Барбара Делински
Скрити истини (8)

Седма глава

Започнах да тичам, когато бях на осемнайсет. Тъкмо се бях преместила във Вашингтон и се опитвах да залича миналото си и да стана нов човек — с нов поглед към живота, нови приятели и нови интереси. В Мидъл Ривър тренираха бейзбол, баскетбол и футбол. Но бягане — не и в нашия град! Дори това стигаше като причина да се захвана с него. Имаше, разбира се, и други причини, като главната сред тях се казваше Джей Райли, младши преподавател, който бе помогнал за настаняването на първокурсниците в моето общежитие и който беше атлет. Влюбих се в него от пръв поглед.

По стечение на обстоятелствата се оказа, че съквартирантката ми — Таня Фрай, която и до днес много обичам, активно участва в състезания по бягане от дванайсетгодишна и макар съвсем да не притежавах естествените й наклонности към спорта, аз се включих в тренировките със забележителна лекота. Разбира се, тя ме въведе бавно и постепенно. Но към края на първи курс аз можех да пробягам десет километра за четиридесет и шест минути — което, ако не знаете, съвсем не е лошо постижение.

Така и не успях да привлека вниманието на Джей, но новото ми аз просто разцъфтя. Излизах с други мъже. Някои тренираха бягане, други — не. Всички се възхищаваха на краката ми в шорти. За мен това бе изцяло ново преживяване.

С течение на времето започнах да се състезавам по-малко и повече тичах просто заради удоволствието от бягането. Винаги се чувствам по-добре, след като съм тичала. Казвали са ми, че става въпрос за химическа реакция, свързана с ендорфините, но никога не съм се задълбочавала в научното обяснение. Със сигурност знам, че след това умът ми е по-бистър, тялото ми — по-гъвкаво, а инстинктите ми — в пълен синхрон с останала част от мен. След тичане се чувствам като добре смазана машина. И обратното, когато не съм тичала няколко дни, съм отпаднала и без енергия.

Така се чувствах, когато се събудих във вторник, затова си облякох потник, шорти, сложих си маратонките, направих упражненията си за разтягане направо в кухнята и се измъкнах от къщи, докато Фийби се бореше със собствената си летаргия, като пиеше кафе и хапваше яйца.

Обикновено тичам в шест сутринта, за да избегна горещината и да се прибера навреме за най-плодотворните си часове за работа, но в Мидъл Ривър бе по-хладно, отколкото във Вашингтон, а и сега не работех. Бягането тук в осем часа обаче, повдигаше друг проблем. Жителите на Мидъл Ривър щяха да са будни и на крака.

Затова, както бях направила и при обиколката с кабриолета предния ден, се придържах към задните улички и беше много приятно. Нямаше коли; районът бе жилищен, къщите бяха раздалечени една от друга и макар понякога да забелязвах някой и друг от обитателите им, докато полива моравата си или плеви цветните лехи, помежду ни имаше достатъчно разстояние, така че те едва ли ме забелязваха.

Тичах в северна посока по „Уилоу“ и когато стигнах до края на улицата, завих на изток и пресякох града по тротоарите, които бяха неравни и напукани на места, но удобни за бягане като засъхнала блатиста почва. Тези улици не носеха имена на дървета; когато основателите на града ги изчерпали, не им оставало друго, освен да започнат да наричат улиците на самите себе си. Така че тук бяха „Хариман“, „Фарнъм“ и „Рай“. Имаше също улица „Кулидж“, „Клапър“ и „Хейнс“ — и разбира се, улица „Мийд“. Никое от семействата, дали имената си на улиците, не живееше в този квартал; те бяха по-близо до центъра на града, в по-големи и по-внушителни домове. Тук къщите бяха дори по-скромни от нашите на „Уилоу“. Представляваха едноетажни или двуетажни постройки с островърхи покриви, до които често имаше залепени пристройки. Всички обаче бяха добре поддържани, със спретнати алеи и цветни лехи и подхождащи си по цвят капаци на прозорците и врати.

Имах си любима къща тук — една дървена постройка в самия край на Хайд стрийт бе закътана под няколко елови дървета и приличаше на захарната къщичка от приказките заради шоколадовата си на цвят обшивка и бледорозовите капаци и врати.

Тук живееше Оми. Но повече за нея по-късно.

Чувствах се добре и тичах с постоянно темпо. Завих надясно в края на улицата и тъкмо се канех да се връщам към центъра на града, когато забелязах и друг бегач.

