Барбара Делински
Скрити истини (13)

Дванадесета глава

Маршал Грийнуд беше изнервен. Знаеше, че ако Ани Барнс се е заела с неговия случай, можеше да си има неприятности. Единият вариант бе да се пенсионира. Беше на шейсет и шест и бездруго скоро щеше да го направи. За началник на полицията беше доста стар. Но в Мидъл Ривър нямаше много работа, а се нуждаеше от парите. Освен това жена му не искаше да й се мотае вкъщи. Не го беше казала гласно, но с такова впечатление беше останал.

Като не се брои пенсионирането, другият очевиден вариант бе да зареже всички хапчета. Ако не взема нищо, значи не е пристрастен. Можеше просто да отрече всички обвинения. Да сложи край веднъж завинаги.

Издържа три часа и тогава болките в гърба му бяха толкова силни и така му идваше да си съдере кожата, че се отказа от тази идея. А и дори да успееше да се пребори със зависимостта си сега, трудно можеше да отрече миналото. Между лекаря му, здравната организация, която изплащаше осигуровките му, и аптеката имаше утъпкана пътека. Не, трябваше да има и друго решение.

Прекара по-голямата част от времето си в петък в опити да го намери. Но никога не го беше бивало в намирането на решения. Занимаваше се само с очевидните неща. Когато някой се напиеше, Маршал или го закарваше до вкъщи, или го прибираше в участъка, за да се наспи и изтрезнее. Когато някоя кола се блъснеше в дърво, първо се обаждаше да дойде линейка, а после викаше пътна помощ. Когато съпруг биеше жена си, придружаваше жената до дома на майка й, а ако мъжът го направеше отново, викаше областния шериф.

Единствените загадки, с които се занимаваше, бяха кръстословиците му. В петък вечер се мъчеше коя би могла да е думата, означаваща „човек, който оказва сериозна подкрепа“. Десет букви, втората беше „о“, а последната „л“. Мина през всевъзможни варианти, накрая стисна здраво очи, тръсна глава и тръгна в съвсем различна посока. Бинго. Отговорът беше „покровител“.

Приел това за знак, рано сутринта в събота Маршал взе телефона и се обади на Сенди Мийд. Сенди бе най-уважаваният му приятел в Мидъл Ривър. Бяха учили заедно и макар Маршал да бе две години по-малък, бяха съотборници във всички спортове. Сенди неизменно бе звездата на отбора, но Маршал бе по-добрият спортист. Той бе помагал на Сенди да се представя добре на достатъчно състезания, така че за награда си бе спечелил вечната му признателност. Сенди го взе за шеф на охраната във фабриката преди много години, негова бе заслугата и за назначението му в полицейския участък.

— Имаш ли минутка? — попита той сега.

Беше отвън на алеята и се обаждаше от колата си, така че Една да не може да чуе, но много внимателно бе преценил часа. По това време в събота сутрин Сенди щеше да е седнал в застлания с каменни плочи заден двор на голямата си къща на Бърч стрийт и да чете вестника с третата или четвъртата си чаша силно черно кафе, което икономката му държеше топло в каната.

— Тъкмо навреме се обаждаш — каза Сенди. Чу се приглушено шумолене от сгъване на вестник, а в слушалката ясно прозвуча онзи изкован от стомана глас на Мийд. — Тъкмо с теб исках да поговоря. Ани Барнс се е върнала. Знаеш ли?

— Знам — отвърна Маршал, доволен, че Сенди пръв повдига въпроса.

— Е, Ейдън направо не може да си намери място. Смята, че е дошла, за да рови старите истории. Ти какво мислиш?

Историята с лъжесвидетелстването не му бе дошла наум. Но той беше замесен и в това.

— Господи, надявам се, че не е така. Сигурно има някаква давност в подобни случаи. Какво каза Лоуъл?

Лоуъл Банкър беше адвокатът на Сенди.

— Твърди същото като теб — че давността е изтекла, така че не би могло да има съдебно преследване. Съсипването на репутацията е съвсем друго нещо. Тя може да опише всичко в някоя книга, като едва-едва прикрие истинските имена.

— Но защо й е да се връща тук, за да го направи? Знае всички факти.

