Сали Брадфорд
Старите нови неща (11)

Единадесета глава

Дърветата хвърляха злокобни сенки на лунната светлина, докато Сюзан и Джед напредваха бавно към ниския пясъчен хълм близо до гората.

Носеха тялото на Лейди в едно одеяло. Сюзан едва влачеше крака. Добре че беше Джед да й дава кураж. Бе го повикала преди няколко часа, веднага след смъртта на Лейди и сега разчиташе единствено на него. Спряха на ръба на ямата, която той предварително бе изкопал и оставиха одеялото на земята.

— Искаш ли да кажеш нещо, преди да… свършим? — обърна се той към нея.

Очите й потърсиха неговите. В тях се четеше безмерна тъга. Изглеждаше толкова беззащитна и самотна, както стоеше там, на ръба на гроба в старо си яке, развлечения пуловер и памучните панталони. Кестенявата й коса, която падаше покрай лицето й, го правеше да изглежда още по-призрачно бледо на лунната светлина. Джед много искаше да я утеши, но си даде сметка, че трябва да я остави да се прости с Лейди.

Тя коленичи до безжизненото тяло на любимото си куче, което бе нейна приятелка и компаньонка от дете, и погали меката козина. Вече нямаше да я посреща със скимтене за добре дошла, нито да маха радостно с опашка, нито да я побутва по познатия начин, положила глава върху коленете й. Никога повече нямаше да тичат заедно из гората и Лейди да преследва диви зайци.

— Сбогом, стара приятелко — прошепна Сюзан нежно. — Ще ми липсваш… — Тя покри тялото на Лейди със старото килимче, върху което бе спала от години и бавно се изправи. Погледът й срещна очите на Джед. — Готова съм — тихо рече тя.

Той кимна и двамата заедно положиха тялото на Лейди в плиткия гроб. От устата им излизаше пара, докато го засипваха с пръст. Единствените звуци в тихата нощ бяха ритмичния шум от лопатите и бухането на бухалите горе в клоните на дърветата.

Когато свършиха, Сюзан се изправи мълчаливо, вперила очи в пресния гроб. Още не можеше да повярва, че Лейди е там, под пръстта, и все пак беше истина. Целият ритуал на погребението й напомни това с неотменима безстрастност.

— Иска ми се да имах цветя, за да ти поставя върху гроба й… — тъжно прошепна тя.

Джед я прегърна.

— Ще ти помогна да посадиш през пролетта.

Очите на Сюзан се напълниха със сълзи и те започнаха да се стичат по страните й.

— Теменужки… От гората… Всяка пролет Лейди успяваше да открие първите разцъфнали теменужки.

— Хайде — каза Джед и взе лопатите. — Да се прибираме. Много е студено.

Без да се обръщат назад, те минаха през двора, хванати за ръка, а обувките им скърцаха по замръзналата миналогодишна трева.

Джед закачи якето си на закачалката на кухненската врата и посегна за якето на Сюзан, но тя не бе го съблякла. Стоеше в средата на стаята и гледаше купичките на Лейди. Купичката за храна бе празна, но в другата все още имаше вода.

— Трябва ли да ги махна — попита тя безпомощно.

— Не тази вечер. Ще се погрижа за тях вместо теб. — Джед разкопча ципа на якето й и й помогна да го съблече.

— Кога?

— Преди да си тръгна. Ще ги взема с мен.

Той закачи якето й до своето. Когато се обърна, тя все още стоеше съкрушена насред стаята.

— Не знам какво ще правя — отчаяно прошепна Сюзан. — Време е да нахраня Лейди, а нея вече я няма…

Съзрял отново сълзи в очите й, Джед я прегърна и се опита да я успокои. Беше го преживял. Човек винаги си оставаше сам пред лицето на смъртта. „Смъртта е занимание самотно…“, беше писал някой. И отчаянието не можеше да те спаси от невъзвратимостта й. Джед бе готов да й предложи топлота и приятелство и знаеше, че това ще й помогне, но с нищо не можеше да възмезди загубата на Лейди. Само времето можеше да поправи загубата.

— Нека да отидем във всекидневната — предложи той тихо. — Ще запаля огън и ще поседнем за малко.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Джед. — Очите й срещнаха неговите, пълни с толкова тъга, че едва не сломи сърцето му. — Не знам какво щях да правя, ако не беше ти. Лейди е с мен от толкова дълго. Винаги седеше там и ме чакаше. Аз я обичах, Джед! Толкова я обичах… Чувствам се ужасно самотна.

