Барбара Делински
Скрити истини (11)

Десета глава

Вече имах списък с хора от Мидъл Ривър, които са боледували. И знаех, че фабриките за хартия произвеждат живачни отпадъци. Сега трябваше да свържа двете. И по-точно трябваше да разбера дали „Нортууд“ е от заводите, които са изчистили производството си, или продължава да замърсява.

Как да разбера? Това беше дилемата, пред която се бях изправила, докато стоях до прозореца на кухнята с кафето си в ръка в петък сутринта. Прозорецът заемаше стената от край до край и пред мен беше целият двор. Наслаждавах се на меката зелена морава, очертана от цветните лехи на майка ми — морави астри, оранжеви кремове и бели лилиуми. По-навътре в двора диви слънчогледи се полюляваха под топлия бриз заедно с надвисналите ниско към земята клони на плачещите върби зад тях. А още по-нататък като жива сиво-синкава лента течеше реката.

Денят бе облачен и сякаш се колебаеше между дъжда и слънцето, а това напълно съответстваше на моята нерешителност. Да, щатската комисия по опазване на околната среда щеше да има информация относно мерките за пречистване, които „Нортууд“ взема, но не ми се искаше да се обърна към тях. Стигаше само едно издайническо обаждане от някой свързан със семейство Мийд и всичко щеше да отиде по дяволите.

Алтернативата бе тайничко да говоря с вътрешен човек от фабриката, но изборът ми бе много ограничен. Човекът трябваше да е достатъчно високо в йерархията, за да може думите му да имат тежест, а и за да знае истината за положението в завода. Изобщо не бих се изненадала, ако Сенди Мийд разправя на служителите си, че производството на фабриката е чисто, макар това съвсем да не отговаря на истината.

Кандидатите ми за информатори се свеждаха до четирима. Единият беше Алфи Монро. Ако имаше зъб на семейство Мийд, задето е бил пренебрегнат за поста, за който е работил през целия си живот, може би щеше да ми помогне. Друг вариант беше Тони О’Рурк. Той познаваше фабриката отвътре, без да е израснал в Мидъл Ривър и да има връзки тук, които да го задължават към Мийд. Ако предположим чисто хипотетично, че е открил нещо нередно във фабриката, оплакал се е на Сенди Мийд и е бил отрязан безцеремонно, може би щеше да стане мой съюзник, дори само за да спаси собствената си кожа.

Друг възможен избор бе Ейдън Мийд. Точно така. Ейдън Мийд. Ейдън имаше високо мнение за себе си, винаги го беше имал и винаги щеше да го има и беше всеизвестно, че е загрижен за полагащото му се място във фабриката. Ако му бе писнало да свири втора цигулка след Джеймс, може би с проблема с живака щях да успея да го подтикна да организира преврат. Дали би се вслушал в мен? Странно, но си мислех, че да. Определено ми се бе сторило, че той е заинтригуван, може би дори впечатлен от това каква бях станала и къде живеех. Може и да се заблуждавах или въображението ми да се бе развихрило, или просто да мислех прекалено по вашингтонски, но подозирах, че бих могла да го съблазня, ако реша.

Не бих го направила, разбира се. Дори да оставим етичния въпрос настрана, понеже беше женен, аз го презирах прекалено силно и не бих понесла докосването му. Но бих могла да го подведа, чак до ръба. Можех да измъкна от него каквото ми е нужно и после, когато имам достатъчно уличаваща информация срещу завода, да го зарежа. Можех да го използвам така, както той ме бе използвал някога. Това би било справедливо възмездие, нали?

И оставаше Джеймс. Беше намекнал, че стои на страната на правдата. Но ако това наистина бе така и ако действително имаше проблем с живачните отпадъци, той трябваше вече да е направил нещо. Той беше наследникът. Дали вярвах, че би рискувал позициите си, като се опълчи срещу баща си? Не, не вярвах.

Стресна ме едно силно тупване откъм антрето, последвано от две по-тихи. Ужасена, оставих чашата на масата и изтичах натам. Заварих Фийби на средата на стълбите, седнала с изправен гръб, да разтрива лакътя си. Успокоена, че не е паднала отвисоко, бързо изкачих стъпалата. Вдигнах ръкава на пижамата й, за да видя лакътя. Нищо не стърчеше от кожата.

— Не мисля, че е счупена — казах аз. — Нещо друго боли ли те?

Фийби изглеждаше ужасно, по-изтощена и измъчена от когато и да било. Погледна ме със замъглени очи и попита с неуверен глас:

— Защо все забравям, че си тук?

