Барбара Делински
Скрити истини (25)

Двадесет и четвърта глава

Естествено, не спах добре. Излязох да тичам рано, за да се освободя от напрежението, но Джеймс развали и това. Непрекъснато се оглеждах за него. Знаех, че не може да остави Миа, докато не дойде бавачката, но все си мислех, че ако за него е било достатъчно важно да ме види, щеше да намери начин. Все пак знаеше, че Фийби е в клиниката и съм сама вкъщи. Джеймс беше изобретателен. Ако искаше, можеше да измисли как да дойде и в два през нощта.

Но не го направи, което сигурно бе за добро. Сега целта ми бе по-ясна от всякога. След като никой друг в града не искаше да говори, Фийби бе единствената ни надежда. Ако тестовете докажеха наличие на живак в тялото й, трябваше да успея да я свържа с инцидент, при който е имало изтичане.

След като си взех душ, бързо се облякох и тръгнах за клиниката. Фийби бе доста замаяна и изморена и непрекъснато задрямваше, докато гледаше дневните шоупрограми по телевизията. Все още беше с катетър, но изглеждаше спокойна. Спокойна? Питах се дали не е на морфин, толкова унесена изглеждаше.

— Здрасти, Фийби — казах аз.

Тя бавно извърна очи към мен, после й трябваше цяла минута, докато ме познае.

— Здравей — отвърна ми с далечен глас.

— Добре ли си?

— Как е времето навън?

— Топло и влажно. Очакват се гръмотевични бури по-късно.

— О, боже — промърмори тя и затвори очи. — Значи няма голф.

— Ти не играеш голф.

— Майкъл играе.

— О, миличка. — Майкъл бе бившият й съпруг. Живееше в друг град, далеч оттук, бе се оженил след развода им и имаше две деца. — Виждаш ли го понякога?

Фийби не отвори очи.

— Кого?

Не отговорих нищо. Но стиснах ръката й.

— Трябва да те питам нещо. Знам, че не си в много добра форма, но помниш ли, че те питах дали си била с мама в клуба точно преди пожара?

Сестра ми отвори широко очи.

— Мама е мъртва. За какво говориш?

— За пожара в клуба. Няколко дни преди това мама е била там с другите от клуба на бизнес дамите. Ти беше ли с тях?

Фийби отново затвори очи.

— Кажи им, че не мога да мръдна. — Тя отново мърмореше едва-едва. — Съжалявам. Ако има пожар, ще трябва да се оправят без мен.

— Става дума за пожара в клуба.

— Какъв пожар в клуба?

Не казах нищо повече. Минутите течаха и дори не съм сигурна, че Фийби изобщо знаеше, че съм там. След време си тръгнах и отидох в магазина.

 

 

Том се обади малко след обяд, за да съобщи, че тестовете са положителни, че от тялото на Фийби определено се отделя живак. Новината ми се стори направо излишно потвърждение; и без друго бях напълно сигурна. При все това изпитах облекчение. Никога нямаше да сме сто процента сигурни, че и мама е страдала от живачно натравяне, защото нямаше да ексхумираме тялото й, но дълбоко в себе си знаех, че е така. Макар задоволството да бе горчиво, все пак бе за предпочитане. Нали затова се бях върнала в Мидъл Ривър. Вярно, мисията ми сега се бе променила. Но поне бях доказала правотата си в случая с мама.

Изпратих новината по електронната поща на Грег. Знаех, че в момента се спуска от върха, и не бях сигурна дали може да получава или изпраща имейли, но исках съобщението да го очаква.

Не писах на ТруБлу. Представата, че това е Джеймс, още ме караше да кипя от гняв. Все си спомнях разни забележки от по-ранните му имейли — дори бяха прочела отново няколко от тях сутринта. Определено имаше подсказки. Спеше сам; трябваше да става рано; харесваше му анонимността на псевдонима ТруБлу, за да се почувства свободен от това кой е и какво прави. Дори флиртът ми се стори познат, макар че с реалния Джеймс беше — ами, доста по-плътско.

Освен това Джеймс ми бе затворил телефона. А сега ТруБлу не ми пишеше. Дали някой от тях двамата искаше да знае, че теорията за живака се е оказала вярна? Явно, не и от мен. Или поне не точно сега. Пък и теорията щеше да е полезна, само ако можех да докажа, че Фийби — или някой въобще — е била изложена на въздействието на живак във фабриката.