„Друг бегач! — иронично отбелязах аз наум. — Докъде е стигнал Мидъл Ривър?“

Бих могла да го попитам — да, бегачът беше мъж — ако беше по-близо, но той беше на пресечката през няколко улици. Погледна ме, докато минаваше, и после изчезна.

„О, божичко, скъпа, той е много хубав“, прошепна някакво похотливо гласче в главата ми.

Тъй като бездруго не можех да видя добре толкова надалеч, изобщо не обърнах внимание на забележката, но коментаторът не се предаде. Този път не беше бръмчене на муха, нито шум от кола и думите бяха кристално ясни.

„Висок е. Харесвам високите мъже — напомни ми тя. — Кой мислиш, че е?“

„Нямам никаква представа“ — отвърнах мислено.

„Нищо друго не може така да раздвижи кръвта ти както гол до кръста мъж.“

„Той е бегач — възразих аз. — Тази голота е различна. Вероятно е потен и рошав.“

„Потта е ужасно секси. Последвай го, скъпа!“

„Няма.“

„Няма ли? За бога, за какво ли те бива!“

— Хей! Ти не си ли Ани Барнс? — извика един мъж, който се бе появил на алеята пред къщата си по време на краткото ми разсейване. Беше нисък и прехвърлил средна възраст, пълна противоположност на бегача (добре де, все пак получих някаква обща представа за него), и явно очакваше да спра и да си побъбря с него.

Да спреш и да си поприказваш, бе нещо обичайно за жителите на Мидъл Ривър. Не и за мен. Особено пък докато тичах.

Вдигнах ръка за поздрав на минаване, но не намалих. Бях намерила вярното темпо. Чувствах се добре.

Дали се държах грубо? Вероятно. Когато си в Рим, си длъжен да постъпваш като римляните, гласеше поговорката.

Но чувството ми за вина стигаше само дотук. Градът вече и бездруго си мислеше най-лошото за мен. Малко грубост от моя страна само щеше да затвърди мнението им.

 

 

Вече сигурно си мислите, че всички в Мидъл Ривър са ме мразели, докато живеех в града. Не е така. Имах неколцина приятели. Вярно, не бяха точно мои връстници. Но ме подкрепяха.

Една от тях беше Марша Клаусон. Тя открай време притежаваше книжарницата. Намираше се на „Уилоу“ през три врати от „Ателието на мис Лиси“ и за мен бе нещо като втори дом. Като дете прекарвах часове наред седнала с кръстосани крака на изтъркания дървен под пред лавиците с книги и преглеждах всичко подходящо за възрастта ми, преди да си избера коя да купя. Такава уговорка имахме с баща ни — всяка от нас можеше да си купува по една книга в месеца. Макар по онова време да имахме малко пари за удоволствия, той искаше да си направим собствени малки библиотеки. Една книга месечно давала добър старт, казваше татко.

После той почина. Тогава бях на десет, а майка ни продължи традицията, но тя никога не грейваше толкова горда от покупките ми, колкото татко. Освен това ме насочваше към книги, които тя смяташе за подходящи. В резултат аз започнах да прекарвам повече време в градската библиотека. Имах по-зрял вкус. Вече бях минала на Дж. Д. Селинджър, Джек Лондон и Урсула К. Ле Гуин, докато повечето ми връстнички още четяха Луиза Мей Алкът. Не съм сигурна дали майка ми би одобрила това, че чета „Повелителят на мухите“ или „Великият Гетсби“, но тези книги ме вълнуваха. Те бяха моето бягство.

Госпожа Клаусон, изглежда, го разбираше. Аз бях нейният „щатен рецензент“ дълго преди тази практика да се превърне в нещо обичайно. По взаимно споразумение пазехме рецензиите ми анонимни. И двете бяхме съзаклятнички в това. Така аз можех да чета книги, без да ги купувам; а госпожа Клаусон можеше да говори за книгите, без да ги е чела. Продължих да й изпращам рецензии дълго след като бях напуснала Мидъл Ривър. Понякога все още го правех. За кореспонденцията си използвахме традиционната поща. Колкото и компютризирана да бе сега книжарницата, тя не беше човек, който би писал имейли. Нито пък бих могла някога да я нарека Марша. Сега тя наближаваше осемдесетте и щеше винаги да си остане госпожа Клаусон, и не само от уважение към възрастта й. Тя бе елегантна дама много преди елегантността да стигне до Мидъл Ривър. Предполагам, фактът, че се отличаваше от останалите, ме привличаше също толкова силно към нея, колкото и книгите й.

