат колата й и когато я видеха зад къщата на Сен Жак, моментално притичваха през улицата. Майка им си изкарваше хляба с шиене и на Клодин й беше приятно да наблюдава как Арман прекарва всяка свободна минута с двете деца, опитвайки се по някакъв свой начин да компенсира загубата на баща им. Те го обожаваха и Жанет, която беше открила, че само един обиден поглед изпод дългите й мигли е в състояние да го накара да направи всичко, използуваше най-безсрамно чара си.

Клодин гледаше да е в селото около обяд, когато Арман се връщаше от лозята да хапне. Понякога, докато наблюдаваше как Арман се храни или вдига чашата с виното си, а златистите косъмчета по ръката му проблясват на слънцето, започваше да си представя какво ли щеше да е, ако бяха тук само двамата, сигурни и необезпокоявани в любовта си, а в утробата й да растеше неговото дете. Често задрямваше и когато се стреснеше, Арман, с грейнали от усмивка очи, нежно я подиграваше, че е похърквала.

Но имаше дни, когато той беше в лошо настроение и се сопваше на всички. В такива дни Жанет и Робер си отиваха, обядът преминаваше в тишина и Клодин го наблюдаваше с натежало сърце. Винаги беше такъв, когато Франсоа си беше вкъщи. Тогава тя идваше по-рядко, защото знаеше, че в такива дни присъствието й по-скоро го наранява, отколкото му създава удоволствие.

Вечерта срещу рождения й ден Франсоа си беше вкъщи. Подари й огърлица с рубини и диаманти — по-точно, остави я на масата в гостната, за да я намери сама.

Имаше намерение да му благодари по време на вечеря, но той бе увлечен в разговор с баща си. Франция се разкъсваше между левите и десните и Луи бе настроен критично към намерението на Леон Блум да формира ново правителство на Народния Фронт. Така че тя реши да отложи за сутринта. Но веднага след вечеря Франсоа ги уведоми, че се налага да се върне в Париж още тази нощ. Клодин успя да потисне всякаква външна проява на огорчението си от факта, че няма да остане за рождения й ден, макар че някъде дълбоко в подсъзнанието си усещаше, че е доволна.

Сутринта на рождения й ден беше сутринта, в която германците нахлуха в Австрия. Но никой в Лорвоар не научи новината този ден, защото тогава се случи инцидента с Клодин.

Докато слизаше по стълбите, за да отиде да провери подготовката за празника в кухнята, внезапно чу зад себе си шум и се обърна. След това всичко стана толкова бързо, че тя дори не можа да извика. И все пак, когато по-късно си го припомняше, всичко й се струваше като на забавена лента — трясъкът на сребърни съдове и порцелан, тялото на лакея, което летеше към нея. Нещо остро се заби в рамото й, после всичко започна да се върти. Последното, което си спомняше, беше тъпата болка, която я прониза, когато главата й се удари в най-долното стъпало.

Чули шума, всички изтичаха в коридора и настана паника. Моник и Магали хукнаха надолу по стълбите и в мига, в който Магали видя неподвижното тяло на господарката си, отпуснато до тялото на лакея, и парчетата от сервиза, разпилени около тях, започна да пищи.

Докато доктор Лебрюн пристигне, измина сякаш цяла вечност. Не успяха да свестят Клодин, но Соланж успя да установи, че Филип си е счупил крака.

Но щеше да оживее — както и Клодин, каза си твърдо Соланж. Ала лицето на снаха й беше съвсем бледо и тя не проявяваше никакви признаци на живот.

Моник, която бе сложила нежно ръце върху корема на Клодин, срещна погледа на майка си, поклати глава и прошепна:

— Не мърда.

 

 

Елиз се чувстваше много зле от отсъствието на Франсоа, още повече че той дори не й се беше обадил по телефона да й каже къде е. Знаеше, че е във връзка с куриера си Ерих фон Папен, но за пръв път фон Папен бе отказал да й съобщи за местонахождението му и всички нейни опити да го открие се проваляха.

За да се успокоява, тя си напомняше, че през последните месеци в Европа стават големи събития и че Франсоа е свързан с тях. Адолф Хитлер се беше обявил за Върховен главнокомандуващ на германската армия, а лорд Халифакс бе станал секретар на Външното министерство на Великобритания. Може би най-важното — поне доколкото бе свързано с Франсоа — беше публичното обявяване на анексирането на Австрия. Ерих фон Папен й беше казал още предния ден, че германците ще влязат в Австрия.

