Барбара Делински
Скрити истини (14)

Тринадесета глава

Нещо се случи с мен онази неделя на гробището и то нямаше нищо общо с онова, което научих за Кейтлин Дюпюи, или другото, което по-късно щях да разбера за Хал Хийли. Като начало, беше свързано с това, че се наплаках на воля и приех, че майка ми си е отишла и не бих могла да направя нищо, което да я върне обратно. Можех да се боря. Можех да крещя и да беснея за това, което я беше отровило. Можех да сипя огън и жупел. Но мама беше изгубила равновесие, бе паднала по стълбите и си беше счупила врата. Каква полза от отмъщението? Щеше ли да я върне обратно в кухнята, очакваща ме да се прибера?

После Кейтлин дойде при мен със страховете си и аз се замислих за това как разочароваме родителите си. А Хал Хийли беше намекнал, че влияя лошо на младежта в Мидъл Ривър, така че се замислих и за това.

Все още бях потънала в мислите си, когато службата свърши и Фийби ме намери седнала до гроба. Гледах я как се приближава уверено, а после и не толкова стабилно, как се опира за всеки случай на всеки надгробен камък, покрай който минава. Тогава почувствах нещо — някакво прозрение — но трябваше да изминат още няколко минути, прекарани в мълчание до гроба на родителите ни, за да се оформи то в съзнанието ми. Стана ми кристално ясно, когато се появи и Сабина.

— Притесних се — оплака се тя, загледана право в мен. — Помислих си, че нещо се е случило. Ти така и не влезе вътре.

Вътре? Трябваше ли да се видя със семейство Хейнс, Клапърс, Хариман или Рай? Трябваше ли да се видя със семейство Мийд!

— Не — отговорих й спокойно. — Повече имах нужда да постоя тук.

— Бих поспорила за това. Проповедта на пастора беше за любовта в семейството.

— Сабина — обади се предупредително Фийби.

— За това как трябва да се разбират нуждите на другите — продължи Сабина, която явно не беше приключила с мен, — дори и когато тези нужди не съвпадат с твоите собствени. Пазехме ти място. Беше очебийно празно по време на цялата служба. Добре, знам, че не обичаш организираните църковни мероприятия. Всичко, което изисква подчинение на установения ред, е противно на характера ти. Но дори и като оставим настрани проповедта на пастора, която наистина беше добра, в случая е важно семейството. Присъствието ти в църквата заедно със семейството ти щеше много ясно да покаже на определени хора в този град, че понякога и ти можеш да се впишеш в обществото. Покажи им го и може би ние няма да сме подложени на толкова голям натиск. Приятелите ми задават въпроси. Съседите ми задават въпроси. Но теб не те е грижа. Това просто не те засяга. — На лицето й се изписа отвращение и тя се обърна към Фийби. — Семейството ми ме чака. Искаш ли да те закараме до вкъщи?

Фийби се усмихна. Може би нямаше кураж да се сопне на Сабина, но не се огъна.

— Ще остана малко.

Сабина си тръгна с широки крачки. А ние двете не коментирахме станалото, Фийби и аз. Тя беше направила избора си и й бях благодарна.

Но не и самодоволна. Това беше лукс, който не можех да си позволя по отношение на сестрите си.

Бях минала напред — или се бях върнала назад, наречете го както предпочитате — и докато седяхме там, мислите ми се проясниха. Преследването на отмъщение може и да бе благородна кауза, ако става дума за някакво прикриване на истината от страна на семейство Мийд. Но освен това беше и много изтощително. Изискваше непрекъснато подклаждане на гнева ми, нещо, на което бях способна на осемнайсет. Но на трийсет и три? Не можех.

Нито пък можех да оставя всичко така. Не можех да върна майка си обратно, но истина номер шест: Не ставаше дума само за нея.

