Сали Брадфорд
Старите нови неща (9)

Девета глава

Коледата в Ричмънд й се стори толкова скучна след всичко, което тримата преживяха заедно. Сюзан се опита да си припомни отминалите празници, докато нетърпеливо крачеше из клиниката и чакаше Джед. Всеки момент трябваше да докара Лейди. Странно, но всички коледни увеселения и вечери, които даде в нейна чест семейството на Марти, се сливаха в еднообразен поток, за разлика от ясния спомен, който бе запазила от Коледната нощ, прекарана с Джед и Кейси.

Тя чу как гумите на колата му изсвистяха по застланата с чакъл алея, моторът изгасна и се затръшна врата. Побърза към чакалнята и се появи точно в мига, когато Лейди се втурна вътре и се хвърли в прегръдките й. Сюзан приклекна, за да удържи любвеобилния й напор. Лейди лаеше възторжено и езикът й оставяше по лицето на младата жена влажна пътека в израз на безмерната си любов.

— Липсваше ми, Лейди! — прегърна кучето си тя. — Толкова се радвам да те видя. — Сюзан вдигна поглед и срещна искрящите от смях кафяви очи на Джед, който стоеше и ги чакаше да приключат с ласките си. Беше свежо избръснат, със сресана назад пясъчноруса коса. Носеше джинси, плътна риза и работни ботуши. Червеното му карирано яке беше с разкопчан цип, но яката му бе вдигната.

— И ти ми липсваше, Джед — рече тя едва чуто. Не му каза колко често се е промъквал в мислите й, докато беше далеч от него, или колко пъти си бе спомняла за тяхната Бъдни вечер. — Влез и ми разкажи как прекарахте празниците — покани го тя и се изправи. — Имам прясно смляно кафе.

Докато приготвяше кафето, той й разказа с какво вълнение са отваряли подаръците с Кейси, как са яли замразена пица точно на Коледа след жалкия му опит да сготви пуйка и как отишли да се пързалят с шейна два дни по-късно, след като навалял близо осемсантиметров сняг.

Сюзан го слушаше тъжно.

Седнаха до бюрото и Лейди приклекна търпеливо до стопанката си.

— Беше много послушна — рече Джед и кимна към кучето, — но усещах, че й липсваше.

— Благодаря, че се грижихте за нея — каза Сюзан и се наведе да я погали. — Почти не се е случвало да я оставям на някого.

— Разкажи ми за Ричмънд — подкани я Джед, докато отпиваше от кафето си. — Как прекара празниците?

— Ами… — Лейди потри муцуна в коляното й и Сюзан отиде до шкафа да вземе кучешки бисквити. — Майката на Марти беше организирала грандиозно парти в Новогодишната нощ, за да могат всичките им приятели да ме видят. — Тя се обърна и сложи на пода паничката на кучето.

— Сигурно гостите са били пленени от чара ти.

— Да, може би… Всичко мина много добре. — През лицето й премина сянка и тя му обърна гръб, уж да прибере кутията с кучешки бисквити. — Семейството на Марти живее в огромна къща, подредена с безупречен вкус, с великолепно стълбище, водещо от фоайето към втория етаж. — Тя отново седна на стола си и замълча, вперила странен поглед в гората, която се виждаше зад клиниката.

Джед реши, че не й се разказва повече. Той погледна ръката й — годежният пръстен си стоеше там. Беше си позволил да се надява, че може би след Бъдни вечер у нея ще се породят съмнения и…

Телефонът иззвъня и Сюзан се пресегна и като по навик отметна коса, преди да доближи слушалката до ухото си. Джед я проследи с поглед и се вцепени. Беше забелязал почти скрития в косата й шев, дълъг около пет сантиметра.

Сюзан приключи разговора си със смях и затвори телефона.

— Винаги съм се чудила какво разбират някои хора под „спешен случай“. Това кученце…

— Сюзан, какво се е случило в Ричмънд? — прекъсна я рязко той.

— Но, Джед, нали точно бях започнала да ти разказвам…

— С главата ти, Сюзан! Какво стана?

Сюзан посегна и прикри раната с ръка.

— Н-нищо — заекна тя. — Марти и аз стояхме на най-горната площадка на онова стълбище, за което ти споменах, и от невнимание загубих равновесие. Когато съм падала, трябва да съм си ударила главата в парапета.

Джед ядосано тропна чашата с кафе върху бюрото. Бе си спомнил за книгата на Кейси и за онази малтретирана от съпруга си жена, която негодникът накрая бутва по стълбите.

