Сюзън Луис
Тъмни страсти (12)

Единадесета глава

На следващия ден, когато Люсиен се върна и заяви, че ще остане най-малко една седмица, настроението на Клодин малко се подобри. Двамата с Арман успяха без никакви проблеми да го убедят да помогне в подготовката на празненството и започнаха да обикалят заедно околността и да убеждават селяните да се включат. Чудесни дни. Но нощите…

На третата нощ Клодин сънува, че Франсоа я държи в прегръдките си и я целува. Че грубите му устни са нежни и топли и обхождат сладостно нейните. Всеки път, когато се отдръпваше, тя простенваше нежно, стоплена от погледа му — усмихнат и пълен с любов — и го притегляше към себе си, отново да усети устните му и набъбването на мъжествеността му. Потрепери цялата, когато ръцете му се плъзнаха към гърдите й и започнаха да ги галят, след това устните му захапаха едното й зърно. Сладостна отмала премина като ток по тялото й. И най-сетне той проникна бавно в нея…

Клодин изкрещя в екстаз и вдигна още по-високо краката си, докато езикът му се разхождаше подлудяващо в устата й. Той се притисна към нея и тя се прилепи към силното му тяло, заклещила го с ръце и крака, а той започна да прониква все по-навътре в нея с все по-силни движения. Тя се изви на дъга, повтаряйки името му, докато той я водеше все по-близо към края. И тогава, точно в мига, когато първият пристъп на оргазма почти избухна в тялото й, той се отдръпна.

Клодин се стресна и се събуди. Единственото, което виждаше, беше зловещото му лице, само на сантиметри от нейното, и тъмните му очи, които я гледаха с презрение. Тя изпъшка, премигна няколко пъти и илюзията се изпари. Цялото й тяло бе плувнало в пот, а когато вдигна ръце към лицето си, те трепереха. Мина доста време, докато се реши да погледне до себе си в леглото, ужасена от мисълта, че той може да е там и да я наблюдава, но когато най-сетне се пресегна и запали лампата, видя, че стаята е празна.

Отпусна се на възглавниците. Значи е било само сън, ужасен кошмар! Но тялото й все още пулсираше от усещането за неговата реалност.

Повече не можа да заспи и лежа будна до сутринта, объркана от собствените си мисли. Беше ядосана и уплашена, че тялото й може да я предаде по такъв жесток начин, че дори в съня й той бе способен да я измъчва. Злобата му я преследваше, караше я отново и отново да преживява садистичния му отказ да я докара до крайното удоволствие. Накъдето и да погледнеше, виждаше неговото лице, виждаше го как я наблюдава, как й се присмива, как я удавя в презрението си.

Малко преди осем Клодин, Арман и Люсиен се върнаха от редовната си сутрешна езда и завариха Луи да пие кафето си в трапезарията, докато Соланж му изнасяше лекция за здравето му. Всички се усмихнаха на облекчението, което се изписа върху лицето му, когато ги видя да влизат. След малко дойде Моник и каза, че Франсоа бил заминал за Париж преди половин час. По необясними и за двамата причини погледите на Клодин и Арман се срещнаха, те се усмихнаха един на друг и свиха едва забележимо рамене.

Моник излизаше от стаята си за пръв път след ужасната свада с Клодин, макар Клодин да знаеше, че Франсоа й беше казал за заминаването на Фреди от Монвис. Не знаеше какво друго е казал на сестра си, но с голямо облекчение забеляза, че Моник проявява интерес към това, което и говореха Арман и Люсиен за подготовката на празненството. На няколко пъти се опита да хване погледа й, но безуспешно. Явно на Моник и трябваше още време, за да й прости.

