Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geschwister des Teufels, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Корекция
ganinka (2014)

Издание:

Г. Ф. Унгер. Братът и сестрата на дявола

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Снежана Тодорова

ISBN: 954-17-0054-3

История

  1. — Добавяне

12.

Точно в дванадесет часа на обяд Рей Хъч и хората му завземат брега около залива, както и пристаните. По този начин ясно демонстрира, че иска да попречи на Клинт Поуел и придружаващите го да слязат на сушата.

Освен това става ясно, че продължава да владее града и да го държи под контрол.

Но какво означава „град“. Омаха тепърва ще става град. Все още това е малко селище с множество строителни площадки.

Само големият склад за дървен материал е внушителен.

Ким Поуел също излиза от хотела, в който е, така да се каже, резиденцията й.

Облечена е с велурена пола-панталон, изящни каубойски ботушки, зелена фланелена блуза, а върху нея носи кожено яке.

Изглежда много енергична — целенасочена, решителна, готова да воюва.

Около кръста си е препасала кожен колан с пистолет в кобура. А в ръцете си държи пушка. Повечето от разположените на брега хора на Рей също така държат в ръцете си пушки.

От другата страна на крайбрежния път, там, където се издигат къщите на селището, започват да се събират гражданите на Омаха и всички ония, които са дошли тук, защото очакват предстоящия строеж на железопътната линия.

И всички чакат. Всички знаят за ултиматума.

От „Игл“ добре може да се види как жителите на Омаха са в очакване на атаката и не са били в състояние да пропъдят от града мисис Кимбърли Поуел и русокосия й закрилник. Защото и двамата добре могат да се видят от „Игл“.

Корабчето се държи плътно до границата на реката и почти не е навлязло в пристанището.

От брега е възможно да се обстреля с пушки малкото параходче. Но това все още не се прави.

Когато удря дванадесет часа, лопатъчното колело на „Игл“ започва да се върти. Корабчето минава граничната линия и излиза от почти неподвижната вода отново в реката, продължава да се отдалечава към средата на течението и застава на двеста метра разстояние от брега.

Въпреки разстоянието, откъм сушата може да се види, че дулата на двете оръдия се насочват към малкото градче.

От един от покривите се донася писклив глас:

— Ще стрелят, по дяволите, ей сега ще почнат да стрелят!

И изведнъж жадните за зрелища допреди малко хукват да бягат.

Но в този момент трясват изстрелите от двете оръдия.

В същия миг хотелът е улучен. Ударът е мощен, чува се двоен трясък. Хотелът рухва подобно на картонена кула. И без това не е стабилно построен.

За хората на сушата е ясно, че това бойно корабче може по същия начин да превърне на пух и прах цялото градче.

От рухналия хотел почва да се вие дим, развалините пламват в пожар.

И още нещо осъзнават всички: на борда на „Игл“ са знаели съвсем точно къде е главната квартира на Кимбърли Поуел.

Сега тя е сравнена със земята. Останките са обхванати от пламъци.

На „Игл“ обаче отново зареждат двете оръдия. Това се вижда много добре.

Рей Хъч и хората му започват да стрелят с пушките си по кораба. Но те разполагат най-вече с уинчестъри, с марка „Спенсър“ или „Спрингфийлд“. А за тези пушки разстояние, по-голямо от двеста ярда, е вече много.

В същото време от корабчето започва стрелба с много по-добрите оръжия „Шарп“, за които двеста ярда разстояние не са никакъв проблем.

Ким Поуел-Хъч се извръща и застава неподвижно, с поглед, прикован към горящите развалини на хотела. Пламъците се увеличават все повече. Напълно е възможно пожарът да обхване и съседните сгради, защото духа доста силен вятър. Скоро искрите ще се разлетят на всички страни. Най-силно горят дървените греди на срутилия се покрив. Пламъците там стават все по-големи.

Жителите на Омаха бързо разбират, че малкото им градче ще се превърне в прах и пепел, ако не направят нищо.

Сега всички се питат: ще стрелят ли отново от парахода или Клинт Поуел, когото всички познават, ще им даде още веднъж възможност да минат на негова страна?

Ще трябва да направят две неща, ако искат да спасят града си, на който предстои голямо бъдеще, когато тук се построи железницата с големия мост, и Омаха стане важен железопътен център.