— Иска още. Не може да напише цяла книга само за онзи инцидент, затова се е върнала да изрови още скрити истории.

— За какво? — попита Маршал. Не беше глупав; нямаше сам да се издаде за хапчетата; освен ако не се наложи.

— Предполагам, че за фабриката. Ще ни обвини в какво ли не. Няма да може да докаже нищо, но ще се появи по телевизията и ще се раздрънка за това как изкуството отразява живота, а дори само приказките й ще ни докарат Агенцията за защита на околната среда. Тя е опасна жена. Съвсем основателно винаги я сравняват с Грейс.

Маршал почерпи сили от увереността на Сенди.

— Какво мога да направя аз? — попита той с корава решителност, както подобаваше на непоколебимия началник на полицията, какъвто често виждаше сам себе си. Непоколебим — твърд като желязо. Беше срещнал думата в една от кръстословиците неотдавна. Много му хареса.

— Притисни я — каза Сенди. — Според мен колкото по-рано й дадем да разбере, че не е добре дошла тук, толкова по-рано ще си тръгне. Ако продължи да упорства, имам и други варианти предвид, но нека видим най-напред какво можеш да направиш ти.

Маршал не беше лош човек. Гледаше на работата си повече като на противодействие, отколкото на въздействие — още две хубави думички. Но сега имаше поръчка от Сенди Мийд, а той беше човек, на когото трябваше да се угоди.

Да намери Ани, беше лесно. Бледозеленият миниван с логото на „Мис Лиси“ биеше на очи също толкова много, колкото и кабриолетът й, а и самата Ани непрекъснато влизаше и излизаше от разни магазини и обикаляше града от единия до другия му край — Сенди беше прав, тя определено душеше наоколо и Маршал го забеляза веднага.

Известно време се задоволи да я следва, като спазваше нужната дистанция, но наблюдаваше всяко нейно движение. И при най-малкия повод щеше да я накара да отбие встрани и да я глоби. Но тя спазваше ограниченията за скоростта, използваше мигача на всеки завой, дори спря, за да минат две деца по пешеходната пътека в центъра на града. Беше сигурен, че ще я спипа в нарушение на ъгъла на „Оук“ до училището; половината град завиваше там, без да спре напълно, както повеляваше знакът „стоп“. Но тя го направи.

Тъй като не можеше да я притисне по този начин, той опита друг подход. Тази тактика беше доста подмолна (лукава беше по-деликатна дума), но предвид задачата, поставена му от Сенди, Маршал считаше, че постъпва правилно. Превърна се в детектив, посещаваше местата, където се бе отбивала тя, и се опитваше да разбере какво е научила.

— Е — обърна се той към Джим Хауърд, сортировач на бутилки на градското сметище, — видях Ани Барнс да се отбива тук преди малко. Какво ти каза?

— Нищо особено — отвърна Джим.

Той беше тъжен и мълчалив човек, не беше симпатичен никому и затова беше сортировач на бутилки, а не полицай, помисли си Маршал.

— Не те ли пита нещо?

— Не.

— Нищо ли не каза?

— Каза „здравей“. — Човекът се зае с работата си.

— Поговори ли с някой друг?

Той поклати глава. После забеляза една кафява бутилка сред зелените в големия контейнер и я извади оттам.

— Е, гледай да ми кажеш, ако го направи, ясно? Много е хитра тая жена. Мисли си, че ако разпитва хора като теб, ще й кажат всичко само заради славата. Тя пише книга, нали знаеш, или поне се опитва.

Маршал повтори репликата си малко по-късно на бензиностанцията, където разбра, че Норми Зуибъл е също толкова наивен, колкото и Джим Хауърд.

— Тя пише книга? — невярващо възкликна механикът. — Това е супер!

Началникът на полицията много добре разпознаваше възхищението, когато се сблъскаше с такова. Тъй като трябваше да го пресече от корен, той се постара да бъде особено строг.

— Не и ако пише за някакъв покрит с машинно масло монтьор с наднормено тегло, който харчи половината си заплата за лотарийни билети. Кого, мислиш, че хората ще почнат да сочат с пръст?