 

 

Двете със Сабина се занимавахме с това цял ден, но независимо на колко от членовете на ротарианския клуб се обаждахме, никой не беше склонен да говори. Не успяхме да издирим Сара Райт в Аризона, в случай че тя би могла да знае дали Фийби е била на сбирката на дамския бизнес клуб.

И през цялото време се налагаше да помагаме в магазина. Тъкмо сядахме в офиса, и Джоан надаваше вик, при това имаше помощници на половин ден, а и Кейтлин и Джен помагаха във вътрешната стая. „Август е сред най-оживените месеци“ — повтаряше Джоан като извинение и съм сигурна, че с дрехите за училище и общото пазаруване на есенни стоки беше точно така. Но с течение на времето стана ясно, че много от клиентите идват пак, за да покажат загрижеността си за Фийби. Освен да пазаруват, искаха да си поприказват, а за това търсеха Сабина и мен.

Това леко ме изненадваше. Ако игнорирам бдението за Оми, си мислех, че представата на жителите на Мидъл Ривър за мен като за някаква си писателка е толкова дълбоко вкоренена, че никога няма да проявят топлота просто като към човек, още по-малко да ми се доверят в магазина. И тук е мястото на истина номер девет: Всички хора са способни да променят мнението си, дори тези, които живеят в малки, затворени провинциални градчета.

По отношение на доверието всъщност съм убедена, че по-често търсеха мен. Сякаш искаха съветите ми какво да купят — дали този размер или цвят, дали в този стил или другия, точно защото живеех в големия град.

Може би това просто бе израз на собственото ми желание да повярвам. Но резултатът в крайна сметка бе, че бях толкова заета с клиентите, колкото и Сабина.

Така че разговаряхме с всички, които влизаха. Продадохме много дрехи. Качвахме се за минутка до компютъра в офиса, после прескачахме до клиниката да видим Фийби. Том искаше да я задържи още една нощ, по-скоро за собственото му ограмотяване, отколкото за нещо друго. Беше решил, че щом може да се наложи да лекува и други по този метод, всичко научено може да му е от полза. Двете със Сабина не се възпротивихме.

Тя си тръгна в седем, за да вечеря с децата си, но аз останах. Разполагах с цял плик шоколадови пенита, които (изненада, изненада!) Мерилу Уокър сама бе донесла, както и с половината си сандвич от обяд. Не ми се излизаше, защото се чуваха далечни гръмотевици и въздухът бе толкова влажен, колкото изобщо е възможно, без да завали.

Гръмотевиците се приближиха и заваля, а Сабина се върна. Поне аз си помислих, че е тя. Малко преди девет чух отварянето на входната врата.

— Тук горе съм! — извиках аз.

Отново се опитвах да издиря Сара Райт и изобщо не се притесних, че Сабина не ми отговори. При звука на стъпките по стълбите обаче се изплаших. Не беше сестра ми. Стъпките бяха по-тежки, определено мъжки.

Изправих се и се огледах панически за нещо — нож за хартия, ножици, каквото и да е, с което да се защитя. Това, разбира се, бе реакция на вашингтонската ми личност. Трябваше ми минутка, за да осъзная, че тук е Мидъл Ривър, затова и входната врата стои отворена. Джеймс стоеше на прага на офиса и разкопчаваше дъждобрана си. Беше с маратонки, къси панталони и — да — тъмносиня тениска. Ръцете и краката му бяха дълги, стегнати, голи и покрити с косъмчета. Но най-забележителното във вида му бе Миа. Облечена в тънък розов гащеризон, тя седеше в кенгуруто на гърдите му с лице навън, ръчичките и крачетата й бяха свободни. Беше съвсем будна, гледаше ме и сигурно й изглеждах позната, защото ми се усмихна. Забелязах две зъбчета отгоре и две отдолу и очичките й, присвити в усмивка, и много красиви. Усмивката й стопли сърцето ми.

— Какъв страхливец си само — укорих Джеймс, като не откъсвах очи от Миа. — Да се криеш зад едно дете!

Той би могъл да отвърне: „От самото начало ти казах, че съм страхливец“. И би признал, че е разконспириран. А може и да не беше наясно, че аз знам. Е, тогава нямаше да го осведомявам точно сега. Исках да видя колко дълго ще продължи с преструвките.