Можех да водя битката заради Фийби, която явно беше болна. Заради Сабина, която говореше за уважение, но нямаше и представа за другите заплахи. Заради Хал Хийли, чиято загриженост за морала на хлапетата в града беше направо смехотворна предвид вероятността за отрова във въздуха, който дишат, във водата, която пият, и в рибата, която ядат.

Не мога да кажа, че чух гласа на майка си. Дори не съм сигурна, че тя би искала да го направя. Също като Сабина, и тя винаги се страхуваше от приказките на хората.

Чух Грейс, но само отдалеч. Тя не обичаше гробищата. Но пък обичаше да рови в отдавна погребани неща. О, да, Грейс много си падаше по това.

Какъв е изводът ли? Мама я нямаше. Фийби беше болна. И без изобщо да се брои нуждата на Грейс да шокира хората, аз знаех, че това е правилният избор.

„До: Ани Барнс

От: ТруБлу

Относно: Какво ще правим от тук нататък?“

Зависи. Какви са плановете ти?

„До: ТруБлу

От: Ани Барнс

Относно: Какво ще правим от тук нататък?

Не съм се замисляла какво ще правя, освен да разбера дали нещо в Мидъл Ривър не е разболяло майка ми. Не, не възнамерявам да пиша книга. Нали това ме питаш отново? А дори и да не го правиш, всички останали ме питат, но въпросът взе да се изтърква. Склонен ли си да ми помогнеш или не?“

„Зависи, освен с книга, има и други начини една злина да се направи достояние на обществото. Може да предадеш информацията, която ще ти дам, на «Вашингтон поуст», което няма да е по-различно от това да напишеш книга. Същото е и ако я дадеш на приятеля си Грег Стийл.“

„Разбирам, че тези варианти не ти допадат. Да не би да те е страх?“

„Страх ли? Съвсем не. Не забравяй, аз живея тук. Имам повече основания от теб да желая всичко да се оправи. Но ето какъв ми е проблемът: ако объркаш конците с онова, което ще научиш, този град ще се преобрази по такъв начин, че дори и твоята Грейс не би повярвала на очите си. Книга, вестник, вечерни новини — няма значение как се разпространява новината, стига да тръгнеш да вдигаш шум. Мидъл Ривър ще бъде обсаден не само от журналисти, а и от адвокати. Знаеш ли какво ще стане тогава?“

„Стълпотворение.“

„Меко казано. Адвокатите, които се занимават с дела за нанесени вреди на личността, идват на тумби и почват да дават всевъзможни обещания на де когото сварят. Организират подписки и завеждат масови дела, снимат се на моравата пред градския съвет и се появяват на първите страници на вестниците, делото нашумява и успяват да извоюват тлъсто обезщетение. За съжаление те са единствените, които получават нещо от целия този шум. «Нортууд» губи куп пари, плащайки обезщетения за нанесени вреди, и в най-лошия случай банкрутира. При подобен вариант икономиката на града отива по дяволите заедно с работните места на хората, които живеят тук. А пострадалите, които уж получават пари за болките и страданията си? След като адвокатите вземат своя дял, след като се платят съдебните разноски и останалото се раздели между всички засегнати, отделният човек ще получи някаква мизерна сума.“

„Разбирам, че не обичаш адвокатите.“

„Грешиш. Съквартирантът ми от колежа е адвокат. И в огъня бих влязъл за него. Но той беше първият, който ме посъветва да избегна съдебните дела. Затова така и правя. Искам нещата да се оправят — ако не за мен, то поне за децата тук. Не искам градът да бъде съсипан, а точно това ще се получи, ако решиш да вдигаш шум.“

„Не искам да влизам в новините. Имам нужда от отговори. И ако отговорите ми дадат основание за това, искам промяна.“

„Ако това е всичко, значи сме на една вълна. Работата е там, че щом веднъж ти дам информацията, ти можеш да правиш с нея каквото си искаш. Мога ли да ти се доверя, че сега казваш истината?“