Освен това обичах аромата й. Всичко в нея ухаеше на орлови нокти — от парфюма, който слагаше зад ушите си, до торбичките с билки, които ароматизираха дрехите й, и сапуна, с който миеше ръцете си. Около нея винаги се носеше облаче, ухаещо на орлови нокти, следваше я навсякъде, където отидеше. Това може и да не беше любимият ми аромат, както и ароматът на розите. Той бе свързан с крайпътния ресторант „Роудс енд“ и означаваше, че съм на път за вкъщи. А мирисът на орлови нокти извикваше в съзнанието ми образа на книжарницата. И също като при кучето на Павлов вече не ми беше нужен аромат, за да се почувствам отново като в миналото; стигаше само да прекрача вътре и усещането, че съм добре дошла, ме завладя изцяло.

Петнайсет години не бяха променили много външността на госпожа Клаусон; тя все така носеше прилежно изгладена блуза и ленени панталони. Забелязах, че сега е по-ниска, отколкото когато напуснах града, и с повече бръчици. Не бях в състояние да забележа това през юни, когато бе дошла у дома да поднесе съболезнованията си. Но очите й светнаха, когато ме видя да влизам, и оставяйки двама клиенти пред масата с книги на Грейс, мигновено дойде при мен.

— Виж ти, виж ти, виж ти! — Усмихна ми се колебливо и ме огледа дружелюбно от глава до пети. — Ето те и теб. Най-известната ни писателка.

— Втора по известност след… сещаш се кого имам предвид — напомних й. Това беше наша стара закачка.

— Тя е мъртва, а ти си жива — заяви собственичката на книжарницата. Щадейки болния си от артрит врат, тя се обърна с цялото си тяло и стиснала ръката ми, ме поведе към клиентите, които бе оставила преди малко. — Това е Ани Барнс. Ани, нали помниш старата ми приятелка Каролий Хейнс. А тази красива дама е дъщеря на нейна добра приятелка, казва се Тайра Ан Мур, от Тусон е и е дошла на гости тук заедно със съпруга си и двете им дъщери.

Каролий се усмихна учтиво. Може и да беше приятелка на госпожа Клаусон, но никога не е била моя. Нито пък, като се замисля, на майка ми. Семейство Хейнс живееха в голяма къща в стил „Крал Джордж“ на улица „Бърч“. Каролий винаги бе смятала, че хората от викторианските къщи по „Уилоу“ са по-долни от нея. Беше висока, слаба и скована жена. Дори бръчиците около устата й бяха сякаш запечатани там. Сигурно защото вечно присвива презрително тънките си устни.

Тайра Ан беше различна. Русокоса и висока само метър и шейсет, от нея се излъчваше топлота и добродушие. И двете звучаха в тона й.

— Ани Барнс? Не мога да повярвам! Ти си една от любимите ми писателки.

— Значи сме наравно — усмихнах й се. — Тусон е един от любимите ми градове.

— Ани е израснала тук — с гордост заяви госпожа Клаусон. — Тъкмо се канех да го отбележа, когато се появи. Години наред прекарваше с часове в тази книжарница. Затова съм наредила книгите й на полицата най-близо до тази маса.

— В сянката на Грейс — вметна драматично Каролий.

— „На изток от самотата“ е страхотна книга — с ръка на сърцето заяви Тайра. — Не мога да повярвам, че наистина си ти! Изглеждаш толкова нормална. Искам да кажа, земна. Тук ли прекарваш лятото? За да пишеш ли, се връщаш? Работиш ли върху нещо ново?

— И аз бих искала да знам това — намеси се Каролий.

— Вече завърших новата си книга — отговорих на Тайра. — Ще излезе от печат напролет.

— Това не отговаря на въпроса — настоя Каролий.

— О, Каролий! — смъмри я госпожа Клаусон. — Остави я на мира. Съвсем наскоро загуби майка си. Върнала се е, за да прекара малко време със сестрите си, нали така, скъпа?

Едва бях успяла да кимна, когато към нас се присъедини и трети клиент. Горе-долу на моята възраст, с тъмнокестенява коса и маслинен цвят на кожата. Имаше звучен глас.

— Това сигурно е идеалното място за един писател. Зад всеки ъгъл се крие по някоя тайна.

— Хуанита! — скастри я Каролий.

Госпожа Клаусон ни представи една на друга.

— Ани, това е Хуанита Хейнс. Омъжена е за най-малкия син на Каролий, Сет.

Никога не се бях интересувала от Сет, нито пък той от мен. Но сега чувствата ми мигновено се смениха. След като вече знаех, че се е влюбил в жена от латиноамерикански произход и се е осмелил да я доведе в Мидъл Ривър, ми стана много симпатичен. Освен това изпитвах съчувствие към горката жена, която трябваше да се сблъска със свекърва като Каролий в град като Мидъл Ривър.