— Можеш ли да свиеш лакътя? Направи го, макар и много предпазливо.

— Ударих го в парапета. Не знам какво стана. Кракът ми се плъзна.

Ако беше обута с пантофи с гладка подметка, можеше и да повярвам на обяснението й. Но тя беше боса като мен, а стъпалата бяха застлани с мокет.

— Изгубила си равновесие. Да не ти се вие свят?

— Не. Просто се разсънвам много бавно.

— Когато бяхме малки, не беше така.

— Заради настинката е.

— Май си по-добре — възразих аз. Гласът й вече не бе толкова носов. — Как спа?

— Като пън — отвърна тя.

Не беше вярно. Бях се будила от скърцане на дъските на пода, и то неведнъж, а два пъти през нощта. Не смятах, че ме лъже. Просто не помнеше.

— Хайде — хванах я за другата ръка. — Нека ти помогна да слезеш.

Тръгнахме бавно, тя се олюляваше. Но докато стигнем до кухнята, стана ясно, че не е ударена лошо. Сипах й чаша кафе и седнах до нея.

Попитах внимателно:

— Притесняваш ли се, че имаш някои от симптомите, които имаше мама?

— Симптомите на мама ли? О, не е това. Просто съм настинала.

— И симптомите ти са също като при мама. Фийби, ами ако мама изобщо не е страдала от болестта на Паркинсон? Ами ако е била засегната от нещо друго, свързано със замърсяването на околната среда, като, да речем, живак?

Фийби ме изгледа, сякаш съм луда.

— И къде, за бога, би могла тя да се натъкне на него?

— Фабриката.

— Нашата фабрика ли?

Кимнах.

— Нищо й няма на фабриката ни. Освен това двете с мама не сме се доближавали до нея.

— Не е нужно да си ходила там — казах аз, основавайки се на предположенията си. — Ако фабриката замърсява реката, а вие ядете риба…

— Не и от реката. Купуваме си риба от магазина на Хариман. А Сабина работи във фабриката, а си е съвсем добре. Всички са добре. Преди няколко седмици бях в офиса й, минах да я взема от работа. Ходихме да садим цветя на гроба на мама.

Гробът на мама. Сърцето ми се сви при тези думи. Едно беше да си мисля, че мама е била болна, че е паднала по стълбите или че е посещавала фабриката. Съвсем друго бе да си я представя заровена в гробището на хълма зад църквата. Усетих огромна празнина вътре в себе си.

Стана още по-зле, когато Фийби отклони поглед към прозореца.

— Трябва ни дъжд, беше ужасно сухо лято — каза сестра ми с глас, толкова приличащ на маминия, че дори тя погледна за миг към печката, където би трябвало да стои мама. Като не я видя там, заплака. Сведе глава и закри очите си, а аз изобщо не знаех какво да направя. Не бяхме семейство, което открито изразява чувствата си, а аз също страдах. Но Фийби се нуждаеше от нещо.

Носна кърпичка, реших бързо и хукнах към банята. Върнах се с няколко и тя веднага ги взе. Докато ги притискаше към очите си, придърпах стола си по-близо, седнах и разтрих ръката й. Не изглеждаше кой знае каква утеха. Когато плачът й утихна, казах:

— Съжалявам, Фийби. Изминалите няколко седмици бяха най-тежки за теб.

— Просто не знам какво ми има — съкрушена изхлипа тя, притиснала кърпичките до очите си. — Все се спъвам и си губя мисълта, и правя като мама, но съм прекалено млада, за да имам нейната болест, нали?

— Да — отвърнах й. Изведнъж се замислих, че може да не става въпрос за живачно натравяне или каквото и да било друго. Сестра ми може би бе просто депресирана. — Мисля, че трябва да идеш при доктор Мартин.

Фийби поклати глава. Откри лицето си, стегна се и май се успокои донякъде.

— Не. Наистина съм добре — каза тя, бършейки очите си. — Съвсем естествено е да се притеснявам понякога. Летните настинки се проточват ужасно дълго.

— Може би трябва да си починеш малко от работата.

Тя, изглежда, се стресна.

— И какво да правя?

— Да си почиваш.

— Не. Само да си седя у дома и да се притеснявам още повече. Освен това магазинът се нуждае от мен. — Издуха си носа и успя да се усмихне колебливо. — Ето, вече съм по-добре.

Отново се почувствах безпомощна.

