Пени Джордан
Срещу вятъра (2)

Втора глава

Емили се събуди от грубата ругатня на мъжа, придружена с внезапния тласък при загъването на джипа. Когато отвори очи и сънено примига, изведнъж осъзна какво се беше случило, но не Емили, а Франсин, зададе неочаквано въпроса:

— Ще можем ли да се откопаем, или…

Мат я изгледа гневно. Сериозно ли говореше? Жените, които познаваше, бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да си изпочупят маникюра с някоя лопата.

— Може би ще е по-добре да опитаме на заден, защото ако завием, преспите ще бъдат още по-дълбоки.

Емили бързо поклати глава:

— Късно е — спокойно изрече тя. — Пътят ще е блокиран там, където се спуска към реката. Преспите се образуват първо по тези места.

Той отново я изгледа раздразнено, но като си спомни отсечката, за която тя говореше, трябваше да приеме правотата на думите й.

— Изглежда наистина сме затънали лошо — отвърна Мат. А наум се наруга, че не бе тръгнал по-рано. Имаше и съмнения за разумността на предстоящото интервю за нова работа… Сега не му оставаше нищо друго, освен да прекара нощта в джипа с малката глупачка, която обезпокоително ухаеше на скъп френски парфюм.

Емили щеше да се притесни, ако можеше да прочете мислите му. Френският парфюм всъщност беше ароматът на роза от сапуна, който използваше, и бе така свикнала с него, че нямаше представа колко изкусително ухае кожата й.

— Предлагам да излезем навън и да проверим дали не бихме могли да се откопаем — предпазливо настоя тя.

— Аз ще изляза — рязко отвърна спътникът й. — Няма смисъл да се мокрим и двамата.

Емили искаше да припомни, че тъй като вече е подгизнала, тази работа би могла да свърши и тя самата, но помисли, че този груб и властен мъж не би допуснал, че една жена ще се справи добре. Предпочете да премълчи и само го проследи с поглед как отвори вратата и скочи навън.

Трябваше да признае, че той съвестно огледа положението. Съмняваше се, че тя самата би издържала толкова дълго навън. Снегът бе полепнал по джинсите и пуловера му и той приличаше на снежен човек, който опитва да се отръска, преди да влезе обратно в джипа.

— Няма надежда да се измъкнем — рязко каза мъжът. — Един Господ знае колко дълго ще стоим тук.

— Вероятно до утре — отвърна Емили. — Обикновено се стараят да поддържат този път отворен, стига да могат. Жалко, че няма как да се дръпнем, за да има място за снегорина — добави замислено тя.

В погледа му проблесна уважение. Може би тя все пак не бе толкова глупава колкото му се стори в началото. В държанието й не се долавяше паника, когато разбра, че са затънали. Защо не бе спрял в онзи гараж да си купи нещо за ядене! Беше се притеснил, че тръгва твърде късно.

— Предлагам да запазим кафето за после, когато ни стане по-студено — промърмори Емили, докато наум прехвърляше най-важните правила, които трябваше да се спазват в такива случаи, за да оцелеят.

Все пак имаха повече късмет от някои други. Макар че джипът щеше да изстине, намираха им се топли дрехи, горещо кафе, малко храна и подслон. Тя погледна отзад, където й се стори, че е забелязала спален чувал. Наистина бяха късметлии. Можеше да свали мокрите джинси и да се увие с одеялото. Глупаво бе да се притеснява в такова положение.

Той сякаш прочете мислите й:

— По-добре съблечи тези подгизнали панталони. Имам едни излишни, можеш да ги ползваш.

Емили едва сдържа смеха си при мисълта каква гледка ще представлява в негови джинси.

— Няма нужда. Мога да се увия в одеялото.

За нейна изненада той поклати глава:

— Не. Ще ни трябва по-късно и на двамата. — Когато видя изражението й, той мрачно додаде: — Виж какво и на мен не ми харесва положението, но няма начин. След час температурата ще падне й ще измръзнем. Трябва да съхраним топлината на телата си, доколкото е възможно. — Той погледна часовника си. — Почти девет е. Най-добре да поспим, макар да е рано за сън. Отзад има спален чувал. Достатъчно е голям и ще ни побере и двамата. — Чу възражението й и се намръщи: — Спести ми кресливите прояви на женско благоприличие, ако обичаш. Бих го предложил и на мъж, а и на куче при тези условия. Е, предпочитам кучето, разбира се.

Емили му повярва, а и това бе най-разумно за случая. И все пак при мисълта за предстоящата близост, тя усети прилив на нежност и уязвимост едновременно. Да спи до този суров груб мъж, който ясно бе показал, че забелязва както присъствието й, така и нейния пол, противоречеше на досегашните мечти, но и те вече спадаха към онази част от чувствата, която бе потиснала след жестокото отношение на Джери. Животът оттогава й носеше само болка и страдание. Тя мрачно отчете иронията, че първия път, когато щеше да бъде така близо до мъж, той унищожително й бе показал колко непривлекателна я намира.

