Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geschwister des Teufels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Г. Ф. Унгер. Братът и сестрата на дявола

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Снежана Тодорова

ISBN: 954-17-0054-3

История

  1. — Добавяне

10.

По това време Ким и Рей се задържат доста дълго недалеч от Канзас Сити, в Омаха. Селището е все още твърде незначително и името му идва от сиукския речник, означава „ония, които вървят срещу вятъра“.

В Омаха все още никой не знае, че това малко градче ще има значимо бъдеще.

От Канзас Сити до Омаха са само двеста и четиридесет мили.

Минали са около две седмици и половина, откакто „Мисури Куин“ пусна котва в Омаха и братът и сестрата слязоха на сушата с постоянните си придружители Чет Лайън и Бъг Банър. „Мисури Куин“ няма да стои тук дълго. От пътниците също никой не иска да слиза на сушата. Те хвърлят доста презрителни погледи от парахода към това малко градче, разположено край голямата река.

Тук живеят ловци на бизони, трапери и търговци.

А през реката минава ферибот.

Този ферибот е част от компанията „Поуел“, както и складът за дървен материал и големият колониален магазин.

И още нещо принадлежи на „Поуел“ — салонът, където има пет-шест момичета, с които траперите и ловците на бизони могат да се забавляват срещу пет долара.

Салонът се ръководи от мисис Булдог, огромна жена, висока шест фута и тежаща към сто и петдесет килограма.

Когато малко след това тя чува от Ким Поуел-Хъч, че е останала вдовица и е поела ръководството на компанията „Поуел“, двете жени веднага постигат разбирателство помежду си. Те се познават още от по-рано. Но сега между тях се установява веднага почти сестринско разбирателство.

— Радвам се, шефе, че искате като жена да им покажете на мъжете колко струват — казва мисис Булдог със странно високия си глас, който изобщо не подхожда на обемистата й фигура. И после добавя: — Лъжа ли се, или вие наистина не сте така опечалена като вдовица?

— Не се лъжете, Дейзи — отвръща Ким. — Но сега искам да видя книжата и да съпоставя приходите с разходите.

— Веднага, шефе, веднага. — Мисис Булдог се засмива. — Ще останете доволна. Защото в това тъжно кътче само тук има място за разтуха за цялата тая сган, която идва при нас, за да се позабавлява. Момичетата ни са много трудолюбиви. А и огнената вода върви. В казиното също събираме добра печалба. Моето участие досега беше десет процента.

— Сега ще ви дадем двадесет процента, Дейзи. А това тук е мистър Рей Хъч, моят личен съветник.

Масивната мисис Булдог се усмихва широко.

После вдига палец и произнася бавно дума подир дума:

— Имам да ви казвам още нещо, шефе, което сигурно ще ви накара да увеличите още повече моя дял.

— Да го чуем тогава, Дейзи.

Последната поглежда към Рей Хъч.

— Все още е тайна — произнася тя тихо. — Напълно ли сте сигурна във вашия съветник, шефе?

— Като в собствения си брат — отвръща Ким Поуел-Хъч. — Да, като в собствения си брат.

— Тогава качете се горе с мен!

Огромната жена се обръща и когато тръгват нагоре, стълбите почват да скърцат под тежестта й.

Влизат в една от стаите, в които момичетата продават онова, което наричат „любов“.

В края на леглото е седнало момиче, а в леглото лежи мъж с червено бельо.

— Този свърши вече — казва момичето и се изправя. — Толкова много се изтощи от напрежението, че сигурно нещо у него се счупи. Може да са му се пръснали някакви много важни артерии или вени. Ще трябва скоро да го погребем.

Момичето е червенокосо и има зелени очи. По-рано тя вероятно е била доста хубавичка, но сега изглежда изхабена и по-стара, отколкото е в действителност.

Мисис Булдог сочи към стенещия мъж.

