Г. Ф. Унгер
Братът и сестрата на дявола (5)

5.

През тези седмици, прекарани при племето на Лунния бобър, Ким Хъч все повече забравя всички ужаси, които лежат зад гърба й. Споменът за тях избледнява, ежедневието си иска своето.

Защото тя живее в едно голямо семейство.

Всички я обичат и дните минават най-често в хармония и съзвучие с природата. Тя осъзнава все повече и все по-ясно: тези индианци почитат всички живи същества, независимо дали са цветя, бръмбари или животни. За индианците земята е нещо свещено, заедно с всичко онова, което се намира върху нея.

През тези седмици усвоява езика на племето и се възстановява от глада и обезводняването. Започва да се личи, че е едно доста добре развито момиче на петнадесет години.

На нейната възраст, или малко по-големи, дъщерите на фермерите и на преселниците често се женят за почти свои връстници, обаче после живеят още известно време при семействата си.

По време на дългото пътуване, което завърши така трагично, Ким беше виждала няколко пъти такива неща и се беше питала дали и тя скоро ще се омъжи и ще принадлежи като жена на някое момче.

Тогава не беше могла да си представи твърде ясно всичките тези неща.

Но сега започва да се замисля.

Защото оня млад воин, Йозеф, който я беше кръстил Небесно око, я ухажва по стар индиански обичай. Да, той се мъчи да спечели благоволението й. Усеща го ежедневно.

Но винаги, когато се замисля над това, тя се сеща, че е бяла, а не индианска девойка.

Дали щеше да стане истинска индианска съпруга и дали ще може да живее до края на живота си с този Йозеф в тайни от биволска кожа?

Групата все още се придвижва на север, прави почивки тук и там, понякога се установява за по-дълго в някое място. Ловуват много, сушат месо за зимата, а жените приготвят пемикан, сушен на слънцето, смесван с лой и загръщан в сурови кожи месен пастет, подправен с гъби и билки.

Воините на племето непрекъснато разузнават напред и подсигуряват пътя и становете ми.

Но бурята, която прикри дирите им, явно ги беше отървала от всички преследвачи.

Ким дори вече е в състояние да се смее от сърце заедно с девойките и децата от племето. С всеки ден тя става все по-красива.

Въпреки това си поплаква понякога през нощта, когато си спомня за родителите си и за брат си. И после се пита: какво ли ще стане с нея — индианска съпруга ли ще бъде до края на живота си или…

Но винаги, когато търси някаква друга възможност, въображението й се оказва слабо, за да й помогне.

И така, тя живее с днешния ден, радва се на слънцето и вятъра, на луната и звездите, на дъжда, и изобщо на всичко живо на тази земя, долу или на небето.

И все по-добре почва да разбира езика на племето.

А Свраката, чието християнско име е Сара, тя все повече и повече възприема като сестра.

Така че би могла да бъде щастлива в този привидно сигурен свят.

Защото още не знае, че и той не е сигурен и че нещастието вече следва племето по петите.

Около петдесет конника от един стан на златотърсачи и миньори в планините Битър Рутс се натъкват на техните следи. Тази голяма група е тръгнала на път само по една-единствена причина: да осигури суха храна, прехрана за дългата зима.

И тъй като всички тук в областта знаят, че индианците събират запаси за дългите зими, те са се отправили да търсят някое зимно селище на червенокожите.

Младият воин Йозеф е този, който ранен успява със сетни сили да стигне до бивака на племето на Лунния бобър и да извика, че идват врагове.

После пада от коня и след няколко последни издихания умира.

Но преднината му не е голяма.

Гладните златотърсачи нападат хората на Лунния Бобър, защото знаят, че сега могат да плячкосат огромни количества сушено месо, пемикан, изсушени гъби, горски плодове и сладки корени. Шейните на племето на Лунния бобър са винаги тежко натоварени.