Но какво искам, попита се тя — да се любя тук в този студ в неудобния автомобил с един непознат? Не беше ли това необходимост поне веднъж да се почувства желана?

Тя нервно се почуди какво й става. Дали не бе под влияние на последните четири дни, в които беше наблюдавала демонстрираната близост между Грейси и Травис? И си беше представяла прегръдките им нощем и онзи екстаз, който само мечтаеше да познава.

Ужасно беше да се превръща в човек, ревнив към чуждото щастие… горчиво да отхвърля съдбата, дала й копнеж и романтични мечти, и същевременно обрекла ги като невъзможни фантазии заради безличния й външен вид. Май щеше да е далеч по-добре, както бе казала майка й, да се обвърже с някой скучен и практичен мъж и да заживее също толкова безинтересно, вместо да копнее за желание и страст.

Дългото й мълчание накара Мат да помисли, че тя възнамерява да откаже. Глупава жена, ядоса се той.

Дали наистина не бе решила, че Мат ще се възползва от близостта й в това неудобно и лишено от романтика положение?

Той се размърда неудобно, вбесен от неочаквания образ — тя, легнала върху чисти бели чаршафи, с коса, разпиляна по раменете, а удивителните й сиви очи, премрежени и изпълнени със страст.

Той скръцна със зъби, ядосан от собствената си слабост. Този идиотски неин парфюм… Предизвикваше цяла поредица от еротични видения.

— Слушай, ако мислиш; че…

— Нищо не мисля — бързо излъга Емили. — Прав си. Няма друг изход, освен да споделим чувала. — Тя потръпна, усетила как вече измръзва. Краката й бяха безчувствени. Това я накара да действа. — Страхувам се, че ще се наложи да сваля джинсите — нервно му припомни тя.

— Да — рязко отвърна той и се зачуди защо ли се държи като идиот. Трябваше ли да замръзват, след като можеше да я посъветва, че ще бъде по-добре, ако и двамата си свалят панталоните и пуловерите, за да запазят топлината си в спалния чувал?

Сърцето й подскочи, когато го чу да излага неоспоримите факти. Разбираше правотата му, но идеята да легне до него само по бельо, я изпълни със страх.

— Мисля, че първо трябва да пийнем кафе и да хапнем по сандвич — колебливо предложи тя, като очакваше подигравка, задето не иска да се съблече. Но за нейна изненада, той прие и сякаш също се чувстваше неловко.

Ала тази мисъл принадлежеше на романите. Нейният единствен опит се ограничаваше с Джери, който бързо би се възползвал да потормози някого в създаденото положение. Той обичаше да наранява емоционално хората. Бе го осъзнала веднага щом прозря истината.

За своя изненада се чу тихо да изрича:

— Баща ми също е доброволец в спасителен отряд. Знам, че пръв ще се съгласи с всичко, което казваш.

Той вдигна глава и я погледна:

— Учуден съм, че ти е позволил да тръгнеш тази вечер.

Емили не спомена, че и родителите й се стягаха да пътуват, този път към тропическите гори в Бразилия. Вместо това хладно отвърна:

— Не съм дете. Сама вземам решенията си.

Забеляза как той сви устни. Устата му бе доста хубава под рошавата брада. Долната му устна беше пълна и чувствена. Емили се почуди какво ли ще бъде усещането, ако я докосне с пръсти, но в миг нервно преглътна и стомахът й се сви.

— Не си дете? Имаш ли осемнайсет… Или деветнайсет? — Той отново се намръщи.

— На двайсет и шест съм — несигурно отвърна тя.

Двайсет и шест! Той зяпна. Изглеждаше толкова малка, вероятно защото бе дребничка. Двайсет и шест… жена, а не дете… значи не и невинна, въпреки чистия поглед в тези огромни сиви очи.

— Аз ще налея кафето — хладно рече той. — Ти по-добре свали мокрите си джинси.

Макар и толкова едър, той бе изненадващо пъргав, отчете Емили, като го наблюдаваше как се провира между двете седалки към задната част на джипа.

Дали ръцете й бяха станали непохватни, или джинсите просто не й се подчиняваха? Каквото и да беше, отне й доста време да се измъкне от тях.

Веднъж успяла, се почувства благодарна, че блузонът бе достатъчно дълъг и стигаше почти до коленете й… Не само топлеше, но скриваше и деликатното бельо, което тя харесваше, но никога не бе възнамерявала да показва. То предизвикателно подчертаваше нежната извивка и дължината на бедрата й.