„Аз питам, теб — мога ли да ти вярвам, че ще ми кажеш истината? Как мога да съм сигурна, че не си инструмент в ръцете на семейство Мийд и няма да ме пратиш за зелен хайвер, колкото да съм заета с нещо, докато съм тук?“

„Какво ще кажеш за това: Правителствените разпоредби разрешават определено ниво на замърсяване. Когато някоя фабрика като «Нортууд» го надвиши, е длъжна да запечата токсините в двестакилограмови варели и да ги складира на специално определено бунище за токсични отпадъци. Това струва скъпо. Води до намаляване на печалбата. В някои случаи «Нортууд» са използвали други методи.“

„Какви методи?“

„Твой ред е. Дай ми нещо. Опитваме се да изградим взаимно доверие. Сподели нещо или край.“

„Току-що приключих с отбелязването на точки по картата на града, всяка точка представлява някой тежко болен през последните пет години, в някои случаи няма общ модел, в други — определено съществува. Примерно покрай реката. Хиперактивност, мускулна дистрофия, аутизъм — много проблеми има при децата от, «другата страна».

Може да е генетично предразположение. Може да е съвпадение. Може да е заради токсично замърсяване.

Какво мислиш?“

Не получих друго съобщение от ТруБлу, но това не ме разтревожи. При последната размяна на имейли вече бе станало доста късно. Легнах си и отново спах до по-късно, отколкото обикновено. Но нали бях във ваканция все пак? За какво друго са ваканциите, ако не да поспиш до късно?

Така бях готова за бягане в осем часа. Грейс беше безкрайно доволна.

 

 

„Добро момиче, играеш си с огъня. Много си скучна по отношение на мъжете.“

„Моля, моля — възмутих се аз. — Не си ме виждала във Вашингтон. Излизала съм с някои необикновени мъже.“

„Необикновени?“

„Впечатляващи.“

„Джеймс Мийд е съвсем различен. Ситуацията е наситена с драматизъм. Той е враг номер едно.“

„Всъщност е враг номер две. Ейдън е номер едно — заради поведението му в миналото, което още не съм му простила. Но не се вълнувай прекалено — няма никакъв драматизъм. Сблъсках се е него, докато тичах. И какво от това?“

„Знаеш какво. Харесва ти как изглежда.“

„Поправка. Харесва ми как бяга.“

„Все същото. Къде е той?“

„Още не сме стигнали мястото. Има определен маршрут.“

„Защо използва този маршрут? Близо ли е до дома му?“

„Не знам къде живее.“

„Не си ли питала?“

„Не, не съм питала. Това би означавало, че искам да знам, а аз не искам.“

„Женен ли е?“

„Доколкото знам, не. Във вестника не пишеше за сватба. Не е споменавана съпруга, няма снимка на двамата на някое светско събитие. Ако имаше, Сам щеше да я отпечата. Той обича нагледните материали.“

„Какво чака Джеймс? Какво не му е наред?“

„Не знам и не ме е грижа. Казах ти. Харесва ми как бяга. Само толкова.“

 

 

Тъкмо бях взела това решение, и го забелязах да се появява от една пресечка пред мен. Очаквах, че ще продължи напред както предишния път. Вместо това той погледна право към мен и забави. После направи широк кръг и когато го настигнах, без да каже и дума, продължи отново напред.

Следвах неговото темпо. Сигурно го беше искал, иначе нямаше да забави, а аз нямах намерение да гледам зъбите на подарения кон. С плоски стъпала? Така си беше. Но беше добър. Когато бягаш с някой, който е по-добър от теб, ти самият бягаш по-добре. Така е с всички спортове, нали?

Не останах разочарована. Той тичаше със скорост, която може и да беше обичайна за него, но определено бе предизвикателство за мен и аз не изостанах. Не бях достатъчно близо, че да се възползвам от намаленото въздушно налягане, но той ме накара да се раздвижа така, както никой не го бе правил, откакто бях напуснала спортния клуб преди години. Добре, добре. Имаше и елемент на гордост от моя страна. Беше ми отправил предизвикателство; бях решена да го поема. Но имаше и известна доза отмъщение. Аз го използвах. Идеята ми допадаше.

