Саймън Бекет
Огнената диря (9)

9

Няма вятър. Това беше първата мисъл в главата ми. Няма вятър, няма дъжд.

Пълна тишина.

Отворих очи. Бях в някакво легло. През белите завеси на прозорците влизаше приглушена дневна светлина и откриваше пред мен просторна бяла стая. Бели стени, бял таван, бели чаршафи. Първата ми мисъл беше, че съм в болница, но после разсъдих, че в болниците няма юргани и двойни легла. Нито стъклени душкабини, като стана дума за това. А таблите на леглото изглеждаха сякаш пренесени директно от страниците на списанията за вътрешен интериор.

Но това, че не знаех къде съм в момента, не ме притесняваше изобщо. Леглото беше топло и меко. Останах под завивките и мислено се върнах към последните събития, които паметта ми бе съхранила. Всичко изникна в главата ми удивително бързо. Къщата. Изоставената в канавката кола. Падането в мрака, а после преследването на далечния пламък.

Тук вече нещата започнаха да стават неясни. Драпането нагоре по планинския склон, древните надгробни плочи и онази фигура на входа на старата каменна къща — всичко беше като сюрреалистична картина от някакъв сън. След това мъглата се сгъстяваше още повече. Бяха останали само разпокъсани образи — някой ме носи в непрогледния мрак, някой намества рамото ми, докато крещя като побъркан.

Рамото ми…

Отметнах юргана, отчитайки мимоходом, че съм чисто гол, докато погледът ми пътуваше до превръзката, която придържаше лявото ми рамо към гърдите. Беше професионална работа, поне доколкото успях да видя. Сгънах внимателно ръката си и потръпнах. Болеше ужасно, но иначе всичко беше на мястото си. Някой се бе погрижил за мен, макар да нямах спомен за това. Това ми се стори странно, защото наместването на раменната става не е нещо, което човек може лесно да забрави.

Огледах ръцете си и първото нещо, което забелязах, бе, че часовникът ми липсва. Нямах представа за часа, знаех само, че вече е ден. Обзе ме чувство за тревога. Колко време съм спал? Все още не бях казал на Уолъс, нито на някой друг, че си имаме работа с убийство. Освен това бях обещал на Джени да й се обадя снощи. Тя щеше да се побърка от притеснение, да се чуди какво става с мен.

Трябваше да се върна в селото по най-бързия начин. Махнах юргана и вече се оглеждах за дрехите си, когато вратата се отвори и в стаята влезе Грейс Страчън.

Беше още по-зашеметяваща, отколкото си спомнях. Прибраната назад черна коса откриваше съвършения овал на лицето й. Тесните черни панталони и кремавият пуловер демонстрираха стройна и слаба, но чувствена фигура. Тя ми се усмихна мило.

— Здравей, Дейвид. Тъкмо идвах да проверя дали си се събудил.

Вече знаех къде се намирам. Спомних си, че съм гол чак когато погледът й пробяга надолу. Бързо се покрих с юргана, но беше късно. В черните й очи лумнаха закачливи пламъчета.

— Как се чувстваш, докторе?

— Объркан. Как се озовах тук?

— Майкъл те доведе снощи. Намерил те в планината. Или по-скоро ти си го намерил.

Значи Страчън ме бе спасил. Припомних си появилата се на светлината от огъня фигура.

— Значи онзи, когото видях, е бил съпругът ти?

Тя се усмихна.

— Да. Това е едно от неговите увлечения. Радвам се, че не съм единствената, която ги намира за странни. Добре, че е бил там.

Нямах какво да възразя на това, но все още се питах колко време бях спал.

— А колко е часът? — попитах.

— Наближава три и половина.

Бях проспал повече от половината ден. Изругах се наум и казах:

— Може ли да използвам телефона ви? Трябва да осведомя хората си за случилото се с мен.

— Вече го направихме. След като те доведе тук, Майкъл се обади в хотела и говори със сержант Фрейзър… мисля, че така се казваше. Обясни му, че си претърпял инцидент, но сега вече си в безопасност.