— Мога ли да ти приготвя нещо? Яйца? Зърнена закуска… Пица?

Сега Фийби се усмихна по-уверено.

— Мама никак не обичаше да ядем пица за закуска, нали?

Усмихнах се в отговор.

— Вярно.

— Ти никога не си обичала пица колкото ние със Сабина. Нарочно си оставяхме парчета от вечерта, така че да можем да си хапнем на другата сутрин.

— Не видях да има в хладилника.

— Не. Няма пица. Но не е страшно. Напоследък храната има странен вкус. — Очите й срещнаха моите. — Дори и кафето не ми действа както по-рано. Какво означава това?

— Не знам. Може доктор Мартин да знае.

— Няма да ходя при доктор Мартин.

— Ако се страхуваш от това, което може да установи, само вредиш на себе си.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали ти не се чувстваш зле.

Не. Не ми беше зле. Но се нуждаех от чист въздух. Погледнах часовника. Наближаваше осем.

— Ще поседиш ли тук за малко? — попитах я.

Фийби кимна.

— Имаш ли нещо против да изляза да потичам?

— Защо да съм против? — сряза ме тя.

Не отговорих, просто изпих остатъка от кафето си и се качих да се преоблека. Когато се върнах в кухнята, Фийби не беше помръднала. Седеше все така загледана в чашата си с кафе, както я бях оставила.

— Да ти донеса ли нещо, преди да изляза? — попитах я.

Тя вдигна поглед и се намръщи.

— Къде отиваш?

— Да тичам — отговорих й, макар вече да й бях казала. — Ще се върна след четирийсет минути. Недей да си правиш закуска. Ще я приготвя, като се върна.

Излязох, преди да съм започнала отново да се тревожа за нея, набързо се раздвижих и потеглих.

Небето бе притъмняло и въздухът беше задушен. Тръгнах трудно и бавно, после ускорих темпото, когато краката ми загряха. Следвах маршрута, който бях избрала вчера по същото време — да, бях забелязала този факт — и бях нащрек. Не знам защо. Определено не си търсех любовна авантюра. Може би просто някой, с когото да си говоря за бягането.

„Когато адът замръзне. Признай си, скъпа. Хареса ти как изглежда…“

„Не видях как изглежда — възразих аз. — Беше прекалено далеч.“

„Видя достатъчно. Иначе защо го преследваш сега? Хей, това той ли е?“

„Не. Някакъв човек коси моравата си на ъгъла на улицата.“

„О, жалко. И аз искам да видя нашия човек. Кой е той?“

„Откъде да знам? — отвърнах аз, дишайки по-тежко, след като отново ускорих темпото. — Няма ме в града от петнайсет години. Не познавам и половината от живеещите тук.“

„Но те познават теб. Сега знаеш какво е да те следят с поглед. Все ти повтарях колко е неприятно, но ти не ми вярваше.“

„Не е чак толкова зле, ако го очакваш.“

„Не е толкова зле ли? Разни хора да те зяпат, сякаш имаш рога, а после да те питат защо не можеш да приличаш на Хариет Нелсън!“

„Ти самата си излизала на срещи, Грейс. Освен това за теб е било по-лошо, защото си пиела, псувала и си ходела облечена в мъжки дрехи.“

„Исусе, това си е мое право!“

„Вярно е, но всяко поведение си има определени последици. Ти си правела всичко възможно да шокираш хората.“

„А ти не, така ли?“

„Правех го. Но бях много млада. А ти си била над трийсет. Защо си била толкова опака?“

„Как иначе бих могла да разбера кой е приятел и кой враг? Хората са двулични, скъпа. Всички са много мили, когато искат нещо от теб, а щом веднъж го получат, те намушкват в гърба. Смятах, че си го разбрала след Ейдън Мийд.“

Мислех си, че не всички хора са двулични — определено не Грег и останалите ми приятели във Вашингтон — когато изведнъж се разсеях, но съвсем не от лекия дъждец, който заръмя.

„Ето го! О, боже… Това е той!“

Така беше. Тъкмо бях завила на ъгъла и го зърнах, тичаше една пряка напред. Изведнъж дишането ми сякаш стана по-шумно. Чудех се как той не го чува, но предполагам, че шумоленето на дъжда в листата на дърветата го заглушаваше. Той не забави, не се обърна. Имах чудесен изглед към стройния му гръб. Отново беше без тениска; шортите му бяха прилепнали и стигаха до средата на бедрото.