Поддържах дистанция от три метра и го следвах по крайните улички на града и макар къщите тук да бяха малко, ни подминаха няколко коли. Дали се притеснявах, че ще ме видят да тичам с Джеймс? Съвсем не. Репутацията ми в града нямаше накъде повече да пострада; нямах какво да губя. Реномето на Джеймс беше друга история. Можеше да му се отрази зле, ако бъде видян с мен.

Но идеята беше негова, нали така? Можеше по всяко време да хукне напред и да ме остави да му дишам праха.

Донякъде очаквах да го направи — дори и само за да ме постави на мястото ми. Би било напълно в стила на семейство Мийд. Но пък той беше бегач. Бях свикнала да мисля за хората, които бягат, като за нещо повече от останалите.

И наистина, той остана с мен — или по-скоро ми позволи да остана с него — докато стигнахме кръстовището на „Кулидж“ и „Рай“, където се срещнахме за пръв път. После ми посочи към „Уилоу“, вдигна ръка за поздрав и продължи право напред, без да се обърне.

 

 

Във вторник тичахме един до друг. Не разговаряхме. Показваше ми с ръка, когато искаше да завием, избирайки малко по-различен маршрут от предния ден, и аз с удоволствие го оставих да решава. Той по-добре от мен знаеше кои улици са най-подходящи за бягане. Така бях свободна да се съсредоточа върху това да срещам земята с външната страна на петата, да внимавам коленете ми да са свити колкото трябва, да контролирам дишането си и да не изоставам от него. И успях. Когато се разделихме отново на кръстовището на „Кулидж“ и „Рай“, се почувствах горда от себе си.

 

 

Същата вечер той се обади вкъщи. Не знам какво щеше да направи, ако беше вдигнала Фийби. Не го попитах. Разговорът ни беше кратък.

— Ще тичаш ли утре? — попита ме.

— Да.

— Искаш ли да опиташ извън града?

Бях съгласна. Коляното ме притесняваше малко. Пътеката щеше да е по-щадяща от тротоара.

— Разбира се.

— В осем на игрището зад гимназията?

— Ще бъда там.

 

 

Бяхме единствените двама там, осъзнах аз, докато минавах през паркинга зад комплекса и завих към пистата в самия му край, до гората, но това не беше изненадващо. Състезателите от училищния отбор нямаше да хукнат да бягат по пресечена местност в осем сутринта, нито през учебната година, нито преди началото на сезона, какъвто бе случаят. Щяха да се появят тук по-късно. Засега мястото бе пусто, каквато обещаваше да бъде и пътеката през гората.

Не че бих могла да пропусна да забележа Джеймс, дори ако паркингът беше пълен. Беше с големия черен джип, в който го бях видяла вече веднъж. Тогава Тони О’Рурк бе зад волана, но сега нямаше друг шофьор. Прозорците бяха отворени — вече бе горещо, макар да бе едва осем — и Джеймс правеше разтяганията си на тревата недалеч от началото на пътеката.

Паркирах и се присъединих към него. Трябва да си призная, че тогава изпитах леко притеснение. Дали бях срамежлива? Не знам. Всеки път досега бе тичал само по шорти; днес беше с потник. Това някак си изглеждаше много по-лично — сякаш беше размислил за появяването си с голи гърди, след като със сигурност знаеше, че днес ще бягаме заедно.

Добре. Ясно ми е. Не е искал някой — и по-точно аз — да остане с грешно впечатление.

Но като беше скрил отчасти тялото си, изобщо не бе постигнал каквото и да било по отношение на благоприличието, поне не и в моите очи. Ръцете и краката му оставаха голи — дълги и стегнати, с тънки глезени и китки — а и потникът му не скриваше косъмчетата по гърдите му, нито тъмните сенки под мишниците му. Нито наболата му брада. Нито адамовата му ябълка. Джеймс Мийд беше много мъжествен.