Щяха да сочат Норми, а това щеше да му донесе неприятности. Всички знаеха, че играе на лотарията. Всички, освен родителите му. Те смятаха хазарта за грях и при това вярваха, че парите, които липсват в джоба на сина им в края на седмицата, са отишли в кутията за събиране на помощи в църквата. Нямаше значение, че Норми е навършил трийсет години. Той все още живееше в дома на родителите си, работеше при баща си, все още ходеше на танците в града с пригладена назад коса и с лице, озарено от надежда. Сега лицето му бе пребледняло.

— Не би го направила — възрази той.

— О, и още как — увери го Маршал. — Ако бях на твое място, щях да стоя настрани от Ани Барнс. И щях да посъветвам същото и приятелите си — добави той и незабавно се възгордя от себе си. Да накара други да му вършат черната работа, бе щастливо хрумване.

Затова опита тактиката си и при Мерилу Уокър в „Нюз енд Чууз“, но едва след като си бе купил няколко бадемови сладки, докато чакаше двама почитатели на обиколките „Пейтън плейс“ да си тръгнат. Мерилу наближаваше петдесетте, беше от второто поколение от общо трите, които се бяха занимавали с магазина.

— Видях Ани Барнс да идва тук преди малко — отбеляза той, като довърши третия си сладкиш. — Какво си купи?

— Шоколадови пенита — гордо отвърна Мерилу. — Идва тук почти всеки ден. Казва, че са й липсвали нашите пенита. Във Вашингтон нямало нищо подобно.

— Тя не си тръгна само с торба бонбони.

— Аха. Купи също и вестник, няколко картички и карта на града.

— Картички? И карта? Защо карта?

— Предполагам, за да види кои са новите улици.

— Според мен прави някакво проучване — осведоми я Маршал. — Нали знаеш, че пише книга. Как би се почувствала, ако се озовеш в нея?

— И защо бих се озовала аз в книга?

— Защото си част от семейство, което има, да я наречем, интересна история.

За миг Мерилу не го разбра. После се намръщи.

— Ако намекваш за братовчедите ми, това е стара история.

— Беше кръвосмешение — напомни й Маршал. — Искаш ли случката да се появи на страниците на книга?

— Не.

— Тогава гледай да не се сприятеляваш особено с Ани Барнс. Писателите това правят. Омайват те с приказки, докато не споделиш онова, което по принцип не би казала. По-добре предупреди и семейството си. Внимавай, Мерилу. Родителите ти помнят, когато излезе „Пейтън плейс“. Питай тях. Те знаят какво беше тогава в града. Тогава беше виновна Грейс Металиъс. Сега това е шансът за отмъщение на Ани Барнс. — Забелязал как го слуша Мерилу, той разбра, че думите му са стигнали до нея.

Взе си още една от бадемовите сладки в плика и излезе от магазина, но си мислеше за другите, които трябваше да получат същото предупреждение. Освен туристите в магазина имаше и деца. А те гледаха Ани Барнс със страхопочитание. Не беше ли забелязал момичето на Дюпюи няколко пъти днес да обикаля същите места като Ани?

Естествено, когато се сети да поприказва с Кейтлин, тя не се виждаше никъде. Затова се запъти към заведението на Оми за един закъснял обяд и там завари Хал Хийли, който тъкмо излизаше с жена си. Чист късмет. Да срещне Хал, беше още по-добре. Само за час той можеше да стигне до повече хора, отколкото Кейтлин Дюпюи за две седмици.

— Имаш ли минутка? — попита Маршал. Това беше обичайната му реплика.

Хал се усмихна на Памела.

— Ще ме изчакаш ли в колата, мила? — Целуна я по челото и я изпрати с поглед.

Маршал също — Памела беше красива жена. Той никога не би предположил, че ще се събере с толкова скован мъж като Хал. Чиста завист? Може би. Но не защото той самият желаеше Памела. Просто си спомняше времето, когато двамата с Една се държаха като Памела и Хал. Всъщност беше много мило.

— С какво мога да ти помогна? — попита Хал с тихия си, делови глас.

Маршал се съсредоточи.

— Ани Барнс. Познато ли ти е това име?

— Разбира се. Двете с моята Пам са били приятелки в училище.

— Знаеш ли цялата история около Ани и Грейс?