Настъпва ужасно и безпощадно клане. Защото това е изключително жестока банда, за която добрият индианец може да бъде само мъртвият, а не живият.

Лунния бобър и десетината му воини падат бързо под градушката от куршуми на нападателите. Успяват да убият или ранят малко от противниците си.

Някои от белите се нахвърлят върху индианските жени, изнасилват ги и понеже те се съпротивляват като воините, ги убиват.

Това е изтребване на мирни индианци, за което има вече толкова много примери и за което ще има примери и в следващите десетина години.

Този път обаче борбата е не за злато или земя, а единствено и само за запасите от храна на едно отправило се към зимното си селище по-голямо индианско племе.

Докато бушува битката, Ким Хъч остава коленичила до Йозеф през цялото време и изобщо не може да проумее, че той е мъртъв.

Тя не чува виковете, изстрелите, плача, рева на белите мъже убийци.

Свела е глава над Йозеф и светлорусата й дълга коса служи като сигнал и дава на всички ясно да разберат, че е бяла.

Може би затова никой не я докосва.

Тя дълго стои свита до трупа на Йозеф. И после изведнъж осъзнава, че наоколо й е станало вече тихо.

Вдига глава и бавно се изправя.

Пред нея е застанал едър мъж.

— Тези проклети червенокожи сигурно са те отвлекли — казва той. — Сега си доволна, нали, че вече те освободихме? От сега нататък ще ти бъде по-добре, малката. Не е нужно повече да живееш при тези въшльовци, които ядат кучешко месо, и да бъдеш като техните индиански жени. На колко си години?

Последният въпрос е зададен с доста голям интерес.

Тя се опитва да отговори нещо, но не успява да произнесе никакъв звук. Цялото й тяло се тресе, а светът като че ли отново се срутва и я погребва под развалините си.

Мъжът заговорва вече с доброжелателен тон:

— Добре, добре, малката! Нищо няма да ти се случи. Ти си под моя закрила, малкото ми русо, синеоко ангелче. Аз съм Клинт Поуел. Не се оглеждай. Това е дивашка банда, знам, и ние нападнахме само червенокожи, а не истински човеци. Най-добрият индианец е мъртвият индианец. Сигурно са се отнасяли зле с теб? Да не би да не са ти се качвали, а? Да не би дори и за тях да си била прекалено малка? Ей, на колко си години?

Пита с някаква нотка на жадна надежда. Тя най-сетне възвръща способността си да говори и промълвява:

— Само на дванадесет съм. А индианците се държаха добре с мен. Вие сте една проклета банда от убийци.

Мъжът, който се казва Клинт Поуел, се втренчва с изненада в нея. После слабото му лице се сбръчква в ядна гримаса.

— Ааа, те май са те превъзпитали! — избухва той. — Почнала си вече да се чувстваш като една от тях. Може би и ти имаш въшки в косата си. Е, ще се помъчим да оправим отново всичко.

Ким Хъч почти не възприема нищо от онова, което става през следващите часове. Вероятно инстинктът й за самосъхранение се противопоставя на безсмисленото избиване. В противен случай би трябвало да рухне вътрешно, да изгуби разума си при вида на всички тези жестокости.

Защото те са наистина много лоша банда, не, не са бандити, а гладни златотърсачи, които не искат да напускат парцелите си дори и през зимата, и затова бяха пропуснали да се запасят с храна за зимните месеци.

И така те ограбват племето на Лунния бобър.

Когато най-сетне си тръгват с тежко натоварените коне и с индианските шейни, вече не са в онова еуфорично настроение на победители, както по време на нападението и на клането — не, сега те са отрезвени, може би дори малко изплашени от самите себе си. И може би някои се срамуват от себе си, презират се и се питат как са могли да се превърнат в такава дяволска банда.

Но когато видяха племето, по някакъв начин бяха изпаднали в див екстаз, защото измежду тях имаше хора, превърнали се в техни водачи по пътя към злото.