Или пък просто изглеждаше по-внушителен, защото стоеше на едно място, а не тичаше. Вярно, че малко приличаше на жерав, свил единия си крак и балансиращ на другия. Но беше впечатляваща гледка дори и на един крак.

Както и да е, чувствах се леко смутена. Двамата с Грег веднъж бяхме отишли на един медиен прием и ме бяха представили на Джордж Клуни. Е, добре, може би Джордж Клуни не е ваш тип, но мен определено ме развълнува. Сега Джеймс ми подейства по същия начин, вероятно по същата причина. И той беше един вид знаменитост, определено най-популярният мъж в Мидъл Ривър. Като се има предвид симбиозата между града и фабриката, той щеше да застане начело и на двете, след като Сенди се пенсионира. В този смисъл беше влиятелен човек.

Властта има голяма притегателна сила. Това беше гласът на разума в мен.

Женските ми инстинкти изведнъж доловиха чистата химия помежду ни. Не бях усетила никакво физическо привличане към Том Мартин, а с Ейдън Мийд вероятно съм била прекалено млада и зелена, за да пренебрегна факта кой е той. Не беше така с Джеймс. Той беше много секси.

Срамежлива? Плаха? Как пък не. Бях привлечена от него — което бе най-глупавото нещо на света. Дали не бях мазохистка? Джеймс беше Мийд, от същата кръв като Ейдън. Да чувствам привличане към Джеймс, беше голяма грешка.

Обаче беше факт. Освен това бях изгубила дар слово.

Затова се залових с упражненията за разтягане. Или по-скоро — заедно се разтягахме. Действах според обичайната си практика, чисто механично, което беше добре, тъй като умът ми беше другаде. Нямаше нужда да го гледам, за да усетя какво прави тялото му. Дългите му крака бяха протегнати, тялото се навеждаше към бедрата, гръдният му кош се повдигаше от ръцете, които бяха сключени по-високо, отколкото някога бих могла да стигна, главата му бавно се накланяше от едната страна чак до другата.

Предизвикателство? О, боже. Когато най-сетне започнахме да тичаме, бях заредена с толкова енергия, че можех да подобря собственото си време дори и без да се съревновавам с Джеймс.

Пътеката беше тясна, затова той мина напред, а аз се съсредоточих в бягането. Бягането през пресечена местност бе различно от това по асфалт. Изискваше по-голяма концентрация, просто защото теренът не беше равен.

Между другото, спортният комплекс на училището беше на Купърс Хил. Хълмът на Купър. Напомня ли ви за нещо? Ако е така, сте много проницателни. На Купърс Хил се намира Купърс пойнт, където бях унизена от Ейдън Мийд. Купърс пойнт представляваше издадена равна площадка, от която се открива чудесна гледка към града, и до нея се стигаше по пътека през гората. Изкачването беше лесно дори на светлината на фенерче нощем — отнемаше най-много десетина минути. Колкото до самия хълм, единствената му друга атракция беше пистата за спускане с шейни през зимата.

Пътеката за бягане, от друга страна, е любимо място на скиорите, които предпочитат пресечен терен. Тя се спуска и издига в долната част на хълма в продължение на близо три километра. И ако си мислите, че три километра не са кой знае какво постижение, имайте предвид, че три километра на пресечен терен са равни на близо пет на равна настилка по отношение на времето и физическото натоварване.

При все това, когато свършихме първата обиколка, бях готова за втора и махнах на Джеймс да продължи, когато той ме погледна въпросително. Да, коляното ми беше леко изморено, но всичко останало в мен гореше от нетърпение да продължи. След като се бях справила с проблема с привличането — едно минаване покрай пътеката към Купърс пойнт и бях излекувана — пътеката за училищните тренировки бе най-подходящото място за бягане в горещ слънчев ден като този. Като се изключи затревеният участък, който представляваше част от пистата за шейни, пътеката бе щедро засенчена. Тук тичахме върху постелка от листа, борови иглички и пръст. Е, да, имаше и оголени корени, които трябваше да се заобикалят. Спънах се в един още в началото и едва успях да се задържа на крака, преди Джеймс да погледне назад. Повече не се спънах.

