Барбара Делински
Скрити истини (4)

Трета глава

Това ми стигаше, за да сменя посоката. Не беше олово. Живак — и не ставаше дума за планетата Меркурий^[1] или симпатичния крилат бог от гръцката митология. А за подвижното сребристо вещество, което се намира в термометрите. Метал. Не бях специалист по темата, тъй като бях прегледала разни материали и бързо — макар и явно много неоснователно — го бях отхвърлила като възможност. Но беше направо невъзможно да живееш във Вашингтон и да не си чувал полемиките. Рядко минаваше седмица, без в „Поуст“ да се появи статия, посветена на проблема, а той наистина бе сериозен. Според природозащитниците живачните емисии бяха опасни за здравето. Насрещната страна, чиито печалби зависеха от продукцията на отделящи живак фабрики, упорито се противопоставяха на законодателните ограничения.

Ако трябваше да се намери злосторник, живакът бе идеален кандидат и ако фабриката бе замърсителят, толкова по-добре. Вярно, че „Нортууд“ в момента не използваше живак. Това ме бе отклонило от следата. Но Том отново ме върна на нея с твърдението си, че живакът може да остане скрит в човешкото тяло години наред, преди да се изявят някакви симптоми. Ами ако нещо наистина се бе случило преди много време? Семейство Мийд сигурно знаеха за потенциалната опасност. А ако фабриката е замърсила града без знанието им, би било срам за тях. Но ако са знаели и не са предприели нищо, или още по-лошо — ако са скрили истината, тогава можеше да им бъдат предявени криминални обвинения.

Положих усилия да озаптя мислите си. Живакът бе много по-опасна тема от оловото. Дори и само поради тази причина трябваше да се подходи внимателно — не че винаги бих предпочела този начин на действие. Но вече бях възрастен човек и — бих искала да вярвам — отговорен. Репутацията се градеше върху хладнокръвието и здравия разум. Не исках да си правя заключения, преди да получа информация, защото имаше много наистина неотложни въпроси. Ако живакът наистина бе в основата на проблема и негов източник бе фабриката, трябваше да разбера защо майка ми, а вероятно и сестра ми, са засегнати. Никоя от тях не работеше там. Надолу по течението на реката — да. Но не и на място, където директно да бъдат изложени на действието му. И защо майка ми и сестра ми, а не баба ми преди тях? След като почти не бе боледувала през живота си, Кони бе починала от сърдечен аневризъм.

Определено трябваше да се потърсят някои отговори. Не исках да се вълнувам прекалено, преди да направя някои връзки. Това означаваше да започна отначало и да направя списък със симптомите на живачното натравяне, случаите, при които човек можеше да се окаже изложен на влиянието на живака, и различните предприятия, които отделят живачни емисии. Том не бе успял да свърже никого от пациентите си с директен контакт с метала. Трябваше аз да опитам.

Най-напред обаче трябваше да се отбия до магазина за дрехи, за да видя Фийби. Бях й обещала, тъй като карах нейната кола, а тя можеше да й потрябва. Бях обещала също да й занеса обяд.

Натоварена със салати от „Хамбургери и зърна“, се върнах по „Седър“, пресякох „Оук“ и продължих нататък към „Уилоу“. Вместо да завия надясно към вкъщи, този път направих ляв завой и минах покрай цяла редица къщи във викториански стил. Но скоро те свършиха и стигнах до магазините.

Ако на „Оук“ се предлагаха стоки от първа необходимост, като храни, здравословни продукти и комунални услуги, „Уилоу“ задоволяваше малко по-различни нужди. Тук имаше книжарници, магазини за компютри и антикварни стоки. Също и два козметични салона, балнеоцентър, както и железарията. Магазини, в които продаваха мебели на старо, офис консумативи, свещи и лампи. Имаше и фитнес зала. И ателие за рамки. Магазин за автомобилни части. Тук се намираше и „Ателието на мис Лиси“.

Мис Лиси беше моята прабаба Елизабет, която отворила някога магазина. Баба ми, която го наследи след смъртта й, би могла да промени името на „Ателието на Кони“, в което също имаше известен чар, ако не беше вечният й стремеж да не се набива на очи. След като тя почина, бизнеса пое майка ми, но по това време магазинът вече се бе превърнал в нещо установено тук и не биваше да се рискува със смяна на името. Освен това, тъй като майка ми се казваше Алиса, „Ателието на Лиси“ напълно й пасна.