— Приятно ми е да се запознаем, Хуанита. Тук ли живеете със Сет, или само гостувате?

— На гости са — отговори вместо снаха си Каролий. — И двамата се занимават с инвестиционни фондове в Ню Йорк. Рядко ги виждаме. Няколко дни тук, няколко дни там. Със сигурност не достатъчно, че да чуят някакви тайни.

Хуанита се засмя лукаво.

— Но все пак чух за отец Уилям.

Каролий й изшътка, но Тайра явно бе заинтригувана.

— Какво за него?

— Има си възлюбена.

— Мери Барет му е икономка — строго я поправи Каролий. — Живее в къщата му, защото там има свободна стая, а отец Уилям се нуждае от наема.

— Той не й взема пари за наем — обади се госпожа Клаусон.

— Знам това, Марша, но сега просто си играем на думи. Той й дава да ползва стаята, а в замяна тя почиства къщата и църквата. Това е делово споразумение и е равносилно на наем. Няма нищо между тях двамата.

— Питър, приятелят на Сет, твърди друго — подразни я Хуанита. — Той върши дърводелски услуги на отец Уилям. Видял ги е в леглото.

Каролий бе стиснала здраво устни.

— Питър Духотън е пияница, също като баща му преди него, и не е никакъв приятел на Сет. Просто бяха в един и същи клас в училище. Наистина, Хуанита, не бих вярвала на приказките на Питър. Отец Уилям е духовен човек и е живял тук много повече от теб.

Бих се обадила в подкрепа на Хуанита, но тя съвсем явно се забавляваше от ситуацията. Беше красива жена и личеше, че притежава самоувереност и бърз ум. Реших, че Каролий има достоен противник в нейно лице.

— Хей — заяви Хуанита, — на мен ми е все тая каквото и да прави отецът. Той е страхотен.

— Тогава нека не разпространяваме клюки.

— Да ги разпространяваме ли? — повтори снаха й с едва сдържана усмивка. — Няма как да го направим, след като всички вече знаят, поне с такова впечатление останах, когато бяхме на църква.

— Ние сме конгрегационисти — отбеляза Каролий. — Отец Уилям е католик. Нямаш впечатление за него, тъй като не сме били в неговата църква.

— Но много хора са били — възрази по-младата жена. — Приятелят на Сет, Джон, ни разказа по време на закуска, а нито той, нито баща му са пияници. И двамата са от доброто общество тук, в Мидъл Ривър. По думите на Джон посещаемостта на литургиите е висока както винаги. Според него повечето хора не се притесняват особено какво прави отец Уилям нощем, стига да е с жена.

Каролий изгледа гневно госпожа Клаусон.

— Виждаш ли какво става? И те го одобряват.

Госпожа Клаусон реши да успокои приятелката си.

— Не, не, Каролий. Те просто приемат нещата каквито са.

— Но приказките…

— От приказките няма вреда. Всичко си остава в рамките на града.

— Освен ако — вмъкна Каролий — някой не реши да напише книга за това. — Стиснала устни, тя погледна към мен.

Толкова бях ядосана от тази жена, че ми се искаше да й отговоря подобаващо и вероятно бих се унижила с нещо от рода на: „Да напиша книга ли? Това може да се окаже добра идея, защото отец Уилям не е единственият, който има интимна връзка с икономката си, всъщност може да е решил да последва примера на твоя съпруг, който години наред се промъкваше вкъщи всеки петък, докато ти ходеше при козметичката, за да си уреди сметките с вашата дългогодишна икономка, как й беше името…“. Но Тайра Ан Мур, все така впечатлена от името ми, се намеси, за да спаси положението:

— Ще ни кажеш ли за новата си книга, Ани? Какво е заглавието? Разказва ли за някого от героите в „На изток от самотата“? Кога излиза, през кой месец? — Преди да успея да отговоря, тя продължи: — Просто не мога да повярвам, че си тук. Ще купя по една от всичките ти книги, за да ми дадеш автограф. Би ли го направила? Не, ще купя по две книги — една за мен и една за приятелката ми, която обича книгите ти също толкова много…

* * *

Сам Уинчъл също бе сред малцината, които смятах за приятели, докато живеех в Мидъл Ривър. Беше по-млад от госпожа Клаусон, сега вероятно бе на около шейсет и пет, което означава, че е бил на четирийсет, когато работехме заедно, и на петдесет, когато напуснах града. Също като Сет Бъзуел в „Пейтън плейс“, Сам беше син на влиятелен човек — на щатски сенатор. Като героя на Грейс, и той бе наследил достатъчно пари, за да притежава местния седмичен вестник и да може да си позволи къща на Бърч стрийт. Както и измисленият Сет, Сам презираше тесногръдите хора и не понасяше онези, които обичаха да налагат властта си над околните. Това означаваше, че не харесва особено не само личности като Каролий Хейнс, а също и Сенди Мийд.