— Нямах избор — каза той и окачи дъждобрана на закачалката до вратата. — Бавачката си тръгна, а трябваше да те видя.

— Бебето не трябва ли да спи?

— Тя може да спи и така, а това е спешно. Трябва да поговорим, Ани.

Отново седнах пред бюрото, завъртях стола така, че да съм с лице към него, и скръстих ръце пред гърдите си. Чу се гръмотевица, макар и не много силна. Когато отмина, казах:

— Слушам те.

Миа не само не се бе изплашила от гръмотевицата, но и съвсем нямаше вид, че ще задреме скоро. Подритваше с краче и протягаше вратле назад, за да погледне Джеймс. Той хвана малките й ръчички, но очите му бяха вперени в мен.

— Не съм очаквал това. — Започна и спря. В тъмните му очи — тъмнокафяви и много дълбоки — се четеше объркване.

— Кое?

— Теб. Това привличане. Не би трябвало да съм привлечен от Ани Барнс. Тя носи само неприятности.

Усмихнах се широко.

— Видя ли? — Посочи ме с пръст. Този спонтанен жест го накара да изглежда по-млад. — Ето. Тази усмивка. Омагьосва ме и не знам защо. Непрекъснато си мисля за такива неща. Казвам си, че между нас не би могло да се получи нищо. Първо, живеем в различни градове, което се бях заклел да не правя повече. А освен това ти много би искала да съсипеш бизнеса на семейството ми.

— Това не е вярно — възразих аз. — Ако исках да съсипя бизнеса ви, отдавна да съм се обърнала към пресата. Темата е актуална, така че няма да има никакви проблеми да я отразят нашироко. Тук вече щяха да се тълпят продуцентите на предаването „Шейсет минути“ и разследващи журналисти от големите вестници. Онова, което искам — подчертах аз, — е „Нортууд“ най-сетне да поеме отговорността за два сериозни инцидента с изтичане на живак, да обезщети пострадалите и да вземе мерки това да не случва повече.

Той не отрече. Нито попита откъде знам. Беше се разсеял, защото Миа бе започнала да се извива в ръцете му. Вероятно заради внезапно усилилото се барабанене на дъжда по покрива или просто не й се стоеше на едно място, но тя явно искаше да се измъкне от бебешкото кенгуру.

Притиснал детето до себе си, Джеймс разкопча презрамките.

— Мислиш ли, че не съм направил нищо? Че не съм компенсирал тези, за които знам, че са пострадали? — Остави детето на пода и се изправи. — Защо мислиш, че онези хора не искат да говорят с теб? Не искат да го правят, защото съм уредил да получават средства, с които да купуват необходимото.

Ето — ТруБлу знаеше, че ми е трудно да накарам хората да говорят с мен. С Джеймс не го бяхме обсъждали. Но изведнъж това разграничаване вече не бе важно.

— Лично ти ли си уредил средствата? — попитах го.

Миа пълзеше към другия край на стаята.

— Аз, от името на фабриката — отвърна той, докато гледаше детето. — Наричаме го „гражданска застраховка злополука“, но аз знам какво е. Баща ми и брат ми също.

— Тогава значи знаете, че изтичането на живак е причинило болести?

— Още след инцидента в клуба.

— Знаете също, че има смъртни случаи.

Той кимна бавно, мрачно.

— Ти ли подпали пожара? — попитах го.

— Не. Ако се бях наложил, щях направо да съборя сградата и да прочистя терена. Но имаше битка. Баща ми категорично отказваше да направи каквото и да било, докато не го принудих.

— Щял е да го пренебрегне! — ужасих се аз.

Едва бях изрекла думите, когато изтрещя силна гръмотевица. Сякаш по-скоро озадачена, отколкото изплашена, Миа погледна Джеймс. Успокоена от това, че той не реагира, тя отново се зае да пълзи.

— Щеше да се моли всичко да се размине, което, разбира се, би означавало металът да потъне дълбоко в почвата и да се придвижва към реката след всеки дъжд, докато реката се замърси още повече. — Той изсумтя ядно. — Опитваше се да зарови глава в пясъка. Затова го заплаших със съдебни дела и с интереса на медиите. Заявих му, че трябва да направи нещо. Пожарът ме изненада, както и всички останали в града. — Протегна се напред и върна Миа до себе си. В мига, в който я остави, тя отново запълзя, този път към етажерките с книги до бюрото ми.

