Г. Ф. Унгер
Братът и сестрата на дявола (2)

2.

Обратният път към Ким и каруцата му се струва невероятно дълъг. На моменти направо не му се вярва, че от вчерашния следобед до ранните утринни часове е изминал всичките тези мили пеша.

Взел е и четирите мулета. Животните добре си бяха починали за изминалите часове: бяха се напили с вода и се бяха напасли. Лесно щяха да откарат колата с Ким до рекичката.

Рей е взел и вода за Ким и се надява, че ще я свари все още жива. Понякога надава силен вик от безпомощна ярост, защото знае, че и те двамата с Ким сигурно щяха да стигнат до водата, ако Макгивър не им беше взел двете мулета. Ким би могла да пийне вода десет часа по-рано! Тези десет часа можеха да се окажат решаващи за живота й. Затова и той продължаваше да крещи от безпомощна ярост.

Яхнал е едното муле и само подкарва другите. Трудно му е, макар че не носи нищо друго, освен двете шишета с вода и колта на Джон Макгивър.

А когато тръгна, бе дочул от каруцата дрезгавия глас на Сали Макгивър, която го проклинаше. Колкото и болна и немощна да бе, може би съвсем близо до смъртта, тя все пак беше разбрала какво се беше случило отвън.

Денят почти е настъпил, когато той стига до мястото, откъдето би трябвало да може да види вече каруцата им.

Но там, където се беше намирала тя, сега се виждаха само овъглените й останки.

Не можеше да повярва, но действително бе така. Някой сигурно бе подпалил каруцата. Освен железните части — обръчите на колелата, осите и веригите — всичко се беше превърнало в пепел. И понеже явно всичко е станало още преди няколко часа, над пепелта не се виеше ни най-малка струйка дим.

Рей пришпорва още веднъж мулето си, удря и забива токовете на ботушите си в слабините му, а останалите три животни просто зарязва, защото добре знае, че няма да има вече нужда от тях.

Отново и отново вика името на сестра си.

Около каруцата не се забелязва никакво движение, никой не му отговаря.

Нима Ким е изгоряла в каруцата?

И кой ли е дошъл и е направил всичко това?

Сега вече Рей заплаква. Само преди няколко часа беше убил двама души, а сега е само едно безпомощно момче, изпаднало в голяма беда. Не може да удържи плача си, чувства се толкова безпомощен и предаден в един безпощаден свят, в който го преследват само нещастия.

През изтеклата нощ беше изминал адски труден път, беше принуден да убие — и всичко това напразно, защото ако Ким не беше изгоряла в каруцата, значи някой я беше отвлякъл. Тя не би могла сама да избяга. Нямаше достатъчно сили за това.

Кой тогава е бил тук?

Рей избърсва сълзите от очите си и се привежда към земята.

Не бе необходимо да е кой знае какъв следотърсач, за да разбере, че оттук бяха минали ездачи на неподковани коне, което ще рече, най-вероятно индианци или някаква банда, която се бои да се появи на места, където има ковачи, защото е оживено.

Известно време младежът остава приклекнал и втренчено гледа отпечатъците от копитата.

Все още не иска да повярва, но в крайна сметка трябва да го приеме: Ким, сестра му, е отвлечена.

Освен следите от копита, той открива и други следи: браздите, които остават след индианските товарни шейни, с които племената превозват имуществото си, например биволските кожи за палатките си, тъй наречените „тайпи“.

Сигурно е било някое по-голямо странстващо племе, може даже и някое малко селце, и явно те са взели Ким със себе си.

Започва да вярва в това с цялата надежда в сърцето си и с всичките си вътрешни сили.

Решава да се изправи, за да се върне при мулето си, защото ще трябва да провери тази следа, но когато се надига, светът около него се завърта.

Едва сега настъпва реакцията от положените усилия. Той е изчерпан до краен предел, изразходил е огромна част от физическите си възможности. От доста часове не е хапвал нищичко, само е пил вода.

Изпада в безсъзнание и не мръдва повече.

* * *

Какво се бе случило с Ким?

Нека се върнем назад във времето, към оня час, в който Рей оставя малката си сестричка и се отправя на път.