„Страхотна гледка.“

„Аха.“

„Бягай по-бързо!“

„Не мога. Ще разваля тренировката си. Освен това ми харесва да го гледам — макар да не е най-добрият бегач, когото съм виждала. Не е особено грациозен. Мисля, че има плоски стъпала.“

„Но е висок и с широки рамене. И тъмна коса. Харесвам тъмнокосите. Моят Джордж беше с къдрава тъмна коса. Беше грък. Разказвала ли съм ти за него?“

„Аха. Много пъти.“

„Господи, колко недоволна беше майка ми. Искаше да се омъжа за чистокръвен американец. Ние самите бяхме от френско-канадски произход, като повечето от хората, които идваха в Манчестър, за да работят във фабриките. Майка ми искаше да сме нещо повече от тях. Каквото и да направеше баща ми, все не беше достатъчно добро за нея. Тя го прогони. По дяволите, той завива зад ъгъла! Не го оставяй да се измъкне!“

„Какво искаш да направя?“

Едва не се изсмях налудничаво. Бягах по-бързо, отколкото обикновено, и бях скъсила малко дистанцията, но дишането ми беше опасно ускорено. С плоски стъпала или не, но беше бърз.

„Извикай му! — нареди Грейс. — Накарай го да спре. Може да се окаже, че това е той.“

„Кой той?“ — попитах.

„Идеалният. Адам.“

„Не търся никакъв Адам.“

„Разбира се, че търсиш, скъпа. Всички го правим.“

„Идеалният мъж не съществува. Нали тъкмо това се опитваш да кажеш в книгите си? Всички мъже, описани там, са противни типове.“

„Не всички. Харесвах Арман Бергерон и Етиен дьо Монтини. Те са силно влюбени в жените си във «В Рая няма Адам».“

„Етиен е насилник.“

„Жена му го подтиква към това. Тя се превръща в истинска кучка. Ами Джино Донати? Той е направо прекрасен. Бих се влюбила в такъв като Джино. Той има потенциала да се превърне в идеалния мъж. Онзи отпред също. Господи, скъпа. Размърдай се. Вече е зад ъгъла. Тичай по-бързо!“

Нямах намерение да го правя. Успокоена от хладния дъждец върху кожата ми, аз се върнах към по-разумно темпо и продължих да тичам право напред. Можеше и никога да не разбера кой е другият бегач, ако онова тъничко вътрешно гласче не бе ме подтикнало да погледна надясно, докато бягах.

„Виж ти, виж ти. Да не повярваш!“

Бегачът бе спрял на половината разстояние надолу по пряката, стоеше под дъжда и гледаше право към мен, опрял ръце ниско на бедрата си. Забелязах, че диша тежко. А понеже бе вир-вода, косата му изглеждаше по-тъмна, отколкото беше в действителност. В мига преди да го закрие един огромен стар дъб, зърнах сивите кичури. После той се скри зад къщите по улицата.

 

 

Отидох на работа заедно с Фийби — имам предвид, наистина се захванах да работя в магазина. Не беше нещо, което бих избрала по принцип; когато бях дете, „Ателието на мис Лиси“ беше мястото, което най-малко обичах. То олицетворяваше всичко, което не бях. Майка ми донякъде подсъзнателно разбираше това и ме оставяше да работя в задната стая. Естествено, аз си въобразявах, че ме крият, за да не прогоня клиентите.

Хрумна ми, че сега пак бих могла да навредя на продажбите, макар и по съвсем различни причини. Но бях толкова загрижена за Фийби, че пренебрегнах опасенията си. Беше ме предупредила, че сутрин й е трудно, и тази сутрин видях, че е така. Не можеше да си намери чантичката, макар да бе на съвсем видно място до бюфета в коридора, а след като я намери, не можеше да открие ключовете за минивана, които бяха вътре в нея. Докато ги търсеше, бе само по сутиен, защото не можеше да намери блузата, която искаше да си облече, а когато най-сетне я откри, тя се оказа на пода в пералното помещение, тъй като бе паднала от закачалката.

Това й дойде в повече — тя просто се срина.

— Виж я само! — извика, стиснала блузата. — Толкова внимателно я изгладих онзи ден, а гледай сега. Не мога да я облека такава.

— Изглежда си добре.

— Омачкана е. Не мога да нося омачкана блуза.

— Тогава вземи друга — предложих аз.

— Но точно тази блуза си отива с тази пола, а само я виж. Закачих я толкова внимателно, не знам защо е паднала, но не мога да се покажа на работа в този вид. И какво ще правя сега!