— Защо не каза нищо тогава? — попитах аз, защото онова, което Джеймс ми сподели, го правеше съучастник в измама, а аз не исках да е така. — Не можеше ли да разкриеш истината поне пред някого?

— О, опитах се — сухо отвърна той. В жест на безсилие, прокара пръсти през прошарената си коса, която и без това бе разрошена, заради което изглеждаше по-млад от обичайния за него уравновесен и властен вид. Очите му бяха вперени в детето. — И всеки път, когато го направех, баща ми покриваше всичко, така че все едно не бях казал нито дума. — Той повиши глас. — По едно време обяви пред приятелите си от голф клуба, че съм пълен с разни радикални идеи, които съм бил прихванал в колежа. Какво ще кажеш за такава клевета? Той знаеше, че те ще разпространят мълвата, но по деликатен начин, който има повече тежест, защото прилича на поверителна информация. Баща ми е истински гений в измислянето на прикрития и в това да накара хората да им вярват. Има вроден усет за законите на маркетинга. И още нещо, притежава власт, която ти мразиш.

Искаше ми се да му вярвам. Звучеше искрено разстроен — измъчван от угризения, ядосан и уплашен.

— Ами детският център? — попитах го.

Не показа никаква изненада от факта, че знам и за това. Миа изваждаше книгите от рафтовете, чуваше се леко туп-туп, но само защото дъждът бе утихнал. Той отиде до нея и започна да нарежда книгите обратно по местата им.

— Да… Е, това е спор, който още водим — започна той. — Баща ми твърди, че другите изтичания са били случайни и че след като досега не е имало проблем с варелите под детския център, това означава, че са здрави. Казва, че ако предприемем нещо, само ще привлечем внимание към съществуването им, а те, между другото, са незаконни. — Той приседна на пети и ме погледна. — Преди да ми се нахвърлиш и заради това, моля те да имаш предвид, че са били заровени там, когато още не съм бил част от компанията. По онова време съм бил в колежа. А баща ми не е бил длъжен да търси моето мнение. Аз в никакъв случай не бих построил обществена сграда върху бунище за токсични отпадъци. И това ако не е идиотска постъпка! — възкликна той.

— С детския център може да стане голяма трагедия още утре.

— Да! — отвърна ми бързо. — И затова ме мъчат кошмари. Но трябва да разбереш, че отношенията ни с баща ми са обтегнати. Затова действам самостоятелно и развивам своята част от бизнеса. Двамата с него много често сме на различно мнение и колкото повече го притискам, толкова повече той ме изолира. Така че имам избор. Мога да се оставя да бъда изтикан толкова настрани, че да не съм от полза за компанията. Или да избирам битките си — което и правя. Фабриката е жизненоважна за благоденствието на Мидъл Ривър. Ако тя банкрутира, градът ще загази здраво.

Не беше ли казал нещо подобно и ТруБлу? Удари гръм. Миа погледна уплашено Джеймс. Ръката му върху главицата й я успокои.

— Но какво ще стане с детския център? — настоях аз. — Би ли искал Миа да е там?

— Защо мислиш, че не искам? — попита той с измъчен вид. Бях засегнала болно място. Гласът му бе развълнуван на фона на заглъхващата гръмотевица. — Смяташ ли, че не искам да е с другите деца? Тя има нужда да се научи как да играе. Как да споделя. Има нужда от приятели, от срещи с деца, придружени от майките им, защото аз не съм й майка, за бога, но правя каквото мога. Вярно, само на десет месеца е, така че засега няма проблем да си стои у дома с бавачката, но след няколко месеца ще трябва да направя нещо. Баща ми би бил много щастлив, ако може тя да остане скрита цял живот. Аз отказвам да направя такова нещо.

— Да остане скрита, защото е осиновена ли?

— Защото не е осиновена! — Думите му прозвучаха толкова рязко, че Миа се разплака. Джеймс мигновено се овладя и я вдигна в прегръдките си. — Шшш, съжалявам, миличка — прошепна с устни до късата й лъскавочерна косица. — Не съм ядосан на теб, никога на теб.

Миа продължи да плаче още няколко секунди, преди да се успокои в прегръдките му.

— Така е добре — прошепна й той на ушенце. — Искаш ли пак да събориш книгите?

