Пени Джордан
Срещу вятъра (4)

Четвърта глава

— Емили, тази вечер ще доведа един колега вкъщи. Всъщност той може би ще поостане тук, докато се устрои, така да се каже. Мой бивш студент, който ще поеме катедрата по съвременна история от Перегрин Майърс за пробен срок от шест месеца. Исках по-рано да те предупредя, но той се обади, когато ти беше при родителите си.

Емили въздъхна. Чичо й имаше навика да води колеги у дома и обикновено оставаха да преспят, но в старата къща имаше достатъчно място да бъдат настанени половин дузина гости, ако се наложеше. Емили си спомни, че за последен път бе пазарувала миналия месец, а наглед кльощавите колеги на чичо й винаги имаха вълчи апетит. Трябваше да приготви и стая, а имаше и много работа по записките на чичо Джон.

— Утре ще дойде и човек от издателството — предупреди го тя. — Нали не си забравил?

Паметта на чичо й напоследък отслабваше и нищо чудно, че бе забравил да я предупреди за очаквания гост.

Тук, на юг, пролетта вече бе дошла. Снегът се бе стопил и нарцисите кимаха в градината със златните си главички.

Изминал беше месец от гостуването при родителите й. Месец от… Ръцете й се разтрепериха и тя се помъчи да прогони спомените, нахлули в съзнанието й. Всяка нощ, откакто се върна от планината, я тормозеха сънища… от спомените, а и от страха, че може да е забременяла от безразсъдството си. Последното съмнение бе разсеяно, слава Богу, в началото на тази седмица.

Благодарна беше за това, но я бодна и отровното жило на някаква загуба при мисълта, че вече нищо не я свързва с нощта, прекарана с Мат.

Не бе подготвена да гледа дете сама, нямаше достатъчно сила и вътрешна опора. И все пак… Да се любиш с един мъж тъй страстно и тази любов да не създаде нов живот…

Но тя се беше държала идиотски и най-доброто, което можеше да направи, бе да забрави всичко. Още не успяваше да си обясни какво я бе тласнало към онази постъпка. Но от всичко помнеше само миговете на удоволствие и радост, а от последвалия срам и отвращение от себе си не остана и следа.

Да се люби така всеотдайно, така страстно с един непознат — това съвсем не бе присъщо на нейната природа. Част от нея все още отказваше да повярва.

Час по-късно, на път за града, тя реши, че всичко е било сън и въображение. Но ако беше така, то въображението й бе по-силно, отколкото някога беше допускала.

Тя спря в града и напазарува с присъщата си експедитивност. Докато си беше у дома, Грейси изрази недоволството си, че чичо Джон бе превърнал сестра й в домашна помощница.

— С твоето образование и интелигентност би могла да работиш навсякъде — каза тя, когато Емили се беше опитала да възрази и да я убеди, че спокойствието на живота и заниманията й при чичо Джон й харесват. Въпреки разсеяността си, чичо Джон притежаваше блестящ ум, а докато работеше при него, Емили откри, че древните египтяни очароваха и нея самата.

Надяваше се издателите да имат добри новини. Книгата беше много важна за чичо й.

Тя сложи покупките в колата, погледна часовника си и установи, че ще има съвсем малко време, колкото да предупреди госпожа Бийти за неочаквания гост.

Когато Емили пристигна да работи при чичо си, й бяха нужни огромен такт и дипломатичност, докато установи добри отношения с жената, която в продължение на двайсет години идваше два пъти седмично да почиства къщата и бе решила, че Емили нарушава територията й. Впоследствие двете се сприятелиха и се разбираха чудесно.

Ако имаше късмет, това лято щеше да убеди чичо Джон, че буренясалата градина пред къщата се нуждае от постоянни грижи, реши тя на път за дома.

Наред с цветните лехи, имаше градина и пред кухнята, където можеха да отглеждат и зеленчуци. Ако успееше да уговори чичо Джон да наеме някого да поразчисти, по-нататък би се заела с това и сама.

Знаеше, че родителите и сестра й не разбират нейната нужда от покрив и сигурност. Любовта към домашната атмосфера, както я наричаше майка й, не бе присъща за останалите членове на семейството, които бяха или страстни пътешественици, или големи учени като чичо й.