Той я прегърна, но замълча, защото не намираше думи, с които да облекчи мъката й. Отидоха във всекидневната и след като той запали огъня, седнаха на канапето.

— Сигурно много хора няма да разберат чувствата ми към едно куче. — Сюзан впери невиждащ поглед в пространството и потрепери. Сякаш някакъв всепроникващ студ сковаваше сърцето й, тялото й, мислите й… Студ, който не можеше да прогони нито прашенето на огъня, нито топлината на тялото на Джед до нейното. Тя бавно продължи, благодарна за съчувствието му. — Искам да кажа, че все пак Лейди не беше човек. Но по някакъв начин за мен тя бе най-близкото същество. Изглежда усещаше и безпогрешно разбираше настроенията ми по-добре от самата мен и когато бях нещастна или изплашена, тя винаги бе до мен. Някои хора казват, че животните не могат да обичат, само се привързват, но Лейди ме обичаше. Усещах го…

Джед обви раменете й с ръка.

— Да, тя беше част от твоя живот, Сюзан.

Той разбираше. Знаеше, че ще я разбере.

— Исках да я изведа да потичаме днес следобед. Отдавна не бяхме тичали заедно. Бях толкова заета. А когато се прибрах и я повиках, а тя не дойде, разбрах, че нещо не е наред. Чух я да скимти и се втурнах в кухнята. Със сетни усилия тя се надигна, за да дойде при мен и рухна, умря… Умря в ръцете ми, преди да мога да направя каквото и да било.

Сълзите на Сюзан отново бликнаха и Джед я прегърна силно, притискайки главата й към гърдите си. Сърцето го болеше, че не може да облекчи мъката й. Никой не можеше да го стори. Сама трябваше да я преодолее, да приеме случилото се и да продължи напред. Тялото й потръпна до неговото и тя се разрида. Докато я държеше в прегръдките си, той мислено се закле да я брани от всичко и от всеки, който можеше да я нарани. Зави я с мекото одеяло и продължи да я държи в прегръдките си, докато не се успокои. Нежно отмахна косата й от мокрото лице и я приглади назад, а тя потръпна под ласката му.

— Не мога да се въздържа да не плача — прошепна тя с дрезгав глас.

— Всичко е наред, всичко е наред… — успокои я той.

— Радвам се, че си тук.

Джед продължи да гали косата й, притеглил главата й към меката си памучна риза. След известно време тя притвори очи и дишането й стана равномерно. Беше заспала от изтощение. Той я притисна към себе си и се загледа в огъня, докато от него не остана само жарава. Опита се да си представи колко непоносимо трудно й е било да гледа как вярната й приятелка умира. Представи си мрачната сцена, която тя му описа. Беше му казала, че Лейди с последни сили е прекосила кухнята, строполила се е в краката й и е издъхнала. Никога не бе виждал куче да умира, но някак си не се връзваше с представите му. От какво ли бе умряло така ненадейно? Може би от сърдечен удар? Лейди беше на доста години, но изглеждаше здрава и Сюзан никога не бе споменавала за някакви проблеми със здравето й.

Джед се опита да мисли за друго, но мислите му неизменно кръжаха около Сюзан. Спомни си времето, което бяха прекарали заедно, докато строяха кучешка колибка за Лъки, вечерята с пица — все обикновени неща. Обичаше спонтанността, здравият й разум и заразителния смях. Чудеше се дали да й го каже, когато се събуди, или щеше да усложни още повече нещата. По навик погледна лявата й ръка. Годежният пръстен го нямаше! Но тя понякога го сваляше, когато имаше работа. Измина повече от час, преди Сюзан да се събуди.

— Джед? Заспала ли бях?

— За малко. Беше изтощена.

Тя повдигна глава и се огледа, преди отново да се отпусне на гърдите му.

— Ти си тук от доста време. Трябва да си отидеш вкъщи. Къде е Кейси?

Джед се усмихна. Започваше да мисли и за неща извън себе си, а това беше добър признак.

— Позвъни ми и я изпратих у Били за вечерта. Надявам се, че вече дълбоко е заспала.

— Каза ли й за Лейди?

— Да, казах й. Добре ли постъпих?

Сюзан кимна.

— Гладна ли си?

— Не, просто съм уморена. Много уморена…

— Може би трябва да си легнеш — предложи той, въпреки че не искаше още да си тръгва, но най-доброто за нея щеше да бъде един хубав сън.

Сюзан седна и приглади косата си назад.

— Мисля, че си прав. Цялата съм се схванала.

