Сюзън Луис
Тъмни страсти (13)

Дванадесета глава

Наближаваше два след полунощ, когато черният ситроен бавно се плъзна по моста на Шинон, след това зави и пое през гората към Лорвоар. Коледа беше само след седмица. Дъждът се изливаше като из ведро и единственият звук, който се чуваше, освен нарастващия вой на вятъра, беше монотонното скрибуцане на чистачките. Франсоа бе тръгнал от Хайделберг преди повече от двайсет и четири часа и беше спирал само да зареди с бензин и да хапне в една странноприемница близо до Шалон. Беше уморен, небръснат и в лошо настроение.

Беше разбрал за намерението на Хитлер да анексира Австрия след около половин година, но френското правителство с присъщото си късогледство отказваше да види какво би означавало подобно действие не само за Франция, но и за останалата част от Европа. Дори генералите не обърнаха никакво внимание — и макар че това не го изненадваше, той беше направо вбесен. В сегашната ситуация много малко държавници биха си позволили да повярват, че може да има нова война — което означаваше, че дори френските тайни служби не бяха способни да предизвикат някакво раздвижване в Министерството на отбраната. И все пак това си беше техен проблем. В момента Франсоа беше загрижен най-много за предстоящото си посещение в Лондон.

Случайната му среща с лорд Халифакс, който скоро бе идвал в Берлин, за да се опита да убеди Хитлер да не се занимава със Судан, беше много по-ползотворна от разговорите му с французите. Това отново не го изненада. Англичаните много по-често бяха готови да изслушват и Халифакс му бе уредил една среща със стария събеседник на баща му — Уинстън Чърчил.

През последните пет години пътищата им често се бяха пресичали и Франсоа знаеше, че макар и да се възхищава и дори малко да завижда на начина, по който той се добира до всякаква информация, Чърчил е засегнат от постоянния му отказ да работи единствено за англичаните. Самата идея, разбира се, беше смешна — но точно в този момент на Франсоа никак не му беше до смях. Британският посланик в Берлин го бе информирал най-надменно, че няма да е добре дошъл в Лондон без документи и доказателства, с които да подкрепи твърденията си. Точно затова сега се връщаше в Лорвоар посред нощ: да се промъкне незабелязано в собствения си дом и да вземе необходимите документи от сейфа на баща си.

Като ругаеше наум, той вземаше един след друг тъмните завои и скоро се озова зад замъка. Трябваше да се снабди с документите. В тях се съдържаше информация от последните съвещания на Фюрера с приближените му, до която Франсоа се бе добрал в Берлин и я бе изпратил по куриер в Лорвоар, а също и документи, които притежаваше баща му и които не искаше да му даде, документи, свързани с германската шифрова система. Последните щяха да впечатлят най-много англичаните. Имаше и подробен план на линията Мажино. С него пък щеше да впечатли германците, когато се върнеше в Берлин.

Дъждът продължаваше да вали. Загърнат в грамадното си черно палто, Франсоа пое крадешком през гората към моста, който водеше до задния вход на замъка. Бяха минали повече от два месеца, откак не бе виждал семейството си, но преди бе отсъствувал и за много повече. Единствената разлика беше, че сега баща му щеше да погледне неодобрително на начина, по който пренебрегваше съпругата си.

Отключи и влезе безшумно. Изчака един миг, докато свикне с тъмнината, след това се събу и тръгна през площадката. Вратата на стаята на Клодин беше открехната. Той се поколеба, ослуша се за миг и като чу равномерното й дишане, продължи нататък.

За човек с неговите размери и конструкция безшумността, с която се прокрадваше през къщата, беше просто удивителна. Сякаш се движеше само сянката му. Познаваше всяко кътче в замъка, всяко стъпало и всяка врата, които биха могли да проскърцат. След по-малко от минута вече се бе вмъкнал безшумно в гостната и се насочи към библиотеката.

Отиде до бюрото на баща си, извади от джоба връзка ключове, мушна най-малкия в ключалката и махна най-горното чекмедже, зад което се намираше сейфът. След това седна и запали нощната лампа. Не беше трудно да си спомни комбинацията — това бяха цифрите от рождените им дати с Люсиен, само че в обратен ред.