— Не ти вярвам!

— Какво искаш да кажеш? — повиши глас Сюзан. — Нямаш никакво право да ме разпитваш!

— Какво, по дяволите, правиш, Сюзан? — избухна Джед. Всичкият му гняв към Марти след случая със синините, се изля с пълна сила. — Защо прикриваш този тип?

— Не прикривам никого! — Сюзан скочи толкова рязко, че чак Лейди изплашено излая. — Ставаш смешен с твоите подозрения. Ударих си главата в парапета на стълбището. Това е. Направиха ми няколко, шева и всичко е наред.

— Наистина ли, Сюзан? Всичко ли е наред? — Джед се изправи и сложи ръце на раменете й, като я застави да го погледне в очите. — Не мисля така.

— Не ме докосвай! — просъска тя.

— Защо? Така ли започна и онази нощ, когато Марти те нарани? Беше ядосан и те сграбчи за раменете, нали? И сега ти се страхуваш, че след като съм толкова ядосан и аз мога да те нараня?

Сюзан се отдръпна от него.

— Не, не е вярно! Не се страхувам от теб. Не се страхувам и от Марти. Той не искаше да ме нарани. И ако бях помислила малко, преди да му кажа някои неща, нямаше да се ядоса и…

Джед не можеше да повярва на ушите си. Ако я беше разбрал правилно, то тя не винеше за нищо Марти, а себе си.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти си го предизвикала и сама си си виновна за последствията?! Това е лудост, Сюзан! Защо, по дяволите, извърташ нещата?

— Престани! — Гласът й трепереше. — Прекаляваш…

— Сюзан, какво ти става? Да не си си загубила ума, след като се сгоди за този тип? — Крещеше. Даваше си сметка, но не можеше да се въздържи. Как може една жена, която и да е тя, да се остави на мъж да я малтретира по този начин?

— Не съм си изгубила ума! Сгодена съм и ще се омъжа през април. Това е! Все едно дали ти харесва, или не, Джед Паркър!

— Сюзан, за Бога, помисли дали го обичаш! Какво ще ти коства, ако се разделиш с него? Вярваш ли му? Можеш ли да му се довериш напълно… — Веднъж започнал, той не можеше да спре. Каза й всичко, което си бе мислил през цялото това време, но не бе се осмелил да изрече. Трябваше да я накара да осъзнае истинското положение на нещата, преди да е станало прекалено късно. Той потърси очите й. — Ако не можеш да отговориш утвърдително на тези въпроси, ти определено не бива да се омъжваш за него. А ако се омъжиш, не искам аз да съм този, който ще идентифицира тялото ти в моргата.

— Джед, спри! Не искам да слушам повече! — Сюзан грабна палтото му и го хвърли право към лицето му. — Махай се! Изчезвай от живота ми! Не искам да те виждам повече!

— Това ми е достатъчно… — Джед взе палтото и излезе от кабинета, като затръшна вратата след себе си.

Сюзан избухна в сълзи и впери невиждащ поглед в затворената врата. Усети смразяващ хлад. Защо го направи? Джед беше единственият човек, с когото можеше да говори, когато й е тежко. Той беше приятел, истински приятел. Никой друг не й предлагаше подкрепата си. Гневът й бавно се стопи и тя се почувства ужасно самотна. В душата й настана пустота.

Лейди потри муцуна в крака и. Сюзан клекна и я прегърна. Меката козина на животното попи сълзите й. Ако Джед не беше избухнал така, сигурно щеше да му признае какво чувства. Но не и след всичко, което й наговори. Разбира се, че не беше спокойна с Марти. Той се бе променил много, след като се бяха сгодили. И не проявяваше същата загриженост, както преди. Обаждаше й се по телефона, изпращаше й цветя, купуваше й скъпи подаръци като златния медальон с диамантено сърце, което й подари за Коледа, но начинът, по който го правеше беше различен — сякаш изпитваше единствено удоволствие да я показва като своя собственост. Сюзан потрепери и се изправи, като още веднъж нежно погали Лейди. Мислите й се върнаха към дните, прекарани в Ричмънд. Тя и Марти стояха на горната площадка на стълбището в къщата на родителите му в деня на голямото парти в нейна чест. Сега, когато отново си припомняше случилото се, всичко й изглеждаше толкова глупаво, но тогава…

— Не те харесвам с такава прическа — беше й казал Марти.