Беше толкова трогателно беззащитна с това бледо лице и огромната тъга, стаена в очите й. Знаеше, че скоро отново ще се превърне в предишната Сюзан, ще започне да се смее като преди и животът ще продължи напред. Винаги ставаше така. Но знаеше и че известно време ще чувства непоносима празнота.

— Защо не се приготвиш да си легнеш? Ще те изчакам, докато се оправиш и след това ще си тръгна.

Сюзан го послуша и излезе. Той се разходи из всекидневната, изкушаваше се да я попита дали може да остане да спи тук тази нощ. Идеята беше нелепа. Знаеше го. И все пак му беше трудно да се пребори със своята собствена самота. В мига, когато Сюзан бе напуснала обятията МУ, той пожела тя отново да се върне. Толкова му се искаше да легне в леглото й, да я прегърне и двамата тихо да заспят. И да се събуди до нея с първите утринни лъчи.

— По дяволите — промърмори той тихо и решително се запъти към кухнята. Винаги се разстройваше, когато си спомнеше, че ще я загуби заради друг мъж. И сега разпозна това особено чувство, но не можа да го определи точно. Нима можеше да загуби нещо, което никога не бе притежавал?

Той отиде в кухнята и когато се наведе да вземе купичките на Лейди, забеляза някакъв кокал от пържола, заврян под кухненския шкаф. Измъкна го и го разгледа, но не забеляза нищо особено и го хвърли в кофата за боклук. Не знаеше, че Сюзан оставя такива дребни кокали на Лейди. Беше предупредила Кейси да не дава на Лъки. Изля водата в мивката и сложи купичките до якето си, за да не ги забрави. Нямаше да ги изхвърли, Сюзан можеше да попита за тях. Бяха сред малкото неща, принадлежали на Лейди.

Тя го извика и той си пое дълбоко дъх, преди да се качи в спалнята й. Напомни си да се въздържа. Вратата беше отворена. Стаята тънеше в приглушена светлина от малката нощна лампа. Когато седна на ръба на леглото, тя се премести, за да му направи място. Дантелата на памучната й розова нощница се подаваше над меката бяла завивка.

— Все още ми е студено. Сигурно, защото прекарахме толкова много време навън, докато… Да, от студа е… — повтори отново тя.

Присъствието му в спалнята й се оказа много по-голямо изпитание за него, отколкото си представяше. Изпита непреодолимо желание да я завие, да я прегърне и да я стопли… Но остана да седи смълчан на ръба на леглото.

— Благодаря ти, че дойде, имах нужда от теб.

— Знаеш, че винаги ще дойда, когато ме повикаш.

Стори му се толкова уязвима и мила.

— Да… — Гласът й заглъхна. — Знам.

Джед се наведе с намерението да я целуне по челото, но някак си устните му намериха нейните. Тя обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Тялото й, топло и меко, се притисна към неговото. Той едва се застави да я пусне.

— Съжалявам, Джед. Не исках това.

— Наистина ли?

— Аз… Аз не знам. — Гласът й бе толкова тих, че едва я чу.

— И аз също не знам. — Искаше да й каже толкова неща, но не можеше. Не сега. Вече беше преживяла достатъчно. — Лека нощ, Сюзан. Ще се видим на сутринта.

Той отново се наведе и този път бързо я целуна по бузата.

Докато караше към къщи, продължаваше да си спомня как мекото й топло тяло бе замряло в прегръдките му, докато я целуваше. Чувствата му се възпламениха. Всичките му други мисли минаха на заден план. Тази вечер щеше да има какво да си представя. Знаеше, че няма да може да заспи, затова реши да отиде в ателието и да порисува. Къщата беше притихнала и щеше да остане насаме с мислите си. Но в момента, в който отвори входната врата, плановете му отидоха на вятъра.

Кейси се спусна по стълбите, следвана от Лъки.

— Сюзан добре ли е? Какво се случи?

Колкото и да обичаше дъщеря си, точно сега не искаше да разговарят. Тя и Лъки обаче го последваха в кухнята.

— Сюзан е толкова добре, колкото може да бъде човек, чийто най-добър приятел си е отишъл от този свят — отвърна Джед глухо. Сипа в две чаши шоколадово мляко и ги сложи в микровълновата печка да се затоплят. — А ти не трябва ли да си в леглото?

— Утре е събота. Не съм на училище и мога да заспя по-късно. — Кейси се настани на стола до масата. — Какво направихте с Лейди?