— Тоя тук е инженер земемер. Със себе си има кожена чанта с чертежи. А в пиянството си е разговарял и с момичето. Шефе, за мен е ясно, че това е изключително важен човек, който си е свършил работата — доста важна работа при това! — и е искал истински да го отпразнува. Не разбирам много от чертежи. Плановете в чантата му са с положителност вторите екземпляри или нещо от този род. Освен това си е водил и дневник. В този дневник пише, че е определил трасето на Тихоокеанската железопътна линия и че оригиналните планове с всички допълнения и забележки са на път за Главната квартира на отдела за планиране. В дневника пише още, че сега всички могат да вървят на майната си, защото следващите дни и нощи ще прекара с някоя курва в леглото.

След тези думи мисис Булдог прави съвсем малка пауза, поема си след това дълбоко дъх и произнася отчетливо всяка следваща дума.

— Омаха ще стане железопътен център. Тихоокеанската жп компания ще прекара трасето от Омаха през Шайен и Форт Ларами на Запад. Това прокълнато малко градче тук ще набъбне като тесто. Скоро при нас ще има не само ловци на бизони, трапери, индианци и от време на време войници и преселници, тук ще има стълпотворение, както при строежа на пирамидите или при строежа на Вавилон. Омаха ще се пръсне по шевовете си. А аз бих могла да поддържам много по-голям публичен дом с поне петдесетина момичета.

След тези думи тя е съобщила вече всичко и сочи към тежко дишащия, стенеш мъж в леглото:

— Този човек е цяло щастие за Омаха, шефе.

Ким Поуел-Хъч е изненадана, тя е изненадана и от образоваността на мисис Булдог. Защото онова, което каза преди малко за Вавилон, е най-малкото признак на начетеност.

После обаче Ким пита:

— Сам ли е бил този човек в Омаха?

Мисис Булдог клати глава.

— Бяха цял екип. Всичките земемери. И бяха придружавани от войници. Минаха през града преди три месеца, после изчезнаха на запад в прерията, а се върнаха преди два дни. Другите заминаха с войниците на изток по реката. Този обаче искаше първо да се позабавлява. Името му е Зебулън Зийк. Лили изпълняваше всичките му желания, а той понякога имаше доста ексцентрични желания. Нали, Лили?

Момичето кимва рязко.

— Беше направо луд за жени. Когато внесохме ваната за къпане тук, той дори пиеше от водата ни и казваше, че за него тя е като френско шампанско. Беше луд и толкова се изразходи, че май никога вече няма да може да стане на краката си.

Лили млъква с някаква нотка на облекчение и съжаление в гласа.

Ким и Рей обаче се споглеждат. Разбират се и без думи.

После Ким казва съвсем спокойно:

— Дейзи, вие ще имате големия публичен дом с петдесетте момичета. Защото ние оставаме в Омаха и поемаме града. „Мисури Куин“ ще отплава без нас.

Обръща се към Рей и пита:

— Как стават тези неща със строежа на линията?

Той се усмихва с блеснали очи:

— Първо ще пристигне армията на строителите на земното платно и на железопътните мостове. На път са вече стотици товарни коли, защото ще се извозват огромни количества земна маса. След тях ще дойдат хора, които ще полагат релсовия път. Те ще заминат на запад, а след тях ще запристигат товарните влакове, които ще доставят материал от изток. Необходими са милиони траверси. Тази железопътна линия ще се превърне в нова жизнена артерия за континента, ще стане може би скоро по-важна и от речния път. Над реката ще трябва да се изгради огромен железопътен мост. Омаха ще се превърне в перлата на тази пътна артерия. Наистина ще трябва да поемем изцяло този град.

След като е казал всичко това, оставяйки впечатление, че вижда пред себе си картини от бъдещето, в стаята се възцарява тишина. Само умиращият Зебулън Зийк стене при всяко вдишване.

Лили, момичето, седнало на ръба на леглото, произнася със съжаление.

— Всъщност беше много мил младеж. Само че искаше за три денонощия да навакса всичко онова, от което се е въздържал толкова много време. Жал ми е за него.

Когато казва това, умиращият издъхва. От устата му шурва кръв. Да, сигурно някакви кръвоносни съдове са се пръснали у него заради усилията, които е полагал в леглото на Лили.

Четиримата души край леглото му свеждат поглед към него.

Мисис Булдог прошепва:

— Мисля, че трябва да сме му много благодарни. Защото сега и ние на Запад знаем толкова, колкото и големите предприемачи на Изток. Ще трябва да го погребем както подобава.