И това беше нещо, но то не отменяше разговора ми с Уолъс. Трябваше да се свържа и с Джени, да й кажа, че съм добре.

Ако все още искаше да разговаря с мен.

— Но все пак имам нужда от телефон, ако това не ви затруднява, разбира се.

— Никакъв проблем. Ще съобщя на Майкъл, че си буден. Той ще донесе апарата. — Грейс вдигна вежди в съвършена дъга, на устните й се появи лека усмивка. — Ще му кажа да донесе и дрехите ти.

Тя излезе от стаята и аз зачаках нетърпеливо в леглото. Мисълта за пропуснатите часове ме изяждаше. Не мина много време и на вратата се почука.

Майкъл Страчън влезе в стаята с дрехите ми — току-що изпрани и изгладени. Най-отгоре се виждаха портфейлът, часовникът и безполезният мобилен телефон. Под мишницата му имаше вестник, но той го задържа за себе си.

— Грейс ми каза, че си искаш дрехите — усмихна се той и постави вещите ми на стола до леглото. После бръкна в джоба си и извади безжичен телефон. — И това също.

Исках да проведа разговорите си веднага, но се въздържах. Ако не беше този човек, сигурно сега щях да съм мъртъв.

— Благодаря. И още веднъж благодаря за помощта миналата вечер.

— Няма защо. Щастлив съм, че можах да помогна. Трябва да ти призная, че ме изплаши до смърт, когато се появи там изневиделица.

— Беше взаимно — отвърнах малко сухо. — Как ме пренесе дотук?

Той сви рамене.

— През по-голямата част от пътя успях да те задържа на крака, но последните метри се наложи да те метна на гръб.

— Носил си ме?

— Само до колата. Невинаги се качвам там с нея, но се радвам, че вчера я взех. — Каза го някак между другото, сякаш да носиш зрял мъж на гърба си, макар и на късо разстояние, не е кой знае какво. — Е, как е рамото ти?

Размърдах предпазливо изкълченото рамо.

— По-добре от вчера.

— Брус се измъчи снощи, но успя да го намести. Ако не беше той, сигурно щяхме да те закараме в болница. Или да те натоварим на ферибота на Йън Кинрос. Уверявам те, че нямаше да ти бъде много забавно в състоянието, в което се намираше.

— Брус…

— Брус Камерън. Той е учител, но изкара и курсове за медицинска сестра. Помага в клиниката.

— Полезна комбинация — усмихнах се аз.

По лицето на Страчън премина сянка, но не успях да схвана значението й.

— И той си има своите моменти. След малко ще се запознаеш с него. Грейс му се обади да го уведоми, че си се събудил, и той настоя да дойде да види как се чувстваш. Ох, щях да забравя, твоят колега открил тази сутрин колата на Елън и я върнал на пътя. Предполагам, че ще се зарадваш на новината, че не е повредена. Какво се случи? Завил си рязко заради заблудила се овца?

— Не, не беше овца, а голдън ретрийвър.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Искаш да кажеш, че е бил Оскар? Боже, сигурно се шегуваш! Бях го взел със себе си, но по едно време ми се изгуби от погледа. Много съжалявам.

— Не се тревожи. Радвам се, че не го блъснах. — Любопитството ми най-после надделя над доброто възпитание. — Слушай, не искам да ме помислиш за неблагодарен, но какво, по дяволите, правеше там?

Той се усмихна леко засрамено.

— От време на време преспивам там. Грейс го смята за лудост, но когато бях дете, баща ми често ме водеше със себе си на сафари. Планината ми дава онова изгубено усещане за свобода и пространство от онези дни. Не съм религиозен, но там има нещо… как да кажа… свръхестествено.

Не бях подозирал за тази страна от личността на местния благодетел.

— Но и самотно. И много студено — промърморих аз.

Той се засмя.

— Опаковам се добре, а усамотението е част от всичко това. Брочът е чудесно място за мислене.

— Броч?

