Барбара Делински
Скрити истини (22)

Двадесет и първа глава

Сабина приготви закуска за Рон и децата, но беше разсеяна. Веднага щом Лиса и Тими излязоха от стаята, Рон отново седна на стола си.

— Земята вика Сабина — закачи я той. — Обади се, Сабинааа.

Тя срещна погледа му. Усмихна се тъжно. Рон наистина я познаваше добре.

Сипа още една чаша кафе и седна под ъгъл до него на масата.

— Мисля… че имаме проблем.

Разказа му всичко.

— Първият проблем е безсънието — отбеляза Рон. — Ти почти не спа. Защо не ми го каза снощи?

— Защото не исках да го повярвам. После не бях сигурна какво да правя. Залогът е толкова голям. От една страна са Фийби и всички болни. От друга е фабриката. Ейдън ме следи. При най-малкия повод ще ме уволни. — Тя се намръщи. — А след това идва и Ани.

— Милата, преуспяла Ани, която все създава проблеми — обади се Рон.

— Проблемната Ани е права.

— Нашата собствена Грейс, която рови в калта.

— Да, и аз все си го повтарям, само че този път твърденията й са логични. Цяла нощ го обмислям, търся някакъв повод да кажа, че го прави от желание за мъст. Само че тя е права — сценарият е много правдоподобен. А и обяснява много неща. — Вдигна чашата си с кафе и вдиша от аромата му, за да се успокои. След малко отпи.

— Реши ли какво ще правиш?

— Дали съм решила съзнателно? Не. Но сякаш съм увлечена от нещо, което не мога да спра. Сега не е както в детството — Ани казала на всички, че татко е направил по-голямата част от проектите ми или че Фийби си смучеше палеца, докато не стана на десет. Не става дума само за това, че тя уличи Ейдън като лъжец или че обвини баща му Мийд, задето манипулира Сам Уинчъл. Тук става дума за отрова. За невинни хора, които са загубили здравето си. За мама. И може би за Оми и много други… починали са заради нещо, което е могло да бъде предотвратено. — Тя замълча, поразена отново от сериозността на положението. — Наистина е ужасно. Мога ли да обърна гръб и просто да отмина, без да кажа и дума?

Рон хапеше устни.

— Да, може да загубя работата си — продължи тя. — Ти също. Ще ме намразиш ли, ако това се случи?

— Ще се притеснявам как ще се изхранваме.

— Но представи си, че измислим как да се справяме. Би ли ме намразил заради това, което съм направила?

— Може да се запитам какво си постигнала с това. Виж, Сабина, даже и Ани да е права, можем ли наистина да се изправим срещу семейство Мийд и да спечелим битката?

— Този път да! — заяви тя. — Защото, ако онова, което Ани твърди, е вярно, ще бъде засегнат не само Мидъл Ривър. Сега не става дума за това кой с кого спи. Кой има власт и кой няма. Става въпрос за болни хора, които умират, и дали може да продължава така. — Гласът й бе умолителен, тя отчаяно искаше съпругът й да разбере, защото от всички спорове, които й предстояха, този я измъчваше най-много. — Децата ни ходеха в детския център, Рон! Още от тримесечни, докато не тръгнаха на училище. Ами ако нещо бе станало през онези години? Или преди да се родят? Ти си по цял ден на товарните площадки, но аз непрекъснато обикалям района. Ами ако съм минала през участък, в който е имало изтичане, докато съм бременна? Да се извлече живакът от тялото на Фийби, е едно, но когато има увреждания на плода, те са завинаги.

Рон възрази:

— Ами ако падна от някой камион, както Джони Креймън миналата седмица? Счупи си гръбнака. Никога вече няма да ходи. Стават всякакви злополуки.

— Злополуки стават. Но ако имаме възможност да ги предотвратим? Не разбираш ли, ето я сестра ми Ани, която живее другаде, а се е посветила на каузата. А ето ме и мен, животът ми е тук, а излязла ли съм в нейна защита? Коя от двете ни рискува повече? Как ще се почувствам, ако тя наистина спечели тази битка?