* * *

Когато час по-късно „Мисури Куин“ вдига котва, капитан Джейсън Оруел е получил точни указания. Сега ще трябва той, вместо Ким Поуел, да инспектира всички дъщерни фирми и агенции на компанията „Поуел“ и да им съобщи, че вдовицата на Клинт Поуел е поела цялото управление и че всичко ще продължи така, както и досега.

„Мисури Куин“ ще закара пасажерите до Форт Бентън и ще продължи да изпълнява своите задължения.

Когато корабът вдига котва, Ким и Рей все още стоят на пристана.

С тях са Чет Лайън и огромният Бъг Банър, който е в състояние да убие човек с един-единствен удар с юмрук.

До тях са още двама мъжаги, завербувани от Рей в Канзас Сити, които обаче досега са пътували като привидно безобидни пасажери.

Рей разменя кратък поглед с Кимбърли, невероятно красивата си сестра. После се обръща към четиримата мъже:

— Вземете багажа ни — казва той. — А после разгледайте това малко градче. Сега ние го поемаме изцяло. Скоро никой няма да може да го познае. Хайде, да тръгваме.

Те тръгват, водени от Ким и Рей. А в Омаха все още никой, освен мисис Булдог и момичетата й, не подозира колко много неща ще се променят от днес нататък.

В малкото градче има и един хотел.

Когато влизат във фоайето, самият собственик се появява на рецепцията и започва да се кланя вежливо, като ги приветства с престорена радост:

— О, мисис Поуел, каква чест е за мен да ви приветствам с „добре дошли“ в моя хотел! Имате багаж със себе си, както виждам. Може ли да гледам на вас като на мои гости? За момента имаме няколко свободни стаи. Имате късмет, мисис Поуел.

Последната отново разменя кратък поглед с брат си. После Ким казва с усмивка:

— Рей, това е мистър Джеремая Кетчъм, досегашният собственик на този хотел.

Всички виждат ясно как мъжът видимо се сепва. Защото осъзнава значението на тези думи, но не иска да го повярва, затова казва:

— Аз все още съм собственикът, мисис Поуел, не досегашният, както благоволихте да се изразите преди малко. Сигурно е грешка на езика, нали? — пита той с любезна усмивка, но инстинктът му вече го предупреждава и в очите му се появява тревога.

Рей вдига показалец.

— Днес е щастлив ден за вас, мистър Кетчъм — казва той. — Вие сте истински късметлия, задето току-що ни продадохте хотела си.

— А-аз н-не съм продавал — заеква Джеремая Кетчъм. — То-това е лъ-лъжа. Как може да твърдите такова нещо?

Тогава Рей Хъч се обръща към четиримата мъже зад него и Ким.

— Чухте ли това?

— Той лъже — ухилва се Чет Лайън. — Всички сме свидетели, че продаде хотела на мисис Поуел. Би трябвало направо да го изхвърлим навън.

Сега настъпва тишина.

Но в нея се носи дъх на опасност за Джеремая Кетчъм. Той го чувства съвсем ясно.

И не може да повярва, когато поглежда тази красива жена.

Но винаги, когато среща погледа й, в дълбочината на душата си изпитва ужас. В тези така прекрасни сини очи той съзира отблясъка на безпощадността.

Джеремая е среден на ръст, плешив човек, който по-рано е бил барман и се е оженил късно. С всичките си спестявания и с тези на жена си те са построили този хотел, заложили са в известен смисъл всичко за едно добро бъдеще в този малък град край речния ферибот.

— Продадохте за три хиляди долара — казва Ким Поуел. — Има петима свидетели против вас.

Джеремая Кетчъм поглежда към мъжете. И тъй като е бил барман в салоните на Дивия запад, където са се отбивали какви ли не хора, той разбира само за няколко мига що за хора са тези петима мъже, които са дошли с мисис Поуел.

Произнася тихо:

— Мадам, мистър Поуел никога не би постъпил така с мен.