След по-малко от пет минути всичко, за което беше дошъл, беше пред него. Документите бяха на бюрото, сейфът беше затворен, а чекмеджето заключено.

Сега единственото, с което оставаше да се справи, беше пистолетът, насочен в главата му…

Без да мърда, той погледна отново към сянката, която се плъзна по стената, след това затаи дъх и се отпусна в креслото. Човекът стоеше над него. Лампата се намираше помежду им, така че лицето на човека беше в сянка, но Франсоа знаеше кой е той и устните му се разтегнаха в широка усмивка, докато чакаше да бъде разпознат.

— Мосю! — възкликна Филип.

Франсоа присви очи и се вгледа със студена безизразност в лицето на лакея, чиито устни започнаха да потръпват.

— Аз… чух някакъв шум, monsieur — запелтечи Филип, усещайки как по челото му започва да избива студена пот под неумолимостта на този ужасен поглед. — Не знаех, че сте вие.

— Нямало е как да знаеш. — Франсоа кимна към пистолета.

Разтрепераният Филип сложи оръжието на бюрото. Лицето му бе пребледняло.

Франсоа се изправи, мушна документите в дълбокия си вътрешен джоб и изгаси лампата.

— Вземи пистолета и се прибирай в стаята си, Филип. Забрави, че си ме виждал тази вечер… ако можеш.

Лакеят нямаше нужда от втора покана. Грабна пистолета и изхвръкна от стаята.

Щом се озова в коридора, той спря и си пое дълбоко дъх. Сърцето му думкаше като барабан, но колкото и вцепенен да беше, не можеше да не се почувствува горд, че е хванал Франсоа дьо Лорвоар посред нощ да краде документи от сейфа на баща си. Съдържанието на документите нямаше никакво значение за него, не го интересуваше и фактът, че Франсоа явно не иска семейството да разбере за присъствието му. За Филип имаше значение единствено, че, както предполагаше и човекът, който го бе наел, Франсоа дьо Лорвоар вече не е в Германия. Сега от Филип се искаше само да предаде тази информация.

След като даде на Филип достатъчно време да се прибере в стаята си, Франсоа се измъкна от библиотеката и тръгна обратно нагоре по стълбите. Замисли се дали да не се освободи от лакея, но прецени, че след като не представлява пряка заплаха нито за него, нито за семейството, е излишно да мисли повече за него. Но в момента, в който Филип дадеше и най-малко основание за съмнение, престоят му в имението щеше да бъде прекъснат по най-драматичен начин. Хареса му думата „драматичен“ — той обичаше театъра. Неволно се подсмихна при мисълта как би реагирал човекът, за когото всъщност работеше лакеят, на едно преждевременно инсценирано очистване.

След като напълно изключи Филип от съзнанието си, Франсоа се запъти към площадката пред детската стая. Поколеба се още веднъж пред стаята на Клодин, но този път вместо да продължи, отвори вратата и влезе в осветената от луната стая.

Приближи се до леглото с ръце в джобовете, с дълбока отвесна бръчка между веждите. Докато я гледаше, бръчката стана още по-дълбока, защото той знаеше какво ще изпита. Разпиляната й гарвановочерна коса бе разстлана по възглавниците, спящото й лице изглеждаше съвсем уязвимо на бледата сива светлина, която се процеждаше през прозорците. Раменете й бяха отвити и под прозрачната й копринена нощница се виждаше нежната извивка на гърдите й.

Не можеше да се отрече изключителната й чувственост и желанието започна да се събужда в тялото му, ала още в същия момент той успя да прогони тази мисъл. Освен необходимостта посещението му да остане в пълна тайна, всяка среща с жена му означаваше да навлезе в едно твърде опасно емоционално минно поле… Накрая Франсоа успя да потисне желанието си и се замисли откога не е виждал Елиз. Шест седмици, шест дълги седмици от последния път, когато бяха в леглото й и тя му беше разказала как цял Париж говорел за успеха на фестивала на виното в Лорвоар, за който главна заслуга имала Клодин. При спомена за това по лицето му пробягна бледа усмивка и той си припомни как бе изстенал, когато влажните устни на Елиз се бяха затворили около члена му.