Чудеше се колко ли още хора знаят за това — и колко ли беше платил фон Шушниг, канцлерът на Австрия, за информацията на Франсоа. Но това бяха подробности, които Франсоа не би обсъдил с никого, а и Елиз не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Единственото, което имаше значение за нея, беше, че най-после й беше телефонирал да й каже, че идва.

Под розовия си копринен пеньоар нямаше нищо, освен ластичен колан и черни чорапи с жартиери. Прекрасната й руса коса беше пусната свободно и падаше на вълни по раменете. Бледата й нежна кожа блестеше, а сочните й устни имаха цвят на зряла праскова. Знаеше, че Франсоа иска да я завари точно по този начин, знаеше също, че тази вечер, след толкова дълго отсъствие, просто щеше да я грабне, без да се замисля за нейното удоволствие, нито за собствената си животинска страст. Но самият факт, че тялото му жадува за всичко това, бе достатъчен да събуди желанието й, макар че трябваше да чака до сутринта за пълно задоволяване.

Той пристигна точно след полунощ. Щом чу ключа му в ключалката, Елиз скочи, оправи се набързо пред огледалото и се обърна да го изчака да влезе. Копнееше да се втурне към него, но знаеше, че не бива да го прави, така че го посрещна спокойно, само ръката й потрепваше леко, докато му наливаше бренди.

— Радвам се да те видя.

Той кимна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади една кутийка и я сложи на масата. Елиз я погледна алчно — знаеше, че каквото й да има вътре, ще е изключително скъпо.

— Детето е мое — каза той.

Сепната, тя вдигна поглед — не беше очаквала да заговори толкова скоро след пристигането си за това.

Устните й бавно се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Тя ли ти го каза?

— Да.

— И ти й вярваш?

— Да.

Тя му подаде брендито, след това отиде до дивана, но не седна.

— Франсоа дьо Лорвоар — рогоносец — произнесе тя подигравателно с плътния си гърлен глас. Той я наблюдаваше с непроницаем, както винаги, поглед и с влажни от брендито устни. — Ето това си, разбираш ли?

Той наведе глава на една страна и остави чашата на масичката.

— И ще й позволиш да се измъкне безнаказано?

— След като бебето е мое — разбира се.

— Ако е твое. Ами Сен Жак?

— Какво Сен Жак?

За миг в погледа й просветна странен пламък.

— Той й е любовник.

— Така ли? И откъде си толкова сигурна, Елиз?

Изглеждаше спокоен, но заплашителните нотки в гласа му не й убягнаха. Тя обаче беше подготвена за този въпрос и се радваше, че не й го беше задал по-рано.

— Защото цялата провинция говори за това, а вече започват и в Париж. Селин посреща гости в Монвис и те не са слепи да не забележат какво става под носа им.

— Склонен съм да приема, че си се поддала на празни клюки, Елиз — продума спокойно той. — Но в тези слухове има много малко истина. Вярно, жена ми е влюбена в Сен Жак — или поне тя така ми каза.

— И след като го знаеш, си готов да приемеш, че детето не е негово? Ти си глупак, Франсоа.

— Така ли мислиш? — измърмори той и смъкна пеньоара й.

— Интересува ли те какво мисля?

— Единственото, което ме интересува, Елиз, е детето да е мое.

Ръцете, му се плъзнаха нежно по ластичния й колан, пръстите му загалиха лявата й гръд, докато зърното изскочи напред. За миг в съзнанието му се мярнаха устните на Клодин — червени, сочни и потрепващи, и когато устните му притиснаха сърдито устните на Елиз, той пусна гърдите й и започна да си разкопчава панталоните.

Облада я на дивана, толкова жадно и бързо, че дори не си направи труда да си свали сакото. Втория път я сложи върху масата и проникна в нея отзад. След това я заведе в спалнята, където най-после си съблече дрехите и легна.