— Каменната къща, където ме откри. Това е стара наблюдателна кула. По тези места й викат „броч“. Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията. А онези плочи са още по-стари. Погребаните под тях хора може да са били владетели, водачи на кланове, какви ли не, а сега от техния свят са останали само няколко купчини камъни. Осъзнаването на това ти дава възможност да видиш нещата в перспектива, не мислиш ли?

Изведнъж се смути.

— Стига вече за мрачните ми тайни. Ето, донесох ти това.

Той ми подаде вестника, който стискаше под мишницата си. Беше „Луис Газет“ от миналата вечер, прегънат на втората страница. Заглавието на статията гласеше: „Загадъчна смърт при пожар в Руна“. Отдолу се мъдреше името на Маги Касиди. Вътре се даваха зловещи подробности от откриването на изгорелия труп, фактите бяха оскъдни, но тълкувания и размишления имаше, колкото щеш. Естествено, Маги не бе пропуснала да поразсъждава и за спонтанното самозапалване на хора, дори споменаваше името ми, наричайки ме „многоуважаваният съдебен антрополог, доктор Дейвид Хънтър“.

Можеше да бъде и по-лошо. Добре, че Дънкан й бе попречил да снима мястото.

— Дойде тази сутрин с ферибота — каза Страчън. — Реших, че ще ти е интересно да го прочетеш.

— Благодаря. — Статията бе разбудила у мен нетърпение да се захвана за работа. — Малко ми е неудобно да попитам след всичко, което направи за мен, но дали ще имаш време да ме откараш до селото?

— Разбира се! — отвърна той, после ме погледна загрижено. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто имам още малко работа.

Той кимна, но не бях сигурен, че успях да го убедя.

Изчаках го да излезе и веднага захапах слушалката. Номерът на Уолъс беше в мобилния ми телефон. Открих го и го набрах на стационарния. „Хайде, побързай!“, замолих се безгласно аз.

Този път той вдигна.

— Да, доктор Хънтър? — започна някак припряно, сякаш прекъсвах важна работа с досадното си обаждане.

Казах директно:

— Жертвата е била убита.

Настъпи кратка пауза. После той почти изсъска от яд:

— Сигурен ли сте?

— Ударена е в долната част на темето и черепът се е пукнал, но не се е счупил. Пожарът е предизвикал пръсването му в тази точка.

— Не може ли да е паднала? Да се е паникьосала, когато се е подпалила и…

— Би могло, но рана като тази щеше да я убие на място или най-малкото да я остави в безсъзнание. Не е възможно да се е придвижила след това. В такъв случай щяхме да намерим тялото да лежи по гръб, не с лицето надолу, както беше.

Отсреща се чу тежка въздишка.

— И мислите, че няма място за грешки?

Забавих отговора си от страх да не избухна.

— Искахте мнението ми, имате го. Някой е убил тази жена и после е запалил тялото й. Не е било злополука.

Настъпи кратка пауза. Можех да чуя как машинката в главата му се върти, докато обмисля възможността да отклони екип от железопътната катастрофа и да го изпрати тук.

— Добре — отвърна той делово. — Утре сутринта ще изпратя екип и криминолог при вас.

Погледнах през прозореца. Слънцето вече клонеше надолу.

— Не може ли да стане днес?

— Няма как. Трябва да отидат първо до Сторноуей, после да хванат ферибота до Руна.

Не бях доволен, но не можех да направя нищо повече. Уолъс побърза да приключи разговора и аз набрах мобилния телефон на Джени. Той ме препрати директно към гласовата поща. Оставих й съобщение, като се извиних, че не бях успял й се обадя снощи. Казах й, че съм добре и ще й звънна по-късно. Това ми се стори недостатъчно и неадекватно. Бих дал всичко, за да я видя в този момент. Но това беше невъзможно.

Едва когато оставих слушалката, осъзнах, че бях набрал първо номера на Уолъс, вместо този на Джени. Изпълнен с тревожни размисли върху въпроса за приоритетите ми, отметнах юргана и станах.