Погледът му се спря върху устните на Клодин и той едва не се засмя на глас като си представи как би го направила жена му. Замисли се дали изобщо я е целунал досега. Не си спомняше. Ако имаше нещо, от което да е доволен, това беше, че бе направил всичко по силите си, за да я накара да го намрази, и се надяваше, че вече е успял. Ако беше вярно, животът му би станал много по-лесен, но досега не бе срещал жена, която да проявява такова вбесяващо упорство. При други обстоятелства би се възхищавал от нея, защото каквото и да й причиняваше, изглежда, нищо не бе в състояние да прекърши нейния непреклонен дух. Но след като бе научил за намерението на Абвера да го вербува и като познаваше много добре методите, с които си служеше германското разузнаване, за да постигне целите си, разбираше, че не може да си позволи да има такава съпруга, каквато Клодин явно копнееше да бъде.

Каква глупачка, помисли си той. Да не се вслуша в предупрежденията му преди сватбата. Щеше да си спести толкова болка. Но той с нищо не бе насърчил любовта й и отговорността за страданията й си беше само нейна. Тя не означаваше нищо за него — беше тук само защото баща й бе пожелал да бъде.

Но сега не можеше да губи повече време. Франсоа се обърна и излезе.

Щом чу вратата към моста да се затваря, Клодин отвори очи. Когато бе дошъл от гората, тя беше в детската стая, а не в леглото; беше го видяла през прозореца как минава по моста и бе изтичала в спалнята си, за да не я свари будна. Беше го чула да слиза по стълбите и отново да се качва. Когато бе застанал до леглото й, не беше помръднала. Не искаше да я пита защо е била в детската стая, а и тя не искаше да знае защо е влязъл в собствения си дом като крадец. Нито пък, разбира се, той щеше да й каже. Само щеше да се ядоса, че го е видяла.

От нощта на фестивала на виното тя имаше постоянното усещане, че животът й се е разбил на хиляди парченца. Объркването и болката, които бе преживяла в резултат на безразличието от страна на Франсоа, се бяха върнали, но този път събудени от чувствата й към Арман. Докато беше будна, мислеше само за него, а като заспеше, също нямаше спокойствие.

Сега знаеше, че мъжът, с когото се любеше в съня си, изобщо не е Франсоа — беше Арман. Франсоа се появяваше едва накрая и я поглеждаше с презрение, сякаш я предупреждаваше, че независимо с кого се люби, независимо колко страстно го желае, никога няма да е неин. Но и няма да може да се отърве от него.

Може би сънищата нямаше да я измъчват толкова, ако не спеше толкова много. В първите дни след празненството си го обясняваше с това, че сигурно е била изтощена от подготовката. Но минаха две седмици, а тя продължаваше да бъде все така отпусната и апатична и Соланж й каза да отиде на лекар. Клодин отказа, защото знаеше, че доктор Лебрюн с нищо не би могъл да облекчи болката от мълчанието на Арман: той не се беше обаждал, не бе попитал дори как е… Но той, разбира се, знаеше, също както и тя, че е лудост да се мисли, че помежду им може да има нещо. Така че и той я отбягваше, също както и тя него.

Известно време Клодин отбягваше абсолютно всички. Продължаваше да спи по много и не можеше да намери сили дори да се облече или да говори с леля си. Накрая Соланж извика доктор Лебрюн и най-сетне, точно преди една седмица, Клодин откри причината за отпадналостта си. Беше бременна от Франсоа.