Колкото и изненадващо да беше, същото важеше и за управлението на магазина. Тя бе искала да стане писателка, а не управител на магазин. Бе се заела с тази длъжност, след като ние тръгнахме на училище, когато стана ясно, че може да печели повече, работейки за Кони, отколкото ако продава разказите си на местните списания. А парите ни бяха нужни. Като търговски представител на фабриката — да, същата фабрика „Нортууд“ — татко печелеше добре, но не достатъчно, че да спестява за образованието ни. За това бе определена мамината заплата. А после татко почина и останахме само с доходите на мама.

„Мис Лиси“ заемаше двата етажа на малка дървена къщичка в редица от други подобни, като всяка си имаше мъничък двор и веранда и само толкова място между две къщи, колкото да се паркира кола, да се натовари камион и да е безопасно от гледна точка на пожарната служба. Семейство Мийд, които притежаваха всичко от едната страна от улицата и даваха имотите си под наем за магазини, се гордееха с предвидливостта си. След като бяха изгубили част от фабриката при пожар през петдесетте, преди тухлите да заменят дървесината, те знаеха какво може да стане, когато август се окаже горещ и сух и целият град изгори от слънцето. Това лято беше доста влажно, но Мидъл Ривър не можеше да забрави острата миризма на пушек, която бе останала дни наред след адските пламъци.

Магазинът бе на речния бряг. От тази страна на улицата наемът бе по-висок, но разположението определено си струваше. Всяка къща имаше задна веранда, идеална за обяд навън, тематични изложби и както в случая с „Мис Лиси“ — разпродажби. Освен това задните дворове стигаха чак до алеята покрай реката, сцена на прочутите октомврийски разходки, когато листопадът бе в разгара си и първите нетърпеливи купувачи бързаха с коледните подаръци. Онези, които бяха от страната на „Уилоу“, която нямаше изглед към водата, изтъкваха, както е обичайно за завистници, че на тях поне не им се налага да гледат към „другата страна“, както наричаха най-бедния квартал в Мидъл Ривър. Мийд притежаваха земята и в онзи район и разкрасяваха речния бряг с дървета и цветя. Но след като листата окапеха, нямаше как да се скрие мизерията на къщите там.

През този август земята бе влажна, върбите величествени, а речният бряг — зелен.

Колкото до „Мис Лиси“, по време на ремонта преди четири години той бе боядисан и отвътре, и отвън във всякакви нюанси на зеленото, които се съчетаваха изненадващо добре. По-рано пак беше в зелено, но в един тон. Сега имаше разнообразието, което човек би срещнал на една горска поляна.

Дъските на външните стени бяха в сиво-зелено, а капаците на прозорците и вратите — в горско зелено. Вътре всяка стая бе различна — една беше жълто-зелена, друга бледозелена като целина, друга синьо-зелена, а една маслиненозелена. Опаковъчната хартия бе в бледо сиво-зеленикаво, пазарските торбички — в патешко зелено, а калъфите за рокли и костюми — в ябълково зелено. И разбира се, никоя покупка не излизаше от магазина, без да е отрупана с най-различни зелени панделки. Навсякъде се забелязваше и логото на магазина, също преработено по времето на майка ми, когато на преден план излязоха маркетингът и модернизацията. То представляваше нарисувана с четка врата на килер, която сякаш се отваря с цип и разкрива името на магазина, изписано в тревистозелено.

Паркирах минивана на алеята и минах отпред. Трябваше да призная, че е много красиво. Колкото и да се опасявах, че толкова различни оттенъци на зеленото ще са прекалено много, отвън сиво-зеленото, тревистото и горско зеленото се съчетаваха чудесно. Също и хортензиите, които растяха в изобилие пред къщата. Те цъфтяха в много бледозелено.

Качих се по двете стъпала и прекосих верандата. Входната врата вече бе отворена. Бутнах мрежата против насекоми и влязох, придружена от звъна на малка камбанка. За миг просто останах на мястото си и се огледах. Не можех да си спомня кога съм била тук за последен път, определено не и след погребението, тъй като тогава беше затворено от уважение към паметта на майка ми. Бях във фоайето, а вратите право пред мен и встрани водеха към други стаи. Стълбите, които се намираха по-навътре и вдясно, водеха към втория етаж, където имаше още стаи. Във всяка се предлагаха определени стоки — бельо, спортни дрехи, вечерно облекло, грим и какво ли не още.