Джед й подаде едната чаша и седна срещу нея. Все пак ще трябва да поговори с дъщеря си, тя така и така беше будна.

— Погребахме Лейди зад къщата на Сюзан, близо до гората.

— О-о! — Кейси замълча. — Сюзан плака ли?

Споменът за сълзите й късаше сърцето му. Той бавно отпи от горещата напитка, преди да отговори.

— Да, плака.

— Много ли? Спомням си колко плаках аз, когато мама умря. Ти също плака… — добави дъщеря му колебливо.

— Спомняш си, че съм плакал? — Кейси беше едва на шест години, когато Елизабет почина.

— Когато в болницата ми каза, че мама е мъртва, ти плачеше. Как мога да го забравя — каза Кейси тихо. — Просто исках да знам дали хората плачат, когато кучетата им умират.

— Лейди беше семейството на Сюзан. Сега ще й бъде много тежко.

— Тя има нас! И Марти…

— Да — кимна Джед. Това беше последното нещо, за което искаше да говорят. — Мисля, че е по-добре да си лягаш, Кейси.

Момичето погали Лъки, който лежеше в краката й. Беше изпила горещия шоколад, но явно не искаше да приключват разговора.

— От какво умря Лейди?

— От старост, предполагам.

Кейси се замисли.

— Но тя не беше толкова стара. Беше само на тринайсет, а Сюзан каза, че едно куче в добро здраве може да живее доста по-дълго. Знам, че Лейди беше здрава, защото тя я прегледа преди две седмици.

Джед не знаеше какво да й отговори. И него го смущаваха някои подробности.

— Мисля, че е както при хората, скъпа — каза той накрая. — Понякога умират ненадейно.

Кейси отново се умълча, като галеше Лъки.

— Мога ли да отида да видя Сюзан утре и да й занеса картичка, цветя или нещо друго?

— Мисля, че ще се зарадва — отговори Джед, — но сега трябва да си лягаш.

— Добре. — Кейси неохотно се изкачи по стълбите и Джед остана сам, с мислите си. След известно време си спомни, че не е вечерял. Направи си сандвич със салам и го изяде на крак. Нещо го тревожеше, но не можеше да разбере какво е то. Може би безпокойството му се дължеше на всичко, което се бе случило тази вечер, но той смътно усещаше, че не е само това.

Спа неспокойно и стана рано, още при изгрев-слънце, взе душ и се облече. Остави бележка на Кейси на хладилника и потегли към дома на Сюзан.

Когато видя, че в кухнята й свети, почука на задната врата и застана точно пред стъклото, за да можела види, че е той. Тя веднага му отвори.

— Джед, толкова се радвам, че дойде!

Изглеждаше по-добре от снощи. Все още беше бледа, с тъмни сенки под очите, но отчаянието в погледа й бе изчезнало. Явно току-що се бе изкъпала, защото косата й бе влажна. Джед забеляза синината от лявата страна на лицето й, но замълча. Съблече якето си и го закачи на закачалката.

— Просто дойдох да видя какво правиш. — Изпита огромно желание да я прегърне.

— Чувствам се самотна, Джед. — Сюзан обви ръце около раменете си и отиде до прозореца, вперила очи в сивотата на утрото. — Лейди винаги беше до мен. Споделяше всичките ми тайни, откакто станах на петнайсет години. Сякаш съм загубила част от себе си…

Джед седна на масата, без да откъсва поглед от нея.

— Лейди имаше хубав живот, Сюзан, дори идеален. Имаше господарка, която я обичаше и оценяваше верността й. И когато дойде часът й, умря, без да страда.

Сюзан стоя пред прозореца още няколко минути. Не биваше да плаче повече. Обърна се към Джед и попита:

— Какво направи с купичките на Лейди?

— В колата са, не съм ги изхвърлил — добави той бързо. — В случай че искаш да ги запазиш, ще ти ги донеса. — Той се върна мислено към предишната нощ. — Единственото нещо, което изхвърлих беше един кокал от пържола, който намерих на пода в кухнята.

— Какъв кокал от пържола?

Той посочи към шкафовете.

— Ами, един, който беше ей там, до мивката.

— Сигурно грешиш нещо, Джед. Никога не давам такива кокали на Лейди.

Джед вдигна рамене.

— Ами, там беше.

— Не е възможно!

Джед срещна погледа й. Беше толкова уморена и разстроена, че сигурно беше забравила.

— Хвърлих го в боклука — каза той тихо.

Извади го и го остави на кухненската маса. Сюзан го огледа и вдигна глава към Джед.