Трябва да изгасят пожара, преди да се разпростре наоколо. И ще трябва да прогонят от града тази двойка Кимбърли Поуел и Рей Хъч така, както го беше поискал Клинт Поуел.

Междувременно двете оръдия на „Игл“ са заредени отново.

Сега те стрелят пак — този път с шрапнели, които попадат точно на ония места по брега, където най-нагъсто просветват дулата на стрелците, сред храстите, купчините дървен материал и изкараните на сушата лодки.

Шрапнелите веднага причиняват страхотни щети, защото приличат на оловен дъжд, изстрелван от огромни ловджийски пушки. Клинт Поуел е започнал истинска война.

Вижда се как стрелците бежешком напускат укритията си. Някои са ранени, други изобщо не мръдват от местата си, защото са улучени твърде зле.

А гражданите на Омаха се събират.

Те обкръжават Ким Поуел и Рей Хъч, тъй като последният се е присъединил към сестра си, която веднага се нахвърля върху него:

— По дяволите, Рей, ти си един неудачник! Виж ги как бягат, твоите храбреци! Никога няма да издържат, никога! Още два или три залпа на „Игл“ и Поуел ще може да слезе с хората си на брега, без някой да му се противопостави. По дяволите, братко, защо не го уби тогава?

Той не успява да й отговори.

Гражданите на Омаха се приближават и ги обграждат във все по-плътен кръг. Единият от тримата избрани от тях градски съветници излиза напред и прави безпомощно движение с ръка:

— Той иска вас, не нас — произнася дрезгаво. — Иска да ви прогоним от града. Но как да го направим? Така че е най-добре да си идете сами. Напуснете Омаха, преди да е наредил да бъдат избити всички. Вървете си! Нали виждате, вашите шерифи вече минаха на другата страна. И всички останали ще ги последват. Ще ви дадем добри коне и екипировка. Или пък бихте предпочели кабриолет с двоен впряг? Ще ви дадем всичко, което ви е необходимо, за да избягате. Но си вървете, преди да са почнали оръдията да стрелят отново!

Когато той млъква, се чуват множество викове:

— Да, изчезвайте най-сетне! Изчезвайте! Не искаме да ни сравнят със земята! Той иска вас, не нас! Изчезвайте, по дяволите!

Това са десетки гласове, които се заглушават един друг.

И кръгът още по-плътно се затваря около двамата.

Рей Хъч се оглежда за хората си, които е разположил по брега.

Но никой не идва да им помогне. Напротив, няколко ездача напускат града в галоп и се скриват навътре в сушата.

Откъм реката се чува сирената на парахода. Воят й е заплашителен. Така във всеки случай го възприемат повечето от хората.

Рей Хъч най-сетне започва да разбира, че са изгубили.

Когато поглежда към сестра си, тя прочита тази мисъл в очите му. Да, той се кани да се откаже само и само да спаси кожата си. С положителност не е страхлив, не, тя знае това. Но просто не вижда никакъв шанс повече.

Двамата му шерифи са минали на страната на врага.

А вербуваните помощници са деморализирани от двата изстрела на оръдията. Разбрали са, че битката ще завърши зле за тях.

Освен това те са разбрали още, че ще настроят срещу себе си жителите на малкия град и мнозинството пришълци в него.

Никой не идва на помощ на Рей.

Тогава чува как сестра му произнася дрезгаво:

— Да, жители на Омаха, ще се махнем. Отказваме се. Искаме два коня и екипировка. Бързо, помогнете ни веднага! Толкова по-бързо ще се отървете от нас!

Накрая гласът й прекъсва, звучи фалшиво. Защото и у нея вече се е появил страхът. Прекалено добре знае как ще я накаже Клинт Поуел. Беше го правил и по-рано, когато беше бягала три пъти от него. Този път щеше да е още по-зле. Да, той можеше дори да я убие, ако му падне в ръцете.

* * *

Застанал на „Игл“, Клинт Поуел наблюдава всичко през един бинокъл.

Преустановил е обстрела. Защото, в края на краищата, щеше да съсипе нещо, което иска да притежава — градчето Омаха.

Той също вече е разбрал за планирания строеж на железопътната линия и на моста над реката. Да, той иска да притежава Омаха, а не да я унищожава.

