Барбара Делински
Скрити истини (7)

Шеста глава

Том Мартин отново си тръгна късно от клиниката. Днес се бе наложило да разреши спора между двама радиолози, които спореха за задачите си, но обикновено закъсняваше заради пациенти. Спешните случаи неизменно се появяваха в края на работния ден, а Том имаше меко сърце. Не можеше да остави някой пациент да се тревожи цяла нощ какво точно не е наред с него, ако само половин час, отделен от собственото му време, би свършил работа. За щастие жената, която бе наел да се грижи за сестра му, проявяваше разбиране.

При все това не искаше да злоупотребява. Реши да се прибере право вкъщи, бързо се измъкна през страничната врата на клиниката и закрачи към паркинга, когато чу някой да го вика по име. Без да забави крачка, той само се извърна. Елиът Ролинс бе излязъл от сградата и подтичваше след него.

Елиът беше ортопед, едър и добродушен на вид здравеняк, с прилично подстригана брада и широка блестяща усмивка. Беше свестен, с весел характер и повече социални умения, отколкото интелектуални интереси. Благодарение на много партита в колежа, повечето в компанията на Ейдън Мийд, му се бе наложило няколко пъти да кандидатства в медицинското училище, преди най-накрая да влезе. Беше дошъл в Мидъл Ривър веднага след като бе приключил стажа си и беше прекарал тук цели три години, преди Том да бъде назначен.

Вероятно би могъл да припише дистанцията помежду им именно на това; Елиът нямаше да е първият, който не харесва новия си началник. Но имаше и друго. Бяха различни по характер, поведение, вкусове. По принцип всеки си гледаше своята работа и не се интересуваше от другия.

Затова Том се изненада, че го вижда. Другата причина бе, че Елиът обикновено бе сред онези, които си тръгваха първи от работа, а не последни. Той имаше една голяма стара къща в южния край на града, където живееше с жена си и двете си деца, и винаги имаше бира в хладилника край басейна. През лятото обикновено си тръгваше от клиниката към четири.

— Почакай — обади се Елиът с присъщия си сърдечен тон. — Имам въпрос.

Том едва забави крачка.

— Съжалявам. Закъснявам. Трябва да се прибирам.

Елиът се изравни с него и тръгнаха редом.

— Как е Рут? — попита той.

— Добре е, благодаря.

— Значи се разбират с Мари Дженкинс?

Мари бе жената, която се грижеше за сестрата на Том. Тя беше сестра в спешно отделение и бе на ръба на изтощението, когато Том я нае, и работата много й харесваше. Рут имаше нужда някой да я наглежда, но денят й не беше тежък. Обратното. Всичко при Рут беше бавно. Трябваше да й се помага в миенето и обличането и да се води три пъти седмично до Плимут, където посещаваше занимания в различни програми. Не можеше сама да се оправи с DVD плейъра, но ако я оставеха, можеше часове наред да гледа „В търсене на Немо“, „Красавицата и звярът“ и „Цар лъв“. Много обичаше да й четат; дори и когато не разбираше съвсем съдържанието и често заспиваше, преди да свърши първата глава.

Мари беше толкова благодарна за отдиха след напрежението в спешното отделение, че нямаше нищо против еднообразието. Когато всичко бе тихо и спокойно, тя четеше или готвеше. Том не възразяваше срещу това.

— Много добре се разбират — каза той на Елиът. Вече бе стигнал до пикапа си, отвори вратата, метна вътре куфарчето си и свали прозореца. — Какво има? — попита той, докато се качваше в колата.

— Двамата с Джули ще правим барбекю в петък вечер. Защо не минеш?

Том се усмихна.

— Благодаря, но не мога. Мари почива през уикенда, а Рут напоследък е нервна с непознати, така че би било много сложно. — Той затвори вратата.

— О! — възкликна Елиът и се наведе през смъкнатото стъкло. — Е, тогава може би друг път. — Бързо си пое дъх. — Слушай, жената, която днес се отби при теб, не беше ли дъщерята на Алиса Барнс?

Именно това бе въпросът, който Елиът бе искал да зададе, разбра Том. При това явно беше важно за него, щом го задаваше с цената на това, да го покани на барбекю. Развеселен и достатъчно любопитен, че да пренебрегне за миг бързането си за вкъщи, Том отговори:

— Тя беше. Искаше да ми благодари, че съм се грижил за майка й.

— Е, много мило. Не успя ли да поговори с теб на погребението?

— Не и за това.

— Аха. Значи е дошла сега. Тук е за цял месец, нали знаеш? Каза ли ти какво ще прави?

— Не мисля, че е решила със сигурност.

