Саймън Бекет
Огнената диря (23)

23

Младежът стоеше като вцепенен. Водата се стичаше от него и образуваше локва върху цимента. Той трепереше като лист, очите му бяха наведени, раменете му висяха надолу и му придаваха окаян вид.

— Питам те за последен път — предупреди го Фрейзър. — Какво правеше отвън?

Кевин не отговори. Веднага бях покрил тялото с брезента, но закъснях и когато Фрейзър го вкара вътре, погледът му попадна върху трупа. Младежът моментално отмести очи, сякаш гледката го опари.

Фрейзър го изгледа заплашително. Тази част от полицейската работа явно му допадаше. Тук се чувстваше в свои води и имаше шанс да възвърне част от авторитета си.

— Виж, синко, ако не ни сътрудничиш, ще си навлечеш куп неприятности, казвам ти го най-приятелски. Това е последният ти шанс. Мястото е заградено с полицейска лента. Какво правеше тук? Опитваше се да подслушваш, нали?

Синът на Кинрос преглътна тежко, сякаш се готвеше да заговори, но от устата му не излезе нито звук.

Броуди се намеси:

— Може ли аз да поговоря с него?

До този момент той бе стоял мълчаливо, бе оставил Фрейзър да се справи с това. Но заплахите на сержанта не даваха резултат. Само плашеха и без това треперещия от ужас младеж.

Фрейзър го стрелна ядосано, но все пак кимна. Броуди взе един от столовете, на които бяха седели Мери Тейт и майка й, и го постави до Кевин.

— Седни.

Той самият седна на края на пейката и погледна момчето далеч по-дружелюбно от Фрейзър. Кевин погледна несигурно към стола.

— Може да останеш и прав, ако ти е по-удобно — каза Броуди. Кевин се поколеба, после бавно приседна на ръба. — Какво имаш да ни кажеш, Кевин?

На фона на бялото като платно лице червените подутини на стари и нови циреи изглеждаха по-зле.

— Аз… нищо.

Броуди кръстоса крака, като че ли двамата бяха седнали на приятелски разговор.

— И двамата знаем, че това не е вярно, нали? Аз например съм сигурен, че ти не си направил нищо лошо, само дето си се промъкнал през заграждението. И мисля, че можем да убедим сержант Фрейзър да си затвори очите за провинението ти. При положение, че ни кажеш какво правиш тук.

При тези думи Фрейзър стисна устни, но не се намеси.

— Кажи, Кевин, как ти се струва сделката? — попита Броуди.

Напрежението по лицето на младежа беше очевидно. Всички виждахме колебанието му. Не знаеше дали да си каже всичко, или да продължава да мълчи. Очите му пробягаха по закритото с брезент тяло. После размърда устни, сякаш думите се бореха и не искаха да излязат от устата му.

— Вярно ли е това, което всички казват? — произнесе с мъка той.

— Какво казват всички?

— Че това е… — той отново погледна към брезента — … че е била Маги.

Броуди замълча за миг, но след малко кимна.

— Да. Ние също мислим, че е тя.

Кевин се разплака. Спомних си как се въртеше около Маги, как се изчервяваше винаги, когато тя го погледнеше. Чувствата му бяха очевидни за всички и изведнъж ми стана жал за него.

Броуди бръкна в джоба си за носна кърпа. Стана, отиде до Кевин и му я подаде мълчаливо, после се върна на пейката.

— Какво можеш да ни кажеш за това, Кевин?

— Аз я убих — изхлипа младежът.

Думите му изпълниха въздуха с напрежение. В настъпилата тишина вонята на изгорена плът изглеждаше още по-силна, задушавайки миризмата на машинно масло, море и припой. Стените на работилницата кънтяха под ударите на ураганния вятър, а дъждът продължаваше да блъска безмилостно по ламаринения покрив.

— Какво искаш да кажеш с тези думи? — попита съвсем тихо Броуди.

Кевин изтри сълзите си с ръка.

— Ако не бях аз, тя щеше да си е жива.

— Разкажи ни всичко, синко. Слушаме те.

След смелото изявление Кевин сякаш онемя. Спомних си за реакцията му, когато Броуди разкри пред насъбралите се хора, че намереното в крофта тяло е на проститутка от Сторноуей. Той изглеждаше не просто изненадан. Беше стъписан. Явно бе направил някаква връзка и тя го бе шокирала. Какво беше казала Маги за тайния си източник? „Човекът, който ми каза… той ми се довери, разбирате ли? И аз не искам да му създавам неприятности. Той не е замесен в това.“

— Ти си казал на Маги името на мъртвата жена, нали, Кевин? — попитах го аз.

Фрейзър и Броуди ме погледнаха изненадано, но изненадата им не можеше да се сравни с тази на Кевин. Той ме зяпна, отвори уста, сякаш щеше да ме глътне. Стори ми се, че търси начин да отрече, но скоро се прекърши и кимна.

— Откъде разбра как се казва жената, Кевин? — отново пое разговора Броуди.

— Не бях сигурен…

— Но все пак си бил достатъчно сигурен, за да го кажеш на Маги. Защо?

— Не… мога да ви кажа.

— Искаш ли да прекараш няколко нощи в килията, момче? — намеси се Фрейзър, сляп за гневния поглед на Броуди. — Защото ти гарантирам, че ще се окажеш там, ако продължаваш да шикалкавиш.

— Сигурен съм, че Кевин го знае — каза бързо Броуди. — И не вярвам, че иска да прикрие човека, който е сторил това на Маги. Нали, Кевин?

Погледът на младежа неволно се извъртя към покритото тяло в ъгъла. Отчаянието му беше очевидно.