Затова „Игл“ изчаква, застанал по средата на течението, и завърта лопатъчното колело само дотолкова, доколкото е необходимо, за да не го отнесе водата надолу.

Оръдията са готови за стрелба, но засега няма сигнал за огън.

Не минават и десет минути и Клинт Поуел вижда как към ковачницата водят два оседлани коня.

От магазина изнасят пълни дисаги и дебели рула, които биват привързани към седлата отзад. А после вижда как Кимбърли и Рей се качват на конете и напускат града.

Тълпа от петдесетина души, жители на града, ги изпращат с подигравателни викове.

Клинт Поуел сваля бинокъла си и се обръща към кормчията:

— Ще акостираме. Искам да сляза на сушата.

И така, „Игл“ отново навлиза в залива и застава до пристана на параходно дружество „Поуел“.

Когато Клинт Поуел слиза на брега с двамата помощник-шерифи, Чет Лайън и Бъг Банър, и с агента си, е посрещнат от тримата градски съветници.

Техният говорител произнася малко нервно:

— Сър, можем само да се надяваме, че не ни… — спира посред думите си и прави безпомощен жест с ръка.

Застаналият до него обаче казва дрезгаво:

— Мистър Поуел, сър, всички в Омаха бяхме повярвали, че сте мъртъв и че жена ви е законната ви наследница.

— Няма нищо, господа — отвръща Клинт Поуел. — Не ви упреквам в нищо. Но сега ще започна преследването. Трябват ми бързи коне.

* * *

Ким и Рей яздят на запад. По това време Омаха е разположена само на западния бряг на Мисури. На отсрещната страна е само управлението на фериботната линия, заедно с няколко малки постройки.

Така че те яздят на запад. Тук има коларски път, тъй нареченият Орегънски път, който минава край Норд Плат Ривър, известна и с името Медисин Роуд, защото идва от Шайен, минава през Форт Ларами и продължава към планинските вериги на Медисин Боу. Далеч на запад пътят се разделя. Едното отклонение води към Калифорния, другото — към Орегън.

Първата миля братът и сестрата изминават доста бързо.

Чак после осъзнават, че не бива така да пришпорват конете си, а трябва да ги щадят. Само така имат все още някакъв шанс.

Защото ако преследвачите ги настигнат, конете им ще бъдат по-изтощени.

Ким пита:

— Колко ли може да е преднината ни?

— Около час, предполагам — отвръща Рей Хъч. И после почва да ругае невъздържано: — Тези проклети копелета! Плащах им толкова пари и бях уверен във верността им. Но двете оръдия…

— О, я си затваряй устата, братко! — нахоква го тя от коня си. — Още от самото начало беше голям неудачник. Не си убил Поуел, а само си го ранил. Сега той ще ни гони до края на света. Можеш да си сигурен в това! Аз може и да имам все още някакъв шанс, защото съм красива и съблазнителна, защото все още ме желае като някоя сладка отрова. Но на теб ще ти съдере кожата! Ще плащаш за грешките си, братко!

Последните думи произнася бясно, като фурия, и за един кратък миг престава да бъде толкова красива и очарователна. Лицето й е разкривено от ярост и омраза.

След като си поема няколко пъти задавено въздух, тя избухва още веднъж:

— По дяволите, по-добре изобщо да не се бяхме намирали отново! По-добре да си бяхме останали мъртви един за друг! Лош беше денят, в който се видяхме отново след толкова дълги години! О, по дяволите, по дяволите!

Тя е напълно извън себе си, защото има усещането, че е паднала от рая право в пъкъла.

Рей Хъч не отговаря нищо повече. Преглъща думите, които му се иска да каже. Защото е принуден да си признае, че нещастието им започна от момента, в който метна Клинт Поуел през борда.

Тогава се чувстваше голям победител.

Но съдбата — а може би е възстановяващата равновесието справедливост? — сега наказва и него, и сестра му. Всичко, започнало така великолепно за тях, сега завършва с ей това бягство.

Вечерта стигат до мястото, където Елкхорн се влива в Плат и прецапват рекичката, тъй като водата не стига и до коленете на конете.

Земята е равна като езерна шир. Само понякога се виждат малки възвишения, които приличат на леко вълнение в някое езеро с кафява вода. Защото степната трева е покафенена и покрива цялата земя наоколо.

Тук-там съзират малки стада бизони.