За миг Рон остана мълчалив, с мрачен вид. После с хладен тон, какъвто тя рядко чуваше от него, попита:

— Двете все още ли се състезавате?

Сабина се сепна.

— Това беше удар под кръста, Рон.

— Отговори на въпроса. Ани ли е мотивацията ти в случая, или каузата?

Намирайки убежище във възмущението си, Сабина стана от масата, шумно остави чашата си в мивката, пресегна се за куфарчето си и без да каже и дума повече на съпруга си, тръгна за работа.

Мидъл Ривър бе идиличен както винаги, но тя не забеляза слънцето, дърветата, цветята, нито къщите. Онова, което видя, бяха близнаците Уоксмън, петгодишни, да карат колело на алеята; и момчетата на Хестъфийлд, на осем и на единайсет, които хвърляха топка в коша на моравата им; и децата на Уебстър, на една и на три годинки, които майка им тъкмо закопчаваше с предпазните колани на седалките в колата. Мидъл Ривър беше пълен с деца, всички безгрижни и зависими от добротата на гражданите. Тя се запита дали Рон го съзнавал, когато бе оспорил мотивите й, дали Ани го е съзнавала, когато апелираше към съвестта на Сабина, дали го е разбирал Ейдън, когато й бе отправил ултиматум.

Пристигна в компютърния център много разстроена, и то преди още да разбере, че има сериозен проблем с електричеството. Вярно, имаха резервен генератор за спешни случаи, но електричеството бе много по-слабо, отколкото обикновено, което означаваше, че всичко, което се опиташе да направи, ще е мъчително бавно.

Обади се на ремонтната бригада, после взе няколко работни диска и ги пъхна в куфарчето си. Случваха се такива неща. Тя винаги можеше да поработи и в някоя от другите сгради.

Но не и сега. Изобщо не беше в настроение за това. Щом пристигна електротехникът, тя излезе, прекоси паркинга и се отпусна удобно на един от градинските столове.

„Нортууд“ се събуждаше. Видя Синди и Едуард Депо да минават с пикапа си, зърна Мелиса Мортън, Чък Янг и Уенди Смит с колите им, и всички идваха по този маршрут, а не по товарния път за фабриката, защото в малка седалка отзад, закопчани с колани, седяха децата. Посоката беше ясна — детският център.

Неспокойна, Сабина се надигна от мястото си и закрачи през моравата, изкачи малкото хълмче и мина през скупчените дървета към отдел „Реклама и маркетинг“. И той беше част от административното градче и се помещаваше в тухлена постройка в стила на крайбрежието, която приличаше на нейния компютърен център. Тук работеше Селена Пост. Двете бяха се съюзили в училище, когато по-възрастните учители бъркаха имената им. Все още пиеха кафе заедно понякога.

В офиса на Селена бе топло, след като цяла нощ бе стоял затворен, и беше пълно с купища рекламни материали.

— Тази седмица ни предстои голяма реклама по пощата — обясни тя причината за бъркотията.

Сабина седна на стола до бюрото й и каза много тихо:

— Живак. Знаеш ли нещо за него?

— О, да. Ние сме чисти. Това винаги е било част от рекламната ни политика.

— Винаги ли?

— Е, поне през последните години. Трябваше да мине известно време, преди хората да разберат вредата, която живакът може да нанесе. Сега всяка нова машина, която купуваме за завода, или не произвежда никакви токсини, или има вграден механизъм за елиминиране на произвежданите токсини.

— Ами какво е положението с почистването на живака, произведен в миналото?

— Това е направено още тогава. Щатските власти ни дават за пример заради екологичната ни загриженост. По отношение на чистотата на завода се нареждаме сред най-добрите в Нова Англия. Това е и една от причините да можем да си позволим такава солидна медицинска застраховка за работниците и техните семейства.