Приготвих дъската за гладене, включих ютията и изгладих блузата. Фийби я взе, качи се горе и слезе, като се държеше за парапета. Изглеждаше чудесно, но явно беше нещастна. Каза, че е заради дъжда, после измърмори нещо за това, че купувала неподходящи неща.

— Какви неподходящи неща? — попитах я.

Тя махна разсеяно.

— Какви неподходящи неща? — повторих аз.

На което тя троснато отвърна:

— За какво говориш?

Усетила, че губя битката, я накарах да седне на масата с чаша сок, яйца и препечена филийка, както и чаша кафе, и докато тя ровеше из чинията си, аз си взех душ и се облякох. Когато тя свърши, взех ключовете, разперих чадър над главите ни, докато стигнем до минивана, и после я закарах до долния край на „Уилоу“.

Бяха изминали години, откакто за последен път бях идвала в магазина толкова рано, и макар компютрите да бяха осъвременили много процеса, някои задължения си оставаха същите като преди. Касовите бележки от предния ден трябваше отново да се сверят; съобщенията от доставчиците от Западния бряг, които бяха оставени след края на работния ден, трябваше да бъдат прегледани; да се подготвят парите за внасяне в банката. Новополучената стока трябваше да се провери, да й се сложат етикети и да бъде наредена на рафтовете; трябваше да се съобщи на клиентите, които чакаха тези дрехи. Останките от кафе в машината трябваше да се изхвърлят и да се сложи нова кана.

Също като мама, и Фийби разчиташе на фирма за почистване, която идваше всяка седмица, но всеки ден се пускаше прахосмукачка. Трябваше да се подредят рафтовете и да се подравнят закачалките; дрехите, които бяха разбъркани от предния ден, трябваше да се сгънат отново и да се подредят според размера. Проверяваха се пробните, останалите там дрехи се прибираха, а меките зелени завеси се дръпваха настрани.

Тъй като „Ателието на мис Лиси“ си бе изградило репутация, че поддържа асортимент от дрехи в стилове, които малко други магазини в централната и северната част на Ню Хемпшир зареждат, телефонните заявки бяха редовна част от продажбите; повечето подобни заявки се изпълняваха по време на затишие в работата през деня, но други се подготвяха, преди магазинът да отвори за клиенти, за да бъдат доставени със сутрешната поща. Днес имаше само една поръчка за опаковане.

Фийби я възложи на мен. Ясно ми даде да разбера, че двете с Джоан (която за мое облекчение вече бе пред компютъра, когато пристигнахме) са единствените с достатъчно опит, за да се справят със сложните неща (Фийби подчерта думата), и аз ни най-малко не се засегнах, нито тогава, нито по-късно, когато ме прати да сгъвам тениски и джинси и да подреждам кутии с обувки според размера им. Беше чудесно упражнение в оказването на помощ — не беше изморително, но практично — а и така имах възможност да наблюдавам взаимоотношенията й с Джоан.

Тук нямаше изненади. След като вече бях усетила колко е компетентна, предполагах, че тя ще върши по-голямата част от работата. Това ме разстройваше. Беше поредното доказателство за влошеното състояние на Фийби. При все това обаче Джоан бе безкрайно внимателна, мила и съпричастна. Работеше така, че да накара сестра ми да си мисли, че върши своя дял от работата.

Джоан се държеше като съучастник. Но такава бях и аз тази сутрин, докато помагах на Фийби да се приготви за работа. Улеснявахме я в усилията й да припише проблема на продължителната настинка или още по-зле — да го пренебрегне напълно. Но всички правим това за любимите си хора, нали? Правим го и заради себе си. Ние също искахме Фийби да е здрава.

И тя изглеждаше такава, след като магазинът отвори врати за клиенти, но предполагам, че това беше победа на волята й. Забелязвах как надява на лицето си маската на любезно внимание при появата на клиент и как бързо я сваля, когато звънчето над вратата оповестеше, че купувачът си е тръгнал. А звънчето не спираше. Макар магазинът съвсем да не беше претъпкан като „Ниймън Маркъс“ в деня преди Коледа, хората влизаха един след друг. Вярно, беше петък. Точно това беше денят, в който импулсивно да си купиш шорти, тениска или сандали за уикенда, който обещаваше да е слънчев въпреки дъжда навън. Пощальонът дойде и си тръгна, изпратен от звънчето, след като остави мокри стъпки по пода. Същото направи и момчето от куриерската служба, което донесе три големи кашона.