През следващите две седмици всяка мисъл за Франсоа изчезна от съзнанието на Клодин и единственото, което помрачи настроението й, беше заминаването на Люсиен за полка му. Той липсваше и на Арман, защото тримата прекарваха почти непрекъснато заедно. Независимо че всеки имаше свои собствени задачи през деня, бяха си изградили навика почти всяка вечер да ходят в селската кръчма, а рано сутринта да излизат на езда. Понякога към тях се присъединяваше и Моник, но след заминаването на Люсиен престана. Арман и Клодин обаче продължиха с ранните утринни препускания през полето и с вечерите в задимената кръчма и — колкото и да беше неприятно на Арман — с репетициите със Соланж. През деня, когато Арман работеше по лозята, Клодин бе заета с подготовката на празненството, а Соланж, Луи и леля Селин й помагаха.

Моник замина за няколко дни в Париж и когато се върна, за най-голямо удоволствие на Клодин започна да се включва в нещата и се зае с пантомимата, която подготвяха децата.

Междувременно самата тя търсеше възрастни изпълнители и подготвяше залата и сценичните декори.

Когато наближи денят на празненството, всички започнаха да се молят за хубаво време — дори отец Поантьо вмъкна една кратка молитва за това по време на тържествената меса. Беше много важно да не вали, защото новината се беше разчула чак до Тур, Шателерол и Анжер и толкова много хора бяха изявили желание да присъстват, че щеше да е невъзможно да се поберат на закрито. Леля Селин беше поканила цяла компания приятели от Париж, а Клодин бе писала на Дизи и на Попи. Соланж и Луи също бяха изпратили покани на безбройните си познати. Двете имения щяха да бъдат претъпкани и Клодин вече не знаеше дали се вълнува, дали е нервна, или чисто и просто е полудяла. Във вторник Арман обяви, че лозята трябва да се берат — от следващия ден. Хората вече бяха започнали да пристигат в Лорвоар и Монвис и за най-приятна изненада на Клодин, когато на другата сутрин изгря слънцето, благородници и селяни излязоха заедно в лозята, готови за гроздобера. Работата беше тежка и изморителна, но всеки се бе запретнал с изненадваща страст и единственият човек, който се оплакваше, беше Флоранс Жале.

Досега Клодин бе имала няколко срещи с Флоранс Жале — дребна жена с остър поглед и злъчен език — и знаеше, че вечно се оплаква. През изтеклите няколко седмици Флоранс не бе пропуснала и най-малката възможност да я укори за нещо: Клодин подхвърляла на хората разни идеи, които не били за тях, и това не било правилно. Клодин, разбира се, не била французойка, така че не можела да го разбере, но жените не ходели да пият по кръчмите без мъжете си, освен ако не били уличници, и не сядали на масата с мъжете, когато им се слага вечерята, както Клодин била направила онзи ден у Лилиан. О да, тя знаел всичко за това, мъжът й бил там и ги бил видял. Да, Клодин трябвало да изчака мъжете да се нахранят преди да започне да яде — така би постъпила всяка почтена французойка. Давала лош пример в цялата област и трябвало да се засрами от себе си…

Късно следобед през последния ден от гроздобера, в деня преди празненството, заваля. Из селото премина вълна от разочарование и недоволство, но никой — с изключение на Флоранс Жале — не напусна поста си. Дори леля Селин и приятелите й продължиха да берат, с увити на главите шалове и кърпи и мушами на раменете. Никой от тях не беше вършил подобна работа през живота си и колкото и забавно да беше, по-късно, докато мажеха подутите си, изподраскани, а в някои случаи и порязани пръсти със скъпи кремове, всички те бяха единодушни, че времето на аристокрацията е отминало, както — за щастие — бе отминал и дъждът.