С премерени ловки движения той постави всички книги обратно на етажерката и я остави на пода. Тя веднага се зае със задачата и поднови двойното туп-туп, съпровождащо падането на всяка книга — настрани и по гръб.

Колкото до мен, бях смаяна. Ръцете ми вече не бяха скръстени, а стискаха седалката на стола.

— Не е осиновена? Означава ли това, каквото си мисля?

Не последва гръм, който да подчертае разкритието му. Самото то бе достатъчно смайващо.

Джеймс сведе глава към Миа, после я вдигна и ме погледна.

— Миналата година пътувах много. Когато се разработва нов продукт за компания като нашата, трябва да се вземат предвид много неща, като се започне от машините, които ще го произвеждат, та до суровините и пазарите, на които ще бъде реализиран. Върша тази работа от десет години. През шест от тях имах връзка с една жена, която е рекламен продуцент от Ню Джърси. Всичко започна на професионална основа, тя направи една рекламна кампания за нас, но после взаимоотношенията ни прераснаха в лични. Не биваше да забременява, но се случи. Щеше да направи аборт, но аз исках бебето. Накрая й направих предложение, на което не можеше да откаже.

— Купил си я с пари?

— Недей да ме съдиш — предупреди той.

— Не те съдя — отвърнах бързо. — Просто съм удивена. През цялото време ли е искала парите ти?

Това съвсем не бе изключено. Всяка жена, която излиза с мъж от семейство Мийд, собственици на „Нортууд“, знае, че излиза с богат човек.

Очите му не се отклониха от моите.

— Не. Не искаше нищо. Както стана ясно накрая, не желаеше нищо — нито мен, нито бебето ми. Тя си има къща в града, която харесва, и работа, която обича, и за нищо на света не би се отказала от което и да било от двете, във всеки случай не и за да се премести в малък град, където ще бъде трън в очите на всички, защото е от азиатски произход. Е, за последното поне беше права, макар че се опитвах да я убедя, че не е така. Защото тя е толкова енергичен човек, със сигурност щеше да си намери приятели тук, така че цветът на кожата й нямаше да е от значение. Но Мидъл Ривър не е готов да посрещне някой като нея, поне не и докато баща ми е начело, защото той диктува мнението на обществото. Не е расист, просто се чувства застрашен от всичко различно. Направо побесня, когато му казах за Ейприл — майката на Миа. Така че знаех как ще реагира за бебето. Взех я от болницата, когато беше само на два дни, и баща ми веднага наложи своята версия.

— Че е осиновена? Как е могъл да го направи! А ти как можа да му го позволиш?! Та ти си й баща!

Палавото туп-туп на Миа продължаваше, но Джеймс едва ли изобщо го чуваше. Изглеждаше отвратен.

— Ами… аз мога да бъда купен. В целия град разгласи историята, която можеше да преглътне, и ми заяви, че ако истината излезе наяве, ще се откаже от мен.

— Защо?

— Защото Миа е различна, а в Мидъл Ривър не приемат различните хора. Едно осиновяване е приемливо, защото ме прави забележителен човек, който дава на горкото сираче добър дом. Но да съм родният й баща е съвсем друго.

— Мисля, че грешиш — казах аз. — Смятам, че хората тук биха одобрили желанието ти тя да се роди. Баща ти не го ли разбира?

— Не, не разбира. А ако се каниш да ме обвиниш, че съм предпочел парите, също като Ейприл, мога само да ти кажа, че Миа е моя плът и кръв и искам да има всичко, което парите могат да й осигурят. Достатъчно лошо е, че майка й не иска да има нищо общо с нея. Удивително е как историята се повтаря, нали?

— Твоята майка почина.

Джеймс ме гледаше и бавно поклати глава. Сякаш бе отворил кутията на Пандора и просто не можеше да я затвори повече.

— Така искаше баща ми да вярват хората в Мидъл Ривър. Дори Ейдън го вярва, но истината е, че майка ми е жива и здрава и живее в Мичиган с втория си съпруг и трите си дъщери, които има от него.

Зяпнах от изненада. Покойната му майка бе част от историята на Мидъл Ривър. Съсредоточих се и успях да затворя уста. Отново се разнесе гръмотевица.

— Виждаш ли се с нея?

— Ходя им на гости понякога.

— И не си казал на Ейдън?