Маркетинг и модернизация? О, да, фоайето бе идеалният пример за това. Когато бях дете, тук имаше рафтове и закачалки с всекидневни рокли, каквито носеха тогава жените в Мидъл Ривър. А сега имаше сини джинси и ежедневни панталони, тениски, поло блузи и пуловери, все от популярни марки. Определено бе мой тип място.

— Ани, здравей — каза Фийби, появявайки се откъм стаята вдясно.

Сега не изглеждаше толкова уморена, както по-рано, и гласът й звучеше по-малко носово. С тоалет в цвят слонова кост — блуза, панталон и чехли, сресана и с лек грим, тя изглеждаше елегантна и властна. Освен това толкова приличаше на мама, че усетих как гърлото ми се стяга.

Когато тръгна към касата, я последваха две клиентки, които сигурно бяха майка и дъщеря. Майката бе по-нисичка и по-слаба от дъщерята, но чертите им бяха почти еднакви. А също и съсредоточените им върху мен погледи — дори на момичето, което не бе на повече от петнайсет години, така че едва ли ме помнеше. Но очевидно знаеше коя съм. В това нямаше никакво съмнение. Въпреки дългия бретон, който почти напълно скриваше очите й, забелязах, че ме е познала.

Намигнах й. „Защо да не го стресна малко?“ — помисли си дяволчето в мен. Кимнах на майка й.

— Как е? — подхвърлих на минаване и влязох в стаята, откъдето бяха дошли. Тук имаше обувки. И отново ми направи впечатление огромната разлика между изложените в момента модели и онези, които се продаваха последния път, когато бях идвала. Не се виждаха типичните дамски кожени обувки. Имаше маратонки и спортни сандали, обувки на ниска подметка и други с каишка над петата, както и официални обувки на висок ток и с тънки каишки за вечерно парти, макар че в Мидъл Ривър такива събития със сигурност нямаше. Не можех да си представя някой тук да се облече строго официално. Църковни празници, сватби и годишнини, тържества по случай рождени дни — тези поводи не изискваха прекалено официално облекло, освен ако не се провеждаха извън града, което напоследък бе по-скоро правило. От онова, което бях чела във вестника, знаех, че дори и училищните балове вече се организираха другаде.

— Мога ли да ви помогна? — попита някой с любезен тон.

Обърнах се и се озовах лице в лице с млада жена, около трийсетте. С тъмна коса, висока и слаба, облечена с копринена блуза, тесни черни панталони и черни сандали. Елегантна и сдържана, тя не показа с нищо, че знае коя съм. Аз също не я познах и затова ми беше лесно да се усмихна приветливо.

— Аз съм сестра на Фийби, казвам се Ани.

Сега очите й се разшириха видимо.

— Фийби ми каза, че си в града, но не и че ще идваш в магазина. — Тя протегна ръка. — Аз съм Джоан. Работя тук.

— На пълен работен ден ли? — попитах, докато се здрависвахме.

— Да. Започнах да работя през уикендите и през лятото, докато бях още в гимназията, но след като завърших колеж, съм тук по цял ден. Миналата година Фийби ме направи управител.

— Значи трябва да ти благодаря — казах аз. — Последния месец тук сигурно е било много трудно.

Джоан кимна.

— Обичах майка ти. Винаги е била добра с мен и имаше страхотен усет към модата. Истинска мъка бе да гледам как състоянието й се влошава. Все искаше да идва тук, но й ставаше все по-трудно.

— Заради стълбите ли? — Мислех си за проблема й с равновесието.

— И заради боледуването. Ако не настинка, то грип. Половината време беше в леглото, а тя мразеше това. Много й беше неприятно също, че забравя имената на хората, че губи мисълта си насред изречението. А компютърът беше още един проблем. Трябваше непременно да сме до нея, когато вписва продажбите. Горката Фийби. Напрежението й се отрази доста.

Бих могла да попитам в какво точно се изразява това по отношение на поведението и здравето на сестра ми. Но Джоан ми бе непозната, което превръщаше разпита в предателство спрямо Фийби. Затова просто кимнах и казах:

— Магазинът изглежда чудесно. Много модерен. Колко от това е твое дело?

— Не много — призна тя. — Фийби е тази, която го зарежда. — Тя погледна покрай мен към сестра ми, която дойде при нас. Каза й тихо: — Искаше да ти напомня за Ню Йорк.