Ким Хъч не прекарва много време сама в каруцата, почти в безсъзнание и кажи-речи обречена на смърт, тъй като слабичкото й телце е почти напълно обезводнено.

След по-малко от час наблизо се появява странстващото племе на индианците Нез Перс. Те веднага обкръжават каруцата, считайки я за изоставена от собствениците й, както са виждали и други такива каруци на път от Канзас за Орегън.

Но когато един от воините поглежда вътре, забелязва Ким Хъч.

Тя пак е дошла донякъде на себе си, чула е приближаването на хора, както и гласовете им.

Сега гледа воина с широко отворени, сини очи.

Има пълно основание да се бои от индианците, защото по време на пътуването често бяха нападани от кайови, шейени и всевъзможни банди, състоящи се от измета на някои племена, метиси и военни дезертьори, изобщо от цялата утайка на обществото в крайграничната зона.

И ето че сега някакво индианско лице се появява в каруцата и я оглежда с блеснал поглед. Ким Хъч се опитва да извика за помощ, но не успява да произнесе нито звук. Обзема я и все по-нарастващо равнодушие, защото е вече прекалено слаба, за да може да изпитва страх. Почти е изчезнал инстинктът й за самосъхранение. Така че тя лежи неподвижно и само гледа втренчено индианеца с огромните си очи.

После лицето на индианеца изчезва. Но само след няколко секунди червенокожият се покатерва при нея в каруцата, след като е извикал отвън нещо на висок глас, на което му отговаря многогласно „Хау“.

Воинът е млад и погледът на сиво-зеленикавите му очи изразява съчувствие. Той поднася манерка с вода към устните на Ким, намокря ги леко. Но когато тя се опитва да се вкопчи жадно в манерката, той я отдръпва.

— Не бързай, не бързай, момиче — произнася на английски, наистина някак гърлено, но все пак достатъчно разбираемо. Може би той е от онези индианци, които като деца са посещавали мисионерските училища на йезуитите или пък са усвоявали езика от белите търговци. — Трябва да пиеш много бавно, момиче — казва той.

Тя се подчинява и отпива само няколко малки глътчици вода, но след това отново губи съзнание.

Изминават три дни, преди Ким отново да дойде напълно на себе си и да може да разсъждава. Разбира, че лежи в някаква индианска шейна, поклащаща се непрекъснато насам-натам, без обаче да друса.

Блестящите сини очи на момичето отново гледат широко отворени и изненадани. И постепенно то си спомня отново всичко, което се беше случило.

У нея започва да се надига страх, но след това тя се сеща за младия воин, който й даде да пие вода и й каза няколко думи на родния й език.

Очевидно индианците я бяха отвели със себе си и се бяха грижили за нея като за болна. Чувстваше се значително по-силна, отколкото преди няколко дни. Значи я бяха хранили. Започва дори леко да си ги спомня, макар че непрекъснато беше изпадала в безсъзнание.

Млада индианка, може би момиче като нея, крачи редом с шейната и поглежда към нея, усмихва й се и после извиква някакви думи.

И в този момент някой спира коня. Около шейната се събират двадесетина жени, девойки и деца.

Ким Хъч вижда любопитни, но най-вече — дружелюбни и усмихнати лица. Младата индианка, която беше съпровождала шейната, сега й обяснява на английски:

— Ти скоро здрава, Небесно око. Ти тук при приятели. Ние сме Нез Перс, миролюбиви Нез Перс. Всички сме християни. Йозеф ти даде името Небесно око. Той те откри пръв в каруцата.

Ким Хъч чува тези думи и все пак не може съвсем да им повярва.

Не, не, чувала е наистина, че йезуитите са успявали тук и там да християнизират индианците, да ги кръщават и да преподават на децата им в мисионерски училища.

А Нез Перс са били винаги мирни индианци. Това го беше чувала още тогава, когато потегляха от Канзас към Орегън.

Внезапно се сеща за брат си. Изобщо не може да си представи, че той е все още жив.

— Благодаря ви — прошепва тя. — Започвам да вярвам, че все пак на тази земя има и добри хора. Благодаря ви.

* * *

По това време Рей Хъч вече е започнал да се движи по следата.