Поговориха какво е правил, докато го е нямало, след това той отметна завивките и я настани отгоре си. Елиз започна да го язди бясно, докато той лежеше с две ръце под главата. Лицето му оставаше безизразно. Този път му трябваше повече време да свърши, но когато най-после мускулите по врата му започнаха да се изопват, тя се пресегна зад себе си и плъзна ръка между краката му. Бедрата му внезапно се надигнаха от леглото и когато спермата бликна от него, той я повдигна с две ръце и я наниза толкова жестоко на себе си, че тя започна да пищи за милост. Когато свърши, я пусна и само след минути вече беше заспал.

Когато на сутринта се събуди, Елиз се намираше в прегръдките му, гърбът й бе притиснат към гърдите му, задните й части — отпуснати на бедрата му. Полежа тихо известно време, вслушвайки се в равномерното му дишане. Знаеше, че ще излязат от стаята не по-рано от обяд, и да лежи така, за нея беше първата част от любовната игра, която щеше да ги задържи в леглото. Тази сутрин той щеше да се отдаде на нейното удоволствие, също както тя се бе отдала на неговото през нощта.

Мисълта, че вярва, че детето на Клодин е негово, все още я тормозеше, но беше достатъчно умна да не повдига отново този въпрос. По-късно щеше да решава как да се справи с бременността на Клодин — беше се въздържала досега само защото бе убедена, че Франсоа ще повярва, че бащата е Сен Жак. Ако повярваше в това, тя беше сигурна, че по един или друг начин ще сложи край на този брак.

Самата тя нямаше представа дали бащата е Сен Жак, или не. Единственото, което знаеше, бе, че Кучката грабва сърцето на всеки срещнат, и макар че на моменти се съмняваше дали Франсоа има сърце, за да бъде грабнато, начинът, по който я беше прегърнал в момента, й бе достатъчен да усеща, че би могъл да се влюби като всеки друг мъж. Знаеше също, че ако Кучката роди наследник, надеждите и мечтите й един ден да стане графиня дьо Раси дьо Лорвоар и майка на бъдещия граф ще рухнат безвъзвратно.

Реши, че е време да го събуди, притисна се нежно към него и отърка бедрата си в неговите. След малко го направи отново и този път бе сигурна, че го е събудила.

Обърна се с лице към него и като хвана долната му устна между своите, го целуна. Забеляза язвителната му усмивка, докато отмяташе одеялата, след това го обърна по гръб така, че да може да вижда как се увеличава ерекцията му. Пенисът му вече бе достатъчно твърд, но тя го изчака да се изопне към пъпа. Известно време двамата просто се гледаха, после той вдигна ръка и я притегли към себе си със страстна целувка. Толкова дълга и жадна, че сякаш щеше да продължи цяла вечност. Той притисна тялото си още по-близо до нея, за да може да усеща по-пълно възбудата и желанието му, след това я обърна по гръб, без да отделя устните си от нейните.

Точно в този момент телефонът започна да звъни. Елиз изпъшка и се опита да стане, но той я събори обратно на възглавниците. С прелъстителна усмивка тя се отпусна и разтвори крака. Оттук нататък щеше да има чувството, че се е отделила от тялото си, нямаше да има място за нищо друго, освен за него. Но тъкмо когато притваряше очи, на вратата се почука. Тя отново изпъшка, този път ядосана, защото се чу гласът на прислужницата:

— Мосю дьо Лорвоар! Вас търсят, monsiur. Баща ви.

Франсоа тъкмо бе отворил уста да й викне да се маха, но когато чу, че го търси баща му, скочи бързо от леглото и наметна един халат, закачен зад вратата.

Върна се след няколко минути. Елиз седеше в леглото, загърната до кръста с одеялото, а разкошната й руса коса бе разпиляна по гърдите. Усмихна му се, но щом видя буреносното му изражение, усмивката й замръзна.

— Какво има? — едва продума тя.

Без да й обръща внимание, той започна да си облича дрехите.

— Франсоа! Какво има? Какво се е случило?

Той не й отговори, докато не се облече напълно, след това се обърна към нея с такова зловещо изражение, че сърцето й се сви от ужас.

— Жена ми е паднала — изръмжа той. — Лакеят изтървал подноса със закуската, подхлъзнал се и я повлякъл надолу по стълбите.

— Какво? Но… Тя добре ли е?

— Не знам. В момента докторът е при нея. Но ти, Елиз, най-добре почни да се молиш още отсега да е добре.