Това, от което се нуждаеше Емили по думите на Грейси, бе една огромна къща с многобройно семейство, за което да се грижи.

— И ако си такава ужасна домашарка, скъпа, по-добре си намери подходящ съпруг, с когото да си народите куп дечица, вместо да се погребваш при чичо Джон. Ако трябва да бъдем честни, той живее само с мумиите си.

Емили само сви рамене и се престори, че не я заболя. Сестра й нямаше и намерение да я наранява. Но с болка си помисли, че мечтите й едва ли са осъществими, особено по романтичния начин, по който си представяше бъдещето.

Светът се променяше и не оставяше място за жени като нея. Съвременните жени се стремяха към професионална кариера, бяха амбициозни, справяха се с работата и дома, като в същото време отделяха внимание на външния си вид.

Емили се намръщи. Никой ли не разбираше, че има и много жени, които не успяваха да достигнат това съвършенство, а собствената им неспособност да се вместят в този модел ги караше да се чувстват още по-непригодни. Жените често се чувстват виновни, призна си Емили, а сега на плещите им се беше стоварило и допълнително бреме.

Мрачното настроение, предизвикано от нежеланите спомени за Мат, я накара да се намръщи още повече и тя опита да се съсредоточи върху шофирането, за да потисне безполезните си мисли.

Трябва да разбереш, жестоко си каза тя, че онова, което стана, е без значение за Мат. Можеше да бъде всяка друга на твое място. Това само подсили липсата й на уважение към самата себе си. Когато спря колата и започна да разтоварва покупките, тя с горчивина се запита толкова ли е несигурна и отчаяна, та да се отдаде на първия мъж, който я пожела? Всъщност единственият, безмилостно си напомни тя. Толкова ли бе несъвършена като личност, че един непознат събуди женствеността й само като докосна тялото й?

Чувствата й подсказваха, че в момента греши, но строгата и по-критична част на нейната природа се надсмиваше на собствената й слабост. Безсмислено бе да избягва истината. Единственото добро нещо от безразсъдната й постъпка бе, че не е бременна и че никога вече няма да й се наложи да се изправи лице в лице с Мат.

Отгоре долетя шум и тя си каза, че е време да престане с тези размишления и да предупреди госпожа Бийти за госта, когото щяха да посрещнат днес.

Госпожа Бийти си вършеше работата добре, но малко бавно. Докато успеят да приготвят най-подходящата спалня, остана съвсем малко време Емили да провери пощата за деня, преди да се заемат с вечерята.

Чичо Джон предпочиташе обикновените ястия, поднесени по традиционен начин, въпреки желанието на Емили понякога да прояви повече въображение в кулинарните си умения.

Тази вечер тя смяташе да поднесе телешко задушено с картофи, едно от любимите блюда на чичо Джон. След това щеше да остави двамата възрастни мъже, а тя да продължи работата върху бележките на чичо си.

Почеркът на чичо Джон едва се разчиташе, но дългата практика я беше научила как по-бързо да го разшифрова.

Още повече, че през дългите летни ваканции в университета тя бе посещавала секретарски курсове, за да печели допълнително за учебните си такси. Сега, когато работеше за чичо си, Емили оценяваше помощта и на секретарските си умения ведно със способностите си на изследовател.

Както винаги, когато разчиташе бележките, и сега бе дотолкова погълната от разкриващите се пред нея характери, та й се струваха по-истински от всичко, което я заобикаляше.

Тя виновно призна, че одухотворява изследователските проучвания на чичо си така, че монографията му върху живота на богат търговец и семейството му, както и социалното им положение в йерархията на египетското общество, започва да звучи все повече като роман, а не като прост набор от свързани факти.

Бе погълната от работата, когато старият часовник й напомни, че вече е пет следобед — чичо Джон и неговият приятел всеки миг щяха да се появят. Тя неохотно се изправи.

Въпреки, че къщата имаше парно отопление, чичо Джон настояваше да се палят камините в стаите, които използва. Емили отиде да нагледа огъня в трапезарията.

Стаята бе с тъмна ламперия и Емили постоянно я освежаваше с цветя. Днес бе сложила голяма кана, пълна с нарциси от градината — топло петно от златиста светлина върху тъмния и излъскан дъбов шкаф.