Именно затова бе отишла в детската стая тази нощ. Често ходеше там, за да мисли за бъдещето. И точно затова се беше престорила на заспала, когато Франсоа влезе. Не искаше да се налага да му казва, искаше й се изобщо да не се беше случвало. Беше накарала всички да се закълнат да мълчат, като им бе казала, че ще му съобщи новината лично — и то не по телефона, а когато са заедно. Но тази мисъл я ужасяваше почти толкова, колкото и предстоящото раждане, защото Франсоа недвусмислено й бе дал да разбере, че ако детето е момче, с това техният брак ще приключи. Но тя продължаваше да се преструва, че е щастлива, че животът й е запълнен, а всъщност единственото, което искаше…

При мисълта за Арман тя зарови лице във възглавницата и си припомни как бе отвърнал на докосването й онази нощ, как копнееше да отиде при него, да усети ръцете му около себе си. Но дали наистина желаеше неговата прегръдка, или просто искаше да накара Франсоа да ревнува? Засмя се горчиво. Каквото и да направеше, Франсоа нямаше да изпита ревност. Така че защо да не опита да потърси щастието в обятията на някой друг мъж? В края на краищата не беше ли й го предложил самият той?

 

 

Беше втората седмица от новата 1938 година. Арман стоеше в мразовития утринен въздух пред входа на избите и се смееше на нещо, което му разказваше един от помощниците му. Въпреки че още не се бяха видели, Арман знаеше, че Франсоа се е върнал предишната вечер, както и че в момента тя стои на прозореца и го наблюдава. Ако погледнеше нагоре, щеше да му махне и той щеше да й отвърне. Правеха го почти всяка сутрин, но днес той не посмя — не искаше да вижда как се преструва на щастлива, от което сърцето му се късаше, нито пък тя да види желанието в погледа му. Знаеше, че Франсоа се е върнал, и усещаше как гневът и болката пулсират във вените му; знаеше, че ако погледне нагоре към нея, има опасност да изгуби самообладание и да направи нещо, за което после горчиво да съжалява. И затова, като потупа Мишел по рамото, той се обърна и влезе в избите.

Щом Арман се скри, Клодин се отдръпна от прозореца, взе един вестник и излезе от стаята. Отвращаваше се от слабостта си, която я караше да го наблюдава по този начин — сякаш умишлено подсилваше болката си, любувайки му се денем, за да може, когато си легне, да си представя, че са заедно. Вече не знаеше кое най-много й харесва в него — дали гъстата му руса коса, дали нежните му, вечно усмихнати сини очи, чувствените му устни или силните извивки на тялото му. Или може би онази идиотска вълнена шапка, която нахлузваше на главата си, за да се предпазва от студа. А може би й беше най-приятно да си го представя в прекрасната кухня на Лилиан сред миризмите на подправките, топлината и домашния уют, които така остро контрастираха с пустотата в сърцето й. Често мислеше за жената и детето, които беше загубил, и й се искаше да може да му помогне по някакъв начин. Може би ако детето, което носеше, беше негово… Опита се да си представи какво би казал Франсоа — или какво би направил, — ако някога му загатне подобно нещо, и от тези мрачни мисли започна да й се завива свят.

Снощи, когато Франсоа се върна, тъкмо приключваха с вечерята. Той не поиска нищо и след като раздаде подаръците на нея, на Соланж и на Моник, се затвори в библиотеката с баща си. Вдигна се ужасен скандал; преди да понижат тон, тя чу Луи да крещи нещо за някакви документи и Франсоа да му отговаря, че си имал причини да ги вземе. Тази сутрин Франсоа не бе слизал за закуска, а Луи изглеждаше доста разстроен.

Не беше споменавала пред никого за странното нощно посещение на Франсоа и нямаше да го разпитва за това. В момента не искаше да има никакво вземане-даване с него и от цялата си душа желаеше да може някак да не й се налага да му казва за бебето.

Влезе тихо в апартамента и с облекчение видя, че вратата на спалнята му е затворена. Но когато след един час излезе от стаята си, облечена в самуреното палто, което й беше подарил предишната вечер, се спря слисана, защото Франсоа седеше в гостната и четеше вестник. Клодин щеше да излиза с леля Селин. Беше подранила, но се надяваше да се измъкне, преди да бъде принудена се изправи срещу него.

Застана насред стаята и го зачака да я погледне, но той продължи да чете, така че тя тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Излизам — отвърна тя и като хвана чантата си под мишница, отвори вратата.

— Кога по-точно възнамеряваш да ми кажеш, Клодин?

