Сали Брадфорд
Старите нови неща (14)

Четиринадесета глава

Кейси изхвърча през главния вход на училището, без да си е направила труда да се отбие в класната стая, за да поиска разрешение да я освободят. Толкова се радваше, че излизат в пролетна ваканция, но радостта й бе помрачена от съобщението, което бе видяла на таблото до библиотеката. Госпожица Хеникър напускаше! Следваше някакво обяснение, но Кейси не го прочете. Почувства се измамена. Такава несправедливост!

Трябваше да се бори по-упорито. Всички трябваше да се борят. Госпожица Хеникър не биваше да напуска. Сигурно имаше някакъв начин да го предотвратят. Тя спря да тича и закрачи нервно, като ядосано риташе камъчетата по тротоара.

Нахлу в клиниката, без дори да поздрави. Сюзан подреждаше медикаменти по рафтовете.

— Те спечелиха! Принудиха я да напусне…

— Да не би Маргарет Хеникър да е напуснала?!

Кейси кимна.

— Сигурна ли си?

— Закачила е съобщение на таблото. Сигурно не иска да я изхвърлят позорно.

Сюзан закрачи нервно из клиниката.

— През последните няколко седмици не се случи нищо и аз се надявах, че са постигнали компромис.

— Да не би да си помислила, че е склонила да прибере книгите?

— Ами, не точно това, но…

— За какъв компромис говориш тогава?

Сюзан се замисли за момент.

— Да, права си, Кейси. Няма място за компромис. Каза ли ти какви са й плановете?

Момичето поклати глава.

— Не, изобщо не сме разговаряли.

— Ще й се обадя малко по-късно. О, чакай малко! — Сюзан разлисти бележника си. — Маргарет ще донесе Отело за една седмица. Всяка минута трябва да пристигне. Сигурно заминава някъде за ваканцията.

— Може да го остави и за по-дълго… — Кейси съблече сакото си и го хвърли на стола. — … след като няма причина да се връща.

Сюзан тъкмо се чудеше какво да каже, когато на вратата се позвъни. Маргарет Хеникър и Ед Арнолд носеха Отело. Сюзан и Кейси ги изгледаха смаяно. Маргарет беше облечена в кремав копринен костюм с обувки на висок ток и копринена блуза в нежен прасковен цвят. Косата й бе прибрана под шапка с широка периферия, украсена с панделка в същия цвят като блузата. Изглеждаше поразително.

— Здравей, Кейси — поздрави Маргарет.

— Здравейте, госпожице Хеникър. — Кейси все още не можеше да се окопити. — Много сте красива.

— Да — приближи се Ед и обви талията й с ръка. Сюзан не беше сигурна, но й се стори, че Маргарет се изчерви.

— Донесохме Отело — рече тя, докато Ед оставяше клетката с големия котарак в ъгъла. — Надявам се, да не бъде нещастен, докато…

— Ще направим всичко, каквото можем за него — великодушно обеща Сюзан. — Мога ли да се свържа някъде с вас, ако се наложи?

Маргарет и Ед се спогледаха. В този миг Сюзан разбра всичко. Тя погледна Кейси, която не изпускаше директора и бившата библиотекарка от поглед.

— Мисля, че не… — каза Маргарет. — Всъщност да им кажем ли, Ед?

Той се усмихна още по-широко.

— Ако зависеше от мен, щях да кажа на целия свят.

— Ед — напомни му Маргарет, — нали решихме да го държим в тайна, докато не се върнем.

Кейси не издържа.

— Вие двамата май ще се жените?

Те се усмихнаха.

— Ще се жените, нали? — повтори настойчиво момичето.

Тогава Маргарет отговори:

— Да, Кейси. Ти и Сюзан сте единствените, които знаят. Имаме самолетни билети за Маями, а оттам ще предприемем морско пътешествие. Ще се венчаем на кораба.

Сюзан се изправи и побърза да прегърне Маргарет.