— Значи не е споменала, че ще пише?

— Не и пред мен — отвърна Том по-невинно, отколкото му се полагаше, но вече усещаше накъде бие Елиът. — Да не би да се притесняваш, че ще пише за нас?

— Зависи — небрежно подхвърли Елиът. — Разправят, че може да го направи. Не знам за теб, но не бяха минали и десет минути след като дойдох в града, и вече ми бяха разказали за „Пейтън плейс“. Вярно, че Ейдън ми беше говорил за връзката и такава определено се забелязва. Това е направо мания.

— „Пейтън плейс“ е стара история. Случило се е преди петдесет години.

— В Мидъл Ривър смятат, че може пак да се случи. Казват, че Ани Барнс може да го направи. Не съм сигурен дали го искаме.

— И защо не? — реши да позлорадства Том. — Ние сме съвестни граждани.

— Разбира се, че е така, но си помагаме в разни неща, за които не искаме външни хора да знаят. Ти искаш ли тя да пише за Нейтън Янси?

Не. Том не искаше. Когато бе дошъл в клиниката, Нейтън бе един от хематолозите в нея. Бе изминала цяла година, преди да дойде инспектор на проверка и да установи, че дипломата на Нейтън е фалшива. Тихомълком го помолиха да напусне и той си тръгна, без да получи компенсация или препоръки. Разбира се, можеше да се изтъкне, че Том не може да носи отговорност за лекар, който е бил назначен от старото ръководство на клиниката. Но си оставаше фактът, че ако се разбереше за Нейтън, доверието в клиниката щеше да се разклати и репутацията й да пострада.

Същото би могло да се случи и ако се разнесеше мълва за Елиът Ролинс. За съжаление Елиът бе сред приближените на семейство Мийд и разчиташе на известна закрила. При все това Том нямаше намерение да поема вината заради силните на деня, ако и когато избухнеше скандал.

— Какво да ти кажа, Елиът. Предупредил съм те. Ако изписваш прекалено много лекарства на определени пациенти…

— Не изписвам прекалено много лекарства на никого — сряза го Елиът, вече не толкова дружелюбно. — Казвал съм ти го и по-рано, повтарям го и сега. Облекчаването на болката е съществена част от практикуването на медицина. Това е основното.

— Разбира се, когато става дума за много възрастни хора. Началникът на полицията не спада в тази категория.

— Искаш ли да му съобщиш, че трябва да страда?

— Не е нужно да страда — възрази Том. — Може да отслабне двайсетина килограма и да започне да прави упражнения. Като се добави физиотерапия, гърбът му ще се оправи.

— Да не би вече да си станал и специалист ортопед?

— Не. Няма нужда. Това е въпрос на здрав разум. Ти му предлагаш патерица, Елиът. Сега вече е пристрастен и проблемът се усложни.

— Нямаш доказателство, че е пристрастен.

— Всеки, който взема тези болкоуспокояващи толкова често, колкото го прави той, е пристрастен.

Елиът пъхна ръце в джобовете си. Леко дъвчеше ъгълчето на устната си.

— Тя за това ли те разпитваше?

— Кой? — Том не се сдържа да не попита.

— Ани Барнс. Когато е разговаряла с теб днес.

— Не. Благодари ми за грижите за майка й. — Вече го бе казал, но не беше лошо да го повтори.

— Това би отнело само няколко минути. Двамата прекарахте заедно навън много повече.

— Да не би да си ни следил? — попита Том, но не изчака отговор. Нямаше защо Елиът да ги следи, за да разбере къде са били. Мидъл Ривър бе пълен с шпиони. Знаеше си, че фактът, че е пил кафе с Ани, ще стане тема на разговори. Затова небрежно обясни: — Поговорихме си за Вашингтон. И двамата сме завършили университета „Джорджтаун“.

Елиът не изглеждаше съвсем убеден.

— И през цялото време сте си говорили за Вашингтон?

— През повечето. Поговорихме и за майка й. Това е основното, което я вълнува. — Той извади ключа и запали мотора. — Съжалявам, но наистина трябва да се прибирам. Виж какво, ако намеря кой да остане с Рут, ще се опитам да дойда в петък вечер. Става ли?

Елиът не отговори. Но пък и Том не му представи възможност да го направи. Даде на заден, завъртя волана, настъпи газта и с облекчение остави едрия ортопед зад себе си. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че Елиът е сложил ръце на кръста си. Том осъзна две неща — първо, че винаги би предпочел да остане със сестра си пред гостуването у Елиът в петък вечер, и второ, че колегата му съвсем не е приключил с въпроса за Ани Барнс.