Едва след няколко секунди истинският смисъл на думите му стигна до съзнанието й и тя се закова на място. Той не би могъл да знае за бебето, не беше възможно, нямаше кой да я предаде… Франсоа продължаваше да гледа във вестника. След малко разгърна нова страница и без да вдига поглед, каза:

— Затвори вратата, Клодин.

Тя се подчини автоматично.

— Все още чакам — обади се той след няколко секунди и когато най-после вдигна поглед, стомахът й се сви от страх. — Кога смяташ да ми кажеш?

— Има ли значение, след като вече знаеш? — рязко отвърна тя.

— Може би не. Но има значение, че си знаела, че си бременна още в началото на декември и не си ми казала. Защо? Да не би защото не си сигурна кой е бащата на детето?

Имаше чувството, че й е ударил плесница.

— Как смееш! — изсъска тя.

Очите му помръкнаха, но гласът му остана спокоен.

— Бих искал да получа отговор. Освен това искам да е истина. — После се усмихна хладно. — Имаш ли тази смелост?

Тя онемяла се взираше в него. Значи наистина вярва, че бащата може да не е той!

След кратка пауза Франсоа продължи:

— Може би ще ти бъде по-лесно, ако задам въпроса по друг начин. Дали не се надяваш да представиш детето на Арман сен Жак като бъдещ наследник на дьо Лорвоар, Клодин?

Тонът му беше толкова любезен, че за миг й се стори, че това е някакъв кошмарен сън. Отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде никакъв звук. Това не беше кошмар, а истински реален ад.

— От колко време сте любовници? — попита властно той.

— Не сме любовници! — изкрещя тя. — Но не си мисли, че е защото не го искам! Искам го повече от всеки мъж на света! И щях да отида при него и да те оставя да се въргаляш в собствената си ревност, ако това дете, което нося, не беше твое.

— Ревност? — повтори той, очевидно едновременно изненадан и развеселен.

— Да! Ревност! Защо иначе би ме обвинявал…

— Клодин — прекъсна я той, — можеш да ме обвиниш за много чувства, които изпитвам към теб, но…

— Чувства! Ти не можеш да изпитваш никакви чувства!

— … но ревността не е сред тях. Съжалявам, ако това те разочарова, но е истина. И така, мое ли е детето?

— Разбира се, че е твое, да те вземат дяволите! Нали ти ме изнасилва през последните три месеца. И за твое сведение, може би съм забременяла още в нощта след сватбата. Интересно как ще се чувствуваш, като знаеш, че детето ти е заченато по такъв начин?

Той прокара ръка по лицето си и я изгледа с нескрито задоволство.

— Ако бяхме разбрали навреме — каза провлечено — можеше да си спестиш хищните ми набези през следващите седмици. Но на теб не ти бяха наистина неприятни, нали?

Тя прекоси стаята като бясна и кресна в лицето му:

— Ти си болен! Чуваш ли ме, болен!

— Чувам те, Клодин — отвърна кротко той. — Но опитай се, за свое собствено добро, никога повече да не се държиш по този начин.

— Защо? Ще ме удариш ли? — извика тя. — Това е напълно в стила ти, нали? Да удариш една бременна жена.

— Не мисли, че ще се измъкнеш с бременността си, Клодин. Ако реша да те ударя, нищо няма да ме спре.

— Що за човек си ти? — Клодин напълно изгуби контрол над себе си.

Франсоа се изправи и се надвеси над нея. Тя отстъпи една крачка, но той я сграбчи за раменете и я притегли толкова близо, че устните му почти докоснаха нейните.

— Човек, когото желаеш толкова отчаяно, че не можеш да спиш нощем заради абсолютния ад, в който те е вкарал.

Очите й се впиха в неговите, тя усети как пръстите му се забиват в ръцете й. Понечи да го отблъсне, но той я хвана за китките и изви ръцете й отзад, притискайки цялото й тяло към своето.

— Отречи го! — процеди той. — Искам да чуя, че не е вярно.

Тя отвори уста, но дъхът й секна в гърлото и вълните на желанието започнаха да заливат една след друга тялото й.

— Кажи ми, че не ме искаш! — продума злобно той, и като стисна китките й в едната си ръка, хвана я с другата за косата и отметна главата й назад.