Тя хвърли един поглед към камината и докато подреждаше масата, мимоходом отбеляза, че комините не бяха почиствани вече пет години и понякога промяната в посоката на вятъра донасяше пушек в стаята.

Като повечето мъже от старото поколение чичо Джон обичаше да го глезят, а Емили бе щастлива, че може да му доставя това удоволствие. Тя знаеше колко му харесва да сяда на вечеря, когато на масата са сервирани старите прибори, наследство от викторианските му предшественици, и ценният сервиз от майсенски порцелан.

След като приключи с приготовленията, Емили хвърли последен поглед и остана доволна от свършената работа. Предпочиташе да изпълнява това приятно задължение без помощта на госпожа Бийти. Още един пример за това колко непригодна се чувстваше за съвременния живот, реши тя на път за кухнята. Не че би нарекла някой мъж свой господар, но имаше нужда от отдушник за инстинктите си за домакинстване, които сякаш се засилваха с годините.

Чичо й щеше да очаква вечерята в осем и половина. Първо щеше да предложи на госта чаша скъпо шери, после щяха да му покажат стаята, приготвена за него, и да му оставят време да се настани. Емили въздъхна и погледна часовника си. Шест и половина. Надяваше се, че няма да закъснеят.

В същия миг дочу шум от приближаващ автомобил. Не дразнещия рев на евтините дизелови двигатели, на колите от таксиметровата служба, които чичо й използваше, когато не го возеше тя. Емили се намръщи, бързо свали престилката си и механично приглади тъмносивата си рокля, преди да се отправи към преддверието.

Вратата се отвори. Емили чу гласа на чичо си, после още един мъжки глас — тревожно познат. Младата жена застина. Недоверие, страх, гняв, изненада, всички тези чувства объркано зазвучаха в душата й и заглушиха мълчаливия писък на протеста й.

Мат! Не можеше да бъде. Не и тук!

Главата й се замая, започна да й се повдига от притеснение, сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Тя опита да поеме дълбоко въздух и се облегна на стената в коридора, сякаш да се скрие в сенките.

Пръв влезе чичо й. Емили от дълго време не го бе чувала да разговаря тъй оживено. После се появи и Мат, но това бе друг мъж, съвсем различен от спомена й за него.

Нямаше я рошавата коса, нито брадата. Мъжът бе гладко избръснат и подстриган, а вместо джинсите и пуловера, носеше спортно сако, карирана риза и вратовръзка. Странно, че мозъкът й бе в състояние бързо да отбележи всичките тези незначителни подробности, докато тялото й отказваше да се освободи от сковаващото я напрежение.

— Ще те представя на племенницата си. Чудесно момиче. Чудя се дали…

Късогледият й чичо се взираше наоколо и тя събра кураж да се покаже.

Безмълвно се молеше Мат да не я познае, но щом се появи от сянката, видя изненадата, която разшири очите му. Стомахът й се сви.

— О, Емили, скъпа, ето те и теб. Ела да те представя на нашия гост. Мат… това е моята племенница — е, всъщност праплеменница и помощница, Емили Блекло. Емили, ето го и Мат, колегата, за когото ти говорих.

Мат бе преодолял учудващо бързо смущението си и вече й протягаше ръка за поздрав. Младата жена с нежелание докосна дланта му и веднага почувства грубата кожа, която бе одраскала нейната и бе предизвиквала онзи неустоим копнеж.

— Емили…

По лицето й плъзна гъста руменина. Тя не успя да отвърне, само направи жалък опит да се усмихне и да се държи нормално.

Е, да, той бе достатъчно обигран, горчиво си каза тя, когато в съзнанието й нахлуха спомени за умелите докосвания на ръцете и устните му по нейното тяло.

Чичо й, който не бе доловил жестокото напрежение и искрите, прехвърчащи между племенницата и колегата му, добродушно додаде:

— Емили, нали ще покажеш на Мат стаята му. А ти, Мат, после заповядай в кабинета ми за чаша шери преди вечерята.

Нямаше какво да се направи. Емили сковано поведе Мат нагоре по стълбите, като се стараеше да не го поглежда. Знаеше, че я следва, но едва долавяше леките му стъпки.