И тъй като индианците се съпротивляваха, воюваха бойците, жените и дори по-големите деца, не малко от тях се изплашиха за собствения си живот и страхът ги направи още по-безпощадни.

Но така се е случвало много пъти, когато белите са нападали индианци, и така ще бъде още дълго време…

Ким Хъч, сякаш не на себе си, язди до оня Клинт Поуел. Бандата напуска мястото на кръвопролитието и поема по обратния път. Ким пак е изпаднала в онова състояние, както неотдавна, когато индианците я бяха извадили от фургона.

Но индианците се държаха добре с нея, а от белите явно не може да очаква нещо такова. Тя се бои от тях.

От време на време Клинт Поуел я наблюдава отстрани. И изведнъж заявява доста грубо:

— Обзалагам се, че си на повече от дванадесет. Излъгала си ме. На колко години си в действителност? И как ти е името?

Но тя гледа втренчено право напред и не му отговаря.

* * *

Яздят два дни, следват някакъв огромен каньон в долините на Битър Рутс и после стигат до областта на златните находища, откъдето е потеглила дивата орда на гладните златотърсачи, предвождани от Клинт Поуел, за да потърсят някое индианско селище, където има събрани хранителни запаси за дългата зима.

Наистина не бяха открили индианско селище, но пък се бяха натъкнали на придвижващото се племе на Лунния бобър.

Сега се завръщаха с богата плячка.

За тях това беше жизнено необходимо. Акт на самосъхранение. Защото не искаха да загинат от глад в своите участъци и в малкото селище, което се беше превърнало в център на тази златоносна област.

И вероятно — ако някой транспорт не си пробие път до тях — пак ще трябва да нападнат някое селище и да отмъкнат нови запаси за изхранването си.

Но засега те са подсигурени за седмици напред.

Селището се състои от магазин, в който едва ли може вече да се купи нещо, от няколко колиби, които същевременно представляват и занаятчийски работилници, и от една продълговата сграда от сурови дъски, в която се намира салонът, мястото, където може все още да се получи огнена вода и където пет-шест момичета упражняват най-стария занаят на света.

Салонът е собственост на същия оня Клинт Поуел. Когато групата спира заедно с плячката си — петнадесетина тежко натоварени шейни и двадесетина товарни коня, там се струпват различни хора. Момичетата също изтичват от салона.

Всички тържествено приветстват „завръщащите се у дома“.

Но след това Клинт Поуел поема командването в свои ръце.

— Много е просто — извиква той от седлото на коня си над главите на всички присъстващи. — Всичко, което сме донесли, ще отиде в магазина! Имаме списък на ония, които бяха с мен. Според него магазинерът ни ще раздаде всекиму полагащата му се част. А с нея всеки може да прави каквото си иска. Едно е ясно отсега: храната скоро ще бъде по-ценна от златото. Досега можехте да си купувате всичко със злато или с късчета самородно злато, например тези красавици тук от салона. Но сега разполагаме с друга валута, която ще е валидна почти до края на пролетта. Ясно ли ви е това?

От всички страни се донасят възгласи на одобрение. Само малцина са недоволни. После той слиза от коня, сваля и Ким Хъч. Тялото й не реагира, сякаш е кукла.

Но той я поставя много внимателно да стъпи на земята и се обръща към момичетата от салона.

— Намерих я при индианците — обяснява той. — Все още е твърде объркана. Бъдете добри с нея, като сестри. Прекрасна е, нали? Един ден ще стане най-красивата жена на земята.

След тези думи той леко побутва Ким. Тя политва напред. А после момичетата я обкръжават, разглеждат я изненадани. Една от тях дори посяга да попипа златната й коса.

А друга една заявява:

— Ако навремето бях толкова красива, бих успяла да си хвана най-големия богаташ на земята. Тогава нямаше да е необходимо да се хващам за унция златен прах с тая воняща сган.