При все това Сам беше запален по голфа и беше един от четиримата, които изиграваха осемнайсет дупки в клуба. До него се стигаше за четирийсет минути и той ходеше там всеки четвъртък, освен когато валеше обилно. Правеше го, когато работех за него през летните ваканции в гимназията, и ако се съди по благоговението, с което продължаваше да пише за голф във вестника си, явно не се бе променил.

Четворката на Сам включваше и Сенди Мийд. Кавгите им на зелената поляна бяха пословични, както и разказите за случаите, когато турнирът се бе играл без един участник след някой особено разгорещен спор, разгарял се с яростна сила, макар и за кратко.

Уважавах Сам не по-малко от госпожа Клаусон. Но винаги го наричах само с първото име. Единствените хора, които се обръщаха към него с „господин Уинчъл“, бяха отдалеч, но това траеше само докато той махнеше с ръка и отривисто ги приканеше да го наричат „просто Сам“.

Подредих така нещата, че да пристигна в редакцията на „Мидъл Ривър Таймс“ в единайсет часа в четвъртък. Да, исках да се видя със Сам, но още повече исках да се поровя в архивите на вестника, за да преценя колко са болните в града. Вярно, че нямаше да е изчерпателна оценка. Грег имаше право; лекарите можеха да ми дадат точно число, но само ако искаха, и в случая това ако бе съществено. Можеха лесно да се съюзят срещу мен, а после да съобщят на семейство Мийд, че съм разпитвала. Струваше ли си рискът? Все още не. Реших, че мога да постоя при Сам, докато той тръгне за играта си на голф, а после да преглеждам броевете на вестника колкото си искам. Служителите му нямаше да са наоколо. Вестникът излизаше в четвъртък сутрин, така че само след около час редакцията щеше да опустее.

Сградата беше разположена на централно място на Оук стрийт, прясно боядисана, с измити двукрили прозорци и обновени капаци и врати. Сам открай време си беше придирчив и взискателен в това отношение и явно не се бе променил.

Едва бях прекрачила прага обаче, когато усетих миризмата на пура. Взискателността на Сам никога не бе включвала грижата за дробовете му. Пурата в устата му бе също толкова неотменна част от личността му, колкото сивите панталони и папийонката. Никой от работещите при него не се оплакваше от миризмата; ако го направеше, щеше незабавно да бъде уволнен. Замислих се над факта, че един ден, когато Сам си идеше оттук, мястото трябваше основно да се дезинфекцира, за да се махне тази миризма.

Рецепцията беше пуста, а кожените столове наоколо — празни. Отстрани на главното помещение имаше два офиса. Запътих се към десния, водена както от силната миризма, така и от навика.

Излегнат в стола с още горещия брой на „Мидъл Ривър Таймс“ в ръце, Сам ме забеляза и се усмихна широко. Столът изскърца, когато се изправи, а вестникът се озова на бюрото сгънат небрежно. Той стана, приближи се, прегърна ме през рамо и ме притисна бащински.

— Крайно време беше да се появиш тук — измърмори сърдито. — Вече обиколи почти целия град.

— Не съм обиколила целия град — възразих аз. — В случай че си забравил, има прекалено много места, където не съм желана.

Сам изпръхтя.

— Това е минало. Сега си уважавана писателка. Можеш да идеш където си поискаш. Много се гордея с теб, Ани.

Усмихнах се.

— Благодаря ти. Това значи много за мен. Колкото до останалото, е, нали знаеш, хората се влияят от чуждото мнение, всичко е малко преувеличено.

— Именно затова ти ще продължиш да преуспяваш. Защото нищо не може да ти завърти главата, а това е поредната разлика между теб и Грейс — добави той, подхващайки разговор, който в миналото бяхме водили неведнъж. Сам, както и госпожа Клаусон, споделяше увлечението ми по Грейс.

Защитих я както винаги.

— Не знам дали успехът я е замаял. Просто не е била подготвена за него и не е знаела какво да прави. Не съм сигурна, че и аз бих знаела по онова време. „Пейтън плейс“ е родоначалник на ново поколение. Никой не е имал представа какво да очаква.

— Е, сега знаем — заключи Сам и повдигна вежда. — Затова искам да ми обещаеш нещо. Каквото и да напишеш, докато си тук, искам да го публикувам в поредица.