Втората обиколка бе по-изтощителна. Поддържах дистанцията, но въпреки това бях много благодарна, когато най-сетне стигнахме отправната точка. Джеймс беше целият в пот — по лицето му течаха вадички, докато не ги избърса с ръка, която на свой ред блестеше от пот, а косъмчетата му бяха залепнали за кожата — но и аз не бях в по-добро състояние. Косата, която се бе изплъзнала от опашката ми, беше залепнала за мокрия ми врат, лицето ми блестеше, потникът и шортите ми бяха залепнали от стичащата се по тялото ми пот. И двамата дишахме тежко, но тогава не мислех за тялото му. Мислех си, че бягането с него беше приятно.

Сигурно и той си е мислел същото, защото изразът на мокрото му лице беше изненадващо доволен. За миг останахме задъхани и просто се гледахме. После аз се усмихнах. И защо не, за бога? Ако връщането до Купърс пойнт бе вид изпитание, бях го преодоляла. Бях успяла да не изостана от Джеймс. Той ме гледаше втренчено и аз не исках да извърна очи.

След минута той леко тръсна глава и отиде до колата си. Извади две бутилки вода от хладилна чанта на задната седалка и ми подаде едната. Изпих я за нула време и с благодарност взех нова от другите две, които той донесе. Тази допрях до лицето си; беше чудесно да я усещам до пламналата си и потна кожа. След малко затворих очи, отпуснах глава назад и опрях хладната бутилка до шията си.

Когато най-накрая изправих глава и отворих очи, той ме наблюдаваше.

Всъщност зяпаше гърдите ми.

Изкашлях се. Очите му се вдигнаха и срещнаха моите. Дали беше засрамен? Не. Но това беше свързано с притежаването на власт. Семейство Мийд сякаш излъчваха увереност, че имат права над всичко, което пожелаят. Бяха безскрупулни и винаги използваха другите — а тук ставаше дума именно за това. Нямаше начин Джеймс Мийд наистина да желае Ани Барнс, освен ако това не включваше провалянето на мисията ми тук. Но аз нямаше да се хвана на въдицата. Както се казва в поговорката — ако ме излъжеш веднъж, срам за теб, но ако ме излъжеш втори път, срамът е за мен.

Нямаше да се оставя да ме заблуди. Ако някой щеше да използва някого, този път щях да съм аз. Взела това решение, продължих да го гледам, докато разпусках мускулите си. О, да, той беше много мъжествен. Щом се чувствах привлечена от него, какво лошо имаше да се позабавлявам малко? Ако Джеймс го можеше, то и аз можех. Бягането беше част от личността ми във Вашингтон; докато контактите ми с него се основаваха на това, бях силна.

Дали се чувствах като лицемерка? Категорично не. Дори изпитвах задоволство от мисълта, че докато тичах с Джеймс Мийд, кроях планове как да го прекарам.

Оо. Лош избор на думичка. Просто такъв е изразът.

Но разбирате какво имам предвид. Може би вече не търсех отмъщение. Но ако се окажеше, както бе намекнал ТруБлу, че е имало неправомерно складиране на токсични отпадъци, Джеймс Мийд и семейството му имаха за какво да отговарят.

Двамата с Джеймс така и не си казахме почти нищо онази сутрин. Той повече не погледна към гърдите ми. Гледаше устните ми, очите, краката ми — и изглеждаше озадачен, сякаш не е очаквал, че имам такива или че функционират по същия начин, както и частите от тялото на всяка друга жена. Изглеждаше объркан, като че ли изобщо не бе предполагал, че мога да бягам, какво остава да поддържам неговото темпо.