— Франсоа! Какво искаш да кажеш?… Къде отиваш?

Той спря на прага и се обърна към нея.

— Не знам какво точно ти е известно по въпроса, Елиз, но те предупреждавам: ако този човек не е напуснал дома ми докато пристигна, ще ви убия и двамата.

Вратата се тръшна зад него и тя остана коленичила на леглото. Изящното й лице бе посивяло, а широките й зелени очи бяха помътнели от страх.

 

 

Бяха четирима: генерал Рудолф фон Лайберман, Макс Хелбер, Валтер Брюнинг и Ернст Грундхаузен. Намираха се в една тайна квартира в Берлин, в сенчестата, затрупана с боклуци задна уличка на квартала с червените фенери. Освен столовете, на които седяха, в стаята нямаше други мебели, а по двата прозореца с изглед към клубовете за стриптийз, мрачните барове и мръсния пазар под тях, беше наслоена неколкогодишна мръсотия.

Фон Лайберман — най-възрастният и едрият от тях, а също и най-старшият по чин — изчакваше останалите да разгледат документите, които им беше раздал. Стилът му беше да запознае „комитета“ с хрониката от последните сведения на разузнаването в началото на съвещанието, като от останалите се искаше да ги прочетат без коментар. Тази вечер обаче той бе получил информация, която надхвърляше написаното в документите, и докато седеше и чакаше хората си да свършат с четенето, на бледите му устни се появи лека усмивка. Какво удобство, че съвещанието бе насрочено точно за днес — това му спестяваше труда да се свързва поотделно с всеки един от хората си, за да предаде новините, които бе получил рано тази сутрин.

Най-после дойде време да заговори. Той вдигна ръка към устата си, изкашля се и без никаква връзка с това, което четяха, каза:

— Жената на Доставчика на вина е паднала.

Трите лица, които се вдигнаха да го погледнат, останаха непроменени и той изпита приятно задоволство при мисълта колко сполучливо е подбрал хората си. След това вдигна вежди — знак, че имат разрешението му да говорят.

— Детето загинало ли е? — осведоми се Грундхаузен.

— Възможно е — отвърна фон Лайберман.

— Възможно? — повтори Макс Хелбер — човекът, който седеше отдясно.

Лайберман спря поглед върху младежкото лице и сочните червени устни на Хелбер и усети леко раздвижване в слабините. Но без да му обръща внимание, отвърна:

— Единственото, което знам до момента, е, че съпругата му е паднала по стълбите вчера сутринта.

— Случайно ли е било? — попита Хелбер.

— Като се има предвид, че Филип Моклер е със счупен крак и изместено рамо — да, може да се приеме за случайно.

— Колко непохватно от негова страна — забеляза Хелбер. — Къде е в момента?

— Бил е откаран в една близка болница.

Хелбер понечи да каже още нещо, но бе прекъснат от Валтер Брюнинг:

— Моклер по инструкции на Паскал ли е действувал?

Фон Лайберман се почеса по бузата и отвърна с половин уста:

— Не.

— На Халунке? — подсмихна се Брюнинг.

Фон Лайберман кимна и надигна тежкото си туловище.

— Е — въздъхна Брюнинг, — независимо дали му е наредила тя, или не, Паскал без съмнение ще е доволна от инцидента.

— Няма съмнение — съгласи се генерал фон Лайберман. — И ми се струва, че е дошло време някой от нашите хора да й отиде на гости.

— Това няма да се хареса на Доставчика — обади се Хелбер.

— Той няма да знае. Изключително е ценен за нас, но е верен единствено на себе си. Отдавна имам намерение да променя това, да поставя нашия приятел в положение, в което да се убеди, че е най-разумно да постави нацистката кауза малко по-високо от личните си интереси. Най-успешно бихме могли да го постигнем чрез Паскал. Знаем много добре амбициите й по отношение на Доставчика. Бихме могли да й помогнем, ако и тя се съгласи да ни съдействува.

— Това означава ли, че Моклер вече не ни е необходим? — попита Грундхаузен.

— В това състояние — не, но след като се възстанови, смятам, че е най-подходящият да ни свърже с Паскал. Както знаем, тя е убедена, че работи единствено за нея. Ще бъде леко изненадана, когато разбере, че не е точно така. Халунке ме информира, че дьо Лорвоар е бил в апартамента й на улица „Фош“, когато е научил за инцидента с жена си. Преди да си тръгне, наредил на Паскал да махне Моклер от Лорвоар.