В три следобед в неделя всичко беше готово. Бяха изкарани десетки дървени сандъци, за да се приготви сцена пред избите, по дърветата и по стените на замъка бяха окачени лампи. Във вътрешния двор бяха изкарани над петдесет дълги маси, наети от съседните кметства, имения и църкви. В края на гората беше проправен път, за да може малкият Ришар, който играеше Принца, да се появи оттам на кон и да дойде при своята Спяща красавица, чиято роля бе поверена на малката Жанет Райнберг. На шишовете се въртяха глигани, сръндаци и диви зайци, а в кухнята Арлет, Лилиан и цяла армия помощници организираха истински първенства около казаните, салатите с пресни зеленчуци и пещите за хлябовете. Арман и работниците от имението наливаха вино в каните, докато младият Люк — акордеонистът, който обикновено свиреше до статуята на Рабле в Шинон, си припомняше набързо репертоара, преди да са пристигнали гостите.

Клодин вече се чувствуваше изтощена. След тържествената служба сутринта беше отишла с колата до Шинон и до околните села да провери дали всички имат превоз до Лорвоар и да се увери, че артистите й не са се поддали на пред сценичната треска. Никой от тях не се оплакваше от подобно нещо, което самата тя не би могла да каже за себе си… Когато се върна в замъка малко преди три часа, тя се качи на сцената и с глух, сякаш чужд глас заяви, че не може да направи повече от това и Господ да им е на помощ, след като са били толкова ненормални, че да забъркат такава голяма каша.

Арман я наблюдаваше и си мислеше, че никога не я е виждал толкова бледа. Приближи се до нея, посочи замъка и каза:

— Единственото, от което имаш нужда в момента, е една хубава дълга баня. След което очаквам да те видя в най-зашеметяващата ти рокля и всички бижута по теб.

Тя вдигна поглед и му се усмихна. След това съвсем спонтанно го прегърна. Искаше й се да му каже, че не би успяла да свърши нищо без него.

Клодин излезе от полумрака на замъка и спря на най-горното стъпало. Хората долу се суетяха, викаха и се смееха. Арман бе застанал неподвижен и не откъсваше поглед от нея. Тя се усмихна с предизвикателно пламъче в очите и лицето на Арман пребледня…

Дори с ризата и панталоните, с които бе от сутринта, и със следите от кал по лицето, Клодин бе изглеждала безкрайно привлекателна. Но сега, застанала пред замъка с прекрасната си гарвановочерна коса вдигната високо на кок, бе направо ослепителна. По дългата й изящна шия се спускаха малки непокорни кичурчета, сочните й начервени устни бяха леко влажни, а стегнатите й гърди се издигаха при всяко вдишване. Беше облякла черна крепонена вечерна рокля, която се впиваше в талията й, подчертавайки чудесно оформените й гърди и изящните извивки на тялото й. На ушите й, по китките и врата проблясваха диаманти и Арман неволно си помисли, че те не могат да засенчат ослепителния блясък в сапфиреносините й очи. Но това, от което дъхът в гърдите му секна и в слабините му се разля безумно желание, беше оголената крещяща чувственост, която се излъчваше от нея.

— Харесва ли ти? — попита тя, като огледа роклята си.

Отначало той не можа да отговори, но все пак успя да наподоби някаква усмивка и продължи работата си по посрещането на гостите.

Клодин се чудеше какво би могло да го ядоса толкова. Зърна наблизо Моник и разбра, че ги е наблюдавала. След това се появи Соланж в някаква младежка рокличка от двайсетте години и Клодин изтича да й подаде ръка, за да поздравят заедно гостите.

Вечерта, която последва, щеше да остане незабравима. Тя започна с кратка реч на Луи, който поздрави всички с добре дошли и изрази съжалението си, че синовете му нямат възможност да присъствуват, но увери, че ще направи всичко, което зависи от него, за да се вдигне настроението на младите красавици. При тези думи Соланж вдигна рамене със смях, което беше още по-смешно от невинния опит за хумор на Луи, и като се престори на злепоставен от съпругата си, той кимна на Жозеф Милеран — селския месар — да започва да разрязва печеното. През това време Арлет, Лилиан и кухненските работнички от Лорвоар и Монвис се събраха около кухнята, за да сервират прочутия бульон на Лилиан.