Стиснала парапета, тя напрегнато изчака чичо й; да затвори вратата на кабинета си. Усещаше топлината от близостта на Мат зад гърба си. Инстинктът й подсказваше да пренебрегне всякаква гордост и да избяга, но преди да успее да направи каквото и да било, усети как пръстите му се стягат около китката й.

Насили се високомерно да попита:

— Какво има, моля?

— Изненадан съм, че изобщо питаш — хладно я изгледа мъжът. — Представен бях на племенницата на моя колега, която се казва Емили Блекло, когато вече знам, че тази жена съвсем не се нарича така. Струва ми се, че обстоятелствата се нуждаят от някакво обяснение, все пак.

— Франсин е второто ми име.

— Както и удобно прикритие, ако бях решил да те потърся…

Емили стисна устни. Той едва ли щеше да направи това, но й беше невъзможно да обясни лъжата си. Както и защо веднъж в живота си бе пожелала да бъде някоя друга, а не самата себе си.

— Мисли каквото искаш — рязко отвърна тя. — Не съм длъжна да ти давам обяснения.

— Наистина не си — съгласи се той. Погледът му я изгаряше. Сблъсъкът с него, така неочакван, така нежелан, връщаше отново неприятната страна на случайната им среща.

Отвращението й от самата себе си свиваше душата й и тя се мъчеше да забрави, че в прегръдките му не бе чувствала нито вина, нито самопрезрение, а бе усещала единствено, че е обичана, желана, обожавана…

— Но ти не си искала да те намеря, нали?

Тя застана нащрек. Защо отново й намекваше това? След като и той самият едва ли бе имал намерение да я търси.

— Не виждам причини някой от двама ни да пожелае да срещне другия отново — рязко отвърна тя.

— Така ли?

Нещо в очите му накара стомахът й да се преобърне. Тя пламна, но огънят, който я изгаряше, бе различен от този на отвращението преди миг. Обади се опасната болка на копнежа, която прониза цялото й тяло. Имаше само една причина той да пожелае да я види отново. Тя потръпна и предизвикателно го погледна. Наистина ли мислеше, че тя е готова да се впусне в тази връзка на телата им, лишена от споделени чувства? За каква я вземаше? Тя прехапа устни и сведе очи. Беше съвсем ясно какво мисли той за нея. А мнението му не бе неоснователно.

— Разбира се — хладно продължи той, — може да си имала и друга причина да криеш коя си. Вероятно в живота ти има някой мъж. Някой, когото аз само съм заместил… — Гласът му прозвуча опасно грубо при последните думи, но Емили охотно прие обяснението, което той неволно й подсказа.

Някой друг… Разбира се. Трябваше да се преструва, че е така, поне докато той си замине оттук. По този начин щеше да предотврати всякакви опити от негова страна да потърси опасната им и неочаквана близост отпреди.

Тя усещаше, че Мат не би приел да го използват, но без да съзнава нотките на отчаяние в гласа си, бързо изрече:

— Да, има друг…

Емили замълча, защото неочаквано хлопна врата и чичо й извика:

— Емили, на телефона. Някой си Травис.

— Травис.

Какво, по дяволите, искаше годеникът на сестра й? Дали не се беше случило нещо лошо с Грейс?

Тя дръпна ръката си от хватката на Мат и забърза надолу по стълбите, а той се приведе напред и заплашително промърмори:

— Травис… Кой е той?

По-късно тя не можеше да си обясни какво я беше накарало да отвърне по този начин. Лъжата не й беше присъща, а сега изрече такава идиотска глупост:

— Травис е моят годеник — изплъзнаха се думите от устата й и тя не можа да повярва, че наистина ги е изрекла.

Изтича към кабинета на чичо си, а сърцето й бясно туптеше. Грабна слушалката с трепереща ръка и напрегнато каза:

— Травис, Емили е. Нещо лошо ли се е случило?

— Не… нищо подобно. Родителите ми възнамеряват да дойдат в Англия. Искат да разгледат тази част на света, а Грейси предположи, че чичо ви би могъл да ги приеме за няколко дни, а ти да им покажеш околността. Спокойно можеш да ми откажеш, ако смяташ, че ще ви притеснят.