А веднъж в далечината отеква трясък от тежки ловджийски пушки. Сигурно там има голяма група ловци, които избиват бизони. Но тази касапница става няколко мили по-нататък, на юг. Тук всеки изстрел се чува на голямо разстояние.

Двамата непрекъснато се озъртат.

Засега като че ли никой не ги преследва. Коларският път изглежда мъртъв като пустиня. Надлъж и шир не се вижда никакъв ездач, няма и колони с каруци. Околността изглежда съвсем пуста.

Следобедът преминава във вечер.

Изведнъж Ким пита:

— А къде всъщност отиваме?

— На юг — отвръща той, — все на юг. А през нощта ще сменим посоката. Ако не ни настигне докато се спусне нощта, ще имаме доста голяма преднина. Тогава ще успеем да му се изплъзнем.

По някое време през нощта те стигат до едно поточе. И тук Кимбърли заявява студено:

— Не мога повече. Задникът и бедрата ми съвсем се разраниха. Не съм каубой. Дори и да съм яздила досега, то не е било за повече от два часа. Свършена съм, братко. Най-добре е да седна на голо в този поток. О, по дяволите, никога не съм си и представяла, че така ще си разраня задника някой ден!

В друг случай Рей само би се засмял и би направил някоя шеговита забележка.

Но сега не прави нищо такова.

Яздили са доста дълго и не са могли да ги настигнат. Той също се е схванал от ездата. Защото и той отдавна не е яздил с часове като истинските каубои.

Конете също така трябва да си починат.

А тук има и поток.

— Добре, ще спрем и ще починем. Ще се погрижа за конете. Съжалявам за прекрасния ти задник, сестричко.

— Би трябвало да съжаляваш най-вече за безкрайната си глупост — нахвърля се тя върху него. — Като си помисля само за твоите хора, които ни струваха толкова пари и които нищо не направиха… О, как ми се иска да разбера защо Клинт Поуел не се удави тогава! С положителност зная, че не може да плува. А в реката са се давили и добри плувци. Защо той не се удави?

Съблича в тъмнината полите и фустите си. После влиза във водата на малкото поточе, дълбоко не повече от половин ярд. Водата е доста студена, но тя, охкайки, навлиза в нея, за да охлади наранените си части, и веднага усеща известно облекчение.

Същевременно си мисли тревожно: „Дали ще мога да яздя утре? Колко ли ще ме боли? А ако се разболея и изгубя женския си чар, ако Клинт Поуел ме види така запусната и безинтересна, какво ли може да ни се случи, когато ни настигне? Защото, ако не ме пожелае отново, никога няма да ми прости. Тогава няма само да ме накаже — ще ме убие. Защо никога не мога да го победя? Защо съдбата ме е приковала към него, и то завинаги, от оня ден, в който той и бандата му избиха индианците, и после ме взе със себе си защото бе пленен от русите ми къдрици и сините ми очи? Винаги ми го е казвал, когато съм лежала в обятията му и съм се чувствала негова робиня.“

Отново и отново си задава тези въпроси, докато охлажда нараненото си тяло. И много се бои от по-нататъшната езда. Болят я всички мускули, дори и някои вътрешни органи. Никога досега не е била принуждавана да язди толкова продължително време. А при това последните часове бяха само началото. Има още толкова път до Орегън, освен това трябва да преминат и през земите на индианците. Ще успеят ли изобщо да се справят? Може би ще е по-добре Клинт Поуел да ги настигне и тя пак да му се подчини безпрекословно.

— О, проклятие!

В това време Рей се погрижва за конете. Не палят огън, защото той може да ги издаде. Теренът е напълно равнинен.

Вижда се на мили оттук, въпреки нощта. Защото на небето греят луната и звездите.

После Ким чува думите на Рей:

— Излез от водата. Приготвих място за спане и малко вечеря от сухата храна. Хляб, печено месо и сушени плодове. Хората от магазина са ни дали достатъчно. Излизай, сестричко. Не можеш да стоиш вечно в тая вода.

Тя пита:

— Имаме ли сланина, имам предвид нещо по-мазно?

— Имаме — отвръща той.

— Идвам тогава, защото искам да намажа раните с малко мазнина. О, как ми трябва сега един хубав мехлем!

Най-сетне излиза от потока, гола до кръста.

