Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darkest Longings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Луис. Тъмни страсти

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

Франсоа живееше в провинциалната резиденция на фон Лайберман, откакто Франция бе обявила война на Германия — вече близо четири месеца. През това време гневът му по повод случилото се с Елиз бе отстъпил място отначало на безсилие поради принудителното му бездействие, след това на ужасна скука. Не можеше да се отрече, че фон Лайберман бе щедър враг: за Франсоа се организираха интелектуални соарета, осигуряваха му посещения на театри и опери, а за забавлението му бяха ангажирани доста голям брой жени; редовно му се предоставяха всички френски и английски вестници наред с германските и имаше пълен достъп до всички радиостанции. Имаше дори шофьор на разположение през цялото денонощие. Но независимо от всичко това, не можеше да избяга от факта, че е затворник.

След поражението на Полша беше закаран във Варшава, където лично се бе убедил в ефективността на блицкрига. Градът беше в развалини и един Бог знаеше колко души бяха загинали. Но те бяха имали късмет, защото над един милион поляци — жени и деца — бяха откарани като военнопленници в концентрационните лагери. Франсоа предположи, че след това фон Лайберман ще го изпрати във Франция, за да разкаже на французите какво е видял и да се опита да ги убеди да капитулират. Но наближиха Коледните празници, а той продължаваше да седи затворен в своята златна клетка. И двамата с фон Лайберман знаеха, че да избяга е най-лесното нещо, но че никога няма да го направи, докато Абверът контролира Халунке.

Той подпря крака на решетката на камината и се замисли върху положението. Дори сега фон Лайберман продължаваше да му няма доверие. Писмото до баща му положително беше минало през Абвера и това бе целта. Но може би германците се чудеха защо граф дьо Лорвоар все още не отнема наследството от първородния си син. Нещо, за което се чудеше и самият той: защо, по дяволите, Луи не постъпваше както трябва и не се беше отказал от него, както сам той му беше внушил? Лишаването му от наследство беше критичният момент, който щеше да убеди Абвера, че може да му се има доверие, но в същото време щеше да го направи безполезен като шпионин за френските и британските тайни служби, които щяха да го обявят за предател. Това беше сложна и опасна игра и имаше голяма вероятност да изгуби живота си в нея.

Той се размърда неспокойно. Защо баща му се бавеше толкова? Ако германците не се убедяха, че им е изцяло предан, на Клодин можеше да се случи същото, каквото и на Елиз. Тя беше живо напомняне какво би могло да сполети семейството му, ако не работи единствено и само за тях. И най-ужасното беше, че сега капитан Палол и хората му не можеха да припарят до Лорвоар — нито да вземат предпазни мерки за семейството му, нито да видят защо се бави Луи — защото присъствието им там моментално щеше да събуди подозренията на германците.

Вратата се отвори и на прага застана фон Лайберман.

— Здравейте, приятелю — каза германецът и тесните му очи светнаха от удоволствие. Тежкото му туловище се насочи към гарафите върху голямата махагонова маса. — Какво ще кажете за един аперитив преди вечеря?

Франсоа отказа с поклащане на главата.

— Я да видим какво четем? — попита фон Лайберман, като надникна през рамото му.

Франсоа се намръщи, когато осъзна пълния смисъл на заглавието, което беше избрал и което не би могло да убегне на генерала.

— „Римски елегии“ — отвърна той, като отмести книгата настрани.

Тлъстите рамене на фон Лайберман се заклатиха, когато се обърна и вдигна чашата си към Франсоа.

— Поеми, посветени на една метреса, която накрая става съпруга — подсмихна се той. — Колко подходящо.

Франсоа не отговори. Веднага след пристигането си беше показал съвсем недвусмислено чувствата си по повод случилото се с Елиз. В резултат оттогава Хелбер не се беше мяркал пред него, защото той съвсем точно бе обяснил на фон Лайберман какво възнамерява да направи с мъжествеността на неговия блюдолизец.

Фон Лайберман просто се беше усмихнал.