— Кафе?

Резкият глас изотзад я накара бързо да се извърне, а Мат се учуди на тъгата в очите й, неспособен да отгатне, че е причинена от спомена за жестокостта на Джери.

— По-добре се премести отзад — сухо предложи Мат. — Става опасно студено. Трябва бързо да се мушнем в чувала.

Емили изпълзя при него, но изобщо не забеляза, че блузонът се вдигна, а Мат, хвърлил случаен поглед в огледалцето, откри неочаквано еротичната гледка на заоблените й бедра и прилепналите копринени гащички.

Той се вбеси, че не успя веднага да отмести очи, рязко я хвана за раменете и я прехвърли отзад. Емили остана без дъх, но и учудено забеляза, че присъствието й го дразни.

Тя бързо изпи кафето, но отказа да хапне. Стомахът й се свиваше от притеснение, когато видя разпънатия чувал и долови звука от събличането на дрехи.

Емили възнамеряваше в последния момент да свали блузона си, защото и сутиенът й бе също така предизвикателен, затова изчака да се убеди, че Мат е легнал, а после набързо се съблече и на свой ред потърси прикритието на спалния чувал.

Само че Мат не се оказа вътре. Той мрачно изчакваше. Гледката я завари неподготвена — сянката на заплашителната мъжка фигура с бронзово тяло, покрито с тъмни косми. Тя замръзна и нервно отмести поглед, когато Мат каза:

— Ако си готова, по-добре и двамата да се мушнем вътре, преди да сме изстинали още повече.

Тя вече трепереше, а краката й от коленете надолу бяха ледени. Но все още се колебаеше и търсеше някакъв друг изход. Не й остана друго, освен да пропълзи в чувала, който мъжът придържаше отворен. Одеялото също беше вътре. Едва сега Емили осъзна, че бе взела шума при нагласяването му за събличане на дрехи и бе решила, че Мат вече се е настанил.

Нямаше достатъчно пространство в задната част на джипа и се наложи Емили да се приплъзне покрай Мат. Бедрото й се одраска в косматата му ръка и кожата й потръпна. Стомахът й се сви от странно напрежение. Понякога в сънищата си бе усещала такава тревожна болка.

Трепереща, тя се промъкна в чувала, сви се плътно в единия край, с гръб към средата и зачака мъжът да се присъедини към нея. Той бе също така предпазлив, само дето заемаше доста повече място, а чувалът все пак не бе предвиден за двама. Тялото му неизбежно щеше да се отърка в нейното, но не бе така неизбежна последвалата реакция при краткия допир.

Някога бе желала Джери, или поне мислеше, че е така. Но и умелите му докосвания не бяха събуждали това усещане, което изпита сега. Вероятно възрастта й беше причината, помисли си с тревога тя и не посмя да помръдне. Или пък реакцията й на годежа на Грейси… Може би тялото й болезнено реагираше на близостта между сестра й и Травис.

По ирония на съдбата някога бе мечтала точно за такава случайна среща, за непознат, който да нахлуе в живота й и да предизвика неочаквано безразсъдното желание и нужда. Тогава мечтите й бяха романтична идилия, вълнуващо фантазиране за взаимност. Сега, когато се сблъскваше истински с неустоимия физически копнеж към съвършено непознатия мъж, тя бе ужасена и не разбираше внезапността на усещанията си.

Сигурно близостта бе виновна, безумно разсъждаваше тя… Опасен номер, който тялото искаше да й изиграе. Но щом усети как я поглъща топлината на неговото тяло, тя изтръпна, уплашена от възможната си реакция и ужасена, че ако заспи, ще извърши предателство към чувството, което изпитваше.

Страхуваше се да не се поддаде на импулс в съня си, изпълнена с тези странни и непознати усещания.

Тя, която никога в живота си не бе изпитвала тъй силно физическо влечение към мъж, сега се бореше да не се предаде на мисълта, която я тласкаше да опита какво ли ще бъде чувството, ако прекара пръсти по кожата му и притисне устни към шията му.

— Успокой се, за Бога. Няма да те докосна.

Резките думи я накараха виновно да потръпне. Не, той нямаше да го направи, но тя… По-сигурно бе да се преструва на заспала.

В своя ъгъл на чувала Мат пъшкаше и се убеждаваше, че неудобството на тялото му е причинено от факта, че не смее да диша и да мърда. Усещаше напрежението, което излъчваше крехката жена до него.