Сабина знаеше, че има вероятност Селена да е права. Тогава смъртта на майка й, страданията на Фийби и заболяванията на толкова други хора в града оставаха без обяснение. Но също така бе много вероятно Селена да вярва напълно на измислиците или наистина да е в неведение за проблема. Във всеки случай, знаеше кога е безполезно да продължава спора. Инстинктът й подсказваше, че продължаването на разговора би било безполезно.

След като се раздели със Селена, тя тръгна по страничния път към сградата, където беше отдел „Човешки ресурси“. Там работеше приятелката й Джанис. За късмет тя тъкмо слизаше от колата си.

— Здрасти — усмихна се Джанис, но лицето й помръкна, когато Сабина се приближи. — Какво има?

— Трябва да те питам нещо, Джен — тихо я попита тя, така че да не ги чуят наоколо. — Някога чувала ли си нещо за живак тук, във фабриката?

— Напоследък не. Може би преди години. Но вече е почистен.

— Откъде знаеш?

— От най-високо ниво.

Това означаваше някой от семейство Мийд. Сабина опита иначе.

— При теб постъпват исканията за помощи поради инвалидност, нали?

— Да.

— За трайна загуба на работоспособност?

— Някои от тях.

— Имало ли е някакви подозрителни случаи? Някакви общи тенденции?

— Какви например…

— Паркинсон. Алцхаймер. Хронична умора. Депресия.

— Няколко. Именно тук семейство Мийд се проявяват в пълния си блясък. Те се намесват и помагат. Освен че основната здравна застраховка поначало е много солидна, но когато проблемът е особено сериозен, те добавят и допълнителни средства.

Сабина не бе чувала за това досега.

— Какво имаш предвид?

— Дават им пари. Прави се тихомълком, така че получателят да не почувства, че хората гледат на него като на зависим от чуждото благодеяние. Така се запазва достойнството на хората. Но за тях се полагат грижи.

В това Сабина бе убедена. Наричаше се подкуп.

— Подписват ли някакъв документ с обещание да не издават нищо?

— Не — укорително се обади Джанис. — Искам да кажа, че не знам какво става на четири очи в кабинета на Сенди. Той самият се заема с тези случаи. Твърди, че това е една от най-хубавите страни в работата му, да успокоява хората и да им дава сигурност. — Тя се поколеба. — Защо питаш?

„Защото — искаше да й отвърне Сабина — малкото ти момиченце е в детския център, докато ние си говорим с теб тук, и може да е в опасност.“ Но не го каза, защото нямаше доказателства и би било ужасно да предизвика излишна тревога. Само защото Ани й бе представила един правдоподобен сценарий, това още не означаваше, че е истина. „Проблемната Ани“, бе я нарекъл Рон, „Нашата собствена Грейс, която рови в калта.“

Сабина не можеше да каже колко пъти тя самата бе наричала сестра си с подобни имена и се бе чувствала напълно оправдана за това. Но този път не й се струваше редно. Не знаеше защо — Ани не й бе разкрила източника си — но този пъти вярваше.

Но не би могла да обясни всичко това на Джанис. Затова само поклати глава и подхвърли шеговито:

— Няма специален повод. Само се чудех какво мога да очаквам аз на стари години. Ще се видим по-късно.

Приятелката й се бе обърнала, за да вземе куфарчето си от колата.

Запъти се обратно към компютърния център, но мислите й бяха заети. Не, това не бе състезание между нея и Ани. За пръв път наистина не беше. Отношенията между тях се бяха променили. Бяха стъпили на нова територия.

„Ани ли е мотивацията ти в случая, или каузата?“ — бе попитал Рон. Всъщност ставаше дума и за двете, колкото и изненадващо да бе това. Вярваше в правотата на каузата, но освен това, за пръв път, вярваше и на сестра си. Щом Ани имаше източник, той със сигурност беше надежден. Сабина искаше да й помогне.