 

 

Душът ме ободри и върна енергията ми. Горещата вода облекчи болката в рамото и изми калта и смрадта от изминалата нощ. Превръзката беше полутвърда — от велкро, пяна и пластир — и успях да я махна бързо и без проблем. Но обличането с една ръка се оказа по-трудно, отколкото си представях. Лявото ми рамо беше почти неподвижно и докато навлека дебелия пуловер, целият плувнах в пот, сякаш бях тренирал часове във фитнеса.

После излязох от стаята и се огледах. Личеше си, че голямата къща е ремонтирана наскоро. Белите стени бяха прясно измазани, а на пода беше просната рогозка от кокосови влакна. На площадката пред стълбището имаше панорамен прозорец с изглед към малък пясъчен залив. От двете му страни беше затворен с естествена преграда от скали. Отгоре се спускаха тесни стъпала и водеха до дървен кей, към който бе закотвена лъскава яхта. Дори и в заслона на залива мачтата й се клатеше яростно на огромните вълни. В припадащия мрак успях да различа две човешки фигури на кея. Черният скиорски пуловер на единия, който сочеше с пръст към залива, ми подсказа, че това е Страчън. Другият трябваше да е Брус, завършилият за медицинска сестра учител.

По-голямата част от пода на входното антре на първия етаж беше покрита с огромен персийски килим. На задната стена имаше рисувана с масло картина. Беше абстракция: водовъртеж от лилави и сини точки, насечени с индигови линии, която впечатляваше и в същото време объркваше. Вече я отминавах, когато забелязах, че името в долния ъгъл беше на Грейс Страчън.

В далечния ъгъл на коридора имаше отворена врата и отвътре се носеше музика от радио или грамофон. Някой подръпваше струните на испанска китара. Пристъпих прага и се намерих в просторна слънчева кухня. Въздухът ухаеше на различни подправки. От тавана висяха медни съдове, други бяха поставени върху голяма печка и нещо къкреше в тях.

Грейс беше до нея, режеше зеленчуци. Обърна се и ми се усмихна през рамо.

— Виждам, че си намерил дрехите.

— Най-накрая.

Тя махна един паднал пред очите й кичур с опакото на ръката си. Дори и в обикновена черна престилка беше просто неустоима. Ефектът се подсилваше от факта, че тя сякаш не осъзнаваше сексапила си.

— Майкъл ще дойде всеки момент. Преди малко заведе Брус до залива да му покаже последния си проект. Брус е човекът, който ти намести ръката? — каза въпросително тя.

— Да, съпругът ти ми разказа. Справил се е чудесно.

— Той е истинско съкровище. Сам предложи да дойде и да те прегледа след училище. Мога ли да ти предложа нещо за пиене или по-добре за хапване? Сигурно умираш от глад.

Чак сега осъзнах, че съм гладен като вълк. Не бях слагал нищо в устата си от вчера.

Грейс сложи край на колебанията ми.

— Да ти направя ли сандвич? Или по-добре омлет?

— Наистина, не…

— Тогава омлет.

Тя наля олио в малък тиган и докато чакаше мазнината да загрее, сръчно счупи три яйца в една купа.

— Майкъл ми каза, че си от Лондон — каза, докато ги разбъркваше енергично.

— Точно така.

— Не съм била в Лондон от години. Непрекъснато моля Майкъл да отскочим за малко, но той е ужасно консервативен. Сякаш е залепен за острова. Не иска да мръдне по-далеч от Луис, който, да си го кажем честно, не може да се нарече меката на културата.

„Консервативен“ не беше определение, което бих свързал със съпруга й, но както се бях уверил сам, той беше човек на изненадите.

— От колко време живеете тук?

— Ами… четири години. Не, пет. Господи! — поклати тя глава, удивена от бързината, с която течеше времето.

— Сигурно не ви е било лесно да свикнете с живота тук.

— Всъщност не беше трудно. Винаги сме искали да живеем далеч от шума на големия град. Вероятно си мислиш, че скучаем, но не е така. Майкъл винаги си намира работа, а аз помагам в училището. Преподавам рисуване.