— Да. Марша Клаусон ми разказа. Чел съм „Пейтън плейс“ няколко пъти.

— Значи знаеш какво има вътре. Доста пикантни историйки, а?

Хал се изчерви. Леко сви рамене, явно му беше неудобно да говори за това.

— Да — обади се Маршал, за да не го мъчи повече. — Пикантни. От онова, което чувам, Ани Барнс е същата стока и честно казано, се притеснявам. Обикаля целия град. Забелязах, че хлапетата я гледат така, сякаш е новият им идол. Тя може да се окаже лош пример за подражание. Училището няма да започне поне още няколко седмици, но ти вече провеждаш учителски съвети. Не смяташ ли, че е редно да обърнеш внимание на учителите какво става?

Хал се замисли за минутка. Изглеждаше донякъде раздвоен.

— Не бих искал да подклаждам огън, който иначе би угаснал сам.

— Да угасне сам ли? — Шефът на полицията се изкашля, за да прочисти гърлото си и да се успокои. — Целият град е загрижен. Ани Барнс има почитатели в цялата страна, а онези от медиите са истински лешояди. Само да каже нещо на съответното място, и ще ни оклеветят във всички новинарски емисии. Това ли искаш?

— А как би могло да се спре само ако поприказвам с учителите?

— Така те няма да разговарят с Ани Барнс. Разбираш ли, това е основното. Ако се държим заедно и я възпрепятстваме, тя няма да изкопчи нищо.

Възпрепятстваме. Много харесваше тази думичка. Хал сигурно също я хареса, защото кимна.

— Звучи логично. Добра идея. Благодаря, Маршал. — Повдигна многозначително вежди, кимна към колата си и тръгна.

 

 

Кейтлин Дюпюи следваше Ани из града през по-голямата част от съботния ден, но така и не получи своя шанс чак до неделя сутрин, а и тогава си беше чист късмет. Тя рядко ходеше на църква — мразеше да седи между родителите си и да слуша проповедите за любов, след като такава липсваше както от дясната, така и от лявата й страна. Ако питаха нея, това бе най-голямото лицемерие от страна на семейството й.

Но за родителите й беше важно хората да ги видят заедно в църквата, а тъй като Кейтлин не беше сигурна какво ще излезе от цялата тази история с Ани Барнс, реши, че е по-добре тази седмица да ги придружи.

И тогава на паркинга видя Ани, която слезе от кабриолета си и изтича от другата страна на колата, за да помогне на сестра си Фийби. После се срещнаха със Сабина Матен и семейството й и поеха с тях по стъпалата. Ани обаче се отдели от групичката и тръгна да заобиколи църквата.

Кейтлин последва родителите си вътре, но после спря и каза единственото, което винаги й гарантираше малко лично време:

— Искам да ида да видя баба. Ще се върна бързо.

Слезе по страничното стълбище и се измъкна през ниската врата. Озова се на алеята, която водеше към малката окосена морава и бялата дървена ограда на гробищата.

Мина забързано през вратата и тръгна по каменната пътека към гроба на баба си, но не спря там. Продължи нататък и изкачи възвишението, после слезе в падинката, заобиколена от дървета. Макар това да се смяташе за задния край на гробището, Кейтлин винаги го бе смятала за най-красивата част.

Ани беше до гроба на родителите си и това изведнъж накара момичето да се спре. Камъкът с надпис „Семейство Барнс“ не беше нов, но чимовете от страната на Алиса бяха. Тази смърт беше скорошна. Ако натрапеше присъствието си на Ани точно сега, това нямаше да й помогне.

Но пък, доколкото тя знаеше, писателката бе идвала тук и преди. Кейтлин често идваше да поседи до баба си, както го бе правила и в старческия дом през месеците, преди да почине. Баба й я беше обичала — истински я бе обичала. Когато целият останал свят й се струваше непоносим, посещенията тук й помагаха.

Може би Алиса Барнс помагаше пък на Ани и в такъв случай тя щеше да е по-кротка, по-спокойна и по-отзивчива към молбата на Кейтлин. Или поне тя така се надяваше. Не че имаше други възможности. Да хване Ани насаме така, че целият град да не ги види заедно, се оказваше почти невъзможно.