— О, казах му, но той предпочита да вярва в измислицата. Така не се налага да мисли за гостуване или писане на писма. И има по-малко отговорности. А казва и друго — че не й дължи нищо. Че не е била до него като малък. Когато тя си тръгна, той беше много по-малък от мен. Беше ужасно да растеш без майка. Но баща ми носи по-голямата вина. Тровеше живота й, докато беше с нас. Искам да си плати за това. Единият начин е чрез дъщеря ми. Искам Миа да получи част от наследството му. Така справедливостта ще тържествува в няколко аспекта. Затова ще си държа езика зад зъбите, докато нейният дял е осигурен. — Сякаш разтоварил съвестта си, той се обърна към детето. Тя бе допълзяла до другата етажерка и продължаваше да вади книгите и оттам. — О, мъничката ми! — Направи й гримаса. — Виж каква бъркотия. — И той се зае да подрежда книгите.

Остър нос ли? Наистина ли си го бях помислила? Да, носът му беше прав и малко по-заострен, но когато се мръщеше на дъщеря си, нямаше нищо такова в израза му.

— Остави ги — обадих се аз. — Нека си играе. Няма да им стане нищо. — Опитвах се да преглътна новината. — Кой друг знае, че си биологичният й баща?

Той продължи да се взира в детето.

— Никой.

— И каза на мен? Ани Барнс, градския глашатай?!

Очите му срещнаха моите.

— Имам ти доверие.

Простият му отговор — искреността, която долових в него, и значението му — ме накара да извикам:

— За какво ти е тогава ТруБлу?

Той не мигна.

— Когато разговарях с теб онзи първи ден в заведението на Оми, реших, че можеш да ми помогнеш. Но беше доста рисковано, като се има предвид кой съм. Ти не ми вярваше. А и аз не бях сигурен, че мога да ти се доверя. Реших, че анонимността на ТруБлу ще допадне на писателското ти въображение. — Усмивката му бе иронична. — Освен това ти живееш във Вашингтон, нали така? Там е популярна историята с тайнствения източник на информация Дийп Троут.

— Така е, и Удуърд и Бърнстийн написаха книга по случая, но аз не пиша нищо. Казах ти го от самото начало, но ти въпреки това се скри зад псевдонима ТруБлу.

— Скрил ли съм се? — Замисли се за миг, после се ободри. — Всъщност донякъде ми беше забавно. Изпитвах облекчение. Казах ти го — или по-точно ТруБлу го каза. Тъй като не бях самият аз, можех да ти задавам въпроси, без ти да ми задаваш неудобни въпроси.

Почувствах се донякъде използвана.

— Затова те питам сега. Защо е нужно аз да разкривам имената на засегнатите при изтичането на живак? Ти знаеш кои са. Нали затова съществува гражданската застраховка злополука.

— Има хора, за които не знаем. Искам пълния списък.

— Попитай пазача на входа.

— Бих го направил, ако можех, но преди шестнайсет години присъствието му е било по-скоро символично. Не е стоял на поста си през цялото време, а когато е бил там, не е записвал кой къде отива. Сега го прави, защото сигурността е важна навсякъде, но не и тогава. Така че не знаем със сигурност кой е бил на мястото на замърсяването. Все пак не мога да пусна обява във вестника. А не мога да тръгна да разпитвам хората, защото ще тръгнат слухове, които могат да излязат извън контрол. Освен това никога не сме имали доказателство. Никога не сме искали такова, използвам множественото число, като имам предвид компанията. Когато създадохме онези застраховки за злополука, подозирахме за заболяванията, свързани с живачно натравяне, но ние и без това осигуряваме с доста щедри медицински застраховки служителите си, така че това бе сметнато като допълнение към тях. Никога не сме го свързвали с живака, определено не и публично. Затова никога не сме имали доказателство. Какъв е резултатът при Фийби?

Отговорът ми бе спестен от Миа, която избра точно този момент, за да заплаче тихичко. Не беше заради бурята, защото сега гръмотевиците бяха далечни, а дъждът съвсем леко трополеше по покрива. Седеше насред книгите и търкаше носле с малкото си юмруче. С другата ръка дърпаше косата си. Беше уморена.

Джеймс я вдигна й я гушна до рамото си.