— Мога само да ви кажа да не бързате с отмъщението, приятелю. Ще се отрази зле на останалите.

— Да разбирам ли, че ме заплашвате с Халунке? — Това беше блъф, но тънките вежди на фон Лайберман се бяха вдигнали рязко.

— Значи сте разкрили кодовото му име — беше отвърнал той. — Моите поздравления.

Франсоа бе сменил темата и оттогава никой от двамата не бе споменавал за Халунке или за Елиз.

— Трябва да си призная, че ме изненадва фактът, че не проявихте никакъв интерес към състоянието на мадмоазел Паскал от пристигането си — каза фон Лайберман, отпускайки месищата си във фотьойла срещу Франсоа.

— Тъй като вече ви е безполезна, предполагам, че е в безопасност — отвърна Франсоа.

Фон Лайберман кимна.

— Прав сте. Защо тогава сте се погрижили да е под наблюдение?

— За нейно собствено успокоение.

— Много похвално. Особено като се знае, че след инцидента ще е непотребна и за вас.

Франсоа не издаде с нищо гнева си — съзнаваше, че е напълно безполезно да го отприщи сега.

— Но връзката и без това беше приключила, нали? — усмихна се фон Лайберман. — Така че сега ни остава само да открием коя щастлива дама е успяла да спечели чувствата ви.

— Може да опитате, но тъй като такава дама няма, просто ще си изгубите времето.

Фон Лайберман се засмя.

— Много мъдро, приятелю. Човек във вашето положение не може да си позволи лукса да обича, както сам се убедихте. Днес обаче имам добри новини за вас. Ще се върнете във Франция догодина. Или по-точно — през пролетта. Знаете за Weser — плана за Норвегия — макар че, предполагам, бихте искали повече подробности. За съжаление не мога да ви ги осигуря, но с вашия безпогрешен ум сигурно вече сте разбрали, че шведската стомана пристига в Германия през Норвегия. Следователно за нас е необходимо да насочим вниманието си първо натам, преди да преминем към изпълнението на Fall Gelb.

Франсоа знаеше, че Fall Gelb е план, свързан с окупирането на развиващите се страни. Доколкото му беше известно, трябваше да започне през януари, но ако на първо място минеше Норвежката операция, Жълтият план очевидно щеше да се отложи за по-късно. Тази информация обаче щеше да е безполезна, когато пристигнеше във Франция. Ако нацистите действуваха разумно, планът Weser вече трябваше да е влязъл в действие.

— Боя се, че възможностите ви да сключвате сделки във Франция ще бъдат ограничени — продължи фон Лайберман. — Обаче желанието на хер Химлер не е да получавате информация от французите. Той просто разчита, че ще използувате забележителния си талант да убеждавате, за да накарате французите да разберат, че е невъзможно да спечелят тази война.

— Едва ли е убягнало от вниманието ви, че преди време се провалих в този си опит. Кое ви кара да мислите, че сега ще успея?

— Тогава Франция и Германия не бяха във война. Вие видяхте какво стана в Полша — съдбата на поляците не е за завиждане. Но ако те не се бяха опълчвали срещу неизбежното, сега нямаше да са в такова положение. Сигурен съм, че мосю Даладие и мосю Лебрюн не биха желали подобна съдба да сполети страната им. Задавали ли сте си въпроса защо Франция и Англия не нападнаха от запад в най-изгодния за тях момент, след като обявиха война на Германия?

Франсоа си го беше задавал, и то много пъти, но сега не каза нищо.

— Единственото заключение, което можем да си извадим от това почти безразлично отношение към съдбата на Полша — продължи фон Лайберман — е, че Франция, а може би и Англия — не желаят да се бият, въпреки че те обявиха войната.

— За Англия не сте толкова сигурен.

— Коварна нация. Държат свои експедиционни сили в някои бази в Северна Франция, които смятат за стратегически. Ще видим дали ще се бият. Естествено, ще се опитаме да ги убедим да не го правят, нямаме никакво желание за излишни кръвопролития. Но и двамата с вас познаваме англичаните — не са толкова прагматични, колкото французите. Така че може би първата ви задача като офицер от Абвера няма да е чак толкова трудна.