Когато наближи, забави крачка. Ани седеше на тревата, с крака, свити встрани. Беше със слънчеви очила. Но въпреки това беше ясно, че гледа онзи камък с новия гроб пред него.

Кейтлин чакаше тихо с надеждата, че жената ще вдигне очи и ще се усмихне. След като това не стана, направи крачка напред. Изчака, после отново пристъпи. Тъкмо щеше да се изкашля, когато Ани най-сетне вдигна поглед. В първия миг Кейтлин не забеляза нищо, но после й се стори, че веждите й се повдигат леко. Изненада? Разпознаване?

— Здравей — каза тя. Гласът й не издаваше нищо.

— Здрасти — отвърна Кейтлин и гласът й издаваше всичко. Беше пресеклив. Толкова беше притеснена. И при най-малкото предизвикателство щеше да се обърне и да побегне. За да не го направи мигновено, тя побърза да изстреля думите си. — Трябва да те помоля за голяма услуга. Става въпрос за онази нощ. Знам, че ти знаеш, че бяхме ние, но искам само да кажа, че ще бъде много, много лошо, ако кажеш на някого за това, а ще стане дори и по-зле, ако напишеш за това в книгата си. Разбираш ли, родителите ми не знаят за Кевин. Те направо ще откачат, ако знаеха, защото той не е от момчетата, с които те искат да излизам, а няма никаква полза да им казвам, че се обичаме, защото любовта не означава съвсем нищо за моите родители. — Тя притисна ръце до сърцето си, където усещаше най-силна болка. — Кевин е толкова специален за мен. Той е първото момче, което някога изобщо се е интересувало от мен, и не го прави само заради секса, ако беше така, досега да ме е оставил, защото не мисля, че ме бива особено в това. На него му е все едно, че не съм хубава. Искам да кажа, той наистина ме обича — не е ли страхотно? — обича ме — както никой друг досега, освен баба ми, а тя е мъртва.

— Онази нощ ли? — попита Ани. Сега веждите й бяха сключени.

Момичето усети, че се изчервява.

— Знаеш. Онази нощ. — След като Ани не каза нищо, а остана да седи с объркан вид, Кейтлин изпита първите си съмнения. — Ти ни видя, знам, че ни видя. Позна ме в мига, в който прекрачих прага на магазина на сестра ти. — Съмненията се засилиха. — Не си ли? — Ани я гледаше все така озадачено. Личеше си въпреки слънчевите й очила. — Ако не си, защо ми намигна?

— Намигнах ти, защото ти беше зяпнала.

— Но после се случи същото и при Оми, искам да кажа, тогава ми махна.

— Познах, че си момичето от магазина.

Ани Барнс беше съвсем сериозна. И Кейтлин Дюпюи се почувства като абсолютна глупачка.

— О, боже мой — прошепна тя, а после пак, защото не знаеше какво друго да направи. Дали да остане? Да избяга? Да изкопае голяма дупка и да се зарови до баба си?

Поглеждаше ту напред, ту назад, когато чу тихичко повикване отнякъде. Когато то се повтори, този път по-силно, тя се обърна към източника на звука. Ани беше свалила очилата си и й махаше да се приближи.

Кейтлин не помръдна.

— Не мога да повярвам, че го направих — промълви смаяно и постави ръка на главата си. — Ти не си знаела.

— Как бих могла да видя нещо? Беше тъмно.

— Така каза и Кевин, но фаровете светеха и бях сигурна, че си ни видяла. А сега взех, че сама ти казах. — Обви ръце около кръста си, но очите й все така се пълнеха със сълзи. — Това е толкова ужасно. Такава глупачка съм.

— Не си глупачка.

— Ти пък какво ли разбираш! — тросна се момичето. Не я беше грижа, че се държи грубо. Ани Барнс щеше да постъпи както си ще, независимо от нейното поведение.

— Била съм на твоето място — отвърна Ани. — Искаш ли да поседнеш при мен?

— Онова, което искам, е да забравиш какво ти казах, но това няма да стане, нали…

Не беше въпрос. Избърса сълзите си и погледна назад към гроба на баба си. Тя щеше да знае какво да направи сега. Но както стоеше тук, Кейтлин не усещаше нищо, което да й подскаже накъде да тръгне.