Не го гледах. Все още бях зяпнала книгите. Не бяха романи, справочници или каталози. За пръв път осъзнах, че това са дневниците на майка ми, явно преместени в някой от поредните изблици на Фийби да реорганизира офиса. Наредени долу до пода, не бяха направили впечатление нито на мен, нито на Сабина. Сега ми хрумна, че те можеха да ни кажат дали Фийби е била в клуба в онзи съдбовен ден.

Не казах нищо на Джеймс.

Не ме питайте защо, не знам. Бе казал, че ми има доверие. Предвид това, което бе споделил с мен, вярвах на думите му.

Проблемът бе в мен. Може би не знаех какво да правя с доверието му.

Миа бе притихнала, облегнала бузка на рамото на Джеймс, очичките й бяха затворени. Облегнах лакти на коленете си, приведох се напред и прошепнах:

— Много е сладка.

Джеймс погали детската главица с едрата си, силна мъжка ръка… която ми припомни какви ги бяхме вършили с него в тъмното. Не знаех какво да правя с тази мисъл. Просто го погледнах в очите и за не събудя детето, попитах тихо:

— Защо ти е доказателството сега?

— То е единственият сигурен лост, който имам.

— За какво?

— За безкръвен преврат. Свикано е събрание на борда на директорите в понеделник, в четири часа. Можеш ли да дойдеш?

 

 

Не ме целуна. Знаех, че го иска, четеше се в очите му, в начина, по който гледаше устните ми. Усещах го и в неспокойното му дишане. Миа бе настанена в кенгуруто, заспала и напълно отпусната.

Той трябваше да си тръгва. Исках да си тръгне. Нещо се случваше с нас. Прекалено бързо. Имах нужда от време да се съсредоточа.

И го получих, но по много неочакван начин. Джеймс тъкмо бе излязъл, когато звънна мобилният ми телефон. Беше Нийл, приятелят на Грег, обаждаше се не от Вашингтон, а от Анкоридж, където заминал след неочаквано отлагане на делото. Уведоми ме, че Грег е паднал по време на слизането от връх Макинли и си е счупил крака. Вече му били направили операция. Сега Нийл искал да му помогне да се върне у дома, и то по-бързо.

Първото, което изпитах, бе чиста завист — Грег имаше някой, който държи на него толкова много, че беше готов да зареже всичко и да се втурне да му помага.

Второто, че искам да съм там, когато Грег се прибере вкъщи. Можех да му помогна да се настани удобно, да заредя хладилника, да сготвя нещо, да проветря жилището, след като е било затворено цели две седмици и половина.

Казах на Нийл, че ще бъда в апартамента по обяд на следващия ден.

После се обадих на Том.

— Прекалено късно ли звъня? — попитах вместо поздрав.

— Не — спокойно отвърна той. — Четях.

— Чудех се какво мислиш за прибирането на Фийби у дома. Имам спешна работа във Вашингтон. Излитам рано сутринта. Ако се налага да я пуснеш, ще говоря със Сабина да се погрижи за нея.

— Нека Сабина се погрижи за нея — каза Том. — Тя вече се чувства по-добре. След като вече установих, че проблемът е в живака, няма нужда от постоянно медицинско наблюдение. Достатъчно е да я прегледам следващата седмица. Пътуването ти свързано ли е с това?

— Не. Става дума за съквартиранта ми Грег. Счупил си е крака. Един негов приятел е заминал за Анкоридж да го придружи по време на полета обратно.

— Хм — неуверено подхвана Том. — Кога мислиш да тръгнеш?

— Оттук ли? Не по-късно от седем.

— И кога ще се върнеш?

— Вероятно в неделя вечер.

Той помълча за малко, после попита:

— Искаш ли компания?

— Разбира се, много бих се радвала. Но можеш ли да тръгнеш?

— Не знам — отвърна той, но гласът му звучеше по-оживено. — Имам приятел в Агенцията за защита на околната среда, който може да ми даде отговор на някои въпроси. И без това отдавна се каня да го навестя. Нека да видя дали госпожа Дженкинс може да дойде. Ще ти се обадя пак.

Звънна след пет минути, за да каже, че ще ме придружи. Обадих се в авиокомпанията да резервирам билети, а после уведомих Сабина.

Не й казах за дневниците, не исках да й вдъхвам напразни надежди. Всъщност не исках тя да ги прочете. Като най-малка в семейството винаги ми се бе налагало да деля с по-големите. Тези дневници бяха връзка с майка ми. Засега ги исках само за себе си.