— Мистър Поуел е мъртъв — отвръща тя. — Удави се в Биг Мъди, защото дори не можеше да плува. Мистър Кетчъм, аз поемам този град. Можете да избирате. Или приемате тези три хиляди долара и оставете с жена си да работите тук като мои служители, или си отивате.

Джеремая Кетчъм вече разбира всичко.

— Земемерите… — прошепва той. — Те нощуваха тук. Тези земемери…

— Правилно — прекъсва го Рей Хъч. — Казах ви, че днес е щастливият ви ден. Получавате три хиляди долара и с жена си имате хубава работа. Постъпваме благородно с вас, тъй като очакваме добро сътрудничество. Бихме могли да постъпим и другояче.

Тогава Джеремая Кетчъм кимва. Той има голям опит.

Знае, че няма да получи помощ и от съдията. Защото мировият съдия в града е същевременно и собственик на фирмата за даване на коне и коли под наем. Длъжността си той изпълнява за символичната сума от един долар месечно.

Джеремая Кетчъм разбира, че на него и жена му лесно може да се случи нещо. Дори хотелът може да пламне… Отново си спомня как навремето в града се установи компанията „Поуел“, как изгради своята агенция, салона, склада за дървен материал, как пое управлението на ферибота и на колониалния магазин.

Тогава той още строеше хотела си.

А сега…

— Каква заплата ще давате на мен и жена ми? — пита той и вътре в него нещо като че се счупва, защото знае, че се подчинява, тъй като не би имало никакъв смисъл да се съпротивлява, във всеки случай не и сега.

— Според работата — усмихва се Ким Поуел. — Защото този хотел ще се разшири. Ще се построят и нови сгради, ресторанти, барове, гостилници. Вие сте човек с опит, Кетчъм. Може да станете мениджър. Доходите ви тогава ще са по-големи, отколкото сега. Скоро Омаха ще посреща ежедневно над хиляда души. Ако сте старателен и бъдете лоялен към нас, вие и жена ви ще живеете добре. Ако ме мамите, заблуждавате или не заставате плътно зад мен, тогава…

Тя млъква и вдига ръка.

— Не, не искам да ви заплашвам. Това би било глупаво. Искам да ви приема в компанията „Поуел“ като добър сътрудник. Доволен ли сте, мистър Кетчъм?

Той трябва първо да преглътне мъчително няколко пъти.

После кимва и казва:

— Разбрах и съм наясно. Ще запозная жена си с промяната на нещата.

— Виждате ли, скъпи ми мистър Кетчъм, сега вече сме на едно мнение. Ще изискаме истински съдия, ще създадем гражданско представителство и ще превърнем Омаха в прекрасен град. Можете да разчитате на това. А сега искаме да се настаним в стаите си. Този хотел ще бъде засега главната ни квартира. Агенцията на компанията „Поуел“ е твърде тясна. Но и тя ще бъде разширена.

* * *

През следващите две седмици малкото градче, което се нарича Омаха, се променя значително.

С компанията „Поуел“ в това селище, което не може да се сметне за град дори и от четвърта степен, нахлува нов вятър. И който се противопоставя на този нов вятър, бива пометен.

Защото Рей Хъч е новият съдия. Има трима градски съветници и още един съдия-изпълнител. И всички те тайно получават пари от компанията „Поуел“.

Всеки ден пристигат нови и нови хора от Изток. Това са занаятчии или предприемачи. Те купуват земя за строеж и се снабдяват с лиценз, т.е. разрешително за най-различни дейности.

Все още всичко е тайна и който я знае, я запазва за себе си. Защото, ако се съобщеше официално, че железопътната линия ще преминава през Омаха и тук на реката ще се построи най-големият железопътен мост, тогава щеше да се взриви всичко, като се почне най-напред с цените на парцелите за строеж.

Малкият град отдавна е разширил границите си и навсякъде около центъра му са маркирани строителни площадки и улици.

Хората на Рей Хъч са около двадесетина яки мъже. Чет Лайън и Бъг Банър стават помощник-шерифи.

И всички чакат да започне големият щурм, когато ще се обяви официално от властите къде точно ще премина Тихоокеанската железопътна линия.