— Аз не съм давала този кокал на Лейди!

— Но, ако не си ти, кой друг би могъл?

— Нямам представа — рече тя твърдо, — но аз не давам такива кокали на кучета. — Тя взе отново кокала и го огледа внимателно. Беше пресен, въпреки че беше дъвкан доста. Събитията от предния ден бавно се изредиха в ума й. Доста време се бави в бакалията. Когато излезе от къщи. Лейди беше добре. А когато се върна… Припомни си всички симптоми на Лейди, преди да умре цвета на венците, учестеното биене на сърцето, залитането, лигите, които течаха от устата й. Изведнъж я завладя смразяващ страх.

— О, господи, Джед…

Той хвана ръката й.

— Сюзан, какво има?

Тя бе вперила очи в кокала.

— Лейди… Начинът, по който умря… Виждала съм то и преди. Просто не мислех, че… — Джед се намръщи. Не можеше да разбере какво точно има предвид. — Симптоми на отравяне! Не знам защо не реагирах веднага.

— Искаш да кажеш, че Лейди е била отровена?!

— О, Джед, сигурна съм!

Тя внимателно разгледа кокала, сякаш така щеше да възстанови липсващите парченца от мозайката.

— Но кой? Кой би могъл да отрови Лейди?

След като свърши с огледа, Сюзан погледна Джед право в очите.

— Сигурно е бил Марти! Той единствен желаеше смъртта й.

— Марти ли? Та ти ще се омъжиш за този човек! Мислиш ли, че би могъл да убие кучето ти?

Сюзан кимна сломено.

— Нали върти бизнес с фармацевтични препарати. Има достъп до какви ли не лекарства и знае действието им. — Тя извърна глава към прозореца. — Освен това, няма да се омъжвам за него. Развалих годежа в неделя вечер. — Тя спря и преглътна мъчително. — Беше ядосан и озлобен. Нахвърли се грубо върху мен и Лейди го нападна. Тя ми спаси живота, Джед! Трябваше да разбера още тогава каква заплаха я грози…

Той хвана ръката й.

— Защо не ми каза, Сюзан?

Тя се обърна към него и го погледна виновно.

— Не знам, Джед. Не съм казала на никого. Имах нужда да остана известно време сама. Всичко беше толкова ужасно…

Той се приближи и я прегърна, а когато тя склони глава на рамото му, я погали по косата. Обичаше я. След като толкова време бе принуден да го крие, сега можеше да го признае поне пред себе си. Никога повече нямаше да позволи на някой да я нарани! Умът му трескаво работеше. Мъж, който можеше да отрови едно беззащитно куче, беше болен, умопобъркан, способен на всичко. Не биваше да позволява на Марти да се приближава до нея.

— Сюзан, мисля, че не трябва да оставаш тук сама. Защо не дойдеш за известно време при нас?

— Защо?

— Защото тук не си в безопасност.

— О, Джед, нали не мислиш, че…

— Сюзан, ако подозренията ти за Лейди се потвърдят, Марти наистина ще се окаже луд. Бог знае, на какво още е способен.

— Мисля, че не би направил нищо повече, Джед.

— Сюзан, моля те, ела при нас!

Тя се поколеба, но поклати глава.

— Не искам да бягам и да се крия. Това не е живот. Освен това имам две кучета в клетките и няколко тежки операции за тази седмица. Наистина трябва да остана в клиниката.

— Ами, ако се върне? Лейди вече не е тук, за да те защитава.

Тя затвори очи и се опита да си представи настоящето. Не, Лейди вече я нямаше и никога повече нямаше да я има. Но все още й бе трудно да го повярва, а я грозеше и опасност.

— Не, Джед. Ще остана тук. Всичко ще бъде наред, не се безпокой.

Той отклони поглед и стисна устни. Беше упорита и независима и нямаше как да я убеди да промени решението си.

— Ако настояваш да останеш тук, трябва да проверим ключалките и да разберем как е влязъл.

Сюзан кимна и заедно обиколиха къщата, като провериха входната врата и всички прозорци.

— Не разбирам как го е направил — замислено рече Сюзан. — Лейди не би му позволила да влезе.

— Може би не е и трябвало. — Джед стоеше пред кухненския прозорец, който се отваряше откъм верандата. — Спомняш ли си онази дръжка, която купи есента?

— Онази, с която прозорецът остава полуотворен?

Джед огледа процепа.

— Достатъчно е широко, за да хвърли кокал на Лейди.