Какво, по дяволите, си мислеше тя? Дали подценяваше способността му да се владее и уважението му към нея като към човешко същество? Или бе видяла случайния му поглед в огледалото? Той стисна очи и после пак ги отвори, притеснен от представата как ръцете му се плъзват по топлите извивки на бедрата й, после привличат тялото й близо до неговото, обръщат я и…

Какво, по дяволите, му ставаше? Лежеше тук, потънал в еротични видения с една съвсем непозната жена, която сигурно бе имала толкова любовници, че даже нямаше желание да го включва в дългия им списък.

Не. Длъжен бе да признае, че тя не го изкушаваше умишлено. Мат се молеше само да не се обърне насън и да приведе в действие еротичните си представи.

Половин час по-късно, все още буден, Мат разбра какво трябва да направи.

Емили почувства как той се размърда и се напрегна, когато усети, че се измъква от чувала.

— Какво има? — смутено попита тя, притеснена, че е издала чувствата си. Толкова внимаваше да не го докосне и да не позволи на тялото си да го изгаря, но явно унизително се бе разкрила.

— Хрумна ми, че е по-добре да съм буден — излъга той. — Може да мине някой със снегорина.

Емили разбра, че той я лъже. Нямаше да опитат да почистят пътищата, преди да се съмне. Навън ставаше все по-студено и още валеше сняг. Тя се надигна и несигурно пошепна:

— Лъжеш. Знаеш, че никой няма да тръгне да разчиства през нощта.

Последва мълчание, което след миг той грубо наруши:

— Добре, лъжа. Но ако трябва да знаеш истината, няма да ти хареса, предупреждавам те. Остана ли още минута вътре с теб, съмнявам се, че ще мога да удържа ръцете си.

Тези думи бяха изречени така рязко и с такова неудоволствие, че Емили не успя веднага да ги възприеме. Когато осъзна смисъла, кожата й пламна и тя дрезгаво изрече:

— Не може да бъде.

— Страхувам се, че е истина. Искам те в прегръдките си, под себе си, по най-интимния начин, по който един мъж може да желае една жена — почти жестоко подчерта той. — И, повярвай ми, едва ли ме презираш повече, отколкото аз сам се презирам. Уверявам те, че не съм…

Той замълча и остави Емили да се чуди какво е искал да каже. Нямаше да се преструва, че я обича… как би могъл? Нямаше и да се извинява, че я желае. Но сигурно нямаше и да се поддаде на това желание. А защо не, когато всяка фибра на тялото й изгаряше от същия копнеж. Тя въздъхна на пресекулки. Това трябваше да спре. Веднага.

Понечи да го изрече на глас, но изненадващо без дъх издума:

— Наистина ли искаш да се любиш с мен?

Какво говореше? Какво се опитваше да стори? Измина цяла вечност, преди да чуе тихия му отговор:

— Да… Защо?

Тя пое дълбоко дъх и опита да не мисли над това, което се готвеше да каже. Вкопчи се като удавник за сламка в изгарящия първичен инстинкт.

— Аз… И аз изпитвам същото. — Той продължаваше да мълчи и тя додаде: — И аз искам да се любя с теб.

Изрече го. Беше оставила на него да реши, макар все още да не разбираше защо го прави. Просто отвръщаше на желанието му, което бе докоснало нежна струна дълбоко в душата й. Докато чакаше, тя колебливо продължи:

— Не мога да се престоря, че разбирам защо. Знам, че сигурно те изненадвам. Ако предпочиташ, може и да не…

Мат се мъчеше да долови какво се крие зад тези думи, изречени така учтиво — а ако тя просто му играеше някакъв номер или се опитваше да го прави на глупак? Или казваше истината? Мъчеше се да си внуши, че е невъзможно да изпитва такова дълбоко чувство към една съвсем непозната жена, но тялото му не искаше да се подчини на разума. То продължаваше да го подтиква да приеме това, което вече разбираше…

Емили го чу да мърмори и се напрегна в очакване да бъде отблъсната.

И тогава стана невероятното — тя усети ръцете му да обхващат раменете й и да я извръщат, а после чу дрезгавия му глас:

— Не трябва… — Пръстите му болезнено се впиха в раменете й, сякаш мъжът я молеше да му откаже.

— Знам… не трябва — без дъх пошепна тя, но разбра, че няма сила, която да спре копнежа им към взаимност.

И най-неочаквано от всичко бе усещането, когато ръцете му я обгърнаха и я притеглиха към тялото му — чувството за сигурност, което й даде прегръдката му… свободата да изрази желанието си, липсата на задръжки и срам, пълния синхрон с него, който я караше да мисли, че го познава толкова отдавна.

— Ако промениш решението си… — Шепотът му погали кожата й.

Все още можеше да се спре, да предотврати тази лудост… Но не намери сили да се възползва от последния шанс, който й даваше той. В съзнанието й почти жестоко отекнаха последните й думи:

— Не… Не желая да променя решението си…