— О, това е чудесно! — изрече тя и за малко да се разплаче. — Поздравления, Ед — добави и му стисна ръката. Той изглеждаше толкова горд, чак щеше да се пръсне от гордост. Така и трябваше да бъде. Изглеждаха толкова влюбени! — Но защо сте го пазили в тайна?

— Така беше най-добре — обясни Маргарет. — След като се оженим, не можем да останем и двамата в едно и също училище, а пък аз още не бях готова да напусна.

— Значи нямаше нищо против да напуснеш? — Кейси се почувства предадена.

— Това бе най-трудното нещо, което съм правила някога, момичето ми — пристъпи Маргарет към нея. — Исках да довърша това, което бях започнала, и да оставя готовата програма с книгите на следващия, който ще поеме тази работа. Никога не съм мислела, че ще стане точно така.

Ед я прегърна през раменете.

— Опитвам се да накарам Маргарет да се омъжи за мен повече от година. Толкова сме обвързани един с друг, че…

Кейси погледна първо единия, после другия.

— Ами, не ви остава нищо друго, освен да станете госпожа Арнолд, госпожице Хеникър!

Маргарет погледна Ед и той се усмихна окуражително.

— Кейси, искам да ти кажа нещо. Отдавна се каня да започна да пиша книги за ученици на твоята възраст.

— Настина ли?! И ще се превърнеш в новата Алисън Крейг?

Маргарет видимо се притесни.

— Ами, не знам точно…

— Тя ще бъде дори по-добра — каза Ед гордо и си погледна часовника. — Трябва да тръгваме. Ще изпуснем самолета. — Той прегърна Маргарет. — Нали, скъпа?

— Да, трябва да тръгваме — погледна го тя.

Този път Сюзан беше абсолютно сигурна, че Маргарет се изчерви.

Изпратиха ги до колата и им махаха, докато не се скриха от поглед.

— Това трябва да се отпразнува! — Сюзан прегърна малката си „сестра“. — Свърших с прегледите за днес. Какво ще кажеш да отидем да хапнем по една мелба?

— Чудесно! — съгласи се Кейси. — Умирам за сладолед.

Настаниха Отело, заключиха клиниката за броени секунди и тръгнаха към центъра с колата, която Сюзан бе наела, докато джипът й е на ремонт. През цялото време докато ядяха ягодов сладолед с разбита сметана отгоре, Сюзан продължаваше да си мисли за Маргарет и Ед.

— Изненадана ли си, че госпожица Хеникър и господин Арнолд ще се женят?

— Не съвсем — призна Кейси.

— Как така не съвсем? Това трябва да е било най-добре пазената тайна в града.

— Ами…

Сюзан спря да яде и изгледа Кейси.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Ами, една нощ, когато аз и Били бяхме — искам да кажа… Както и да е. Минавахме покрай къщата на госпожица Хеникър една нощ и ги видяхме да се целуват с господин Арнолд.

— И не сте казали на никого?

Кейси вдигна рамене и се съсредоточи върху сладоледа си.

Сюзан се усмихна. Ясно, поредното среднощно излизане. Трябваше да запазят и тази тайна или да признаят, че се измъкват от вкъщи. Някой ден хубаво щяха да си поговорят с Кейси за тези нощни похождения и това време идваше. Но не днес, достатъчно неща се бяха случили вече за един ден.

На връщане се отбиха в къщата на Сюзан и Кейси й обясни, че трябва да си тръгва, защото е на вечеря у Били. Сюзан й подаде ключовете от клиниката и я видя как притича през двора, за да си вземе раничката, която бе забравила вътре. Тъй като момичето явно нямаше да си е вкъщи тази вечер, тя реши да се обади на Джед и да го попита дали иска да вечерят заедно. Имаше две пържоли в камерата, чиста ленена покривка, свещи, а след това… Не смееше да мисли за след това.

Изведнъж чу писък и видя Кейси да изскача от клиниката.

— Сюзан, вътре има нещо ужасно! Мъртво е.