— Знаел е за връзката между Филип Моклер и любовницата си?

— Така се оказва, Макс. Нека това ни бъде още един урок никога да не подценяваме този човек. Мисля обаче, че можем да сме сигурни, че не знае нищо за нашата връзка с Моклер, което в момента е най-важното.

— За да си осигурим услугите на Паскал, може би ще се наложи да уредим смъртта на жената на Доставчика… и на детето — каза Грундхаузен.

— С детето вече може да е свършено — напомни му фон Лайберман. — Халунке не ме осведоми точно. Ще говоря с него допълнително. За мен е все едно дали жената на Доставчика е жива или мъртва, но що се отнася до Паскал, смятам, че съпругата все още не бива да се представя пред Всевишния. Или казано по друг начин — Елиз Паскал би работила за нас с много по-голям ентусиазъм, докато се стреми да спечели нещо.

— Но ако Доставчика смята, че зад инцидента стои Паскал, нещата няма ли да станат много сложни? — обади се Брюнинг. — Така или иначе Доставчика иска — или може би „искаше“ — това дете.

Фон Лайберман се усмихна.

— Вярвам, че Доставчика ще се убеди, че Паскал говори истината. Да се надяваме обаче, че детето е оживяло, защото тогава би бил много по-благоразположен към обясненията на любовницата си.

Хелбер само вдигна рамене. Откакто бе влязъл в „Комитета“, се беше срещал с изключително много безскрупулни хора, но никой от тях не го бе притеснявал и наполовина така, както френският доставчик на вино. Ако това дете умреше, определено не би искал да бъде на мястото на Елиз Паскал.

— Имаме ли някакъв екстрен план за Моклер? — попита той.

— Халунке препоръчва да го оставим за известно време на Паскал и аз съм съгласен с предложението му.

— Налага ли се да го връщаме обратно в замъка?

Фон Лайберман поклати отрицателно глава.

— Халунке ме уведоми, че положението там се променило толкова много през последните няколко месеца, че вече нямаме нужда от агент. Разбира се, ситуацията отново би могла да се промени — но Халунке ще ни държи в течение. Междувременно, той е намерил начин да наблюдава Доставчика лично, а след като Елиз Паскал започне да работи за нас, ще можем да знаем всяка негова стъпка.

— Имате ли планирана среща с дьо Лорвоар?

— Да.

Хелбер знаеше точната дата и затова Грундхаузен отново се върна на въпроса с детето.

— В последния рапорт на Моклер се споменава, че не е сигурно кой е бащата — каза той.

— Халунке е доволен, че това е Доставчика — подсмихна се фон Лайберман.

— Кога очаквате Паскал да е на наше разположение? — попита Брюнинг.

— Веднага след като Моклер се възстанови и Халунке го уведоми за нашите намерения. А сега, господа — каза фон Лайберман, като извади от папката си собствения си екземпляр от документите, които им беше предоставил в началото, — предлагам да се върнем към текущите проблеми.

Един час по-късно и четиримата представители на Абвера станаха от столовете си и пуснаха документите в камината. Грундхаузен драсна клечката, изчакаха, докато всеки квадратен сантиметър от хартията се превърна на пепел, и едва тогава се приготвиха да си тръгват. Пръв тръгна фон Лайберман, останалите го последваха на интервали от по един час и повече, което даде на двама от тях възможност да се възползуват от услугите на проститутките от долните етажи. Хелбер и Лайберман щяха да се срещнат по-късно в друга тайна квартира.

 

 

Цяло денонощие Клодин ту изплуваше, ту отново губеше съзнание, почти без да си дава сметка за загрижените лица, надвесени над нея, и за приглушените гласове, които дочуваше, без обаче думите да достигат до съзнанието й. Знаеше, че животът на бебето е в опасност, но имаше усещането, че всичко това се случва на някой друг — не можеше да се съсредоточи за повече от няколко секунди. На един-два пъти й се стори, че чува гласа на Франсоа, и беше сигурна, че усеща как държи ръката й и й шепне, че всичко ще се оправи. Но когато успееше да отвори очи, стаята беше празна.