— Август е натоварен месец — обясни Джоан, докато й помагах да прегледа кашоните, които се оказаха пълни с джинси, блузи с дълги ръкави и спортни екипи. — Колкото и да е горещо, хората започват да се замислят за есента. На витрината трябва да изложим дрехите за училище. А също и есенните пуловери и панталони. Тези са поръчани още през март.

— Ти беше ли на договарянето с Фийби? — попитах я. Знаех, че мама е била прекалено болна, за да иде.

— Не. Беше сама.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. От съдържанието на кашоните се виждаше, че се бе справила отлично. Цветове, модели, материи — всичко бе съвсем подходящо и елегантно.

Но това е било през март. Сега беше август.

— Смяташ ли, че е в състояние да замине за Ню Йорк? — попитах аз.

Джоан срещна погледа ми и тихо отговори:

— Предложих да тръгна с нея, но тя настоява, че съм нужна тук. Ти какво мислиш?

Определено не мислех, че е готова да замине сама за Ню Йорк, и се убедих още повече в това по време на обяда. Бях изтичала да взема салати, но тъй като продължаваше да вали, седнахме да хапнем в кабинета й. Бъркотията там беше непоносима. Докато ме е нямало, Фийби, явно в пристъп на ярост, е решила, че след като не може да намери каквото и да било, трябва да подреди всичко наново. Само за няколко минути бе изпразнила всички рафтове и чекмеджета. Стресната от хаоса, предложих да й помогна да върне нещата по местата им, но тя настоя, че трябва сама да го свърши. Предложих да хапнем другаде. Тя отхвърли и тази идея.

Така че седнахме там, но Фийби почти не хапна. С разсеян и объркан вид взе вилицата си, после я остави, зарови в безпорядъка на бюрото си и извади някаква бележка. Едва я погледна, остави я, вдигна вилицата си и тъкмо се канеше да бодне от салатата, когато отново я остави и изрови друга бележка. Продължи в същия дух, без да свърши нищо определено и без да хапне нещо. Тогава осъзнах колко е предпазлива, докато в магазина има клиенти, колко внимателно говори, как уж небрежно докосва всичко, покрай което мине — стена, рамка на врата, плот — за да пази равновесие, колко отчаяно се стреми да поддържа образа на здрава жена, след като изобщо не беше здрава.

Когато звънна телефонът, стана още по-лошо — съдейки по онова, което чух от разговора, явно беше доставчик, но Фийби беше съвсем объркана, не можеше да си спомни кой е, нито каква поръчка е направила при него. Мъчейки се да отгатне за какво става дума, тя бе на ръба на сълзите, когато най-сетне остави телефонната слушалка.

Очевидно забравила, че съм в стаята, тя опря чело на дланта си и промърмори:

— Толкова съм объркана… о, господи… какво ми става? Не може да съм болна… прекалено млада съм… Магазинът е мой, а без мен… той няма… няма да върви… няма кой да ме отмени, ако състоянието ми се влоши… И тук е достатъчно зле, а сега ми предстои и Ню Йорк.

С болка в сърцето я попитах:

— Какво трябва да се прави в Ню Йорк?

— Другата седмица… дали ще съм по-добре? Просто не знам… а ако не съм добре, няма да се справя… едно е да обслужвам клиенти тук… толкова дълго съм го вършила, че го мога и насън… но другото е трудно… човек трябва да може да мисли трезво, а понякога напоследък съм толкова далеч от всичко, че направо се плаша.

— Фийби — извиках, за да привлека вниманието й. Когато очите й се спряха на моите, повторих въпроса си: — Какво трябва да се прави в Ню Йорк?

Тя примигна, преглътна, отклони очи, после ме погледна отново.

— Има изложение и договаряне. Всички, от които купувам, ще бъдат там, за да покажат колекциите си за празниците.

— Трябва ли да правиш поръчки на място?

— Не. Мога да изчакам до края на месеца. Но има куп формуляри за попълване, а ми е трудно да следя нещата, кой какво продава, да видя модните линии и да преценя какво ще се продава тук. — Прокара ръка в косата си и пророни измъчено: — Просто трябва да съм там.

Ако страдаше от болестта на Паркинсон, лекарствата щяха да й помогнат. Разбира се, ако беше болна именно от това, дългосрочната прогноза не беше добра и в този случай пътуването щеше да е съвсем напразно, тъй като в крайна сметка щеше да се наложи да затвори магазина.