Сюзан почти се разплака, когато си представи сцената. Марти знаеше за прозореца. Беше го накарала веднъж да го отвори. В съзнанието й изплува картината как той гледа злобно Лейди, която лае и не може да го достигне, а той я изкушава със сочно парче пържола. Тя закри лицето си с ръце.

— Как е могъл, Джед? Как е могъл да я отрови?

Джед я прегърна. И той не можеше да повярва как едно човешко същество може да бъде толкова жестоко.

— Той е болен, Сюзан. Така е, няма друго обяснение…

— А аз щях да се омъжа за него! Наистина щях да се омъжа за него… — повтаряше тя, като се опитваше да осъзнае случилото се. — В каква заблуда бях изпаднала, все още не мога да си го обясня.

— Нали спомена, че се е променил, след като сте се сгодили?

Сюзан кимна.

— Беше толкова чаровен и мил, макар да ревнуваше от всеки и от всичко. Продължавах да мисля, че всичко ще се оправи, че това са само случайни инциденти… Само че нещата постепенно загрубяха. Но аз продължавах да се надявам…

— Ти вярваш в хората, Сюзан — рече Джед нежно. — Няма нищо нередно в това.

— Не, непростимо е.

— В твоя случай е лесноразбираемо — повтори Джед.

Сюзан се бореше със сълзите, смазана от това, което Марти бе извършил и уплашена от миналото, което бе оставила зад гърба си. Тя погледна Джед. Сълзите в очите й едва не закапаха.

— Давам си сметка, че ако не бяхте вие с Кейси, щях да продължа подготовката за сватбата.

Джед се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Тя притисна лице към рамото му.

— След онзи наш разговор сериозно се замислих. А после Кейси ми остави онази книга на Алисън Крейг…

— Знам за коя книга говориш. И аз прочетох няколко епизода и се изплаших. — Той се наведе и допря лице до нейното. — Но с това вече е свършено, Сюзан. Връзката ти с Марти е минало. Забрави го. Забрави, че въобще някога е съществувал.

— Точно това ще опитам да направя. — Тя се притисна към него.

Той плъзна ръка под косата й и погали нежния й тил. Толкова много неща искаше да й каже. Не биваше да избързва. Тя имаше нужда от време, за да събере парчетата от разбития си живот и да започне отначало, с друг мъж. Дано Марти все пак не се появи.

— Сюзан, сигурна ли си, че не искаш да дойдеш при нас за известно време?

Изкушаваше се да го стори. Остана така притихнала в прегръдките му. Чувстваше се по-сигурна отвсякога. Накрая поклати глава:

— Не искам да бягам, Джед.

Той я отдалечи от себе си и я погледна в очите.

— Ако Марти се върне, веднага ми се обади, или на мен, или в полицията. Незабавно!

— Той няма да се върне, Джед, нали вече си отмъсти.

— Господи, дано да е така. — Той се наведе и докосна устните й с нежна целувка, напомняща шепот, който ги омагьоса. Сюзан запази спомена за нея дълго след като Джед си бе отишъл и това разсея малко тъгата й.

По-късно, когато Кейси дойде с колелото си и й донесе пъстър букет цветя, тя откри Сюзан да работи в клиниката усмихната.

— Цветята са прекрасни! — каза й Сюзан. — Ще имаш ли нещо против, ако ги оставя на гроба на Лейди? Вчера, когато я погребвахме с баща ти, съжалявах, че нямах цветя, които да й оставя.

— Надявах се да направиш точно това. Съжалявам за Лейди — добави Кейси. Знаеш ли какво всъщност се е случило с нея?

— Подозирам, че е била отровена.

Очите на Кейси се разшириха от уплаха.

— Наистина ли? Как?

Сюзан й разказа за кокала и отворения прозорец, но когато Кейси я попита кой го е направил, тя замълча. Част от нея все още отказваше да приеме, че Марти е способен на такава жестокост. Тя хвана Кейси за ръка и заедно отидоха до гроба на Лейди и положиха цветята върху все още влажната пръст.

— Много ли ще ти липсва Лейди, Сюзан?

Тя преглътна сълзите си.

— Да, ужасно ще ми липсва.

Кейси стисна ръката на голямата си „сестра“.

— Можеш да идваш и да си играеш с Лъки винаги, когато пожелаеш. Ще ти го водя често на гости.

Тогава сълзите на Сюзан потекоха. Толкова много обич! Първо Джед, а сега и Кейси. Дори и без Лейди тя нямаше да е сама.

— Много бих искала, Кейси. Много бих искала…