— Няма да кажа на никого — повтори Ани.

Трябваше да послуша Кевин. Той беше прав. Сама беше объркала всичко.

— С мен е свършено. Край. Родителите ми ще го обвинят в изнасилване. Знаеш ли колко ужасно ще стане?

— Казах ти, няма да ви издам.

Кейтлин се ужасяваше само от мисълта какво я очаква. Отново сложи ръка на главата си, сякаш за да се задържи на земята. Едва тогава чу думите на Ани. Погледна я. Жената изглеждаше съвсем сериозна.

Всъщност изглеждаше така, сякаш е плакала. Очите й не бяха много зачервени. Но лицето й блестеше. Като мокро. И все пак тя продължи:

— Защо да казвам каквото и да било? Какъв е смисълът?

Кейтлин можеше да се сети за няколко причини, но изтъкна най-очевидната.

— Хм, книгата ти. — Гласът й изтъня към края. Беше повече от ясно.

— Не пиша книга.

— Всички твърдят обратното.

— Грешат.

— Но можеш да кажеш на родителите ми.

— Защо да го правя? Не им дължа нищо. Не е моя работа какво правиш. На колко години си?

— На седемнайсет.

— Не смяташ ли, че ти е малко рано да правиш секс на улицата?

Кейтлин се скова.

— Виждаш ли? Съгласна си с тях.

— Не. — Усмивката й беше някак странна. — Но аз съм възрастен човек. От мен се очаква да говоря такива неща.

Кейтлин се опита да разгадае усмивката й.

— Да, освен това се очаква и да ни издадеш, нали?

— Защо да си правя труда? И без това никой няма да ми повярва. Ще кажат, че завиждам, защото аз никога не съм правила този номер. И са прави. Нямах много приятели, още по-малко пък от мъжки пол. Както вече казах, била съм на твоето място. — Тя потупа земята до себе си. — Сигурна ли си, че не искаш да поседнеш?

Кейтлин наистина искаше — не защото имаше нужда да седне, а защото нещо у Ани сякаш я притегляше. Сигурно беше свързано с усмивката й или нещо подобно. Подсказваше й, че Ани не е една от тях. Но Кейтлин вече знаеше това. Не биваше да разговаря с Ани. Из града се говореше, че е опасна.

На нея обаче съвсем не й се струваше опасна, не и седнала тук, на гроба на майка си. Изглеждаше… тъжна.

Разбира се, можеше всичко да е преструвка. Можеше и да си тръгне оттук и да каже на първия срещнат, че е видяла как Кейтлин Дюпюи и Кевин Старк правят секс насред „Седър“ в нощта, когато бе пристигнала в града. Но явно не се канеше да стане и да го направи. Но след като вече беше тук, Кейтлин не виждаше нищо лошо в това да остане. Щеше да е по-добре, отколкото да седи до родителите си. Можеше дори да й е от полза. Ако с Ани станеха приятелки, може би щеше да успее да я убеди да не казва нищо. Не беше ли това един от любимите похвати на майка й — спечели ги на своя страна, а после ти раздаваш картите. Понечи да се приближи, но спря.

— Сигурна ли си, че искаш да съм тук? Не си ли приказваш с майка си?

— Не. Просто си седя. Малко ми е самотно. Не съм най-обичаният човек в града.

Кейтлин много добре знаеше какво е усещането. Едва през последните две-три години беше успяла да си създаде приятели. Направи последните няколко крачки и се отпусна на тревата.

Ани й се усмихна съвсем леко, преди отново да се обърне към надгробния камък.

— Сигурна ли си, че не се натрапвам? — попита момичето.

Ани кимна, явно доволна от тишината. Както и Кейтлин за известно време. В горичката пееха птички, но не толкова силно, че да заглушат далечните отгласи от църковните химни. Кейтлин хареса звученето на химните оттук. Помагаха й да прочисти ума си, да се съсредоточи.

— Наистина ли няма да кажеш? — попита отново.

— Няма.

— Не си ли казала вече на сестра си Фийби? Или на Джеймс Мийд? Видях ви да си приказвате при Оми.