— Какво й има на прическата ми? — бе отвърнала тя, докосвайки панделката, с която бе пристегнала кестенявата си коса.

— Знаеш, че те харесвам с разпусната коса. — Той се бе пресегнал да дръпне панделката вероятно на шега, помисли си сега Сюзан, но тогава определено не й беше до шеги.

— Ако не беше настоял да дойда с теб тази сутрин, за да вземеш цветята за тържеството, щях да имам време да си направя прическа.

— Да и ако не беше спала толкова до късно…

— Марти, станах в осем часа! Предишната вечер бяхме навън почти до един след полунощ…

— Престани да си търсиш оправдания! — Той отново бе посегнал за панделката и тя рязко се бе дръпнала.

Не можеше да се спомни какво точно се случи след това. Сторило й се бе, че той я блъсна надолу, но сега подобна постъпка й изглеждаше изключена. В съзнанието й изплува мъчителният спомен как се претърколи по стъпалата и усети силна болка, когато удари глава в парапета. Марти се спусна да я вдигне. Дотичаха и родителите му и баща му веднага донесе торбичка с лед, докато тя несвързано повтаряше, че нищо й няма. През цялото време Марти я бе държал в прегръдките си. Той настоя да я заведат в медицинската служба за спешни случаи, за да погледнат раната и държа ръката й през цялото време, докато докторът я шиеше. През останалата част от деня беше безкрайно мил и грижовен. По време на тържеството стоеше неизменно до нея и въпреки че се славеше като извънредно любезен домакин, този път вниманието му изцяло бе съсредоточено върху нея. Не й се извини открито, но тя усещаше колко гузен се чувства заради случилото се.

Сюзан въздъхна и седна на бюрото, като леко докосна раната на главата си и я прикри с коса. Каквото и да се бе случило, със сигурност бе нещастен случай. Въобще нямаше да таи подозрения, ако Марти не беше й направил онези синини преди време. Разбираше основанията на Джед. Беше видял синините по ръцете й, а сега и раната на главата, и му бе дошло много. Но той не трябваше да се вбесява чак толкова, въпреки че гневът му бе много по-различен от този на Марти — не по-малко силен, но оправдан. Не я гледаше смразяващо като Марти. Това, което я тревожеше обаче, бяха крайните му оценки за случилото се, макар да бе успял по учудващо точен начин да обобщи всичките й съмнения. Ала плановете за сватбата бяха толкова напреднали, че щеше да бъде трудно, дори невъзможно, да върне хода на нещата. Освен това тя не бе сигурна дали трябва да го прави…

Достатъчно! Не можеше да се терзае безкрайно. Тя решително отвори счетоводната книга, взе молив от чекмеджето и се наведе над годишния счетоводен баланс.

Когато няколко часа по-късно Кейси нахлу в клиниката с Лъки, я завари все още над колоните от цифри.

— Толкова ни липсваше на Коледа! — изрече тя вместо поздрав. — Как мина пътуването?

Сюзан затвори счетоводната книга с облекчение.

— Пътуването мина чудесно. — Не каза, че и те са и липсвали, нито, че за нея най-силното преживяване си оставаше Бъдни вечер, която прекараха заедно.

Кейси й показа червения коледен нашийник на Лъки и й разказа какви подаръци е получила. Сюзан я слушаше, но си мислеше за Джед. Не искаше разправията й с него да промени отношенията между двете. Всъщност й се искаше да не разваля и приятелството си с него.

— Виж какво е научил — каза Кейси гордо и хвана Лъки за нашийника. — Седни! — заповяда му тя.

Лъки я погледна и излая два пъти.

— Не, глупчо, седни! — побутна го тя.

Ала той размаха опашка и излая отново. След още няколко опита Кейси успя да го накара да седне и погледна Сюзан.

— Вкъщи, когато бяхме сами, веднага го направи.

— Колко пъти?

— Два.

Сюзан се засмя.

— Тренировки, Кейси, тренировки! Не забравяй това. След двестатина пъти може би ще успееш.

— Сигурно. Просто днес всичко върви наопаки. Освен това — извади тя някакъв лист от раницата си и го подаде на Сюзан, — получих покана за тържеството на ледената пързалка, организирано от агенцията „Големите сестри“. Какво ще кажеш?