Минаха още три дни, преди да започне да сяда, без да й се завива свят, и още два, преди доктор Лебрюн да се осмели да предположи, че бебето ще оцелее. Лебрюн обаче упорито отказваше да й позволи да става от леглото; уверяваше я, че трябва да лежи още най-малко една седмица. Силите й вече се бяха възвърнали достатъчно, за да може да протестира остро срещу това предписание, но когато на вратата се появи Франсоа и съобщи на доктора, че жена му, разбира се, ще следва съветите му, тя реши да не възразява. Да спори с Франсоа, когато състоянието й беше все още толкова лабилно, би било най-глупавото нещо. Просто щеше да го изчака да замине — което несъмнено щеше да стане, след като опасността за живота й вече бе преминала — и тогава щеше да става от леглото, когато си поиска.

Скоро обаче започна да осъзнава, че Франсоа няма никакво намерение да заминава точно сега и въпреки че много рядко влизаше в стаята й, тя чувствуваше присъствието му толкова потискащо, сякаш се намираше в най-строг затвор.

— Тъй като носиш моето дете — каза й той през едно от редките си посещения, — ще правиш каквото аз ти кажа. Ако искаш да се раздвижиш, можеш да се разхождаш из апартамента, а ако имаш нужда от чист въздух, ще отворят прозорците. Но докато доктор Лебрюн не прецени, че си достатъчна силна, за да излизаш навън, ще седиш вътре.

След това го чу да казва отвън на Магали, че ако разбере, че жена му не се е подчинила на желанието му, ще държи отговорна нея.

След няколко минути Магали влезе в стаята да я уведоми, че Франсоа е излязъл. Когато прислужницата извади плика от джоба на престилката си, Клодин направо го грабна от ръката й.

Не изчака дори Магали да излезе, за да отвори писмото, и когато прочете трите думи, които съдържаше, отново се отпусна на възглавниците и сълзите бликнаха от очите й. „Мисля за теб.“ Прошепна думите на глас.

— О, Магали, колко ли ужасно се чувствува!

Магали хвана ръката й. Никога не бяха говорили за Арман, но Магали я познаваше от шестгодишна и нямаше нужда да й се казва какво става в главата на господарката й.

— Искаш ли да му напишеш нещо, cherie? — попита тя. — Ще му занеса писмото.

Клодин отвори очи, усмихна се през сълзи и каза:

— Мислиш ли, че знае, че го обичам, Магали?

— Че как иначе — засмя се Магали.

Но лицето на Клодин отново посърна.

— Какво ще правим, Магали?

Магали стисна успокоително ръката й:

— Сега ти е много трудно, ma petite, но един ден ще намериш верния път. — Тя се засмя отново. — Кога не си го намирала? — И като извади кърпичка от джоба на престилката си, започна да изтрива сълзите на господарката си.

— Остани да си поговорим, Магали — прошепна Клодин. — Говори ми за него.

Когато Магали си тръгна, навън вече беше притъмняло. Клодин най-после заспа спокойно, мушнала писмото на Арман под възглавницата си. Магали щеше да предаде отговора й на заранта — беше му написала същото: „Je pense a toi“.

Все още спеше дълбоко, когато малко след полунощ Франсоа влезе в стаята и застана до таблата на леглото. Стоеше така до нея всяка нощ, откакто бе паднала, и щеше да стои, докато лекарят не заявеше със сигурност, че детето е извън опасност и че Клодин може да става.

След десет дни Ерих фон Папен му съобщи, че присъствието му в Берлин се налага спешно. Той изчака още два дни, през които раздразни любопитството на много хора, прекарвайки по-голяма част от времето си с Лилиан. След това, на първата сутрин, когато на Клодин й бе разрешено да слиза на долния етаж, се приготви да замине.

Соланж го изпрати до колата. По време на кризата тя се бе държала безупречно трезво и разумно, но сега, когато опасността вече бе отминала, ексцентричността й отново се беше върнала. Каза му, че сега вече всички можели да забравят за случилото се.

Думите й се въртяха в съзнанието му през целия път до Париж. Права беше — трябваше да забравят. Но само той знаеше, че това, от което най-много се ужасяваше, откак Клодин за пръв път се бе появила в живота му, започваше да става. Ето защо сега искаше да се махне от нея колкото е възможно по-бързо. И ето защо щеше да благодари всеки ден на Дева Мария, задето го бе насочила да говори с Лилиан.