— Имаш прекрасно тяло — казва брат й. — Мисля, че би могъл да ти прости всичко и…

— Да върви по дяволите! — прекъсва го тя. — Толкова хубаво си живеех тогава при индианците. Наричаха ме Небесно око и си имах семейство. Всичко беше чудесно. Всеки ден беше дар от небето. Научиха ме да разбирам природата и да почитам всички растения и животни. Но после дойдоха тези убийци и бандити. Предвождаше ги Поуел. Разбира се, в известна стенен той ме спаси, защото останалите не биха пощадили и такова малко дете, каквото бях тогава. Но аз станах неговата плячка. Да върви по дяволите, защото ме принуди да върша злини. Цялото му същество беше някак вътрешно раздвоено. Бях негова собственост, а ме изпращаше при други мъже, за да ги шпионирам или дори да ги тровя. Превърна ме в лека жена и убийца. Бях му подвластна, изцяло негова робиня. Три пъти събирах сили да избягам. Но хората му все ме залавяха. А после намерих отново брат си. Но ти пък се показа неудачник, беше прекалено глупав и не можа да го убиеш с ножа — прекалено глупав, прекалено глупав, прекалено глупав…

Сега тя почва наистина да плаче.

Той обаче я придърпва към себе си на мястото за спане, загръща я в одеялата и я държи в прегръдките си.

От онова преживяване във фермерската къща с Елинор Ванкувър, чийто мъж Бил накрая беше принуден да застреля, не беше изпитвал топли чувства към никоя жена. Но сега изпитва действително нещо като братска обич.

Ким постепенно се успокоява в прегръдката му и спира да плаче.

След известно време прошепва:

— Братко, защо съдбата е винаги против нас? Защо никога не ни даде никакъв шанс? Най-голямата ни грешка е обаче тази, че поискахме да убием Поуел, за да мога като негова вдовица да взема наследството му. Това ни превърна в побратими на дявола. И заради това ще си получим наказанието сега.

* * *

Късно следобеда Клинт Поуел съзира двамата бегълци. Сам сигурно никога не би ги настигнал, би изгубил дирята им още през нощта.

Но е взел със себе си един скаут, метис, за когото казват, че може да проследи и мишка, пробягала по гола скала.

Разбира се, това е пресилено, но факт е, че на хиляда мили наоколо този Блу-Пийт Уола е един от най-добрите следотърсачи и ловци.

Изкачват се на едно леко възвишение, което прилича на гребена на застинала посред прерията вълна, и спират.

Съзират двамата бегълци на по-малко от половин миля разстояние пред себе си, в една малка падинка.

Клинт Поуел се обръща към Блу-Пийт Уола.

— Добра работа свърши, Пийт — похвали го той. — Да, добра работа. Но сега не ми е нужна вече помощта ти. Останалото ще свърша сам. Ето, това е възнаграждението ти.

Подхвърля му кожена кесия, в която подрънкват златни долари. Пийт сръчно я хваща още във въздуха.

После се поколебава.

Но Клинт Поуел казва:

— Наистина не си ми нужен повече, Пийт. Върни се Омаха при жена си и децата.

Тогава метисът кимва, обръща коня си да завие и потегля обратно по следата, без да се обърне нито веднъж.

Клинт Поуел пришпорва своя кон.

Малко по-късно Ким и Рей забелязват приближаването му.

Те също пришпорват конете си, но после Ким почва все повече и повече да изостава. Тя и без това не е много добра ездачка, а часовете, прекарани на седлото, доста са я изморили.

Тогава Рей изруга диво, обръща коня си и се втурва срещу Клинт Поуел. Когато минава край сестра си, която е изостанала, казва с прегракнал глас:

— Сам е. Този път наистина ще го убия! А после ще продължим спокойно нататък.

Тя не отвръща нищо, само обръща коня си и гледа след него.

Рей Хъч и Клинт Поуел се приближават в тръс един към друг, конете им са доста изтощени.

Когато разстоянието помежду им е само двадесетина ярда, те спират и слизат от конете. Сега всичко се извършва според неизменния ритуал на дуелите.

Приближават се на десетина стъпки, спират и си кимват един на друг.

— Брат и сестра сте, нали? — пита Клинт Поуел.

Рей Хъч само кимва.