Сюзан прочете поканата, напечатана на яркорозова хартия. Бяха поканени всички „големи“ и „малки“ сестри от областта. Тя погледна календара. Първата събота от февруари. Точно тогава Марти щеше да се върне от пътуването си и искаше да обиколят магазините. Сюзан се поколеба, но щом видя изпълнения с очакване поглед на Кейси, реши. Марти щеше да разбере. Можеха да пазаруват и по-късно, но тържеството с кънките не можеше да се отложи.

— Ще отидем, нали?

— Разбира се, че ще отидем — отвърна Сюзан.

Кейси с облекчение съблече палтото си.

— Поне една добра новина.

— Сигурно си имала тежък ден — рече Сюзан съчувствено.

— Да. Не мога да се помиря, откакто разбрах какво възнамеряват да правят с госпожица Хеникър. — Тя извади още един лист от раницата си и й го подаде. — Виж това.

Сюзан се намръщи. Беше някаква петиция. Бързо зачете и свъси вежди.

— „… И понеже госпожицата отказва да махне тези неприлични книги, ние, долуподписаните, сме на мнение, че в името на доброто на децата ни библиотекарката трябва да бъде уволнена.“

— Искат да уволнят Маргарет Хеникър?! — Сюзан го прочете още веднъж.

Кейси кимна тъжно.

— Не е честно. Само защото не са съгласни с нея…

— Няма да посмеят да го направят, Кейси. Едва ли много хора ще сложат подписа си под тази петиция. Това си е чисто и просто цензура.

— Не мисля, че ще се откажат толкова лесно. — Кейси седна на стола срещу бюрото на Сюзан. — Били каза, че майка му е събрала вече петдесет подписа, а едва са започнали. Целта им е да станат триста, след което ще представят протеста си пред директора. Мисля, че в такъв случай ще се наложи той да избира между книгите и госпожица Хеникър, или дори да се отърве и от двата дразнителя.

Сюзан погледна полупразния лист. Помисли си за годините, които Маргарет бе посветила на децата в Картърсбърг. Някой, който не беше толкова загрижен, просто би прибрал книгите на Алисън Крейг отдавна, но не и Маргарет. Градът й беше длъжник, а ето как й се отплащаше.

— Какво ще правим, Сюзан? — Кейси дръпна Лъки далеч от склада с лекарствата и сложи един стол пред вратата, за да бъде сигурна, че той няма да може да я отвори.

— Не знам, Кейси.

— Но това не е честно!

Не, не е, помисли си Сюзан. Животът наистина не беше справедлив понякога и този случай щеше да бъде суров урок за едно тринайсетгодишно момиче.

— Мислила ли си за контра петиция?

— Какво е това?

— Петиция, в която да настоявате госпожица Хеникър да остане в училищната библиотека.

Кейси я погледна замислено.

— Искаш да кажеш и ние да направим списъци и да се опитаме да съберем повече подписи от тях?

— Нещо такова.

Кейси поклати глава.

— Хората, които стоят зад тази акция са все важни клечки от Асоциацията на родителите и учителите. Едва ли някой възрастен ще постави подписа си под нашата петиция, освен ученици, но не съм сигурна дали те имат право да изказват мнение.

— Мисля, че имат, Кейси. Ако си сигурна, че много ваши връстници ще ви подкрепят, струва си да опитате.

Кейси си облече палтото.

— Ще поговоря с Били. Хайде, Лъки.

Сюзан я изпрати до вратата и изчака, докато тя изтича по покритата с чакъл алея заедно с Лъки. Искаше й се да измисли някакво по-добро разрешение, защото споделяше опасенията на Кейси. Контра-петицията беше обречена без подписи на възрастни, но само ученици бяха чели тези книги. Можеше да се обзаложи, че деветдесет процента от възрастните, които щяха да подпишат петицията на родителите, не знаеха за какво всъщност става дума в тези четива.

Тя се върна на бюрото си и забеляза една опърпана книга върху папките. Взе я и видя името на Алисън Крейг на корицата. Кейси сигурно я бе забравила, когато вадеше петицията от раницата. Беше озаглавена „Животът невинаги е такъв, какъвто изглежда“. Това беше истина. Тя разлисти книгата, след това обърна отзад и прочете анотацията: „Майката на Мишел все се спъва и пада, дори веднъж си насинява окото. Мишел се тревожи за нея, но когато една нощ се събужда, разбира какво всъщност става и осъзнава, че проблемът е много по-сериозен, отколкото си е представяла.“

Заинтригувана, Сюзан разлисти книгата. Беше за едно момиче, чийто баща бие майка й. Зачете се, беше й интересно как авторката е описала конфликта. Чак когато стигна до трета глава й хрумна, че може би момичето не я е забравило случайно.