Да я притеснят… Щеше й се истерично да се изсмее. Притеснението бе мъжът, който стоеше на стълбите. Притеснение беше и чувството, което изпитваше, щом го погледнеше. А най-много я притесняваше положението, в което се бе озовала по своя вина и от което не проумяваше как ще се измъкне.

— Не — чу се да отвръща, — няма да ни притеснят. Само ми кажи кога точно ще пристигнат…

Поговориха още малко и Емили побърза да затвори, обезпокоена от мисълта, че Мат Слейтър чака отвън на стълбите.

Той едва дочака да останат за миг насаме и остро попита:

— Защо не ми каза, че си сгодена?

— Не си ме питал.

Тя долови гнева му в мълчанието, което последва. Защо ли трябваше да се ядосва така?

— Ясно. Къде е той? Защо не е при теб?

— Трябваше да се върне в Австралия.

— И защото го нямаше, ти използва мен като заместник, така ли? — обвини я той.

— Аз… сигурно той ми е липсвал толкова много, че… — Емили не успя да довърши, защото не можеше да си представи да се люби с друг, ако е сгодена.

— Толкова ти е липсвал, че реши да задоволиш страстта си с мен. — Мат изглеждаше вбесен и безкрайно огорчен.

Тя потръпна и се наруга, но вече нямаше начин да поправи стореното.

— Страхувам се, че точно така постъпих. — Не посмя да го погледне, само бързо отвори вратата и додаде: — Това е стаята ти. Ще те оставя да се настаниш. Чичо Джон обича да вечеря в осем и половина.

Тъкмо щеше да се измъкне, когато той я хвана за ръката.

— Слушай — рече тихо, — ако пак се случи този твой годеник… да ти липсва, докато съм тук… Ако стане така…

Точно от това се страхуваше тя. Точно това искаше да избегне, когато той я гледаше на стълбите.

Стана по-лошо, много по-зле, отколкото си го беше представяла. Тя изгаряше от унижение и болка. Пребледня от изненада, издърпа ръката си и заекна:

— Не… Това, което се случи… няма да се повтори. Трябва да ти е ясно. Ти може и да си свикнал със случайните връзки — смело продължи тя, — но те уверявам, че с мен не е така.

— Защото си влюбена в годеника си.

Думите му я завариха неподготвена. Тя го изгледа, а после бързо изрече:

— Да… Не… Но и да не бях сгодена, нямаше да се впусна в случайна връзка. — Тя млъкна и прехапа устни, после дрезгаво и искрено добави: — Не мога да обясня защо… се случи така.

Тя преглътна и се почувства изцедена и победена, когато го чу да изрича нежно, почти успокоително:

— Годеникът ти е липсвал, била си самотна… объркана… Разкажи ми за него. Как изглежда?

Емили премигна, съвсем смутена. Как изглеждаше Травис? Опита да си спомни и успя глупаво да измънка:

— Ами, висок… рус…

— Трябва да ми покажеш негова снимка. Сигурно имаш, нали?

Тя зяпна. Разбира се, че нямаше.

— Е, само ако се случи да се срещнем, затова те попитах — услужливо додаде Мат.

— Не… няма да се случи — бързо отвърна Емили и потръпна, когато той хвана ръката й и тихо каза:

— Не носиш годежен пръстен.

— Не… не… още не му е дошло времето. Скоро казахме на родителите ми. Сега Травис си отиде, за да предупреди семейството си. Никой друг не знае още.

— Отишъл си е без теб?

Защо ли й задаваше всички тези въпроси, защо настояваше да чуе още лъжи?

— Аз… аз не можех да замина. Заради книгата на чичо Джон… Трябва да сляза… Вечерята…

— Такова нежелание да говориш за мъжа, когото обичаш. Повечето жени не постъпват така, особено когато са сгодени отскоро.

— Аз не съм като повечето жени — остро отвърна Емили, най-накрая намерила сили да се отскубне от него.

— Не — тихо си пошепна той, докато я наблюдаваше как бърза надолу по стълбите. — Със сигурност не си.