— Как бих могла да кажа на някого? Не знаех, че си била ти.

— А ще им кажеш ли сега, след като знаеш? — настоя Кейтлин, като отново се прокле за глупостта си.

Ани я погледна.

— Има и по-важни неща. Дори не знам името ти.

За съжаление всички останали в Мидъл Ривър го знаеха, тъй че дори да решеше да го скрие сега, лесно можеше да се разбере коя е.

— Кейтлин Дюпюи.

— Кейтлин. Хубаво е.

— Аха. Красиво, леко и закачливо. Каквато майка ми се е надявала да бъда, но аз не съм.

— Защо си толкова сурова към себе си?

— Защото е истина. Аз съм най-голямото разочарование на майка ми. Е, след баща ми.

— Изобщо няма да се захващам с последното. Що се отнася до майките обаче, може би всички сме орисани да ги разочароваме. Просто не можем да бъдем такива, каквито те искат.

— Ти не си ли? — изненада се момичето. — Защо не? Искам да кажа, виж се само. Та ти си страшно преуспяла.

— Книгите ми се продават. Но това не е всичко.

Кейтлин се замисли. Продадените книги не бяха всичко. И все пак.

— Не ми изглеждаш толкова лоша.

Ани издаде гърлен звук.

— Не толкова лоша, колкото разправят ли?

— Сигурно са имали предвид, когато си била малка — вметна Кейтлин. — Така де, преди да заминеш оттук. Освен това мислех, че си грозна.

— И аз така мислех.

— Но ти изобщо не си. Напротив, много си красива. Всичко бих дала, за да изглеждам като теб. Аз съм наследила всички лоши черти на баща си — лошия му нос, лоша коса, лоша кожа. — Тя посочи към очите си. — Нося контактни лещи, а носът ми е коригиран. Също и зъбите, и челюстта ми. Имах най-ужасната обратна захапка, но я оправиха с фиксатор. Направихме какво ли не, за да изглеждам поне горе-долу прилично.

— Мисля, че си много привлекателна.

— Никога няма да стана много привлекателна. Така де, можем само да позакърпим нещата, а после да чакам лошите черти да се появят отново в собствените ми деца.

— Кой го казва?

— Майка ми. Казва, че е по-добре да се омъжа за богат съпруг, за да може да плаща пластичните операции на децата ми.

— Сериозно ли говориш?

— О, да. Майка ми много държи на красотата. Направила е всичко, което може за мен. Сега все ми натяква за нискокалорична храна, но почти се е предала по отношение на теглото ми, защото и в това отношение съм се метнала на баща си. Не знам дали диетата „Саут бийч“ ще има някакъв ефект. Изглежда, нищо друго не върши работа. Така де, ако сме при Оми и всички си поръчват пържени картофки, мога ли само аз да не си поръчам? Все едно имам някаква огромно червено клеймо на челото си — „Д“, тоест дебела.

— Не си дебела.

— Съм. Питай, когото искаш.

— Не бих казала, че си дебела на фона на приятелките ти. Недей да се подценяваш сама. Не ти трябва да си кльощава като някои от останалите.

— Видя ли? — хвана се за думата Кейтлин. — Забелязала си. Аз съм по-едра.

— Не си по-едра. Нормална си. И си много по-хубава и по-нежна.

Кейтлин не го повярва и за миг. Но й беше приятно да го чуе от устата на известната писателка. По-хубава и по-нежна? Определено искаше да е такава.

Тази жена сигурно беше намислила нещо. Така трябваше да е. Защо иначе ще й прави комплименти? Хрумна й, че двете може да сключат сделка. Кейтлин можеше да й даде нещо друго за книгата й, а в замяна Ани да си мълчи за Кевин и нея.

— Знам разни истории за този град, които може би ще искаш да чуеш — тихо каза тя. — Готова съм да се договорим.

Думите още не бяха излезли от устата й, а Ани вече клатеше глава.

— Тайната ти е на сигурно място. Не е нужно да плащаш за това.

— Сигурна ли си? Имам предвид, наистина не искам те да разберат за Кевин. А и мога да ти помогна. Знам много неща.

Ново поклащане на главата.