 

 

Кейси вдигна яка и се обърна с гръб към студения вятър, който фучеше в къщичката на дървото. Долу Лъки скимтеше и дърпаше каишката си, която бе омотала около ствола на дървото. Били отново закъсняваше. Постоянно й се налагаше да го чака, особено тази седмица, когато работеха толкова усилено върху петицията. Скимтенето му прерасна в силен лай и след секунда Кейси чу нечии стъпки да проскърцват по снега, а после познатото изсвирване. Беше Били.

— Съжалявам — рече той, когато най-после се качи при нея.

— Пак ли майка ти?

Били сви безпомощно рамене.

— Цял следобед говори по телефона! Събрали са вече двеста подписа за изгонването на госпожица Хеникър, а няма още две седмици, откакто са започнали. Предвиждат, че след още две, ще са готови.

— Но и ние събрахме доста подписи. Не са много, но ще съберем още.

Били изрита леда от платформата и седна, като се облегна на ствола на дървото.

— Положението не е добро. Те знаят за нашата петиция. Майка ми я нарече „забавна“.

— Забавна?! Звучи чудесно. — Кейси седна на завет до него, благодарна за малкото топлинка. — Те въобще не са разтревожени, нали?

— Пфу, разтревожени! — Били напъха обратно рижия кичур, който се беше измъкнал изпод скиорската му шапка.

— Майка ми каза, че било „умно“ от наша страна и още, че нашето поведение имитирало това на възрастните, което пък било още една причина да се опълчат срещу Маргарет Хеникър, която ни давала лош пример.

— Господи! — въздъхна Кейси унило.

 

 

Цяла седмица бяха търчали, за да съберат тези стотина подписа и в крайна сметка може би щяха да се окажат излишни. Били се премести по-близо и раменете им се допряха. Явно и той зъзнеше.

Той намери един заклещил се между дъските жълъд и го хвърли на земята, което накара кучето да се разлае.

— Млъкни, Лъки! — извика той.

— Всичко е толкова глупаво… — продължаваше Кейси. Беше й приятно да усеща рамото на Били опряно до нейното. — Трябва да има нещо, което да можем да направим.

Внезапно Били се обърна и я погледна, като примижа на късното следобедно слънце.

— Може би има. Нали знаеш вонящите бомбички, които наистина миришат ужасно. Едно момче в училище има каталог, по който можеш да си поръчаш. Ще ги сложим в колите на някои от тези дами.

— Включително и в тази на майка ти ли? — погледна го Кейси подигравателно. — Все пак тя ти е…

— Да, знам! — Той се облегна на дървото. — Можем да разхвърляме боклуци по моравите пред къщите им.

— Така им се пада — съгласи се накрая Кейси. — Поне ще разберат какво мислим за тъпата им петиция. Омръзна ми да им вървим по свирката и да ни повтарят „така трябва“.

Мълчаха няколко минути, обмисляйки плана. Вятърът свистеше в голите клони на дъба, но Кейси вече не усещаше студа. Харесваше й да има приятел като Били, някой, с когото истински да се разбира. Харесваше й всичко, освен майка му, но той не беше виновен за това.

— Може би ще успеем да вземем достатъчно боклук от големия контейнер зад училището, но ще ни трябва количка, за да го извозим — рече Били.

— Добра идея! Ами ако е замръзнал, през нощта става доста студено… Няма да можем да го разровим.

— Да, права си. Хайде да обвием дърветата им с тоалетна хартия.

Кейси го изгледа колебливо.

— Правил ли си го досега?

— Не, но съм чувал, че големите момчета от гимназията го правят, когато са много ядосани на някого. Наистина би привлякло вниманието.

Кейси кимна.

— Тогава всички в града ще са наясно кои са подстрекателите.

— Да, ще им дадем да разберат, ще станат за смях.

Двамата се разхилиха доволно. Понякога на Били му идваха наум страхотни идеи и което бе още по-важно, не се страхуваше да ги осъществи. И заради това го харесваше. Момче с въображение и смелост!

Уговориха се да купят по няколко рула тоалетна хартия и да я складират в найлонови пликове в къщичката на дървото. Смятаха да приключат с подготовката до понеделник. Щяха да започнат точно в полунощ. Набелязаха пет къщи на членове на Асоциацията на родителите и учителите, включително и едно дърво в двора на Били, за да са сигурни, че никой няма да се усъмни кой го е направил. Свалиха си ръкавиците и си стиснаха ръцете. Кейси откри, че ръката на Били е изненадващо топла и силна. Беше въодушевена от плана им, особено след като щяха да го осъществяват с Били.