Може би беше реакция от загубата на майка им. Или от болестта на Фийби. Или беше кулминацията на дългите години презрение към Ейдън Мийд. Но беше факт.

На няколкостотин метра от компютърния център тя рязко смени посоката. Тръгна на север — към живописната групичка от три сгради малко преди самия завод. Тук наистина бе много приятно, винаги бе имало нещо специално в това място. Обикновено първо тук чистеха, лъскаха, озеленяваха. Сабина винаги бе смятала, че това е така, защото тези три сгради — клубът, павилионът и детският център — се използват от Мидъл Ривър. Изведнъж й хрумна и друго обяснение. Възможно бе Мийд да поддържат изряден вид на повърхността буквално, за да скрият онова, което бе заровено отдолу.

Какво бе казала Грейс Металиъс преди толкова години — че ако повдигнеш някой камък в който и да било малък град в Нова Англия, отдолу ще изпълзи нещо противно. Жителите на Мидъл Ривър бяха чували тези думи безброй пъти. Винаги кимваха, засмиваха се и продължаваха както си знаят.

Този път Сабина не можеше да постъпи така. Имаше много правота в тези думи и ако Ани бе обърнала първия камък тук, то Сабина се гордееше с нея.

Детският център все още бе боядисан в жълтите и зелени тонове на лятото — декоративните флагчета отпред, табелата, сенниците. Задържа вратата отворена, за да влязат две майки с децата си, и после тръгна след тях. Трябваше й минутка, докато забележи Антоанет Демил. Тони бе директор на центъра и една от най-уважаваните приятелки на Сабина във фабриката. Намери я в стаята на най-малките, където гушкаше едно плачещо бебе на не повече от три месеца.

— Проблеми на раздялата? — попита Сабина.

— Не — строго отвърна Тони, — колики. Би трябвало скоро да отшумят, но дотогава ще му е тежко. Направо ми се къса сърцето, като гледам как малките му краченца се свиват заради болката в стомахчето.

Сабина кимна. Изчака, докато една от другите учителки се освободи и взе детето от Тони. После я последва извън стаята.

Докато вървяха, Тони я погледна.

— Като че ли трябва да поприказваш с някого.

— Да. Но насаме.

Тони й махна към кабинета си и затвори вратата, след като се озоваха вътре.

Сабина започна без увъртания:

— В недалечното минало в „Нортууд“ е използван живак като част от процеса по избелване на дървесината. В резултат са били произвеждани токсични отпадъци, които са били изхвърлени. Новите технологии не го използват изобщо. Но той все още е в реката. Нали знаеш, че не бива да се яде риба оттам?

— Хората обаче го правят.

— Да, защото предупреждението винаги е някак половинчато. Но ми казаха, че има и друг проблем, че част от живачните отпадъци са били заровени в големи варели тук, в градчето, и няколко от тях са протекли. — Разказа й за пожарите и последвалото възстановяване на клуба и павилиона от основи. — Детският център също е бил построен върху сметищна площадка.

Тони зяпна, но бързо се съвзе.

— О, не мисля. Мийд не биха постъпили така. Тук има деца.

— Какво по-добро място, за да се скрие незаконно изхвърляне на токсични отпадъци?

— И да поставят децата в опасност? — Тя поклати глава. — Не мисля. Мийд не биха го направили.

— Те самите оставят ли децата си тук? — попита Сабина и сама си отговори: — Не. Значи може би знаят нещо, което ние не знаем.

— Но центърът е на това място повече от двайсет и пет години и няма никакви необичайни заболявания.

— Защото варелите са здрави. Ами ако стане изтичане, както в клуба и павилиона? Ще предизвикат пожар, после ще разчистят, но какви щети ще бъдат нанесени междувременно?

— За онези пожари… И за двата имаше логични причини. Кой ти каза, че са били инсценирани?

Сабина се поколеба.

Тони се досети.

— Всичко идва от сестра ти, нали? Тя от години се опитва да заклейми Мидъл Ривър.