След това на сцената излезе училищният хор от Шинон и под акомпанимента на пианото и собствените си тамбури изпя няколко песни, а публиката се включи още на минутата. Оттам нататък всичко вървеше като по ноти, включително детската сценка, която след безброй подканяния от страна на зрителите Ришар все пак целуна малката Жанет. Започнаха танците. Арман бе отвлечен от една приятелка на леля Селин и повече не седна: танцува със Соланж, с Моник, след това с Дизи… Всички се въртяха под звуците на акордеона на Люк. Изведнъж на Клодин й мина през ума, че Арман кани на танц всички, освен нея…

Ставаше все по-забавно. Двама юноши от Канде Сен Мартен изпълниха чудесно ария от една италианска опера, след тях излезе Раймон Лоазьо от Лемер, който се представи в ролята на комедиант. Играта му бе посрещната с бурен ентусиазъм и в момента, когато всички заудряха по масите и искаха да го изкарат на бис, Клодин забеляза, че Арман е изчезнал.

— Какво има? — извика й Дизи през невероятния шум.

— Виждала ли си Арман?

— Отиде да се преоблече, за нашата песен! — извиси се гласът на Соланж.

— О, разбира се — засмя се Клодин и се изненада от облекчението, което изпита, щом разбра, че не си е тръгнал от празненството.

Видя го отново след няколко минути — Арман стоеше сред навалицата до сцената и разговаряше, с един от отговорниците, като се опитваше (макар и не прекалено упорито, както се стори на Клодин) да се освободи от прегръдките на Матилд Дюблок, която отдавна беше прекалила с виното. Клодин за пръв път го виждаше с други дрехи, освен с работните и не можеше да разбере кое предизвиква това странно усещане в нея, докато го наблюдава: дали бялата му папийонка и фракът, или предизвикателното поведение на Матилд. Усещаше обаче, че не може да откъсне поглед от него.

След малко той се обърна и тръгна обратно към масата, а когато видя, че го наблюдава, на лицето му разцъфна широка усмивка. Клодин изведнъж осъзна колко е красив и сърцето й подскочи. Той се приближи и я хвана за ръката — но когато погледите им се срещнаха, нещо сякаш премина помежду им и усмивките им замръзнаха. Арман отново осъзна изгарящото желание, което тя предизвикваше в него, дръпна ръката си, обърна се и заговори с някакъв случаен човек.

Стресната, Клодин се загледа в увисналата си ръка. Изведнъж й стана горещо, а глъчката и смехът около нея й се сториха безкрайно далечни. Когато Арман се пресегна да подаде каната с вино на Дизи, ръката му се докосна случайно до нейната и тя се сепна. Сякаш по тялото й бе преминало електричество. Обърна се да го погледне ужасена и объркана. Беше се навел напред и слушаше какво му говори Дизи, но Клодин знаеше, че я усеща. Внезапно в съзнанието й изпъкна образът на Франсоа — и тогава тя направи нещо толкова безсрамно, че всеки път, когато след това си спомнеше за него, й се искаше да потъне в земята. Но в момента сякаш бе изгубила контрол над себе си и просто не усети кога ръката й се е плъзнала нежно по бедрото на Арман.

Той се обърна да я погледне и когато видя откритото желание в погледа му, устните й започнаха да потрепват и пръстите натиснаха още по-силно бедрото му. От гърдите му се изтръгна сподавен стон и той усети как въпреки волята си се навежда към нея. В следващия момент внезапно прозвуча тръба и го повикаха на сцената.

Клодин беше толкова потресена, че й трябваше доста време, докато събере сили да вдигне поглед към сцената. И в същия миг чу глас.

— Не трябваше ли ти да им акомпанираш? — Мрачното лице на Моник се взираше в нея през масата.

Клодин веднага се осъзна и бързо се изкачи на сцената.