 

 

Сюзан запали огън в камината и се сгуши пред него с лист хартия и чаша горещ шоколад. До сватбата оставаха само два месеца и тя трябваше да си направи списък на предстоящите задачи. Най-важните неща вече бяха уредени — църквата, цветята, поканите, доставчиците на храна, роклята й… Марти се бе погрижил за всичко. Но трябваше да уточни кои лични вещи и дрехи ще вземе за медения им месец и да помисли кой ще поеме ветеринарната й практика, докато я няма.

Тя остави листа, на който още не бе написала нищо и се загледа в огъня. Съмненията, които толкова често я спохождаха, отново се появиха. След онзи разговор с Джед не бе в състояние да се спаси от тях. Марти можеше да бъде толкова очарователен и забавен, но можеше да бъде и коренно различен — гневен, подозрителен, властен… Тя погледна книгата на Кейси, която лежеше отворена на масата. Възможно ли е да бъде и жесток? Трудно й бе да си го представи. Но Кейси явно бе разтревожена, както и Джед.

Сюзан стана вяло и отиде до кухнята да смени водата на цветята, които годеникът й беше изпратил вчера. Маргаритки… Маргаритки през февруари, толкова оригинално като хрумване, толкова типично за Марти или поне за тази част от характера му, която я бе привлякла в началото. Беше сигурна, че той я обича и това я караше да се чувства особено. Никой преди него не беше правил такива жестове за нея. Но дали наистина го обичаше? Този въпрос не й даваше покой.

Телефонът иззвъня и Лейди вдигна глава, сякаш да се увери, че Сюзан ще се обади.

Познатият плътен и дълбок глас от другата страна на линията.

— Здравей, гълъбче. Как си тази вечер?

Сюзан усети да я обзема чувство на вина, задето се бе усъмнила в него.

— Здравей, Марти — отвърна тя, като се насили гласът й да прозвучи весело. — Добре съм. Чаках да ми се обадиш.

Говориха няколко минути за пътуването му и продажбите, които е направил. Той й напомни, че ще я чака следващата събота. Сюзан преглътна смутено.

— Марти, съжалявам, но няма да мога да дойда.

— Защо? — Гласът му се промени до неузнаваемост.

— Има празненство с кънки, организирано от агенцията „Големи сестри“, и Кейси много иска да отидем. — Марти не отговори. — Сигурна съм, че ще разбереш…

— Винаги ли ще поставяш другите неща на първо място — работното ти време, спешните случаи, някакво си дете… Дори проклетото ти куче явно е по-важно от мен!

Сюзан потръпна. Той явно не можеше да овладее гнева си.

— Не е вярно, Марти! А освен това какво общо има Лейди тук?

Той пренебрегна въпроса й.

— Когато се оженим, Сюзан, ще изисквам малко повече внимание от твоя страна.

— Марти, не е честно!

— Ще ти се обадя утре. Надявам се да си си вкъщи.

— Но, Марти, аз… — Тя чу изщракването от другия край на линията и остави слушалката. Лейди се изправи, после изскимтя и бавно се приближи към нея. Сюзан коленичи до кучето. — Какво да правя, стара приятелко?

Лейди я близна по бузата. Думите на Джед отново изплуваха в съзнанието й и старите съмнения я загризаха с нова сила. В един момент Марти беше очарователен, а в следващия — ревнив, властен и гневен. С него се чувстваше като кукла на конци. Беше чувала да казват, че месеците преди сватбата почти винаги са крайно напрегнати, но след като всичко приключеше, нещата се уталожваха. Трябваше да поговори с Марти, сериозно да поговори. Може би ако отложеха сватбата, щяха да имат повече време да подготвят нещата, без да хабят нерви, или дори да… Тя се изплаши от себе си и си наложи да мисли за друго. За Джед. Толкова търпелив и нежен можеше да бъде той! Толкова се забавляваха, когато бяха заедно. Харесваха едни и същи неща… За пръв път осъзна, че той спохожда мислите й по-често, отколкото Марти. Джед я караше да трепва от вълнение само с едно леко докосване по ръката. Тя отчаяно прегърна Лейди.

— Ужасно съм затънала, стара приятелко! Късно е да се измъчвам, макар да разбирам каква голяма грешка правя.