Засмях се.

— Не съм дошла, за да пиша.

— Сенди казва, че ще пишеш. Звънна ми по-рано днес и ми нареди да измъкна каквото мога от теб. — Погледна часовника на стената. — Ще се срещна с него след четирийсет минути и можеш да си сигурна, че ще знае за посещението ти тук и ще иска да чуе за какво сме си приказвали.

— Изнервен ли е? — попитах аз, наслаждавайки се на ситуацията.

След като бях израснала в този град абсолютно безсилна, сега определено изпитвах удоволствие от реакцията им спрямо мен. Бях го усетила много лично при срещата си с Ейдън. По отношение на Сенди чувството бе по-общо, по-всеобхватно и предвид властта му в този град — дори по-сладко.

— О, нали знаеш — пренебрежително махна с ръка Сам.

Но аз не исках да оставя нещата дотук.

— Не, не знам. Какво са направили семейство Мийд?

Сам изръмжа неопределено.

— Какво не са направили? Не ме карай да започвам тази тема. Двамата със Сенди много внимаваме как стъпваме, когато другият е наблизо. Мога да ти изредя десетки неща, които ме дразнят у него.

— Кажи ми едно — подканих го аз.

Сам ме пусна, отиде до бюрото си и прилежно сгъна вестника.

— Едно? Ако ти кажа нещо, а ти напишеш за него, може да се окаже, че следващия вторник компютрите ми няма да работят, а ако това стане, в четвъртък няма да има вестник. Не че прехраната ми зависи от един брой, но би било крайно неприятно. Да не говорим, че ще ми причини големи разправии с рекламодателите.

— Сенди не би саботирал компютрите ти. Сестра ми е компютърният му специалист, а тя никога не би направила подобно нещо.

— Дори ако от това зависи работата й? И тази на съпруга й? И двамата работят за семейство Мийд, а той ще използва този факт до край. Ако си загубят работата, можеш да бъдеш сигурна, че няма да си намерят друга в този град. Тогава как ще издържат децата си?

— Могат да повдигнат обвинения срещу Сенди.

— И кой ще свидетелства срещу него? — тъжно се усмихна Сам. — Ето ти едно нещо, което ужасно ме ядосва у него. Това не е ново, Ани. Нищо не се е променило.

Мислех си, че това трябва да се промени, че семейство Мийд наистина са злодеи, че ако мога да докажа, че фабриката заразява града с живачни отпадъци и така нарушава закона, семейството най-сетне може да си получи заслуженото.

Сам каза:

— Трябва да тръгвам, иначе ще пропусна чая си. Хайде. Ще те изпратя до колата. Нека старият Сенди да чуе за това.

— Всъщност бих искал да поостана и да почета вестника. Да наваксам малко.

— Защо? Изпращам ти го всяка седмица.

Погледнах го виновно.

Той въздъхна.

— Но ти не го четеш.

— Преглеждам го отгоре-отгоре — отвърнах, което не беше съвсем вярно. Често пропусках по някоя и друга статия. Обикновено обаче изчитах всичко от край до край. Но не помнех абсолютно всичко, поради което имах нужда от време.

Сам, в неведението си, беше достатъчно поласкан и ме остави да поработя.

Започнах с последния брой, този, който четеше той. От него научих с големи подробности, че библиотеката е получила поредната субсидия от семейство Мийд за закупуването на нови книги, че към клиниката в Мидъл Ривър се е присъединил офталмолог на пълно работно време, че пожар от „другата страна“ на реката е унищожил две къщи, оставяйки без дом единайсет души, че щатските власти отново са орязали бюджета за нашите училища, което налагаше извънредно събрание в града през септември, за да се обсъди какво може да се направи по въпроса, че местен водопроводчик е бил задържан за шофиране в нетрезво състояние, че за трети пореден път през уикенда вандали са разбили с бейзболни бухалки пощенски кутии на „Бърч“ и „Пайн“, че семейство Хепълуейт, които бяха собственици на „Роудс енд ин“ и спонсорираха туристическите обиколки в стил „Пейтън плейс“, в събота ще празнуват петдесетата годишнина от сватбата си, и че Оми се възстановява от прекарана пневмония.

Новината за Оми ме обезпокои. Харесвах я. Откакто се помнех, беше стара, баба за всички, както и прабаба на много внуци в семейството си. Без да приказва много, тя бе безкрайно мила с всички. Някога, когато седях сама в някое сепаре в заведението й за бързо хранене, тя идваше при мен с чаша чай и ми правеше компания. Понякога това само влошаваше положението — все едно да идеш на кино с майка си в събота вечер и да видиш, че всичките ти приятелки са там с гаджета. Друг път бе истински Божи дар.