Но аз не вярвах, че има Паркинсон, и ако симптомите й бяха психосоматични и свързани с депресия, пропускането на това пътуване само щеше да ги влоши. Освен това, ако успеех да я закарам до Ню Йорк, можех да я заведа при лекар специалист. Нямаше дори да й казвам предварително. Щеше да побеснее, но всичко щеше да е уредено. И никой в Мидъл Ривър нямаше да разбере нищичко.

— Мога да дойда с теб — обадих се аз.

Фийби се стресна.

— Ти? Ти нищо не разбираш от купуване на дрехи.

— Непрекъснато пазарувам все пак — засмях се аз.

— Не е същото.

— Знам. — Добих сериозен вид, защото и тя беше много сериозна. — Но мога да се оправя с подробностите и с формулярите. Ще ти бъда асистент. Ще се грижа за организацията на пътуването — полети, хотели и кой продавач на кой щанд е. Ти ще трябва само да гледаш дрехите и да решиш кои ти харесват. Ще бъде забавно, Фийби. Никога не сме правили подобно нещо само двете.

Тя изглеждаше заинтригувана, но леко нащрек.

— Не, не сме.

— Знам някои страхотни ресторанти. Можем да си направим миниваканция, глътка въздух за теб. Не си почивала, откакто мама умря.

Очите й светнаха.

— Може най-сетне да се отърва от тази… каквото и да ми има.

— Определено — съгласих се аз.

— Ами, тогава… — Гласът й заглъхна.

Свъси вежди. В настъпилата тишина отначало се уплаших, че е изгубила мисълта си. Но не беше. Напротив. Явно в момента бе съвсем съсредоточена, както личеше и от ясния й поглед. Когато тази яснота мина в загриженост обаче, внезапно ми хрумна, че тя може да не иска да ходи в Ню Йорк точно с мен. Оказа се, че нейните грижи са други.

— Ами какво ще каже Сабина? — попита тя най-сетне.

 

 

Сабина и Рон живееха на Рандолф Роуд, още една от онези тихи улички, наречени на ранните заселници в Мидъл Ривър. Къщата им беше типична за крайбрежието правоъгълна постройка, по-стара от някои от околните, но в отлично състояние благодарение на сръчността на Рон с чука и пироните. Беше боядисана в бледосиньо с бял кант. Нямаше голяма морава, нито идеално подрязани храсти, никакви облагородени цветя. Озеленяването тук бе съвсем естествено и се състоеше от високи борове, покрили с игличките си земята под тях, и шубрак от дива папрат.

След като се бях отбила в магазина на Хариман, пристигнах у тях в ранния следобед с продукти за вкусна вечеря. Сабина и Рон бяха на работа, а Тими не се виждаше никакъв. Лиса, която четеше книга, излегната в хамака зад къщата, много се зарадва, като ме видя. Развълнувано надникна в пазарската торба, която пъхнах в ръцете й.

— Какво си донесла, лели Ан?

— Говеждо филе — отвърнах аз, грабнах втората чанта и се запътих към къщата. — И пресен зелен фасул, малки червени картофчета и продукти за салата от спанак. Има и сирене „Бри“, и солени бисквити. А също и боровинки, и малини, и рецепта за маслено тесто. Искаш ли да ми помогнеш да изненадаме родителите ти?

Забавлявахме се страхотно. Поръчах й да измие продуктите, а после й показах как да отрязва връхчетата на фасула и как да разполови картофите. Смесихме фасула с нарязани бадеми, а картофите поръсихме с пресен риган. Разбъркахме масленото тесто, сложихме го във формичка за печене и го пъхнахме във фурната. Приготвихме марината за филето, намазахме го добре и го оставихме настрани. Измихме плодовете. Спанакът — също. Подредихме масата.

Не готвех често, но когато се захванех, никоя рецепта не ми се струваше прекалено сложна — не и след като имах приятелка като Бери Бари. Тя разбираше много от готварство. Трябваше само да й кажа какво искам — както го бях направила в имейла, който й изпратих от офиса и на който тя веднага отговори — и веднага получавах примерно меню с рецепти, плюс съответните заместители, в случай че онова, което бе споменато в рецептата, не може да се намери.

Този път бях избрала нещо семпло; най-вече защото Рон беше от мъжете, които предпочитат месо и картофи. Въпреки това, когато Тими се появи с колелото си на алеята, от кухнята се носеше божествено ухание.

Фийби се присъедини към нас малко по-късно, а след това и Сабина. И на двете връчих по чаша вино. Уморена, Фийби с удоволствие се отпусна в един стол на верандата. Сабина беше по-напрегната, явно не бе съвсем сигурна защо съм тук.