Сюзан се затича натам. Блъсна Кейси настрани, стигна до прага и тогава го видя. На пода лежеше една птичка. По гръб. Крилцата й бяха изкълчени, а гърдите й — целите в кръв. Птичката беше малко сиво гълъбче. Тя се наведе и го вдигна. Главичката му увисна.

— Какво се е случило? Как се е озовало тук? — Кейси стоеше на прага и трепереше.

Сюзан усети как сърцето й започва да бие все по-силно и по-силно. Беше заключила клиниката. Нямаше начин птичката да влезе вътре, освен ако не е била там и преди. Но как е умряла? Тя огледа кръвта по гърдите й и разгърна перцата. Рана! Телцето беше още меко и топло. Птичката не беше умряла отдавна. Докато опипваше гърдите й, тя откри нещо твърдо в раната. Когато я разгледа по-отблизо, усети как стомахът й се свива.

— О, господи!

— Какво има, Сюзан? Какво откри? — прошепна момичето уплашено.

Тя се изправи, като все още държеше гълъбчето.

— Не съм сигурна, но ще видим след малко. — Отиде до хирургическата маса, избра едни тънки пинсети сред инструментите си. След малко извади дребен твърд предмет от гърдите на птичката и го остави на масата.

— Какво е това?

Сюзан погледна малката си „сестра“ в очите.

— Куршум. Птичката е била застреляна.

— Застреляна? — задъха се Кейси. — Но защо? Как тогава се озовала в клиниката?

Сюзан мълчаливо поклати глава. Можеше да е бил само един човек — Марти. Повдигаше й се. Помисли, че ще повърне. Не можеше да забрави как я галеше по косата и я наричаше „мое малко гълъбче“. Не, той не бе способен на такова долно и отвратително нещо! Но ако не беше той, кой друг тогава? Тя бавно отиде до бюрото и се отпусна на стола. Вече нямаше никакво съмнение — Марти бе отровил Лейди. Досега бе отказвала да приеме истината, но вече го знаеше със сигурност. Тя потрепери неволно. Спомни си за произшествието миналия уикенд, когато спирачките отказаха и джипът й се озова в канавката. До този момент не бе се запитвала дали е било произшествие, но сега… Уплашена и безпомощна, тя захлупи лице в ръцете си.

— Как е влязла тук? Сюзан, отговори ми! Сюзан, добре ли си?

Тя само кимна, неспособна да отговори.

— Не, не си — каза Кейси. — Ще извикам татко.

Мислите на Сюзан трескаво препускаха, докато се опитваше да се овладее. Не можеше да заличи гледката на окървавеното гълъбче. Номерът бе подействал. Тя усети как лепкавото наметало на страха я обгръща и заплашва да я задуши. Времето минаваше, а тя седеше там неподвижно, спомняйки си всичко преживяно, въпреки че би дала какво ли не, за да забрави…

Като през мъгла дочу гласа на Джед. Вдигна глава и го видя. Стоеше пред нея. Той сложи ръка на рамото й и попита:

— Сюзан, добре ли си?

Сега, когато беше тук, тя се почувства по-добре. Опита се да му го каже, но още не бе в състояние да говори. Тръгна да става, но той се спусна, прегърна я и я вдигна от стола, притиснал лице до косата й. Тя изпита огромно облекчение и й се прииска да остане завинаги в прегръдките му. Но нали не бяха сами, или поне тя си мислеше така.

— Къде е Кейси?

— Оставих я вкъщи да се погрижи за Лъки.

Тя отпусна глава на рамото му и го прегърна през врата. Не бе срещала по-добър човек от Джед. Той я разбираше. Ако беше срещнала първо него, никога не би обърнала внимание на някой като Марти.

— Все още не мога да се овладея — прошепна глухо тя и се облегна на него.

Той я заведе до кушетката в чакалнята и седна до нея, като безмълвно държеше ръката й.

— Кажи ми какво се случи, Сюзан.

— Кейси и аз се върнахме, бяхме ходили да хапнем сладолед и намерихме гълъбчето. О, Джед! То е било застреляно, Марти го е направил — сигурна съм.

Гласът й трепереше. Джед стисна окуражително раменете й.