— Видях картината в антрето. Впечатлен съм.

Тя сви нехайно рамене, но изглеждаше поласкана.

— Това е просто хоби. Работата ми в училището ни сближи с Брус. Той е работил като начален учител във вътрешността и опитът му е безценен за острова. А аз обичам деца и се радвам, че мога да работя с тях.

По лицето й пробяга тъга, но бързо отмина. Отместих поглед, усетил неудобство, сякаш бях надникнал в личното й пространство. Вече бях забелязал, че със Страчън нямаха деца. Сега разбрах как го преживява тя.

— Видях в заливчето яхта — казах, за да върна разговора на безопасна територия. — Красива е.

— Прекрасна е, нали? — усмихна се тя и остави на масата пресен хляб и купичка с масло. — Майкъл я купи веднага, след като се преместихме тук. Дълбочината й е само два метра, но заливът не е достатъчно дълбок за нещо по-голямо. Майкъл пътува с нея до Сторноуей, когато има работа там.

— Как се запознахте двамата? — полюбопитствах аз.

— Ами… може да се каже, че сме се познавали цял живот.

— Да не би да е детска любов?

Тя се засмя.

— Знам колко банално звучи, но е точно така. Израснахме заедно близо до Йоханесбург. Майкъл е по-голям от мен и като малка го следвах навсякъде. Може би затова ми харесва тук. Имам възможност да го държа под око.

Щастието й бе заразно. Открих, че завиждам лекичко на Страчън за брака му. Неволно се замислих за нашата връзка с Джени. Напоследък с нея май вървяхме в различни посоки.

— Ето, готово е — каза тя и изсипа омлета в голяма чиния. — Има хляб и масло, заповядай.

Седнах и хванах вилицата, без да чакам втора покана. Омлетът беше много вкусен. Тъкмо дояждах последната хапка, когато вратата се отвори и заедно със студения вятър в стаята влязоха и пръски дъжд. Мокър до кости, голдън ретрийвърът се шмугна вътре и скочи щастливо върху мен. Опитах се да го избутам със здравата ръка.

— Не, Оскар! — изкомандва го Грейс. — Майкъл, гледай си кучето. Дейвид не иска кални лапи по изпраните си панталони. Ох, лошо куче. Погледни какво направи! Навсякъде има кал.

Страчън влезе след кучето. Зад гърба му се появи мъжът със старата военна фуражка, когото вчера бях видял да прибира децата в училище.

— Извинявай, скъпа, но не можах да намеря галошите си. Оскар, дръж се прилично. Остави достатъчно петна за спомен по доктор Хънтър. — Той издърпа кучето от мен и ми се усмихна. — Радвам се да те видя станал, Дейвид. Запознай се, това е Брус Камерън.

Другият мъж бе свалил фуражката си, откривайки обръсната, леко набола червеникава четина, оформяща класически модел на мъжко оплешивяване. Беше нисък и слаб, направо мършав като маратонец. Адамовата му ябълка стърчеше толкова много, че заплашваше да пробие кожата.

Откакто бе влязъл, той не бе откъснал поглед от Грейс, но сега се обърна към мен и аз се стреснах. Не бях виждал толкова безцветни очи. Бяха с неопределим цвят или по-скоро такъв липсваше. Роговицата и миглите бяха съвсем бели и това придаваше странен израз на лицето му, сякаш те гледаше, без да мига.

Преди да ме погледне, той се втренчи в празната чиния пред мен. По лицето му премина сянка, сякаш се ядоса на нещо, но после изчезна.

— Благодаря ви, че сте се погрижили за рамото ми снощи — казах и протегнах ръка към него. Неговата беше слаба и кокалеста, стоеше отпусната в моята, докато я стисках.

— Радвам се, че успях да помогна. — Гласът му ме изненада. Беше нисък и бумтящ, да не повярва човек, че идваше от такава крехка фигура. — Разбрах, че сте тук, за да огледате намереното тяло в онази къща.

— Не си прави труда да го разпитваш — намеси се Страчън. — Вече го направих и ме плеснаха през ръцете.