— Всичко е готово — енергично отвърна Фийби. — Направих резервациите.

— Резервации за едно пътуване по повод зареждане на стока? — попитах аз.

— Да. Искаш ли да излезем някъде за обяд?

За да й напомня, вдигнах високо торбичката със салатите, при което — шегувайки се с разсеяността си — тя чукна с пръст главата си, вдигна очи и ме поведе към задния двор.

На верандата беше топло, но слънцето вече се бе преместило достатъчно, така че грубите широки дъски на пода бяха засенчени. Откъм реката полъхваше лек бриз, носещ уханието на диви цветя — жълт киселец и мускатова роза, синя върбинка и морав върболист. Забелязах и няколко незабравки, които винаги бяха расли тук.

Седнахме на една малка масичка и отворихме кутиите със салати и бутилките с чай.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Добре съм. Защо питаш?

— Настинката ти, изглежда, е попреминала.

— Обикновена настинка. — Тя взе вилицата си. Ръката й постоя за миг над салатата — или по-скоро потрепери, не бях много сигурна кое от двете — преди да остави вилицата и да полегне в скута й. После попита: — Къде ходи, след като ме остави?

Ръката й бе потреперила, реших аз. Сега се опитваше да го прикрие.

Небрежно, докато хапвах, изредих къде в града се бях отбила, като завърших със зареждането на хладилника вкъщи.

— А после къде беше? — продължи Фийби, без изобщо да обърне внимание на последното, нито пък да ми благодари.

— В клиниката. Исках да поговоря с Том Мартин.

— Защо?

— Да му благодаря за грижите за мама. Ти няма ли да хапнеш?

— Ще хапна. — Погледна към торбичката, откъдето бях извадила кутиите. — Там има ли някакви салфетки?

Проверих.

— Не. Вътре има ли?

— В кабинета ми.

Понечи да стане, но изглежда, не й беше лесно, тъй като се опря на облегалките на стола, като се опита да го премести назад.

— Аз ще ги донеса — побързах да предложа, за да прекратя усилията й. — И без това трябва да ида до банята.

Тръгнах, преди да е започнала да спори с мен.

— Отгоре на хладилника са — извика тя подире ми.

Кабинетът беше на втория етаж. Използвах банята в съседство, която явно бе ремонтирана след последното ми идване, а после хвърлих един бърз поглед на кабинета, докато минавах през него. Тук също бе правен ремонт. Пространството бе добре организирано, с две бюра едно срещу друго, вградени шкафове и етажерки, подходяща маса за компютър, факс и телефон. Едното от бюрата беше чисто — или беше на Джоан, или просто стоеше в резерва. Другото, на което имаше снимка на родителите ни, явно беше на Фийби. Върху него бяха разпилени документи и нищо не си беше на мястото. На стената зад него висеше голяма коркова дъска, покрита с малки разноцветни бележки. Явно имаше повтарящи се. Забелязах текста „Да направя резервации за Ню Йорк“ на четири различни листчета. Очевидно това бе нещо важно и Фийби не искаше да го забрави.

Ако се съди по бележките обаче, тя не беше сигурна, че няма да забрави. Запитах се колко ли от тези листчета служат на същата цел и дали не компенсират изневеряващата й памет.

Фийби използваше разноцветни листчета; мама бе използвала тетрадки. Дълго преди да се разболее, тя бе записвала свои мисли, бележки и неща, които не искаше да забрави, в тетрадка с телена спирала, по една на година. Те бяха тук, подредени, заемаха подобаващото им място на етажерките вдясно от бюрото на Фийби.

Някой друг път щях да ги прочета. В края на краищата, мама беше писателка. Можех да се обзаложа, че нещо от нея е останало в онези тетрадки.

Сега обаче, като знаех, че сестра ми ме чака, взех две салфетки от купчинката върху високия до кръста ми хладилник и се върнах на верандата. Най-напред ме посрещна приятната топлина навън, после миризмата на прясно окосена трева и звукът от сенокосачката, която бръмчеше през няколко къщи. В хранилката край реката имаше кадънки, мъжкият — яркожълт, а женската — жълто-зеленикава. Идваха и отлитаха, като понякога се скриваха сред върбите, преди отново да долетят, а друг път прелитаха чак отвъд реката. В този слънчев ден отсрещният бряг изглеждаше безобиден и привлекателен. Не можех да зърна къщите през дърветата, покрай реката бе пълно с рибари — мъже и жени от всички възрасти. Преброих поне десетина, и то само в пролуката между клоните на нашите върби. Докато ги наблюдавах, един слабичък младеж улови нещо, откачи го от куката и го пусна в една кофа. Това занимание не беше просто спорт. С улова някой щеше да вечеря.