Той се намръщи, когато си спомни издайническото петно, което бе забелязал на спалния си чувал. Отначало не можеше да повярва, защото пак се усили налудничавото му усещане, че това, което се случи между тях, не беше само случайна среща, а нещо специално… нещо по-особено… сякаш предопределено от съдбата. И после да открие, че е бил първият мъж в живота на тази жена, която му се отдаде така страстно, така всецяло. Невъзможно, наистина. Но доказателството бе налице.

Повече от всякога пожела да не беше я пуснал да си отиде от него. Но тя беше изчезнала, още преди да успее да продума, онемял от силата на собствения си копнеж и изненадващите чувства.

После, когато беше вече твърде късно, той осъзна, че ако една опитна, уверена в себе си жена, би могла безгрижно и страстно да се отдаде на непознат мъж и да си отиде, то една девствена жена, независимо от причината, тласнала я в мъжки обятия, едва ли бе способна да се отдръпне така безчувствено. И ако той не възнамеряваше да я потърси заради себе си, бе длъжен да го направи заради самата нея, да се увери, че всичко е наред…

Той бе опитал да я открие. Когато приключи с формалностите по започването на временната си нова работа, той се върна в градчето, където я беше оставил, провери всички сервизи, но никъде не бяха поправяли колата й. После се върна в Оксфорд и първо опита да излекува себе си, да потуши безпокойството от дългите безсънни нощи, в които мислеше само за нея и я усещаше в прегръдките си.

Когато се помъчи да разсъди безстрастно, не му бе трудно да се досети какво бе породило страха й. Може би се ужасяваше, че годеникът й ще разбере какво бе направила. Той се намръщи. Тя казваше, че с този Травис са любовници, но явно просто е искала да го заблуди. Той бе видял ужаса в очите й, страхът, че може да я издаде. Лицето му се свъси още повече. За какъв го мислеше?

А колкото до този неин годеник… не можеше ли той да разбере, че тя имаше нужда да бъде до нея? Не разбираше ли колко лесно би могъл да я загуби? Не го ли интересуваше?

Явно желанието му не е тъй силно. Тази мисъл се вряза в съзнанието му. Той тръсна глава, сякаш да я прогони, като се мъчеше да подреди обърканите си мисли и чувства.

Бе изправен пред опасната възможност да се влюби отчаяно в жена, която бе срещнал веднъж, която на свой ред бе влюбена и сгодена за друг, жена, която му се отдаде така нежно, с такова желание, че споменът за тялото й в прегръдките му все още го караше да тръпне от вълнение.

Тя просто се страхуваше да не би годеникът й да узнае. Сигурно го обича… макар той да не го заслужаваше.

Съдбата ги бе събрала веднъж, а сега бе пожелала да се срещнат отново. Дали тези две случайни срещи бяха нещо повече от съвпадение, или може би…

Може би какво? Може би тя ще развали годежа си заради него? Изненадата му беше огромна, когато осъзна как тази мисъл го развълнува… Така му се искаше да притисне отново младата жена в прегръдките си… Какво му ставаше? Когато Джоли го измами, той взе мрачното решение да не допусне друга да стори същото, а сега се случи и това — да желае жена, сгодена за друг. Когато трябваше да я презира.

Само ако не беше сгодена… Но тя имаше годеник, а това противоречеше на всичките му разбирания да не пожелава жена, отдадена на друг. Отдадена в чувствата си може би, но със своето тяло…

Тялото й принадлежеше на него, заместника на годеника. Онзи годеник, който уж й бил любовник. Ако бе излъгала за това, дали не го заблуждаваше и за другото?

Търсиш сламка, за която да се хванеш, мрачно си каза той. Искаш нещо, което не съществува. Поне що се отнася до нея.

Не си ли беше извлякъл поука преди? Не знаеше ли вече, че измамата бе естествено присъща на женската природа?

Но тя изглеждаше така различна, караше го да се чувства… Какво го караше да чувства? Че сливането им, необикновено и отчаяно, бе предизвикано от сила, на която и двамата не можеха да устоят? Мечти… илюзии… измислици…

Ако за него имаше нещо необикновено, нещо несрещано и важно, което трябваше да споделят, беше ли така за нея? Той просто бе заместил другия.

Мъжът, когото тя обявяваше за свой любовник, когато Мат със сигурност знаеше, че не е така. Защо го беше излъгала?