Камерън го изгледа, сякаш не схвана думите му.

— Как е рамото ви? — попита ме той без истински интерес.

— Много по-добре.

Той кимна, успявайки някак си да направи отегчена и в същото време самодоволна физиономия.

— Извадили сте късмет. Трябва да отидете на рентген, когато се върнете на сушата, но не мисля, че има нещо сериозно.

Каза го така, сякаш трябваше да обвинявам единствено себе си, ако все пак се окажеше, че има нещо сериозно. После бръкна в джоба си, извади малко шишенце с някакви таблетки и го остави на масата.

— Това е ибупрофен. Противовъзпалително. Може би в момента не усещате нужда, но ви уверявам, че ще ви потрябва, когато действието на седативите отмине.

— Седативи ли?

— Вие бълнувахте и мускулите около рамото ви се свиваха неконтролируемо, затова ви дадох една таблетка да ги успокоим.

Това обясняваше защо не си спомнях, че ми е намествал рамото. И защо проспах две-трети от деня.

— Какво ми дадохте?

— Нищо опасно. — Той хвърли поглед към Грейс, на устните му заигра нещо като усмивка, която трябваше да изрази пренебрежение, но всъщност издаваше самодоволство. Не направи никакъв опит да прегледа рамото ми и аз започнах тайничко да подозирам, че не моята персона беше причината за посещението.

— Все пак искам да знам какво е било — настоях аз.

Не исках да изглеждам невъзпитан, но откакто веднъж едва не ме убиха със свръхдоза диаморфин, никога не приемах лекарства, без да знам какви са. Освен това снизходителното поведение на Камерън започваше да ми лази по нервите.

Нервната нотка в гласа ми го накара за пръв път да отчете наистина присъствието ми. Погледът, който ми хвърли, едва ли можеше да се нарече дружелюбен.

— Щом настоявате, дадох ви десет милиграма диазепам и анестезирах локално с новокаин. После малко кортизон, за да предотвратя евентуално възпаление. — Той ме изгледа отвисоко. — Това удовлетворява ли ви?

Страчън, който до този момент слушаше видимо развеселен, се намеси:

— Споменах ли ти, че доктор Хънтър е бил домашен лекар?

Явно не беше. Камерън се изчерви и аз съжалих, че го притиснах така. Не исках да го поставям в неловко положение. В същото време се запитах откъде Страчън знае толкова много за мен. Не че го пазех в тайна, но не ми беше приятно един сравнително непознат човек да знае биографията ми.

Той сякаш прочете мислите ми, усмихна ми се извинително и обясни:

— Направих някои справки в интернет. Надявам се, че нямаш нищо против, но винаги заставам на нокти, когато става дума за Руна. Намерих всичко в публичните файлове.

Не можех да го обвиня в нищо, но въпреки това не ми хареса, че се рови в миналото ми. От друга страна, миналата нощ ме бе довел в дома си и ми бе предоставил легло. Нормално беше да прояви любопитство.

— Показвах на Брус къде ще бъдат загражденията за новия ми проект. Планирам да изградя на Руна рибовъдна ферма. Ще отглеждам атлантическа треска. Никакви химикали, екологично чисто производство и ще открия най-малко шест работни места. И повече, ако потръгне. — Ентусиазмът му придаваше вид на хлапак. — Може да се окаже истинска гордост за икономиката на острова. Мисля да започна строежа й през пролетта.

Грейс беше извадила от хладилника едно пиле и режеше месото с ловкостта на професионален готвач.

— Все още не съм убедена, че ще е добре да направиш развъдника в подножието на градината — обади се тя.

— Скъпа, казах ти вече, из целия остров няма друго толкова закътано място. Плюс това градината ни така или иначе стига до морето, а то е пълно с риба.

— Да, но когато го направиш, ще започнат да идват клиенти и туристи. Домът ни ще се превърне в къща за гости.

Камерън се засмя, както ми се стори, угоднически. В погледа на Страчън се появи леко раздразнение, но в същия момент някой почука на външната врата и той бързо обърна глава.