Почти всеки ден нагоре и надолу по реката се движат параходи. Почти всички хвърлят котва, за да товарят дървен материал. Идват също и салове. Някои имат за крайна цел склада за дървен материал и дъскорезницата, където се работи денонощно. Произвеждат се най-вече железопътни траверси.

Братът и сестрата се чувстват като в рая. Всяка вечер се хранят заедно и се информират взаимно за всичко случило се.

Веднъж Рей казва ядосано:

— Този град скоро съвсем ще полудее. Налага се все по-често да действаме грубо. Тук искат да проникнат какви ли не мошеници. Комарджии, гангстери, о, каква ли не паплач се събира. И чакат. Фериботът ни пътува почти непрестанно и винаги е препълнен. Стотици мъже в града са в очакване да започне строежът на трасето и да намерят работа. Все още не е съобщено официално, но всички вече знаят и стават все по-нетърпеливи. Някои вече си свършват парите. При „Коли под наем“ вече има над петдесет коли с по осем впряга. Искат да работят за строежа на линията. Омаха скоро ще се превърне във врящ казан.

— И градът е наш! — Ким се усмихва. — Това е нашият град. И колкото по-голям става, толкова по-голяма ще е и властта ни.

Обръща недоволно глава, когато някой влиза в страничната зала на ресторанта, където те се хранят. Като че ли е бягал дотук, мъжът влиза задъхан, преди това само кратко е почукал на вратата, която и без това е отворена.

Рей Хъч познава човека и пита остро:

— Майк Скот, какво правите тук? Вашето място е в Канзас Сити. Вие сте моят човек там, на когото разчитам. Какво се е случило?

Новодошлият пристъпва към бара и си налива чаша уиски от бутилката. Едва когато го е гаврътнал, той се обръща към двамата.

— Поуел… — започва той и си избърсва лицето. — Клинт Поуел… Ъъъ, Клинт Поуел се върна в Канзас Сити. Жив е. Не се е удавил, както казахте, мадам. Жив е, по дяволите. Малкият му параход е получил пробойна и трябваше да го откарат за ремонт. Затова съм може би два дена по-рано от него тук. Взех веднага следващия параход за насам. Той е жив. Трябваше да ви предупредя, нали?

Братът и сестрата го чуват и не могат да повярват. Стоят като замръзнали по местата си. Ким дори изпуска вилицата си в чинията. Чува се лек звън.

Мъжът продължава:

— Пат Скинър, агентът в Канзас Сити, веднага премина отново на страната на Клинт Поуел. Скоро ще дойде тук. На борда на „Игл“ има две оръдия и двадесетина въоръжени мъже. Сигурно вече е разбрал, че ще може да ви намери тук, само на двеста и четиридесет мили от Канзас Сити. Може да дойде още утре.

Мъжът пак се обръща към бара и отново си налива едно питие. Когато го изпива, Рей произнася зад гърба му:

— Гледайте само да не напълните гащите, Майк Скот. Когато дойде, ще го посрещнем. Омаха е наша. Това тук е нашата крепост. Нека само дойде. Този път ще го хвърлим наистина мъртъв в реката.

Мъжът се обръща към брата и сестрата.

— Направих това, за което ме наехте, мистър Хъч. Стоях нащрек и следях вашия агент Пат Скинър. Но само това беше задачата ми. Сега ви моля да ми платите останалата част. Няма да остана тук. Не обичам да се бия, аз съм само дребен шпионин.

Рей Хъч кима.

— Разбира се, Майк, разбира се — промърморва той и бръква в джоба си. — Предупреждението ви дойде навреме — продължи той. — Това си струва парите, макар и да не искате повече да ми помогнете. Ето ви триста долара. Къде ще заминете с тях?

— „Елинор“ е все още на пристана. Ще продължа нататък с нея.

Майк Скот взема парите и изчезва бързо. Той е дребен, невзрачен, приличен на невестулка човечец.

Когато изчезва, братът и сестрата отново се поглеждат. И Ким казва с тънък глас:

— Този път аз ще го убия, за да е наистина мъртъв, братко. Не можа да свършиш работа с ножа си. Ще трябва да водим истинска война.

— Така е — отвръща Рей и става, защото сега има да върши много неща.