Разбира се, с един Мийд човек никога не бе сигурен какво означава погледът му.

Но аз не бях девствена и наивна, не работех във фабриката и не се страхувах от Джеймс. Благодарих му за водата. Това беше всичко, което казах, преди да се запътя към колата си.

Грейс беше тази, която изпитваше нужда да приказва. Едва бях излязла от паркинга, когато ми се нахвърли.

„Какво правиш? — попита тя. Очевидно беше ядосана. — Не можеш просто… да си играеш… с мъж като него. Трябва да хукнеш подире му с всички сили. Можеше да го очароваш. Да кажеш нещо мило. Да го похвалиш какъв страхотен бегач е. Можеше поне да потрепнеш с мигли, за бога.“

„Да потрепна с мигли? В наши дни жените вече не правят така.“

„Щом искаш да си поиграеш, давай. Измъкни каквото можеш, скъпа. Това може да се превърне в основната линия в книгата ти.“

„Книга? Каква книга? Не пиша никаква книга.“

„Мисля, че би трябвало. Но ти трябва секс в нея. Сексът продава книгите. Истински секс. Първичен и необуздан.“

„Книгите ми се продават много добре и без това.“

„Ще се продават по-добре. Помниш ли какво стана, когато най-накрая продадох «Пейтън плейс»? Издателят ми ме накара да добавя секссцена между Констанс и Томас. Написах я за час в кабинета му и не бях доволна от нея. Но читателите ми много я харесаха. От «Пейтън плейс» се продадоха дванайсет милиона екземпляра. Някоя от книгите ти постигнала ли го е?“

„Не — отговорих й, докато ускорявах след завоя наляво по Оук стрийт, — защото времената се промениха. На практика никоя книга днес не се продава в дванайсет милиона екземпляра. Има прекалено голяма конкуренция, прекалено много други книги, различни развлечения като кино, DVD и кабелна телевизия. Освен това, за времето си «Пейтън плейс» е била единствена по рода си със секссцените. Сега това е нещо обичайно в книгите.“

„Тогава какъв ти е проблемът? Съблазняваш Джеймс Мийд и получаваш страхотен сюжет.“

Спрях на кръстовището на „Седър“ и „Оук“, изчаках да мине една кола отсреща и отново ускорих. Грейс започваше да ме дразни.

„Няма да съблазнявам Джеймс Мийд — настоях аз. — Само ще се опаря. И няма да напиша книга.“

„Ти си едно голямо разочарование.“

„А ти си голяма досадница.“

„Отивам си.“

„Чудесно. Върви си. И без това след малко спирам. Искам да си купя «Ню Йорк таймс». И шоколадови пенита.“

„Добре — опита тя с друго. — Забрави книгата. Ако съблазниш Джеймс Мийд, ще можеш да изкопчиш всички тайни на фабриката.“

„Това е отвратително“ — помислих си аз.

„Най-добрият начин да се добереш до информация. Правеше се непрекъснато по мое време. Вие сте още по-освободени в сексуално отношение, така че какъв е проблемът?“

„Махай се!“

„Ще го направя. Но когато проучването ти не стигне доникъде, спомни си какво ти казах.“

„Върви си!“

Чух някаква сирена и отначало си помислих, че е предупреждение — към мен, към Грейс, към двете ни. После осъзнах, че идва от колата зад мен. Кола? По-точно патрулна полицейска кола, ако се съди по примигващите светлини върху покрива.

Сирените и мигащите светлини бяха рядкост в нашия град. Реших, че сигурно е станало сериозно произшествие, затова отбих пред бръснарницата, за да направя път. За моя изненада колата спря точно зад мен и шофьорът изключи сирената. Светлините останаха да проблясват.

Опитвах се да проумея защо, когато се приближи Маршал Грийнуд. Изпъчил корема си напред, с безупречно изпънат гръб, той никак не бързаше.

Вдигнах очи към него.

— Здравей.