— Тази сутрин тук е истинско стълпотворение — каза Грейс и се пресегна за кърпа да подсуши ръцете си, но Страчън вече тръгваше.

— Аз ще отворя.

Минавайки покрай дъската за рязане, той грабна едно парченце морков, подхвърли го и го лапна с уста. Видях усмивката на Грейс и неволно си спомних последните караници между мен и Джени. Нямаше начин да не завидя на тази двойка.

— Сигурно е някой от твоите хора — погледна ме тя, когато от коридора се чуха гласове.

Надявах се да е така. Но вместо Фрейзър или Дънкан, Страчън въведе в стаята Маги Касиди.

— Вижте кой се появи — каза той с лека ирония. — Грейс, нали познаваш Маги Касиди? Внучката на Роуз Касиди?

— Разбира се — усмихна се Грейс. — Как е баба ти, Маги?

— Още се държи, благодаря. Здравей, Брус. — Тя погледна към учителя и в отговор получи пестеливо кимване. После се обърна към мен и ми се ухили по хлапашки. — Радвам се да ви намеря все още цял, доктор Хънтър. Чух за снощното ви приключение. Днес сте тема номер едно в бара.

„Бас държа, че е така“, си казах унило.

— Какво те води насам, Маги? — попита Страчън. — Да не би да се надяваш да изкрънкаш интервю от доктор Хънтър?

— Всъщност исках да видя теб. И госпожа Страчън, естествено — добави непринудено Маги. Гледаше право в него с широко отворени очи — самата невинност. — Искам да направя репортаж за вас. Сега Руна е в новините и мисля, че моментът е подходящ. Ще поговорим за приноса ви за острова, ще направя няколко снимки на двамата в дома ви. Мисля, че ще стане много добре.

Той изведнъж стана сериозен.

— Съжалявам, но не излизам добре на снимки.

— Хайде, скъпи — опита се да го придума Грейс. — Звучи забавно.

— Да, мисля, че е добра идея, Майкъл — гръмна неочаквано гласът на Камерън. — Грейс е достатъчно фотогенична и за двама ви. И ще бъде реклама за бъдещата ферма.

— Точно така — настъпи Маги, усетила подкрепа, и се усмихна широко на Страчън. — Сигурна съм, че ще успея да ви направя хубава снимка.

Забелязах как едната вежда на Грейс потръпна при откровеното кокетничене на репортерката. Маги не можеше да се нарече красива в традиционния смисъл на думата, но у нея имаше нещо, което привличаше погледа.

Но Страчън, изглежда, беше имунизиран.

— Не, не мисля, че ще стане — отсече той.

— Моля ви, помислете си! Може…

— Казах не. — Той не повиши глас, но нямаше никакво съмнение, че това беше последната му дума. — Мога ли да помогна с нещо друго?

Тонът му все още беше любезен, но беше очевидно, че я подканва да си върви. Маги се опита да прикрие разочарованието си.

— Ъ… не. Това беше всичко. Извинете ме за безпокойството.

— За нищо — отвърна той. — Всъщност мога ли аз да ви помоля за нещо?

Лицето на младата жена светна на мига.

— Да, разбира се.

— Трябва някой да закара доктор Хънтър до хотела. Ще ме спасите от едно ходене дотам, ако го вземете с колата си. Това устройва ли те, Дейвид?

Идеята да пътувам с репортер, който веднъж вече ме бе направил на глупак, не ме очарова, но тя се връщаше в селото и това ме устройваше. И без това бях задлъжнял достатъчно на Страчън.

— Ако Маги няма нищо против — отвърнах аз.

Погледът й ми показа, че има, но тя каза:

— С удоволствие.

— Трябва да ни дойдеш още веднъж на гости, преди да заминеш, Дейвид — рече Грейс и ме целуна по бузата. Уханието на мускус направо ми взе акъла. Мимолетното докосване на устните й до кожата ми оставиха тръпнещ спомен, който щеше да остане за дълго в мен.