А защо бях тук? Официалната версия беше, че искам да я размекна и да спечеля доверието й, така че да не се противопостави на ходенето ми в Ню Йорк с Фийби. Но и тук имаше една по-дълбока истина, свързана пряко с последната. Протягах ръка на Сабина. Исках да й покажа, че разбирам колко много работи, и да я облекча поне за една вечер. Да й благодаря за това, че се е грижила за мама, когато мен ме е нямало. Да се порадвам на двете й страхотни деца и на дома й.

Само един поглед към закъснелия Рон обаче, и забравих всичко това. Не знам защо не ми бе хрумнало по-рано. Източникът на информация, който търсех, беше точно под носа ми. Рон работеше в отдела за поддръжка на машините във фабриката. Ако някой знаеше за наличието на живак в завода, това беше именно той. Нали така?

 

 

Грешка. И при това двойна. Но трябваше да изчакам почти до края на вечерята, за да го разбера, защото не можех да го попитам направо с влизането му през вратата, нито пък пред всички на масата. Сабина щеше да побеснее. Затова изчаках, докато се нахраним, и се постарах да съм любезна и мила. Отговарях на въпросите на децата за Вашингтон, на Рон, който питаше за Грег, на Сабина, която попита какви подправки съм използвала за маринатата на месото. Моят час настъпи, когато минахме на десерта. Бях забравила да купя бита сметана за сладкиша. Сабина предложи да отскочи до магазина.

Взе моята кола и двете деца. Фийби се върна на верандата, докато ние двамата с Рон се заехме да мием съдовете и аз не чаках дълго. Веднага щом останахме сами, му казах какво подозирам и направо го попитах какво знае.

— Не много — отвърна той, а дългите му ръце бяха потънали до лакти в мивката, пълна с пяна от препарата за съдове. — Работя предимно в пакетажния цех и спедицията. Това е чак от другата страна на фабриката.

— Чул ли си някакви приказки?

— Говорим си за коли, яхти и спорт.

— Никой ли не е споменавал живак, замърсяване или разпоредби!

Той не ми отговори, само изплакна една табла и ми я подаде.

— Има ли някакви повтарящи се заболявания сред работниците? — опитах отново.

Рон се зае да търка загорелия тиган с тел, явно с намерение да остави нещата така, но аз настоях и попитах дали би ми казал, ако има нещо.

Тогава ме погледна. Очите му бях пълни с обич, но бяха и много сериозни.

— Харесвам те, скъпа. Винаги съм те харесвал. Защитавал съм те понякога, когато смятах, че Сабина е прекалено сурова с теб. Но това е различно. Става въпрос за живота ни. Дори и да знаех нещо, а това не е така, залогът е прекалено голям.

— По-голям от живота и смъртта? — попитах смаяна. Не можех да предположа, че нещо би могло да е по-важно от живота и смъртта. Но това си беше само мое предположение, на което Рон спокойно възрази с истина номер пет:

— Дали е по-важно от живота и смъртта? И още как. Става дума за работата ми и за жена ми. Ако ги загубя, и без това съм мъртъв. Ти не разбираш с каква власт разполага семейство Мийд. Могат да ни съсипят.

— Разбирам. Изпитала съм го някога.

— Когато беше на осемнайсет. За мен е различно, Ани.

— Ами живакът! — попитах аз, защото това ми се струваше в основата на всичко. — Да, имаш семейство, ами тяхното здраве!

— Погледни ги. Те са добре. Аз съм късметлия — заяви той и се върна към тигана.

* * *

Когато се прибрах по-късно същата вечер, бях не по-малко объркана накъде да поема от сутринта. Обезкуражена и нуждаеща се от ободряване, влязох в интернет, за да потърся съчувствие от приятелите си, но най-напред трябваше да изчистя обичайните рекламни съобщения. Отметнах очевидните подозрителни писма, но внезапно се спрях. Едно изпъкваше. Подателят се беше подписал „ТруБлу“, а адресът беше често срещан. Не познавах никакъв ТруБлу, но темата на съобщението ме накара да изтръпна.

Знам за фабриката.

Можеше да е реклама на фабрика за кафе. Или за килими. Или фабрика за хора. Можеше да е съобщение с вирус, напомних си сама.

Но ако някой имаше информация за нашата фабрика, исках да я науча.

Изпълнена с решимост както никога досега, натиснах клавиша да отворя съобщението.