Арман й подаде ръка и усмивката, която й отправи, беше толкова топла и интимна, че за миг я обхвана паника. Но той се обърна, като я дръпна към себе си да я представи на публиката, която, щом я видя, я посрещна с толкова бурни и спонтанни възгласи, че усмивката отново се появи на лицето й, а силата се върна в отмалелите й крайници. Тя пусна ръката му, поклони се и отиде да заеме мястото си зад пианото.

Дуетът беше пълен провал: щом Арман стигна до втория стих на първия куплет, навсякъде се възцари гробна тишина. Соланж изпя следващите стихове достатъчно мелодично, но когато Арман се включи отново, Клодин чу кикотения и за свое най-голямо слисване усети как собствените й устни започват да се разтягат в усмивка. Погледна го, но той, изглежда, се беше забравил и продължи да пее, след което се обърна към Соланж с чаровна усмивка, може би, за да й напомни, че сега е тя.

Когато отново дойде неговият ред, някой от публиката издюдюка. Обади се и втори, по-наблизо до сцената, след това друг, и друг… Клодин не можеше повече да сдържа смеха си, но нямаше какво да направи, тъй като все нови и нови гласове от публиката започнаха да вият, да дюдюкат и да стенат подигравателно. Тя хвърли още един поглед към Арман, изненадана, че е способен да продължава при такъв протест, но когато хвана погледа му, той й намигна, след което вложи цялото си сърце и душа в най-фалшивия тон, който бе чувала през живота си. А Соланж, която цялата трептеше в стремежа си да се представи колкото може по-добре, бе изпаднала в артистично вдъхновение и просто не забелязваше нищо.

Врявата беше ужасна. По лицето на Клодин се стичаха сълзи от смях. И Арман и Соланж знаеха, че ще се получи така, и сега правеха всичко възможно да подсилят ефекта.

Когато песента най-после свърши, последваха бурни и продължителни аплодисменти, но Арман най-скромно отказа да пее повече. За съжаление, каза той, трябвало вече да слиза от сцената, за да отстъпи място за изненадата, която била подготвена за Клодин. И в следващия момент Тома Кроа, Ив Фюбе, кръчмарят Гюстав и още четирима мъже от Лорвоар изскочиха накуп от кухнята, преоблечени като кабаретни момичета, повдигнаха полите си и започнаха да мятат крака във въздуха под звуците на акордеона на Люк.

Клодин никога в живота си не бе виждала нещо по-забавно от тези седмина старци с техните накъдрени перуки, плисирани поли, мрежести чорапи и селски ботуши. И едва сега се сети, че докато са отказвали упорито да се включат в програмата, те през цялото време всъщност са мислили как да станат гвоздеят на шоуто. И наистина успяха, докато подскачаха по сцената, размятвайки крака и показвайки най-предизвикателно обутите си с дамски кюлоти задници, като пращаха въздушни целувки на младите мъже. Изкарваха ги шест пъти на бис, но седмият им дойде много и Гюстав се строполи на сцената, като повлече Тома и Ив.

Накрая бяха фойерверките. Гледката беше удивителна. Клодин наблюдаваше как Арман извежда майка си от кухнята, за да дойде да погледа, а след това, въпреки болезненото си желание да се присъедини към тях, успя да се пребори със себе си и тръгна към входа на замъка, където Дизи и Попи бяха седнали на едно одеяло.

— Умори ли се, скъпа? — попита Дизи.

— Ммм, малко.

— Надмина себе си, Кло! — подсмихна се Попи. — Беше страхотна. Не познавам човек, който с такъв успех би могъл да премахне границите между класите, както ти направи днес.

Клодин се усмихна и вдигна поглед, защото точно в този миг над главите им изсвистя една ракета и избухна в черното небе.

— Направо е срамота Франсоа да го няма — каза Дизи. — Щеше да е горд, че си успяла да организираш всичко това.

— Така ли мислиш? — прошепна Клодин.

Опря глава на рамото на Дизи и сълзите, които бе сдържала толкова време в себе си, потекоха по бузите й.