— Благодаря. Всичко е наред. — Жената отново се загледа в гроба.

— Съжалявам за майка ти. — Когато Ани само кимна, тя се надигна. — Трябва да се връщам. Не искам родителите ми да дойдат да ме търсят. Ще побеснеят, ако разберат, че съм си приказвала с теб.

Откъм горичката се чу някакво шумолене. Кейтлин погледна натам тъкмо когато се появи един мъж. Беше господин Хийли, директорът на гимназията. Явно бе толкова стреснат, че ги вижда, колкото и те него. Всъщност Кейтлин не бе само изненадана. Беше направо слисана.

— О, боже мой — измърмори тя. — О, боже мой, махам се оттук. — Отдръпна се от Ани и каза с по-висок глас. — Здравейте, господин Хийли. Тъкмо си тръгвах. Наминах да поседя на гроба на баба, а после чух шум насам и изтичах да видя какво е. Тъкмо си тръгвах. Довиждане.

 

 

Хал Хийли я проследи с поглед как се отдалечава. Когато се скри зад възвишението, той приглади с ръка косата си. Вратовръзката му беше наред; беше проверил това по-рано. Прокара палец и показалец от двете страни на устата си и се обърна към Ани. Тя седеше на тревата и изглеждаше, откровено казано, предизвикателно. Нито за миг не се съмняваше, че тази жена определено ще предизвика някакъв скандал.

— Защо беше тук Кейтлин? — попита той.

— Беше дошла да посети гроба на баба си.

— Да, и тя така каза, но не съм сигурен, че й вярвам. — Той въздъхна. — Нямаше да се обръщам към вас по този повод, но след като ви намирам тук, явно е трябвало да го направя. Тревожа се, госпожице Барнс.

— Ани.

— Знаеш каква е работата ми. Затова много от нещата, които хлапетата в този град вършат, е моя отговорност. Ето че сега, след петнайсет години, ти се връщаш и си тъкмо на възрастта на Грейс Металиъс, когато тя е шокирала и провокирала хората, живеещи тук.

— Не е нужно да ми обясняваш за Грейс. Аз самата съм изпитала ефекта от книгата й повече от всеки друг.

— Тогава ще разбереш какво имам предвид. Децата тук са много впечатлителни. Освен това са леко запленени от славата ти. Ако разберат, че ровиш наоколо и търсиш пикантни историйки, ще се втурнат да ти ги разказват. Достатъчно трудно е да ги контролираме и без подобни подстрекателства.

Трябваше да й го признае; не се плашеше лесно. Гледаше го студено и решително — и при това тук, на гроба на майка си. Гласът й също бе студен:

— Не ме интересуват пикантните историйки и сексуални прегрешения.

— Е, това е хубаво — каза той. — Радвам се да го чуя. Тези деца са бъдещето ни. Трябва да сме сигурни, че ще израстат като отговорни граждани. Не бих искал нови трудности в и без това тежката ни професия.

Тя продължи да го гледа втренчено, но сега замълча. Хал реши, че е бил достатъчно ясен.

— Това е, което исках да кажа. Благодаря, че ме изслуша. Сигурен съм, че ще се съобразиш с думите ми. Всички искаме само най-доброто за децата си, не си ли съгласна?

— Напълно — отвърна тя.

Той кимна. Вдигна ръка и махна леко за довиждане, после заобиколи гробното място на семейство Барнс и тръгна нагоре по хълма към църквата. Щом се озова вътре, седна на едно свободно място на последната скамейка. Можеше да види главата на Памела в предните редици, черната й коса изпъкваше ясно. От другата страна на пътеката забеляза Никол Дюпюи и Кейтлин, прилежно седнала до нея.

Беше готов да приключи с този въпрос. Но докато траеше службата, започна да се притеснява, че Кейтлин ще каже на майка си, че го е видяла да излиза от горичката. Предпочиташе Никол да чуе историята от него, а не от нея.

Затова изчака, докато службата свърши и присъстващите излязат навън да поприказват един с друг. Кейтлин отиде при приятелките си, а баща й при своите приятели. Хал зачака близо до колата на Никол. За съжаление обаче, преди тя да стигне до него, се появи Памела и моментът отлетя.