Гледката беше като видение от миналото — старомодна, но много истинска. Топлина, ухания, птици, риби и спокойствие — истинска идилия, трябваше да го призная.

„Това е троянски кон“, долових шепот в главата си. Бързо се обърнах да видя дали някой не си прави шега. Но наоколо бръмчеше само една муха.

Махнах с ръка да я изгоня и се обърнах към Фийби. Беше хапнала от салата си, докато ме нямаше, но сега вилицата й стоеше на ръба на пластмасовата табла. Беше се отпуснала по-ниско в стола, облегнала глава назад и затворила очи. Когато обаче придърпах стола си на сянка, звукът я сепна и я накара да застане нащрек. Очите й се спряха на моите. За миг ме изгледа неразбиращо, а после с нескрито раздразнение.

— Сигурно си уморена — казах и й подадох салфетка.

Тя отново се отпусна на мястото си, взе салфетката, огледа я, после я остави на масата. Изгледа ме предпазливо, с ръце върху облегалките на стола.

— Кажи ми къде беше тази сутрин.

Хвърлих й заинтригуван поглед.

— Не ти ли казах вече?

Тя помълча, сякаш обмисляше въпроса ми и се опитваше да събере нови сили.

— Е, кажи ми как се почувства. Беше ли ти неловко?

— Неловко ли?

— Да видиш Мидъл Ривър. Като знаеш, че си израсла тук. Сигурно е доста странно място в сравнение с Вашингтон.

— Аз не ги сравнявам. Мидъл Ривър е това, което е. Не ме кара да се чувствам неловко.

— Но се преструваш, че не съществува.

— Не е така. Това е родният ми град. Казвала съм го в много интервюта. Не е тайна.

Фийби сбърчи вежди.

— Спомена, че си ходила в клиниката. — Кимнах. — Да видиш Том? — Отново кимнах. — Какво каза той?

— И двамата познаваме и харесваме Вашингтон, така че поговорихме за това. Той е много интересен човек. Мисля, че е чудесно, че Мийд са успели да го привлекат тук.

— Дойде заради сестра си — каза Фийби. Взе вилицата си, после я остави и взе студения чай. Бутилката стигна до устните й доста уверено.

— Той не ми спомена за сестра. Тук ли живее? — попитах я.

Очите на Фийби се оживиха. Явно се радваше, че може да ме осведоми.

— Премести се тук с Том. Тя е със забавено умствено развитие и известно време е била в специализирана клиника, докато Том не я взел оттам. Тук може сам да се грижи за нея.

Бях трогната.

— Това е толкова мило.

— Така че не очаквай нищо — предупреди ме Фийби.

Не я разбрах.

— Какво да очаквам?

— Да те покани на среща. Двамата може и да имате много общи неща помежду си, но той не излиза на срещи. Прекарва цялото си свободно време със сестра си. Тя е мисията в живота му. Това кара някои хора да се чудят.

— На какво се чудят?

Фийби се усмихна иронично.

— Дали между двамата няма нещо, нали знаеш?

Трябваше ми минута да осъзная какво има предвид, толкова нелепа беше идеята по отношение на Том.

— Това е отвратително, Фийби.

— Не съм казала, че аз мисля така — възрази тя, — а само че някои го правят. Знаеш какви са хората. Все търсят нещо пикантно. Аз харесвам Том. Много е привлекателен, не мислиш ли?

— Така е и с него ще станем приятели. Но дали ще излезе нещо повече… — Поклатих глава отрицателно. Между нас нямаше никакво физическо привличане.

— Как е Грег? — попита Фийби.

— Добре. След ден-два ще замине на голямото си приключение.

— Ти защо не си с него?

— Защото съм тук. — Но Фийби не питаше точно това. Въздъхнах. — И преди съм ти казвала. С него не сме двойка.

— Защо не? Какво чакаш?

— Нищо — спокойно отвърнах аз. — Но и не бързам за никъде.

— А би трябвало. Виж какво стана с мен. Аборт след аборт, защото чаках прекалено дълго.