Отвеждат Ким в продълговатата сграда.

Ким мълчаливо оглежда опустошените лица и ако беше с малко повече житейски опит, тя щеше да изпита съжаление към тези жени. Защото животът им в този пущинак, така да се каже, е стигнал до последната си гара.

Нито една от тях не би могла да мине дори за симпатична.

И само тук, в това запуснато място, те могат все още да намерят клиенти за онова, което продават.

Да, те са наистина за съжаление.

А сега пристигна някакво много младо, прекрасно момиче.

Какво ли ще стане?

Дали ще започнат от завист да мразят Ким?

Или пък у тях ще се събуди своего рода сестрински или майчински инстинкт, който ще ги принуди да защитават малката?

Въвеждат Ким в някаква стая.

— Можеш да се настаниш тук — казва една от жените, която всички наричат Моли. — Гладна ли си? Искаш ли топла вода, за да се изкъпеш? Имаме истинска вана с цветен емайл. Винаги можеш да разчиташ на нас, малката!

Но Ким не проронва нито звук.

Отправя се с леко олюляване към леглото и се хвърля по корем на него.

Защото не си прави никакви илюзии. Не е вече толкова глупава, че да не може да разбере къде е попаднала.

Колко добро и почтено бе всичко при хората на Лунния бобър!

А сега…

* * *

Минават шест години.

Братът и сестрата все още не знаят нищо един за друг, не знаят, че другият е жив.

За един подрастващ юноша, станал прекалено бързо мъж, шест години могат да са дълъг или много кратък период от време.

През тези шест години Рей Хъч прави огромни скокове напред. Сякаш всяка година се равнява на две или три, от гледна точка на натрупания житейски опит.

Но такива неща са съществували, откакто свят светува. Винаги е имало много млади завоеватели, генерали и изтъкнати мъже във всички области на живота. Успехът никога не е бил въпрос на възраст.

Рей Хъч се превръща в безскрупулен авантюрист, комарджия и гангстер, който може да се прикрива доста умело. А и при жените има голям успех. Той е образец на истински мъж и от него се излъчва такава мъжественост, която направо ги наелектризирва. При това той е студен, безогледен, зъл и подъл: само използва жените, не е способен на истинска обич.

Ловният му участък се простира от Ню Орлиънс през Сен Луи, Канзас Сити чак до форт Бентън.

И печели навсякъде, във всяка една област.

Може би най-сполучливо би могъл да бъде сравнен с акула, защото също като нея винаги преследва някаква плячка и жадно поглъща всичко, изпречило се на пътя й.

Само веднъж през тези години той допуска едно изключение.

Това става във форт Бентън, когато вижда търговеца Сам Хауланд как товари на пристана нова стока в двата си фургона.

Междувременно Рей Хъч е порасъл с още три години и търговецът не го познава веднага. Затова Рей Хъч казва:

— Седемдесет и два долара и петдесет цента, сър. И десет процента лихва за трите години. Това, заедно с капитализираната лихва прави малко повече от деветдесет и шест долара, почти деветдесет и седем. Давам ви сто долара. Вече сме квит, нали, сър?

Търговецът го гледа слисано.

Най-сетне го разпознава и си спомня.

Подава ръка на Рей.

— Никога не съм се съмнявал, че ще си получа парите обратно, заедно с лихвите — казва накрая той. — Беше едно такова усещане, което не мога точно да обясня. Сега вече вие наистина не сте момче. Провървяло ви е?

Рей Хъч само кимва с глава. Поставя пет двадесетдоларови банкноти в дланта на търговеца и отминава нататък.

Сам Хауланд гледа подире му.

— Оха! — възкликва той. — Гледай ти какво е станало с него!

Но колкото и добър познавач на човешка душа да е Сам Хауланд, не е много уверен дали проумява наистина този млад, двукрак тигър.

От тази среща изминават нови три години.