— Пусни ме! — извика тя. — Франсоа, пус…

Устните му се впиха в нейните и заглушиха думите й.

Тя успя да си освободи ръцете и започна да го удря по гърдите, като се опитваше да го отмести. Но той я държеше здраво за косата, притискаше тялото си към нейното и езикът му проникваше все по-навътре в устата й. Ръцете й се насочиха светкавично към лицето му и тя започна да дращи и да скубе, но той не я пускаше. В следващия миг усети неговите под полата си. Франсоа я запретна до кръста й и бръкна в кюлотите й. Стисна бедрата й толкова силно, че я повдигна от пода, и я целуна така, сякаш искаше да я разкъса.

Тя пъшкаше и стенеше, мъчеше се да изтика езика му със своя и се опитваше да си поеме дъх. След това усети как той разкопчава копчетата на панталона си, чу разкъсването на коприната, докато сваляше бельото й. Вдигна я на масата и разтвори широко краката й.

— Искаш ли ме? — Беше по-скоро ръмжене на звяр.

— Да — изстена тя. — Да, искам те.

— Къде ме искаш? — И тя изкрещя, когато усети пръстите му във влажното отвърстие между краката си. — Тук ли? Тук ли ме искаш?

— Да. О, господи, да. — Тя се виеше бясно под натиска на пръстите му, разтваряше бедрата си, надигаше се жадно, за да ги усети още по-навътре в себе си.

Той извади пениса си от панталоните и когато Клодин видя как това твърдо и голямо нещо приближава към нея, започна да стене името му, разтвори краката си докрай и ги сключи около кръста му. Той извади пръстите си и я хвана за бедрата, притегляйки я към себе си, готов да проникне в нея.

Тогава внезапно погледите им се срещнаха.

В продължение на един дълъг миг той гледаше надолу към нея. Клодин затаи дъх, неспособна да прочете мислите му, тъй като кръвта пулсираше бясно в цялото й тяло. В следващия миг изражението му се промени и изведнъж й се прииска да изпищи. Злобата, отвращението и презрението в погледа му не можеха да се сбъркат.

— Не! — изкрещя тя. — Франсоа, не!

Но той вече се беше отдръпнал.

— Покрий се — изръмжа той и започна да оправя собствените си дрехи.

— Франсоа, защо го правиш? Защо, след като…

— За да ти покажа каква си глупачка. Да ти покажа…

— Не! Направи го, защото ме искаше. Франсоа, видях го, усетих го.

— Видяла си и си усетила каквото ти се е искало — изръмжа той. — А сега се оправи!

— Няма! Искам те и не се страхувам да го кажа. Ти също ме искаш…

— Не! — изрева той. — Не те искам, Клодин. Никога не съм те искал. Ако те исках, щях да го направя, също както ти си готова да го направиш. Но ти ме отвращаваш, чуваш ли? Будиш в мен само отвращение и погнуса.

За един ужасен миг Клодин имаше чувството, че ще я удари, но в следващия гневът внезапно изчезна от погледа му и на негово място припламна зловещо задоволство. Тя бе приковала поглед в него, прекалено шокирана, за да може да говори, и тогава той се обърна и тръгна към спалнята си.

— Франсоа?

Той се обърна. Тя стоеше застанала до масата, загърнала кръста си с палтото. Лицето й беше бледо, но гласът й бе съвсем спокоен.

— Искам да знаеш, Франсоа, че бих желала от цялото си сърце детето, което нося, да е на Арман. Но то не е. То е твое. Не би могло да е на друг, защото преди да се омъжа за теб, бях девствена, а след като се омъжих за теб, никога не съм спала с друг мъж. Не ме интересува дали ми вярваш, не ме интересува какво мислиш или вършиш, но искам да знам едно нещо. Искам да знам дали ако бебето беше от Арман, щеше да ме пуснеш.

Ъглите на устата му се разтеглиха в сатанинска усмивка. Накрая тя не можа да издържи повече и изкрещя:

— Какво би направил?

Най-после той повдигна мефистофелски веждите си и каза:

— Помниш ли Ортанс?

И като се подсмихна под мустак, влезе в стаята си.