— Офицер? — повтори Франсоа.

— Това е другата добра новина, която имам за вас. Хер Химлер счете за уместно да ви произведе в чин майор.

— Поласкан съм — измърмори Франсоа. — Моля да благодарите на хер Химлер от мое име.

— Можете да го направите лично — ухили се фон Лайберман. — Ще прекараме Коледните празници в Карихол като гости на хер Гьоринг и неговата съпруга. Хер Химнер също е поканен. Както и Фюрерът.

— Наистина ще бъде чест за мен да бъда гост сред такава отбрана компания — забеляза Франсоа и се изправи.

Фон Лайберман го наблюдаваше. И той като Хелбер не беше безучастен към шокиращата потентност на дьо Лорвоар, но за разлика от него, съумяваше владее плътските си желания — просто защото дьо Лорвоар го ужасяваше. Е, сега и той щеше да го постресне.

— Имам и новини от семейството ви — каза фон Лайберман и се засмя, когато Франсоа трепна. — Не, не са от Халунке. Но може би ще ви е интересно да знаете, че жена ви е приела новината за вашето отстъпничество доста добре. Дори вече се приготвя за сватбата си с лозаря…

Значи Абверът беше прочел писмото и след това го бяха предали на баща му — имаше моменти, когато той се чудеше дали изобщо е стигнало до Луи. Но след като го бе получил, защо не го лишаваше от наследство?

— Доста странен избор за една жена с положението на съпругата ви, не мислите ли?

Франсоа трудно можеше да бъде хванат по такъв елементарен начин. Фон Лайберман се опитваше да разбере дали не храни някакви скрити чувства към съпругата си.

— Ако познавахте Сен Жак — каза той, като се усмихваше право в очите на германеца, — нямаше да мислите така. Той умее да привлича жените. Пък и кой знае — може във втория си брак жена ми да успее да намери щастието, което не успя в първия.

— Но не и положението.

Франсоа се усмихна.

— Ако има нещо, в което жена ми не може да бъде обвинена, това е снобизмът.

— Печално е, когато жените ни не живеят според нашите очаквания, нали? — въздъхна фон Лайберман.

— Но моята живее — отвърна Франсоа. — Роди наследник, а това беше всичко, което се искаше от нея.

 

 

— Обичам те — каза Арман, — но ако поне малко те е грижа за мен, ще разбереш, че вече е време — не, отдавна е време — да се разделим.

— Не! — извика тя. — Не, не мога!

— Тогава се запитай защо не можеш. И моля те, не казвай, че е защото ме обичаш.

— Точно затова е.

— Не, Клодин! Ти никога не си ме обичала, поне не така, както можеш да обичаш… — Той вдигна ръка, за да предотврати протестите й. — През цялото време, откакто започнахме да идваме в тази колиба, играехме игра. Игра, която означава много за теб, знам… но никога не би я играла, ако не беше самотна, ако Франсоа не ти беше обърнал гръб по този начин. — Той въздъхна и се извърна, за да не вижда болката в очите й. — Трябва да спрем връзката си. Иначе ще полудея. Трябва да ме оставиш, Клодин. Трябва.

— Не, Арман! Престани да говориш такива неща.

— Клодин, моля те, помисли какво ми причиняваш. Не мога да продължавам да те любя, като знам, че през цялото време мислиш за него, че го обичаш и че…

— Не е вярно — прекъсна го разгневена тя. — Казвала съм ти как стоят нещата между нас. Той дори не си правеше труда да прикрие отвращението си към мен.

— Но докосването му наистина ли ти беше противно?

Тя отвори уста да отговори, след това наведе поглед и едва-едва измърмори:

— Да. Противно ми беше.

— Погледни ме в очите и ми го кажи. Кажи ми, че ти си причината, та бракът ви да стигне дотук.