Оми имаше добро сърце. Зарекох се да се отбия и да я видя. Оставих настрани днешния брой на „Таймс“ и се преместих в голямата стая, където течението на вестника от последните месеци стоеше спретнато подредено на дървени лавици, и се заех да го преглеждам. Рубриката „Здраве“ се намираше винаги на четвърта страница, горе вляво. Сам бе взискателен и в това отношение. Вярваше, че хората искат да знаят къде точно да потърсят любимата си рубрика, и не искаше читателите да му звънят с оплаквания, че не могат да намерят каквото им трябва.

Започнах в хронологичен ред да се връщам назад и четях колона след колона. Не ми отне много време да прегледам всичко, което се пазеше на хартия, след което се преместих в стаята отляво, за да видя и онези броеве, които се съхраняваха на микрофилм — и през цялото време си водех бележки, като записвах дати, имена и болести.

Повечето вестници вероятно не изреждаха подробно болните, че да оправдаят подобно ровене, но Сам имаше усет по отношение на маркетинга. Знаеше, че хората обичат да виждат имената си написани. Мидъл Ривър бе достатъчно малък, а „Мидъл Ривър Таймс“ достатъчно жаден за новини, така че подробностите бяха не само напълно оправдани, но и желани. Онова, което в някой друг град биха сметнали за несъществено, тук задължително се включваше — огнище на дребна шарка в местния клуб на скаутите с имената на заболелите деца, случайна поява на лаймска болест или астма. Счупените крайници се описваха прилежно — с имена, причина за счупването (например катастрофа с кола, падане от колело, по време на футболен мач), а често дори се споменаваше цветът на гипса и от кого е бил сложен. В рубриката, освен това се изреждаха имената на лекарите, които посещаваха конференции извън града. Нашият Том Мартин водеше в тази категория както в посещаването, така и в организирането на семинари. Неговата специалност беше на общопрактикуващ лекар и не би могъл да ми даде кой знае каква информация относно вероятността за живачно натравяне.

Но имаше и други. Отбелязвах си всяко споменаване на болестта на Алцхаймер и Паркинсон. Записвах всичко, свързано с аутизма (например факта, че тригодишният син на Алис Льо Клер е бил записан в специално училище за деца с това заболяване), с проблемите с дишането и храносмилането, и отбелязвах със звездичка тези случаи, при които се споменаваше историята на заболяването (например, че Сузана Олбън се възстановява от поредния спонтанен аборт). Записвах преждевременните раждания и раждането на болни бебета.

Докато преглеждах микрофилмите, попаднах на съобщението за сватбата на Сет и Хуанита Хейнс. Беше на първа страница в брой от юни преди две години. Събитието се бе провело в Ню Йорк и от подробното описание ставаше ясно, че е било много изискано, така че липсата на снимка беше странна, съмнявах се, че не са го увековечили. Каролий Хейнс бе не само тесногръда, но и страхлива.

Върнах се в броевете пет години назад — не защото бях планирала да стигна точно дотам или да отделя точно толкова време, а защото продължавах да дъвча шоколадови пенита и все си казвах, че ще прочета само още един брой, и така отново и отново. Когато приключих, бях изписала доста страници с бележки.

Прелистих ги бавно, надявайки се да открия някакъв модел. О, потенциал несъмнено имаше. Много хора боледуваха, доста от тях имаха симптомите на майка ми. Но дали беше натравяне с живак? Нямах представа.

Казах си, че се нуждая от още информация, че трябва да седна с карта на града и да отбележа с точки адресите на засегнатите, за да видя дали няма огнища на зараза, че трябва да разбера дали „Нортууд“ наистина изхвърля живачни отпадъци и ако е така, да предприема следващата стъпка. Казах си, че не бива да се тревожа от липсата на бързи отговори, че това е само началото.

Но бях обезкуражена. След като бях унищожила запаса си от шоколадови пенита, вече бях и гладна. Беше следобед и имах нужда от протеини. Можех да се върна у дома, но всички в града вече знаеха, че съм тук, така че нямаше смисъл да се крия повече. Освен това все си мислех за Оми. Тя беше третият и последен човек от приятелите ми тук. Бях я видяла за кратко на погребението, но тогава не бях в състояние да говоря с нея, както не бях го направила и с госпожа Клаусон или Сам. В днешния вестник пишеше, че е боледувала. Много ми се искаше да я поздравя.