Докато се отдръпваше, хвърлих бърз поглед към Камерън. Той ни гледаше със зле прикрита ревност. Увлечението му по госпожа Страчън беше толкова очевидно, че не знаех дали да се засрамя заради него, или да го съжаля.

Страчън си бе възвърнал доброто настроение. Дойде да ни изпрати до вратата. Когато я отвори, отвън ни посрещнаха леденият вятър и противният дъжд. На стената до входа беше подпрян опръскан с кал планински велосипед. Големите кошове отзад му придаваха несиметричен вид.

— Не ми казвайте, че Брус е въртял педалите дотук в това време — ахна Маги.

— Той твърди, че така поддържа формата си — засмя се Страчън.

— Проклет мазохист — изсумтя Маги и подаде ръка на домакина. — Радвам се, че се видяхме, господин Страчън. Ако промените решението си…

— Не, няма — прекъсна я той и веднага й се усмихна широко, за да смекчи отказа си. В очите му се появи игриво пламъче. — Но ако се помолите на доктор Хънтър, може би ще успеете да го накарате да ви отговори на няколко въпроса. Сигурен съм, че ще му бъде приятно да прочете името си в утрешния вестник.

Лицето на Маги смени цвета си. Без да коментира, тя тръгна срещу вятъра към паркираното отпред ръждясало мини, което ми се видя като беден роднина до сааба на Страчън и черното порше „Кайен“, което предположих, че е на Грейс. Нещастната таратайка ми напомни за колата, която Джени използваше за града, и сърцето ми отново се сви. Нямах представа дали се тревожи за мен и какво да й кажа, когато най-после се свържа с нея.

Когато се качих в колата, Маги вече събличаше огромното, поне с два номера по-голямо, червено палто.

— Парното е развалено, може да работи само на максимум. Ако останете с якето, ще се сварите — каза тя и хвърли небрежно палтото си на задната седалка. Тежкият аленочервен плат тупна грозно на седалката като окървавен чувал. Останах с якето. Щеше да ми отнеме много усилия и време, докато се справя с една ръка.

Маги смръщи вежди, докато се опитваше да събуди грохналия от старост двигател.

— Проклета машина! — изруга тя, когато двигателят се закашля и се задави. — На баба е, но тя вече не шофира. Знам, че е за изхвърляне, но ми е удобна, когато идвам тук.

Най-после колата се събуди. Маги натисна газта и пое по алеята към главния път. Загледах се през прозореца към брулените от вятъра хълмове, които вече чезнеха в здрача.

— Няма ли да го кажете най-после? — рече неочаквано тя.

— Какво да кажа?

Бях се замислил толкова дълбоко за Джени и за предстоящото разследване, че не забелязах настъпилата тишина. Но Маги очевидно я бе взела за своя сметка.

— Дето ви излъгах на ферибота и се представих за писателка.

Отне ми известно време, докато схвана за какво говори. Паузата я накара да заеме отбранителна позиция.

— Какво толкова? Аз съм репортер. Просто си вършех работата. Нямам намерение да се извинявам за това.

— Не съм го искал.

Тя ме погледна нерешително.

— Не се сърдите, нали?

Въздъхнах. Под нахаканото й поведение се криеше крехка и уязвима душа.

— Не, не се сърдя.

Тя си отдъхна. Очите й говореха за невинност, каквато вече подозирах.

— Е, ще ми кажете ли така, неофициално, какво става в онази къща?

Въпреки черните си мисли не можах да сдържа усмивката си.

— Не се предаваш, а?

Тя се усмихна засрамено.

— Само попитах. Един опит, какво толкова?

Откровените й думи разбиха и последните остатъци от резервираност между нас. Нямах сили да се ядосвам. А и знаех, че утре по това време тя ще се окаже във вихъра на случай, за който не бе и мечтала. Усетих лека вина за хаоса, който щях да предизвикам в това малко и сплотено общество. Руна още не знаеше, но съвсем скоро от спокойното му съществуване нямаше да остане и следа.

Дори и аз нямах никаква представа колко силен щеше да е трусът.