Но не може да се придвижва достатъчно бързо на неоседланото си муле. Преднината на индианците, при които предполага, че е сестра му, е твърде голяма.

Откакто беше стигнал при опожарените останки от каруцата и беше викал името на сестра си, бяха изминали около дванадесет часа.

После беше изпаднал от изтощение в подобен на безсъзнание сън. Когато се беше събудил, беше вече нощ и той не можеше да върви по следата.

Беше болен, премалял от глад. Имаше само вода.

Може би на следващия ден така и щеше да си загине от глад, ако не беше се натъкнал на лисица, уловила прерийна кокошка.

Когато Рей започна да стреля с револвера си по лисицата, тя изостави плячката си и побягна на зигзаг.

Тази прерийна кокошка спаси живота на Рей Хъч. В тенекиената кутийка, която носеше в джоба на панталона си, имаше няколко кибритени клечки, така че скоро се озова седнал край огъня и започна да яде — отначало лапаше почти сурово месо, но после започна да се овладява и да се храни бавно. Разумът му го съветваше да не гълта храната направо, а грижливо да я сдъвква.

И изведнъж у него отново проблесна надеждата, че все пак ще успее да намери отново сестра си.

Събрал сили, той пак се отправи на път.

Следата беше отчетлива и ясна. Може би това бяха тридесет-четиридесет индианци, от които яздеха само десетина. Вероятно това бяха воините на групата. Можеше да преброи и следите от над десетина шейни.

Такава следа всъщност не можеше да изгуби по никакъв начин.

Поне така си мислеше.

Но още на следващия ден, макар и постигнал известна преднина, трябва да забрави всяка надежда.

Намираше се в зелена хълмиста местност на запад от Снейк Ривър. Възвишенията можеше да са от планината Сидър. Тук навсякъде имаше вода. Успява да налови в малък вир риба, попаднала там очевидно след последното голямо прииждане на реката.

Печената риба никога не му се е услаждала така, както през този ден. И още в следващите часове установява, че влелите се в тялото му нови сокове се превръщат в енергия и че отново възстановява донякъде силите си.

Обзема го надежда, но още същия ден тя е напълно погребана.

Защото от северозапад се надига буря, която вероятно няма да стигне до солената пустиня между Невада, Юта и Айдахо, там, при Голямото Солено езеро, където мормоните се канят да изградят своята обетована земя, но затова пък тя се развихря тук, в Югоизточен Орегън.

Лее се проливен дъжд, придружен от мощни гръмотевици и от поредици светкавици. Почвата изобщо не може да поеме толкова голямо количество вода, която се разлива наоколо, изпълва падините, за броени часове превръща и най-малките поточета в буйни реки.

Рей Хъч се е сврял под една надвиснала скала, пред която се издигат стари дървета, и казва сбогом на всяка надежда.

Защото дори и един младеж на петнадесет години знае, че след такава буря няма да намери никаква следа.

Това странстващо индианско племе ще изчезне за него, подобно на кораб в открито море, който също така не оставя никаква следа след себе си. То може и много пъти да смени посоката си.

Къде ли са се упътили индианците с Ким?

Не можеше да си отговори на този въпрос.

Може би един добър скаут би намерил разрешение на загадката.

Но откъде да намери такъв скаут? Дори и да можеше, как би му платил?

Но докато бурята все още бушува, Рей разбира, че трябва да се откаже засега от търсенето.

Първо ще трябва да си създаде солидна основа.

За целта ще са му нужни пари, оборудване, помощ. Защото може би ще е необходимо да търси Ким не само седмици, а и месеци сред тази безкрайна земя.

* * *

Минала е около седмица, когато Рей Хъч се появява в Боази.

Това селище, по-късно столица на Айдахо, е все още доста малко. А името си е получило навремето от някакъв трапер с канадски произход, който след безплодни дирения из пустата местност най-сетне се натъкнал на гора и съзирайки я, извикал: „Las Bois!“, което означавало „гора“ на езика на тези френскоговорещи канадци.

По-късно на територията на нововъзникналото селище били открити доста находища за злато и така Боази се превръща в център, от който се снабдяват златотърсачите, а след тях и фермерите, и новите заселници.