Така че прилежно върнах микрофилмите в чекмеджетата — точно в предишния им ред, за да не се разбере, че съм била тук — и излязох от редакцията. Мидъл Ривър съвсем не беше оживен голям град, но в този горещ августовски четвъртъчен следобед центърът му не беше напълно безлюден. До моята кола имаше поне още десетина, паркирани на съответните места диагонално на улицата. Разбира се, само моята беше кабриолет. Този модел не беше практичен за градче като Мидъл Ривър. Зимата тук изискваше автомобили със задвижване и на четирите колела, а всекидневните грижи включваха мъкнене на големи товари, освен това винаги имаше нужда от по-голямо пространство за цялото семейство.

Метнах чантичката си в колата и се пъхнах зад волана. За щастие носех джинси. Дори и през плътната материя можех да усетя горещината на напечената от слънцето седалка. Всъщност усетих жегата с цялото си тяло, така че си сложих слънчевите очила, запалих мотора и погледнах назад, за да изляза от мястото си. Не видях коли на пътя. Но ме наблюдаваха. Няколко души ме гледаха точно отсреща, застанали пред железарията на Фарнъм, а малко по-надолу друга групичка ме зяпаше откъм хранителния магазин на Хариман. Шофьорът на пикапа, спрял на тротоара пред „Нюз енд Чууз“ и явно чакащ някого, не свали очи от мен, докато три дечица не изскочиха от магазина с малки кафяви пликове с бонбони и не се качиха в колата.

Не махнах за поздрав на никого. Жената, в която бях започнала да се превръщам, преди да напусна Мидъл Ривър, не беше свикнала със светските любезности. Превключих скоростите и тръгнах по „Оук“, пресякох „Пайн“, както и „Седър“. Сладкият аромат на розите пред ресторанта „Роудс енд“ там се носеше под горещото следобедно слънце. До училището завих наляво и минах край няколко дървени къщи, пред които буйно растяха кремове, цъфнали в оранжево и жълто, преди отново да завия наляво към паркинга пред заведението на Оми. Имаше само още няколко коли, което беше добре. Но колкото и да ми се искаше да видя старата жена, не бях в настроение да чакам да се освободи място, и то не само заради нежеланието ми да бъда зяпана. Стомахът ми къркореше, а миризмата на храна дори и тук, навън, бе доста силна.

Заведението за бързо хапване бе съвсем автентично. Било построено от бащата на Оми в началото на деветнайсети век като павилион за хранене. Имало дървен плот (нещо ново и модерно за онова време), който се разгъвал напред, за да се обслужват клиенти и отвън. Впоследствие било пристроявано, разширявано и ремонтирано многократно. През цялото това време обаче запазило вида и атмосферата на заведение за бързо хранене.

И с Оми бе така донякъде. Дребна жена с бяла коса, прибрана на кок, набръчкано лице и безкрайно сини очи, тя изглеждаше ту много стара, ту не чак толкова, според това как я приема човекът насреща. Действителната й възраст не беше от значение. Както и фамилното й име. Малцината, които го знаехме, не можехме нито да го напишем правилно, нито да го произнесем, но това не беше важно. Дъщерите й бяха американизирали оригиналното арменско име, а после всички се бяха омъжили за местни жители от френско-канадски произход, така че истинската й фамилия се беше изгубила. Оми имаше правнуци, а вероятно вече и праправнуци, но си оставаше баба за всеки, който отваряше вратата на заведението й.

Всъщност, макар външно да изглеждаше като типична арменска баба, вътрешно тя съвсем не беше такава. Като начало, имаше отличен усет към бизнеса. Освен това направо живееше с работата си. Дълго след като други прабаби в града се бяха оттеглили да почиват на верандите си и да плетат, докато се полюляват в столовете си, тя бе останала в заведението да надзирава наемането и уволняването на персонал, ремонтите и промените в менюто. Официално бе предала собствеността на най-голямата си дъщеря още преди години, но това бе само на хартия. Заведението беше част от самата нея.

Там, където първоначално бяха стояли колелетата на фургона, от който бе започнало всичко, сега имаше основи от здрави тухли. Стените бяха от излъскана неръждаема стомана и панели от декоративни плочки между широките прозорци. Плочките бяха в синьо, зелено и бяло, както и табелата високо горе на покрива. „При Оми“, пишеше на нея като признание за силата на тази жена. Беше подарък от семейството й, поставена няколко десетилетия по-рано. Преди това изобщо нямало надпис.

Долових лек шепот, но сега не беше Грейс. Беше вътрешният ми глас, който ми казваше, че това място е специално. Друго подканяне не ми беше нужно. Грабнах чантата си, слязох от колата и влязох вътре.