За първи път чувах Фийби да изтъква като фактор за абортите си възрастта — но пък не обсъждахме често тази тема. Болезнените въпроси обикновено бяха забранени за обсъждане по време на уикендите, които прекарвахме заедно. Но сега, когато сама спомена за това, ми беше любопитно.

— Не бих нарекла началото на трийсетте преклонна възраст — отбелязах аз. — Във Вашингтон това е съвсем в реда на нещата.

Фийби изведнъж се ядоса.

— Е, Вашингтон не е Мидъл Ривър. Може би онези жени са различни.

— Лекарят наистина ли каза, че е заради възрастта ти?

— Нямаше нужда да го казва. Очевидно е.

Изобщо не бях съгласна, че е очевидно. Много малко от приятелките ми имаха деца засега; бяха заети да градят кариерата си. Но знаех за доста жени в края на трийсетте и дори прехвърлили четирийсетте, които бяха износили нормално децата си до термина. И обратното, бяха чувала за много млади жени, които имаха по няколко аборта.

Питах се дали излагането на въздействието на живака може да доведе до аборт. Почти всяка статия по темата споменаваше за уязвимостта на малките деца. Бременните жени не биваше да ядат риба, която съдържа висока концентрация на живак, защото дори и малко количество можеше да увреди плода.

Порази ме мисълта, че като жител на Вашингтон знам повече за политическите дебати около разпоредбите за живака, отколкото какво точно причинява той в действителност на човешкото тяло.

Трябваше да науча повече.

 

 

Когато се прибрах, включих лаптопа си и използвах телефонната линия на Фийби, за да се включа в интернет — и как бих могла да не проверя най-напред електронната си поща? Казах си, че трябва да го направя заради работата си; това беше извинението ми. Но разбира се, имаше и още нещо. Така че ето я и истина номер две: Замесено е егото ни; искаме да се чувстваме желани.

В моя случай, като се има предвид самотното ми детство, гледам на електронната поща като на истинско забавление. Вярно, организирах си го сама. Но колко хубаво беше да вляза във виртуалната си къщичка, независимо къде се намирах в момента, и да намеря най-различни съобщения от приятелите си.

И сега не останах разочарована, макар съобщенията в пощенската ми кутия да не бяха само от приятели. Бързо изтрих нежеланите имейли и прибрах в отделна папка свързаните с работата ми съобщения, които не се нуждаеха от отговор — едно от издателя ми, който потвърждаваше, че е получил последната редакция на книгата ми, и едно от моя агент, който ми пожелаваше приятно пътуване. Литературният ми агент искаше да знае дали бих се заинтересувала от произнасянето на реч на благотворителна вечеря в Айдахо през пролетта, но тъй като това беше времето, когато работех най-усилено, учтиво отказах.

Бях си оставила най-хубавото за накрая и едва сега прочетох имейлите от трите ми най-близки приятелки — Аманда, графичен дизайнер, Джослин, професор в колеж, и Бери, професионален доброволец. Питаха ме, всяка посвоему, как е минало пътуването ми и как съм била посрещната в Мидъл Ривър.

Грег бе изпратил кратичка бележка. Той винаги ми пишеше кратко, често беше просто бележка в полето „Относно“. В тази пишеше: „Пристигна ли?“. Натиснах бутона „Отговор“, написах: „Да. Ти събра ли багажа?“, и изпратих имейла.

Приключила със забавната част, отворих прозорчето на интернет търсачката, но едва бях набрала думите „живачно натравяне“, когато чух нещо откъм алеята пред къщата. Досетих се какво е, усмихнах се и станах от масата в кухнята. Тъкмо бях излязла на страничните стълби, когато племенниците ми, Лиса и Тими, захвърлиха колелетата си и изтичаха към мен.

Прегърнах и двамата едновременно. Това беше истинското ми завръщане у дома. Ако имаше една-единствена причина да прекарам известно време в Мидъл Ривър, то това бяха те.

Отдръпнах се леко назад и огледах първо едното потъмняло и светнало личице, после и другото.

— Надявам се, забелязвате, че дори не се налага да се навеждам — казах аз. — И двамата сте толкова високи. Какво става тук?

— След три месеца навършвам на тринайсет — напомни ми Лиса.

— А аз ще порасна висок като татко — обади се и брат й, за да не остане по-назад.

— И двамата сте истински съкровища — обявих аз — и сте толкова сладки. Тъкмо от каквото имам нужда през първия си ден тук.