— Шофьорска книжка и талон, моля — изрече той с глас, който бе станал по-корав през годините, откакто бях заминала.

Примигнах объркано.

— Да не би да съм допуснала нарушение?

— Караше с превишена скорост. Шофьорска книжка и талон, моля. — Мушна палци в колана си и зачака.

— С превишена скорост ли? — повторих аз. — Тук? Тъкмо спрях. Как може да съм карала с превишена скорост?!

— Ограничението е двайсет километра в час. Знакът е в началото на улицата. Ти караше с повече от двайсет.

Огледах се. Преди мен имаше и друга кола, а и сега по улицата минаваха коли, които се движеха със същата скорост, с която бях шофирала аз.

Не. Не беше точно така. Не се движеха със същата скорост. Всички бяха забавили, за да ме зяпат. Изкашлях се.

— Може би съм карала с двайсет и пет, но едва ли е било и толкова.

— Двайсет и пет е над ограничението.

— Имаш ли радар?

— Няма нужда. Знам кога някой шофира с превишена скорост. Шофьорска книжка и талон, моля.

Никога през живота си не бях глобявана за превишена скорост. Нито бях виждала, не бях и чувала някой някога да е бил глобяван точно на тази отсечка.

— Това да не би да е нещо ново? — Огледах се отново. На пейката пред бръснарницата имаше мъже, други седяха на люлеещите се столове пред магазина на Хариман, мъже и жени си почиваха на столовете върху моравата пред градския съвет. Всички гледаха какво става — ярките примигващи светлини определено привличаха вниманието — но никой не пресичаше улицата. — Да не би да съм застрашавала някого на пътя?

Маршал въздъхна.

— Въпросът не е там, госпожице Барнс. Хората, които живеят тук, ами, те знаят правилата и ограниченията. Вие, външните, идвате тук и се опитвате да вършите нещата по свой начин, без да се съобразявате с общото благо. Когато сте в този град, трябва да спазвате нашите закони. — Той протегна ръка и зачака.

За да не предизвикам сцена, извадих книжката и талона си от жабката.

Цели десет минути му трябваха, за да ми напише глобата. Сигурна съм, че повечето от жителите на града разбраха, че ме глобяват, преди още да съм получила фиша. Подминаваха ме коли и камиони и главите на шофьорите им неизменно се извръщаха към мен. Хората влизаха и излизаха от околните сгради и протягаха вратове да видят какво става. А мигащите светлини продължаваха да просветват.

Седях и се потях — бях спряла на слънце. Понасях и горещите погледи на десетки очи.

О, да, правеше го нарочно. Маршал Грийнуд беше марионетка на Сенди Мийд. Но ако Сенди целеше да ме сплаши, то тактиката му беше направо смешна. Докато седях и чаках да ми напишат глоба за превишена скорост пред очите на всеки жител на града, който минаваше, внезапно получих вдъхновение.

Все пак се отбих да взема „Таймс“ и шоколадови пенита, но ако Мерилу Уокър се държеше по-студено, докато ме обслужваше, това изобщо не ме засегна. Излязох от там след секунди, метнах покупките си в колата и потеглих към къщи.

За мой късмет Фийби вече беше отишла в магазина. Така не се налагаше да говоря тихо, когато вдигнах телефона в кухнята и набрах номера на Службата по опазване на околната среда в Ню Хемпшир.

Да, знам, по-рано заявих, че не смея да се обадя на агенцията, за да не би някой, свързан със семейство Мийд, да разбере и да ги предупреди. Но тогава беше петък, а сега беше вторник. Онова беше, преди ТруБлу да заяви, че е мой съюзник, преди откровението ми на гробищата да ми даде нов стимул, преди да застана редом и да удържа позициите си не срещу кого да е, а срещу самия Джеймс Мийд. Онова беше, преди Маршал Грийнуд да ми връчи фиш с глоба за превишена скорост, на който бе изписано с невидимо мастило: „Махай се от града“.

И преди да ме осени внезапното ми прозрение.