— Но защо? Защо ще застреля птичка и ще я хвърли в клиниката?

Сюзан преглътна трудно и отклони поглед.

— Това не беше обикновена птичка. Беше гълъб. Марти обичаше да ме нарича неговото малко гълъбче.

Джед пребледня.

— Мислиш, че това е закодирана заплаха?

— Не знам, но сега съм абсолютно сигурна, че той е отровил Лейди. Дори се съмнявам дали не е повредил нарочно спирачките на джипа ми. — Сюзан говореше бавно. — Мислиш ли, че е възможно Марти да е отговорен и за това?

Джед остана мрачен.

— Когато Кейси се обади, тъкмо се канех да тръгна насам. Отбих се до сервиза тази сутрин и поговорих с автомеханика, който го поправя. Той повтори два или три пъти, че не може да си обясни как точно се е случило.

— Значи не е било просто повреда?

Джед поклати глава. — И аз попитах същото, но явно не е толкова лесно да се установи. Спирачките са били износени и е можело да откажат, но все пак механикът се съмнява за чужда намеса. Не е сто процента сигурен, но…

— Той може и да не е абсолютно сигурен, но аз съм! — изрече тя глухо.

Последните няколко седмици бяха най-щастливите от живота й. Прибързано бе решила, че Марти си е отишъл завинаги. Но вече не можеше да се заблуждава. Той беше там, един злодей, стаен в сенките на нощта и тя нямаше как да разбере какво още й готви. — Джед, страх ме е! — прошепна тя и очите й уплашено потърсиха неговите. — Какво ще правя?

— Като за начало ще се преместиш при нас за известно време. Ще приготвя стаята за гости.

— Но, Джед…

— Без да спориш! — Той нежно постави пръст на устните й. — Не можеш да останеш тук сама. Той е опасен, Сюзан! Все повече се убеждавам, че тази човек е болен.

Тя кимна — знаеше, че е прав.

— Но какво ще стане с ветеринарната ми практика? Трябва да продължа.

Джед искаше да може да й предложи нещо, но не знаеше какво. Най-важното бе да успее да държи Марти далеч от нея.

— Хайде да отидем до къщата, за да си вземеш някои най-необходими неща. Като за начало.

На Сюзан й бяха необходими само няколко минути, за да напъха в един малък куфар нощница, халат, няколко чифта бельо и несесера с тоалетните си принадлежности. Нямаше да има нужда от повече, защото можеше да се отбива всеки ден, когато идва в клиниката. Гневът й, че е принудена да бяга от дома си, бе компенсиран малко от факта, че щеше да бъде с Джед. Трябваше да се обади на Джанет Сойер и да й каже какво се е случило. Знаеше, че Джанет ще я подкрепи морално.

Когато Сюзан излезе от спалнята с куфара, видя Джед да затваря телефона намръщен.

— Какво има? — уплашено попита тя.

— Обадих се на полицията в Картърсбърг и на областния шериф и получих еднакви отговори и от двамата.

— Извикал си полицията?!

Джед прокара пръсти през косата си.

— Виж, Сюзан, нуждаем се от помощ, всяко съдействие би ни било полезно, въпреки че не очаквам кой знае какво.

На Сюзан не й се нравеше идеята да намесват и полицията. Това правеше положението да изглежда по-сериозно, отколкото всъщност бе. Но разбираше тревогата му.

— Какво казаха?

— В общи линии не много. Ще патрулират наоколо. Ако желаем, могат да дойдат да поговорят с нас, но трябва да имаме сигурни улики за престъпление.

— Ами Лейди? Ами спирачките на джипа?

Джед поклати глава.

— Не знаем къде Лейди е намерила отровата. Нямаше следи от влизане с взлом. А нали ти казах, че и механикът не е много сигурен за спирачките.

Внезапно Сюзан се почувства обречена.

— Какво ще правя, ако той наистина се върне?

Джед я прегърна и дълго останаха така.

— Ще извикаме полицията. А освен това… — Той преглътна мъчително. — Всъщност не знам.