— Мама казва, че ще останеш цял месец — попита Лиса.

След като кимнах, Тими измърмори:

— Не е честно. Трябва да се връщаме на училище след три седмици.

— Можем да направим страшно много за три седмици — уверих ги аз. — Най-напред обаче ще ви направя лимонада. — Знаех, че я обичат, а майка им никак не я харесва. — После искам да ми разкажеш всичко за момичешкия скаутски лагер — обърнах се към Лиса — и държа да знам с какво толкова си била заета, че не ми писа по-рано за това.

— С Робърт Волкер — обади се намръщен Тими.

— О, голям умник си, няма що — засегна се Лиса, но се изчерви.

— Робърт Волкер. — Повторих името с лека закачка, когато Тими хукна нанякъде. — А ти трябва да ми разкажеш за бейзбола — извиках след него. — Спечелихте ли първенството? — Той се бе отдалечил по алеята. — Върни се тук, не съм свършила с теб!

Но изведнъж разбрах какво става.

— Тази кола е страшно готина — долетя до мен възторженият му вик, докато обикаляше около беемвето. — Уха.

Прегърнала Лиса през рамо — не ми се искаше да я пускам — тръгнах заедно с нея към кабриото.

Застанал от другата страна на колата, Тими ме погледна с ококорени очи.

— Ще ни повозиш ли, лели Ан?

Някога Лиса бе започнала да ме нарича „лели Ан“. Тогава беше на две годинки, изведнъж бе започнала да говори много, но винаги слагаше „и“ на грешната думичка. Никой не я поправяше, най-малко пък аз. Харесваше ми да съм „лели Ан“. И досега това ме стопля и ме кара да се чувствам специална и обичана — искаше ми се да се насладя на това усещане поне за малко. Реших, че ако ги поразсея достатъчно дълго време, може би с домашни курабийки, които да хапнат с лимонадата, може и да забравят. Още не бях готова да тръгна из града със свален гюрук.

— По-късно — казах на Тими. — Хайде да си поприказваме първо и да влезем вътре.

Но Лиса се измъкна от ръката ми и изтича към колата.

— Страхотна е, лели Ан. Сигурно е приказно да караш такова нещо. Още само три години, считано от октомври, и аз ще мога да го правя. Ще дойдеш ли пак тогава? — Едва си пое дъх и се обърна към брат си: — Щеше да е супер и ние да си имаме такава кола, нали?

— Може ли да ни повозиш, моля те, лели Ан?

Тими ме гледаше умолително. С късо подстриганата си руса коса, широки рамене и очаквания му висок ръст той много приличаше на баща си. Лиса пък определено беше от семейство Барнс, с дългата си черна коса — сега вързана на конска опашка — и стройната си фигура. И двете деца бяха наследили характера на баща си. Винаги съм харесвала Рон Матен. Той беше добър човек, сърдечен и с него бе много по-лесно да се разбереш, отколкото със сестра ми.

Но сега бях несправедлива. Хората винаги харесваха Сабина. Тя може да бъде мила, забавна и сърдечна, само не и към мен. Същото важи за Фийби, макар и в по-малка степен, и част от мен знаеше, че заслужавам враждебността им. Докато растяхме, се държах отвратително с тях. Като оставим настрана начумереното ми поведение вкъщи, те двете неведнъж бяха ставали жертва на унищожителните ми критики в малките статии, които пишех в гимназията като кореспондент на „Мидъл Ривър Таймс“.

Бях се опитала да компенсирам това с ваканциите, които организирах, но ако се съди по думите на Сабина тази сутрин, явно не бях постигнала целта си. Тя беше права. Това определено беше истина номер едно. Трябваше да бъда тук, докато мама е боледувала.

Сестрите ми бяха понесли цялата отговорност — и нямаше смисъл да се оправдавам с това, че не са ми казали колко сериозно е състоянието й, че не сме особено близки с тях, или че не се чувствам добре дошла тук. Ставаше дума за моята майка. Трябваше да помогна.

Семейството ни се смаляваше, по-възрастното поколение си беше отишло. Несъмнено тъкмо затова бе станало толкова важно да имам сестри, но не просто да знам, че ги има. Исках да съм близка с тях. Враждебността помежду ни никога досега не ме бе притеснявала. Сега беше различно.

По време на престоя си в Мидъл Ривър осъзнах много истини и това бе една от тях, но не точно в този момент.