— Има ли значение кой е причината? — извика тя. — Истината е, че Франсоа обича друга жена. Той е спял с Елиз Паскал още преди да се оженим! Толкова много я обича, че сега е зарязал собствения си син и е заминал с нея за Германия. Как можеш да си помислиш, че мога да искам или обичам човек, който се отнася с мен по такъв начин?

— Може би сега е моментът да ти кажа, че не е взел Елиз Паскал в Германия. Всъщност връзката му с нея е приключила.

— Откъде знаеш?

— Луи ми каза.

— Защо не е казал на мен?

— Защото след като Франсоа е в Германия е решил, че това само ще ти причини допълнителни страдания.

Значи не беше взел Елиз Паскал в Германия. Беше заминал сам. Но дали така не беше още по-зле? Защото въпреки че беше зарязал любовницата си, все пак оставяше нея — собствената си жена — на друг мъж. Така че прекъсването на връзката му с Елиз изобщо не променяше нещата. Той все още не я искаше. А тя по-скоро би умряла, отколкото да признае, че го иска, дори всяка фибра от тялото й да крещеше за него.

Без да осъзнава какво точно прави, тя сложи ръка върху рамото на Арман и прошепна:

— Съжалявам. Наистина съжалявам — за всичко.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна той и я притисна в прегръдките си. — Радвам се, че успях да облекча донякъде самотата ти.

— А аз твоята?

— О, да. Разбира се. Но сега се чувствувам по-самотен с теб, отколкото ако сме разделени. — Той я погледна в очите. — Сега готова ли си да признаеш, че го обичаш?

— Не — каза тя и се дръпна.

— Защо?

— Защото не мога. Защото не мога дори да си помисля за него, без да ми се прииска да закрещя, или да заплача, или… Не знам. Не разбирам какво чувствувам. Между нас никога не е имало дори моментно чувство и все пак… — Тя отмести поглед. — Не мога, Арман. Сякаш някъде в мен има нещо, толкова дълбоко и толкова мощно, че… Не знам… Знам само, че то ме плаши и че трябва да го държа затворено там. — Тя отиде до прозореца. — Разбрах го още в деня, когато се оженихме, но си мислех, че след като постъпи с мен по този начин в онзи хотел… Беше толкова жесток, толкова безчувствен и все пак… прав си — желанието в мен не изчезна. Но се опитах да го погреба, заедно с болката. Знаех, че само така мога да спася брака си. Той никога не бе искал съпруга, показа го много ясно още от началото, и искаше да го презирам, както той ме презираше. И аз го презирах. След това, когато те срещнах и ти беше толкова мил, толкова нежен и загрижен… Наистина повярвах, че искам теб, че обичам теб. Но сега разбирам, че единственото, което съм искала, дори тогава, е било Франсоа да… Че ако ме види с друг мъж, може да…

В очите й имаше сълзи.

— Въпреки това той остана безразличен. Единственото, което го интересуваше, беше детето да е негово. И като виждах нежността в очите му всеки път, когато погледнеше към сина си… О, Арман, нямаш представа как съм копняла да погледне и мен поне веднъж по този начин. Да ревнуваш собствения си син, понеже баща му го обича, представяш ли си? Но аз все още го мразя, Арман. И точно тази омраза ми помага да оцелея, тя ме спира да не се хвърля в краката му и да го моля за любов. Защото точно това ми се иска да направя. Не успях по никакъв друг начин и сега искам да го моля… Но никога няма да го направя, защото ако го направя, ще започна да презирам себе си много повече от него.

Тя захлупи лицето си с ръце.

— Той е предател и убиец, знам го, но защо не мога да го повярвам? Защо не мога просто да приема факта, че не ме обича, и да си живея живота? Сякаш упражнява някаква невидима власт над мен, сякаш никога няма да ме освободи. Но това не е вярно! Аз съм тази, която няма да се махне. И въпреки че говоря всички тези неща, все още не знам какво да правя. Сякаш се давя. Сякаш някой ме е взел от брега и ме е пуснал сред вълните и нищо не зависи от мен. Но аз ще се справя, Арман. Ще видиш! И единственият начин за това е да отричам всичко, което става в мен, да не му обръщам внимание. Така че, моля те, Арман, не ме принуждавай да казвам нещо, което дори не мога да си позволя да изпитвам.