— Това не е вярно — каза Сабина. — От дълго време я няма. Би могла досега да ни е изтипосала, но не го е направила и няма такива намерения. Търсим причината за смъртта на майки ни и за болестите на толкова хора тук.

— Знаете ли дали са били наоколо по време на изтичането?

— Не.

— Ето на! Знам, че обичаш сестра си, но този път тя прекали. Ако говориш за прикрито изтичане на живак в завода, е едно. Хората ни знаят какви са рисковете. Но да твърдиш, че Мийд ще застрашат невинни деца, е съвсем друго. Искам да кажа, клубът и павилионът са нещо различно. Използват се само понякога. Но няма начин Мийд да са построили дневен детски център върху сметище, не и нещо, което се използва всеки ден, при това от деца. Ако са знаели, че има потенциална опасност, отдавна щяха да са сринали това място, да са го почистили и построили наново. В безопасност сме. Наистина.

 

 

Тони Демил обичаше децата. Бе отгледала шест собствени и бе завършила начална педагогика, преди да я назначат за директор на детския център в „Нортууд“. Гордееше се, че върви с една крачка напред в сравнение със задължителните разпоредби за детските центрове и бе започнала да слага бебетата да спят по гръб още преди това да се превърне в норма. Не бе склонна да поема никакви рискове по отношение на здравето на децата.

Именно затова осъзна, че с течение на времето все повече се замисля над казаното от Сабина. Вече бе следобед и майките, които работеха на половин ден, идваха да прибират децата си, а тя се сепна, когато установи, че внимателно оглежда тези деца и още повече мисли за наученото сутринта. Чудеше се дали да не се обади на съпруга си, който работеше в завода. Или на съседката си, която работеше в отдел „Продажби“. Или на братовчед си, който работеше със съпруга на Сабина в спедицията.

Но именно така тръгваха слуховете, а детският център не можеше да работи, ако наоколо се развихреше хаос. Затова Антоанет Демил отиде при Ейдън Мийд и му каза какво е научила. Не спомена името на Сабина, докато самият той не го изрече, и тя нямаше как да отрича. После той подхвърли нещо за Ани Барнс и двамата се засмяха. Ани наистина донякъде приличаше на Грейс. Но Мидъл Ривър не беше Пейтън плейс. И двамата бяха съгласни с това.

По въпроса за заравянето на живачни отпадъци под детския център Ейдън успокои страховете й. Отрече да има нещо заровено, където и да било. Каза, че детският център е гордостта на фабриката, благодарение най-вече на грижите и инициативността на Тони и че неговото семейство никога не би направило нещо, което да го изложи на риск.

 

 

Ейдън Мийд не беше разстроен. Тъкмо наопаки, беше много доволен. Беше майстор в това да измисля обвинения срещу хората, но когато се появяха съвсем истински, си спестяваше труда. Когато бяха истински, не се налагаше да дава обяснения на никого.

Застана до прозореца в кабинета си и се загледа след Тони Демил, която прекосяваше моравата на път към детския център. После вдигна телефона и се обади на началника на охраната на фабриката. Не сподели със Сенди; баща му само би попитал защо е чакал толкова дълго, преди да се справи с проблема. Не му трябваше и Никол, която да набере номера на охраната. Знаеше какво да прави и искаше да изпита удоволствието от това сам да свърши всичко.

Само след пет минути началникът на охраната и двама от доверените му служители бяха в кабинета му. Тръгнаха пеша нататък и той пътьом им обясни какво ще правят. Когато стигнаха до компютърния център, той ги поведе право към бюрото на Сабина.

Другите двама в офиса бяха вдигнали глави, но тя изглеждаше толкова погълната от нещо на монитора пред себе си, че явно дори не забеляза присъствието му. Това преля чашата. Не изпитваше никаква милост.

— Сабина! — повика я рязко.

Тя го погледна изненадано. Очите й се отклониха към придружителите му, после се върнаха на неговите. Тя се намръщи.