— Тогава сте брат и сестра на дявола — казва Клинт Поуел и посяга бързо към колта си.

Рей Хъч също бързо изважда своя и прави това може би много по-бързо от всеки друг път.

Но не е достатъчно бърз.

Когато той пада на земята, Клинт Поуел продължава да стои на краката си, с димящия „Колт“ в ръка.

А с другата ръка прави знак на Кимбърли.

Тя трябва да дойде.

И тя идва. Да, подчинява се, както винаги се е подчинявала и преди.

Когато спира до него, той отново се мята на седлото.

— Тръгвай — заповяда й. — Връщаме се обратно. И всичко ще си бъде както преди. Може би в Омаха ще те смажа от бой, та ще трябва да полежиш една седмица в леглото. Но не сега. Иначе не би могла да яздиш. Така че тръгвай, Кимбърли.

Тя носи все още револвера си. И много й се иска да извади оръжието си и да се опита да воюва за свободата си. Но не се осмелява.

Поглежда тъжно към брат си и разбира, че е мъртъв.

По бузите й почват да се стичат сълзи. И отново се пита защо съдбата е винаги против тях.

После послушно подкарва коня.

* * *

Следобед е, а тя не може да продължи нататък. Стигнали са същото онова поточе, при което бяха предишната нощ с Рей и където тя охлаждаше разранените от ездата места от тялото си. Спира и шепне почти беззвучно:

— Не мога да стоя повече на седлото. Така съм разранена, че кървя. Усещам го.

Слиза от коня и както е облечена, влиза в поточето и кляка вътре.

През нощта се беше съблякла, но сега не го прави.

Клинт Поуел продължава да седи на коня си.

Когато също се наканва да слезе на земята, съзира приближаващи се конници. Веднага му става ясно, че това е някоя жестока банда. Петима души са.

Тогава той слиза и гледа срещу тях.

Кимбърли се изправя сред потока.

И тогава те се приближават — разпуснати, брадати, ухилени. Може би са хора извън закона, дезертьори, преследвани, изобщо такива, които живеят с постоянна омраза към обществото, тъй като и то ги мрази и преследва.

Гледат жадно към Кимбърли.

Единият казва:

— Ей, човече, извадихме късмет! Отдавна не сме виждали жена. Дай ни я за малко. Ще я разиграем на зарове. А после ще ти я върнем обратно. Защото след това ще си продължим по пътя. Така че…

Да, това е измета на обществото.

Клинт Поуел го осъзнава. И без да каже нищо, минава към действия.

Измъква револвера си и почва да стреля.

Когато поваля и третия ездач от седлото му, го улучват и него.

Беше невъзможно да победи и петимата. Би могъл да пожертва Кимбърли и би запазил живота си. Щяха да го пуснат да си върви по пътя.

Но той предпочете да се бие.

Когато пада на земята, двамата останали живи се гледат изненадано.

Единият казва:

— Трябва да е бил луд, напълно луд.

Но другият промърморва:

— Просто е бил горд човек. А онази жена там е означавала много за него.

Поглеждат към Кимбърли Поуел-Хъч, която стои до колене във водата, а мократа й кожена пола е залепнала по краката.

И в този момент виждат, че държи оръжие в ръката си. Почва да стреля, но и те й отвръщат със стрелба.

* * *

Блу-Пийт Уола чува тези изстрели в обширната прерия на Небраска. Те отекват на мили наоколо.

Спира, а после се връща с коня си.

Малко по-късно попада на следата на петимата бандити. И сега вече може да си представи какво е станало.

Когато стига при потока, се натъква на убитите. Само Кимбърли е все още жива, но това няма да трае дълго.

Когато той коленичи до нея, тя му прошепва едва чуто:

— Който и да си, човече, погреби ме до брат ми. Искам да съм с него и в гроба — така, както и душите ни са заедно в ада.

След тези думи тя издъхва.

Скоро след това компанията „Поуел“ престава да съществува.

Агентите й си поделят огромното предприятие и между тях започва жестока борба.

Омаха обаче расте и расте и след година се превръща в огромен град.

Защото железопътната линия е построена вече, построен е и големият мост, и…

Но това би било друга история.

Защото битката за важните транспортни артерии на континента не секва; независимо дали става дума за големите реки или за железопътните линии, въпросът винаги е един и същ: монопол и власт.

Край