Настъпи дълга, дълга тишина. Дъждът беше спрял и се чуваше само пращенето в камината. Беше казала много неща — много повече, отколкото имаше намерение, но не можеше да си позволи да продължава. Толкова пъти бе протягала ръка за любовта му: в деня на сватбата, в деня, когато се роди Луи, през нощта на Юлския бал — и всеки път, както и в десетките случаи, за които не искаше да си спомня — той я беше отблъсквал. Не можеше да позволи това да се повтори.

Гласът на Арман сякаш дойде от много далеч.

— Ако продължаваш да се криеш от истината, ще става само по-лошо.

— Може би си прав — въздъхна тя. — Но засега не знам друг начин.

— Няма нужда да търсиш логика в чувствата си — каза той. — Просто трябва да ги приемеш. Може би тогава ще можеш да решиш какво да правиш.

— Нима той вече не реши вместо мен?

— Само ако ти му позволиш.

Тя се обърна да го погледне и сърцето й се сви — той плачеше.

— Съжалявам! — каза тя. — О, господи, не мислех, че…

— Не, не ми говори. Повече не мога да живея в неговата сянка. Намери го, където и да е, и върви при него. Не те искам до мен. Не мога да понасям, когато ме гледаш така и ме мразиш, защото не съм той.

— Никога не съм го правила! — извика тя.

— О, правила си го! И аз — утешителят, човекът, който винаги е подръка…

— Никога не съм те използувала!

— За бога! Защо мислиш, че си дошла тук днес? Използуваш ме от самото начало. Сама си призна: искала си да го накараш да ревнува. Но не се получи, нали? Но дори и тогава не ти се искаше да си сама и затова продължи да идваш. Обаче какво щеше да стане, ако само си бе помръднал пръста, за да те повика? Веднага щеше да хукнеш. Щеше да ме изоставиш също толкова жестоко, както те изостави той. И двамата сте еднакви, Клодин. Вие просто сте един за друг. Но никога не забравяй какво се случи с Ортанс. Тя си плати за това, че го обичаше, и то с живота си. А сега си вземи палтото — ще те изпратя до замъка за последен път.

Онемяла, тя само се взираше в него. Най-после успя да стане и си взе палтото.

— Арман — каза тя, когато стигнаха до гората. — Не си прав, Арман. Аз наистина те обичах. Може би не така, както би искал, но никога не бих те зарязала така, както ми каза. Арман, не бива да се разделяме така.

— О, ще свикнеш — каза горчиво той. — Също както си свикнала да живееш с отхвърлянето на Франсоа. Ще погребеш всичко, все едно че никога не е съществувало. И ако някой ти припомни за това след няколко години, просто ще потръпнеш от отвращение при мисълта, че си позволила на лозаря на твоя съпруг да се доближи до теб. А къде ще бъда аз? Ще бъда тук, ще подрязвам лозята и ще се грижа за имението ви, а ти… дори няма да ми говориш.

— Не е вярно! — извика тя. — Не знам защо казваш всичко това, но…

Той понечи да каже нещо, но тя затисна устата му с ръка.

— Не, спри! Моля те, спри веднага, преди и двамата да сме казали неща, за които ще съжаляваме!

Той бавно отмести ръката й.

— Това нареждане ли е, madame?

— Арман! Какво ти става? Допреди малко беше толкова… — Тя поклати глава. — Разбирам, че си наранен, че вината е моя, но нямах представа, че си способен на такава злъч.

Той затвори очи.

— Не съм. — Гласът му беше прегракнал от отвращение към самия него. — Дори на това не съм способен. Но се опитвам да се хвана за нещо. — Той внезапно я притисна с всичка сила към себе си и зарови лице в косата й. — Не ме изоставяй, Клодин! Моля те, не си отивай, няма да го понеса!