 

 

Елиз нямаше нужда да урежда преместването на Филип Моклер от замъка — доктор Лебрюн й го беше спестил. Беше уредил преместването му в една парижка болница, а оттам — в някаква частна клиника, където в момента му бе дошла на посещение — близо две седмици след падането на Клодин.

— Защо? — изсъска тя в мига, в който докторът се отдалечи. — Защо го направи без инструкции от мен?

Филип я гледаше, без да мигне, и на лицето му се бе изписало раздразнение. Все още достатъчно го болеше и можеше да мине и без изблиците на Елиз Паскал.

— Сега се чувствувам много по-добре, благодаря за съчувствието, Елиз — отвърна злъчно той.

— Не се подигравай с мен! — сряза го тя.

— Мислех, че ще си доволна. Не искаше ли…

— Доволна! Как може да съм доволна, след като бебето е живо, а ти лежиш тук като рязан турчин!

— Е, да, не очаквах, че ще се получи така — призна си той.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Как можеш да се търкаляш по стълбите като чувал с картофи! И защо, по дяволите, не ме уведоми предварително?

— Изведнъж ми се удаде възможност и…

— И след като я бутна, я остави да падне отгоре ти?

Той я погледна с нескрита изненада.

— Откъде знаеш?

— Аз задавам въпросите!

— Франсоа ти е казал.

— Не съм говорила с него от деня, в който се случи. Няма да ти повтарям какво ми каза преди да си тръгне, достатъчно е да ти спомена, че знае за теб.

— Какво знае за мен? — попита неспокойно той.

— Че си бил изпратен в Лорвоар от мен, глупако.

— Как е разбрал?

— Откъде да знам, по дяволите? Може да си се издал с нещо. — Тя махна с ръка, когато Филип се опита да се защити. — Това не ме интересува. Единственото, което знам, е, че вече нямам полза от теб. Просто благодари на бога, че детето не е умряло, иначе щях да загубя Франсоа. И теб, Филип…

— Но нали точно затова ме изпрати там — да се отървем от детето — изсумтя той.

— Но след като си дал на Франсоа да разбере за кого работиш — отвърна злобно тя, — е много по-добре, че не си успял, нали? Сега можеш да започнеш да се молиш да ми повярва, че не знам нищо — защото ако не повярва, мога да се закълна, че ще излезеш от тази клиника в ковчег.

— Няма да ме стреснеш със заплахите си…

Болезненият му писък отекна по коридорите — Елиз бе извила с всичка сила пръстите на счупения му крак.

— Свършено е с теб — просъска тя. — Вече никога няма да работиш, Филип Моклер, чуваш ли ме? И ако Франсоа пожелае да разбере къде се намираш, не се съмнявай, че с удоволствие ще му кажа.

Все още разтреперан от болка, Филип я наблюдаваше как излиза и за миг си спомни как това наперено малко дупе бе предоставено за негово удоволствие — просто защото си беше платил. Но в следващия миг заплашителните й думи отекнаха отново в съзнанието му. Знаеше, че единствената му защита срещу Франсоа дьо Лорвоар е Рудолф фон Лайберман, и се надяваше, че генералът скоро ще му изпрати човек. С не по-малка жар се молеше човекът да не е онова копеле Халунке.

 

 

Когато Елиз се прибра в апартамента си, Франсоа я чакаше. Стоеше до прозореца с ръце в джобовете, а лицето му приличаше на лице на закоравял убиец. Изчака, докато тя затвори вратата, после каза:

— Бих те убил, Елиз, сериозно. Ако детето ми беше умряло, нямаше да се поколебая. Много добре разбирам защо си искала да го убиеш. Разбирам също, че си се надявала по този начин да се отървеш едновременно и от жена ми. Няма да те заплашвам — достатъчно добре ме познаваш, за да прецениш каква заплаха е надвиснала над главата ти. Но те съветвам най-искрено никога вече да не се опитваш да го правиш. И най-тържествено ти се заклевам, Елиз, че каквото и да се случи с Клодин, ти никога няма да станеш графиня дьо Лорвоар. — Той замахна и я удари с всичка сила през лицето. — Никога! — И излезе.