През един студен дъждовен ден измъчваният от глад Рей Хъч спира пред вратата на някаква фермерска къща. Той продължава да седи на неоседланото си муле и е толкова мокър и премръзнал, че му е трудно да слезе на земята.

Но преди да успее да го стори, вратата се отваря.

Появява се пищна жена. Тя вдига поглед към слабото момче и чува зададения с пресипнал глас въпрос:

— Търся работа. Може ли да се намери нещо за мен? Умирам от глад. Но не прося. Искам да получа храна срещу труда си. Става ли?

Тогава тя го дарява с втори поглед и в този миг осъзнава, че в това слабичко на вид момче може би се крие истински мъж. В очите му долавя твърдост, гордост, каквато обикновено проявяват само мъжете, минали през различни изпитания, мъжете, които е трябвало да воюват, а дори и да убиват, за да оцелеят.

Елинор Ванкувър има опит с мъжете от всякакъв вид и от всякаква възраст. Защото преди Бил Ванкувър да я доведе в тази ферма, тя е била доста известна в някои заведения на областта Уилъмет и по поречието на Кълъмбия.

Знаеше обаче със сигурност къде би се озовала някой ден, когато няма да е вече така привлекателна и съблазнителна. Така че се хвана с Бил Ванкувър, който е собственик не само на тази ферма, но е и управител на голяма група дървосекачи.

И тъй, тя вдига очи към слабичкото момче и съзира в погледа му и глада, и гордостта.

— Хайде, влез първо вътре, момчето ми — отвръща му с усмивка.

През следващите дни Рей Хъч има чувството, че се намира в страната на чудесата, защото получава не само добра храна, но и гореща баня и нови, макар и все още големи за него дрехи, а след това му дават и да поработи, но не прекалено много, тъй като трябва да се пооправи, да събере отново сили.

Момчето е високо може би към метър и осемдесет, което ще рече — малко повече от шест фута. При здравата конструкция на тялото му би трябвало да тежи над седемдесет килограма, а като стане мъж — сигурно ще е към осемдесет.

Сега обаче тежи много по-малко от това.

Но яде като разпран — храната все не му стига.

А Ели Ванкувър готви добре. Това винаги го е умеела, независимо от леконравното си минало.

В началото Рей я мисли за вдовица.

Но постепенно разбира, че мъжът й е заминал с хората си да сече дърва в планината и че притежава дъскорезница край един от притоците на Снейк Ривър.

— Винаги ме оставя сама за няколко седмици през този сезон, тъй като във фермата няма вече кой знае колко работа — обяснява тя на Рей. — Пък и градът не е далеч. Когато си искам мога да отида там с коня или с кабриолета. Но не харесвам тамошните хора. Жените си мислят, че завъртам главите на всички мъже. И с теб ли е така, Рей? Завъртам ли и твоята глава? Бил ли си вече с някое момиче, искам да кажа, дали си правил наистина любов с жена?

Въпросът й е направо хищен.

И той се изплашва.

Но устоява пред погледа на зелените й очи. Възхищава се от пищната й фигура и се учудва на червената й коса. За него тя е наистина твърде зряла жена, но го смущава вече доста време.

Отговаря гордо, сякаш не иска да се изложи като мъж:

— Да, имал съм вече нещо с момиче, докато пътувахме от Канзас за насам. Беше две години по-голяма от мен и знаеше доста работи.

Тук Ели Ванкувър избухна в смях.

— Обзалагам се, Рей, мило мое момче, че знам много повече неща от онова момиче. И мисля, че ще се превърнеш в истински мъж, едва когато спиш с истинска жена. Ще го направим, нали? Отдавна вече си го мислиш, нали?

Той се стряска от почти бруталната й откровеност. Налага се да преглътне няколко пъти, после обаче пита:

— А мъжът ви, мисис Ванкувър?

Тя се залива отново в звънък смях.

— Този нерез — произнася тя най-сетне гърлено, — та той ме мами също почти във всеки град. Няма защо да изпитваш угризения, Рей. Наричай ме просто Ели.

Той отново трябва да преглътне мъчително. Но после го обзема бурно желание. И разбира, че ще брои часовете до вечерта.

Защото тогава…