— Моля те — настояваше Тими, застанал от другата страна на колата.

Лиса се присъедини към молбата му.

— Можем първо да се повозим и после да си поприказваме.

— А къде ще седнете? — строго попитах аз. — Колата е само за двама.

— И двамата ще седнем на мястото до шофьора — заяви Тими.

— Малки сме — добави Лиса.

— Ако ни повозиш сега, ще ти измия колата.

— А аз ще ти сготвя нещо за вечеря. Страхотна готвачка съм.

— Така ли? — обърнах се към Лиса, като си мислех, че за момиче, което още не е навършило тринайсет, тя е забележително уверена в себе си. — Какво можеш да готвиш?

— Чили.

— О. Звучи изкусително.

— Чакай само момчетата да видят това — прошепна Тими, докато галеше с ръка бронята на колата. Вдигна пълните си с обожание очи и зачака.

Ако някой друг ме беше помолил, вероятно щях да откажа. Но аз обичах много тези две хлапета и с удоволствие ги глезех. Дори и всички в Мидъл Ривър да ме видеха как минавам из града с лъскавото си BMW със свален гюрук, сигурно щяха да разберат, че го правя заради децата. Определено не целях да впечатля местните жители. Не ме интересуваше какво мислят в града за мен.

Освен това изведнъж ми се прииска да се повозя с колата.

— Добре — предадох се най-сетне. — Направо ме изнудихте.

Само след миг децата се бяха настанили на седалката, прилежно бяха закопчали колана и потеглихме. Следобедът бе идеален за разходка, достатъчно горещ, така че ветрецът, който галеше лицата ни, да е приятен. Горещината и бризът не бяха нещо ново за мен, имаше ги и във Вашингтон. Различното тук беше, че не бързах за никъде. Разполагахме с толкова време, колкото пожелаем. Просто си обикаляхме насам-натам, без да отиваме на някое конкретно място. Слушах бръмченето на двигателя (равномерно и галещо слуха, бих могла да добавя), някоя и друга косачка за трева, съскането и пращенето на пръскачките по моравите, хлапетата, които викаха на приятелите си. Беше забавно. Непривично. Разтоварващо.

Излязохме на „Уилоу“ и стигнахме чак до края й, после завих първо насам, после натам под пъстрата сянка на дърветата, по тесните улички из покрайнините на града и децата непрекъснато махаха на всеки, когото зърнат. Поразходихме се покрай реката за малко, после пак се върнахме към центъра на града и тогава забелязах, че трябва да заредя с бензин. Завих и тръгнахме към бензиностанцията в края на „Оук“.

Това се оказа тактическа грешка. Като начало, в Мидъл Ривър нищо не беше на самообслужване; в края на краищата, нямаше как да се разпространяват клюки, ако хората нямаха възможност да побъбрят. Тъкмо бях спряла до колонката, и откъм сервиза се появи Норми Зуибъл. Той едва бе успял да завърши гимназия и оттогава работеше при баща си на бензиностанцията. Онзи Норми, когото помнех, имаше повече коса, но винаги си е бил малко пълничък. Освен това винаги беше много любезен и дружелюбен и това не се беше променило, поради което ни трябваха цели двайсет минути да заредим с гориво. Още преди да пъхне автомата на мястото му, трябваше подобаващо да се възхити от колата. После, докато пълнеше резервоара, ме осведоми за всички съученици от гимназията, които вероятно помнех. Продължи да говори дълго след като автоматът бе спрял да подава гориво. Платих в брой, само за да ускоря бягството ни.

Сега пък Тими и Лиса започнаха да питат колко е часът и размениха притеснени погледи, като обясниха, че трябвало да вземат някакво лекарство за майка си от аптеката, но тя затваряла в четири, а вече бе почти толкова.

Нямах избор. Минах направо по „Оук“ и паркирах пред аптеката, като останах в колата, докато децата изтичаха вътре. Само минута след това един огромен черен джип „Кадилак“ с тъмни стъкла се появи иззад ъгъла. Подмина и рязко спря, после даде назад и застана така, че да блокира пътя ми. Шофьорът свали стъклото на прозореца си. Не бих могла да сбъркам тази квадратна челюст, орлов нос и буйна кестенява коса.

Предварително знаех, че ще се сблъскам с Ейдън Мийд, ако остана в града цял месец. Само се молех това да се случи по-късно, а не толкова скоро.