С изненадващо спокойствие Елиз прекоси стаята и отиде до прозореца. На устните й играеше лукава усмивка.

Той щеше да се върне — ако не за друго, то поне защото тя знаеше прекалено много за него. А колкото до клетвата му, че никога няма да стане графиня дьо Лорвоар… Устните й потрепнаха и по лицето й премина болезнена сянка. Но след като не можеше да се отърве директно от Кучката, щеше да използува това, което знаеше за него, за да го изнудва в брака му. Франсоа дьо Лорвоар беше предател на страната си и тя го знаеше. И щеше да се възползува максимално от властта, която й даваше това знание.

 

 

Следващата седмица Франсоа се срещна с Рудолф фон Лайберман в градината на дома на генерал Мюнхберг. Макс Хелбер също беше там и след като размениха обичайните любезности, Франсоа премина към темата.

— Знам — каза той, — че ако Фюрерът завземе Судан, ще срещне известна съпротива от страна на Съюзниците.

— Знаете? — повтори Хелбер с подчертан цинизъм.

Фон Лайберман сложи ръка на рамото му. Доставчика никога не разкриваше източниците си на информация и Хелбер би трябвало да е научил досега, че дьо Лорвоар винаги предоставя сведенията си по този начин.

— Какво означава „известна“? — попита той.

— Ще има проява на протест естествено — отвърна Франсоа, — но нищо повече. Никоя държава не иска война — особено Франция.

— И все пак Франция е преустроила много от заводите си към оръжейната промишленост — заяви фон Лайберман.

— Освен това се готви да обяви мобилизация — каза небрежно Франсоа.

Фон Лайберман кимна. Вече го знаеше.

— Разполагаш ли с подробности за тези заводи?

— Да.

Фон Лайберман си погледна часовника.

— Имам среща в четири и половина. След това ще се срещна с външния министър. Ще предадеш информацията на Макс, а той ще я предаде на мен преди да се видя с Рибентроп.

Франсоа кимна и се отдалечи, а фон Лайберман попита Хелбер:

— Имаш ли информацията, която иска в замяна? Добре. Ще видим какво ще направи с нея. Мисля, че нищо.

Хелбер се усмихна и фон Лайберман го потупа по рамото. Преди да тръгне си спомни, че има да му казва още нещо, свързано с Доставчика.

— Имам една молба от Халунке. Иска да се срещне с Паскал лично. Според мен може. Ти какво мислиш?

— Дали няма опасност да го разпознае?

— Увери ме, че нямало.

— В такъв случай нямам никакви възражения.

— Добре. Дай му потвърждение.

Хелбер изчака докато шофьорът на фон Лайберман затвори вратата на колата, отиде при Франсоа и каза любезно:

— Да влезем?

Франсоа го изгледа с неприязън; предпочиташе да останат навън, но знаеше, че Хелбер няма да се съгласи, така че кимна рязко и го последва в мрачната библиотека.

Хелбер му подаде документите, които двамата с фон Лайберман бяха подготвили като замяна за информацията, която щеше да им даде Франсоа. Ангелското му лице бе усмихнато. Той се страхуваше от Доставчика, но никога не би го показал, а и страхът добавяше допълнително удоволствие от това, което вършеше.

Той остана прав, докато Франсоа се настани в креслото и започна да чете. Хелбер го наблюдаваше и тялото му започна да потреперва от страст. Никога не се бе доближавал до мъж, който излъчваше такава силна мъжественост като Франсоа дьо Лорвоар, и си беше обещал един ден да го има. Но засега трябваше да се задоволи само да онанира под погледа на тези мрачни очи.

Съзнавайки много добре какво прави Хелбер, Франсоа дочете спокойно документите, после го помоли да изясни някои пунктове. Знаеше, че трябва да остане, докато Хелбер стигне до еякулация, защото неговият стил пък беше да пази най-съществената част от информацията, докато стигне до края. Така че го изчака, наблюдавайки все по-припрените движения в джоба му със студена безпристрастност — ако се извърнеше, това само би удължило процеса. Понякога, мислеше си той, докато очите на Хелбер започнаха да се въртят така, сякаш щяха да излязат от орбитите, цената на получаваната информация е прекалено висока. Но когато най-сетне Хелбер му подаде и последния лист, Франсоа се убеди, че поне в този случай чакането си бе струвало.