С огромно удоволствие, Ейдън каза:

— Уволнена си. Разполагаш с пет минути, за да събереш личните си вещи от бюрото. Джо и приятелите му ще останат, за да сме сигурни, че само това ще вземеш. После ще те придружат до колата ти и ще те изпратят до изхода.

Сабина се сепна.

— Уволнена ли?

— Свършено е. Край. Махай се оттук.

— Защо? — попита тя и в гласа й дори прозвуча възмущение.

— Разпространяваш слухове за „Нортууд“. Които нямат нищо общо с истината. Живак? Моля, моля. Тук няма никакъв живак. Провери в Службата по опазване на околната среда в Ню Хемпшир, ако искаш. Те ще гарантират за това.

— Не разпространявам слухове. Задавам въпроси.

— Все същото е — заяви той и хвърли предупредителен поглед към колегите й. Ако искаха да запазят работата си, това трябваше да им е за урок. — Очакваме лоялност от служителите си. Ако имаш проблем, трябва да се обърнеш към ръководството. Не може да обикаляш насам-натам и да задаваш въпроси. Честно казано, Сабина, мислех те за по-умна. Не си от полза за компанията ни. — Посочи с палец към вратата и не можа да се въздържи да не добави строго: — Веднага.

Тя го изгледа в продължение на минута, а на него му се стори, че направо вижда как препускат мислите й. Опитваше се да реши как би могла да запази работата си, дали извинението щеше да й помогне, дали да не се унизи и да се примоли, сякаш някоя от семейство Барнс изобщо знаеше какво е това. Ейдън не завиждаше на Рон. Не му беше лесно с такава жена. Тя разбираше от компютри. Това трябваше да й го признае. Но не можеше да надвие един Мийд.

Сабина извърна очи, отвори едно чекмедже, извади куфарчето и чантичката си, после се изправи. Имаше нахалството да си придаде развеселено изражение.

— Кой ще се грижи за компютрите ти? — попита го.

— Имаме си още двама служители тук, които могат да вършат същото като теб.

— Така ли? — Тя се усмихна иронично.

— Какво има в куфарчето? — попита началникът на охраната.

Тя го разтвори широко. Ейдън наблюдаваше как служителят му прелисти някакви документи. Сториха му се абсолютно незначителни. Предполагаше, че всичко ценно е на бюрото й. Разбира се, ако бе толкова глупав, че да й съобщи за уволнението в кабинета си и да я остави да се върне тук сама, — сега тя щеше да тъпче това куфарче с всичко, което би могло да й помогне да съсипе „Нортууд“. Жените от семейство Барнс бяха отмъстителни. Всичко това бе свързано с Ани и Купърс пойнт.

— Чисто е — обяви шефът на охраната.

Загледан в Сабина, Ейдън постави ръце на кръста си и посочи с глава вратата.

Тя даже се усмихна.

— Благодаря, Ейдън. Много ми помогна!

— За какво съм ти помогнал? — попита той. Това бе последното, което бе искал да направи.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. — И тя тръгна.

— За какво съм ти помогнал? — повтори той след нея.

Тя спря до вратата.

— Тъй като вече не си ми работодател, не съм длъжна да ти отговарям.

Махна на двамата си колеги зад другите бюра, които следяха развитието на събитията. После намигна на служителите от охраната, подкани ги да я придружат и излезе, оставяйки Ейдън напълно объркан и бесен.

* * *

Сабина отиде направо у Фийби. Завари Ани в кухнята да приготвя салата с пиле за вечеря.

— Не мога да остана дълго — заяви тя в края на тирадата си, в която бе съобщила на Ани за уволнението си. — Рон ще научи от хорските приказки и искам да съм вкъщи, когато се върне. Но Ейдън страшно много ми помогна — толкова арогантен, груб, надменен и виновен изглеждаше, че ако още се съмнявах в теорията ти, вече не мога. Той е долен тип. И крие нещо. Така че съм с теб, Ани. Кажи ми какво да правя.