— Хайде, Кевин — подкани го бившият инспектор. — Кажи ни. Откъде знаеш името на момичето? Каза ли ти го някой? Или познаваш човека, който я е довел тук? Така ли е?

Синът на Кинрос наведе глава и измърмори нещо, но не можахме да го разберем.

— Кой е човекът? — извика Фрейзър.

Кевин вдигна глава и каза ядосано:

— Баща ми.

Извика го толкова силно, че сигурно се чу и зад стените на работилницата. Лицето на Броуди замръзна, но както винаги успя да прикрие всяка емоция.

— Защо не ни разкажеш всичко поред?

Кевин притисна ръце към гърдите си.

— Беше миналото лято. Пътувахме с ферибота до Сторноуей. Татко каза, че има малко работа в града, и аз слязох на пристанището. Мислех да отида на кино или…

— Не ни интересува какво си искал да правиш — прекъсна го Фрейзър. — Давай нататък.

Погледът на Кевин показа, че все пак е син на баща си.

— Тръгнах по някаква странична уличка близо до автогарата. Там са онези къщи с момичетата… и когато приближих, видях татко да стои пред една от тях. Щях да го подмина, но в същия момент тази… жена отвори вратата. Носеше къс халат. Беше прозрачен и през него се виждаше почти всичко. — Пъпчивото лице на Кевин стана аленочервено. — Когато видя татко, тя се усмихна… някак неприлично. И той влезе вътре.

Броуди кимна търпеливо.

— Как изглеждаше?

— Ами… като… нали разбирате…

— Като проститутка?

Той кимна засрамено. Изразът на Броуди говореше, че тази информация беше не само неочаквана, но и не особено приятна.

— Можеш ли да ни я опишеш?

Пръстите на Кевин несъзнателно се вдигнаха към лицето му и започнаха да чешат и опипват зачервените пъпки.

— Не съм сигурен… тъмна коса. Беше по-възрастна от мен, но не стара. Хубава беше, но… сякаш не се грижеше за себе си.

— Ниска, висока, как ти се видя?

— Висока, доколкото си спомням. Едра. Не дебела, но не и слаба.

Можехме после да му покажем снимка на Джанис Доналдсън да видим дали ще я разпознае, но описанието съвпадаше с данните.

— И откъде разбра как се казва? — продължи разпита си Броуди.

Лицето на младежа пламна още повече.

— След като влезе, аз… отидох до вратата. Просто да видя. Имаше два звънеца, но аз бях забелязал, че натиска горния. Там пишеше „Джанис“.

— Баща ти разбра ли, че си го видял?

Кевин изглеждаше ужасен от тази възможност. Той поклати глава.

— Знаеш ли дали се е срещал и след това с нея?

— Не знам… но мисля, че да. На всеки две седмици казва, че има малко работа в града и аз… предполагам, че е ходил там.

— Хм, работа значи — измърмори Фрейзър.

Броуди не му обърна внимание.

— А тя идвала ли е някога тук, при него? На острова?

Въпросът бе посрещнат с ново кратко поклащане на глава. Но аз си спомних как Кинрос бе накарал Камерън да замълчи на събранието. Тогава си помислих, че просто се е ядосал от надменното поведение на Камерън, но сега видях начина, по който бе сложил край на събранието, в друга, по-зловеща светлина.

Броуди разтри уморено основата на носа си.

— Всичко ли разказа на Маги?

— Казах само името й. Не исках да знае, че баща ми ходи при… нали разбирате? Просто си помислих… нали е репортер, че може да напише статия и да каже името на жената. Мислех, че й помагам. Не предполагах, че ще завърши така.

Той се разплака отново и Броуди го потупа утешително по рамото.

— Знаем, че не си искал това, синко.

— Мога ли да си вървя сега? — изхълца момчето и изтри сълзите си.

— Да, разбира се. Искам да ти задам само още един въпрос. Имаш ли някаква представа откъде Мери Тейт е могла да вземе палтото на Маги?

Кевин наведе глава, избягвайки да гледа към нас.

— Не — отрече някак прекалено бързо.

Броуди го гледаше с непроницаемо лице.

— Мери е хубаво момиче, нали, Кевин?

— Не знам. Предполагам.

Броуди остави тишината да господства за няколко минути, докато Кевин се размърда притеснено на стола, после зададе следващия си въпрос:

— Откога се виждаш с нея?

— Не се виждаме.

Броуди заби поглед в Кевин, който веднага сведе своя.

— Просто… се засичаме от време на време. Не правим нищо. Не сме… нали се сещате…

Броуди въздъхна.

— И къде се „засичахте“?

Притеснението на младежа изглеждаше мъчително.

— Понякога на ферибота. При разрушената черква, когато се стъмни. Или…

— Хайде, Кевин.

— Понякога в планината. В запустялата къща на онзи крофт.

Броуди го погледна изненадано.

— Където откриха тялото ли?

— Да, но аз не знаех нищо за това. Честна дума. Не сме ходили скоро там. От лятото не сме стъпвали.

— Някой друг ходи ли там?

— Доколкото знам, не. Затова го използваме. То е отдалечено от селото… усамотено.

Вече не е, помислих си аз. Сетих се за празните кутии от кока-кола и за откритите останки от огън. Но те нямаха нищо общо с убитата проститутка, бяха просто следи от тайните срещи между малоумното момиче и пъпчивото неспокойно момче.

Фрейзър наблюдаваше хлапака с нескрито презрение, но, слава богу, поне си мълчеше. Колкото до Броуди, беше невъзможно човек да разбере какво си мисли. Изразът на лицето му доказваше, че е истински професионалист.

— Там ли ходи Мери, когато иска да те види?

— Понякога — измърмори Кевин и се загледа в ръцете си.

Броуди се замисли за момент.

— Тя беше ли у вас, когато дойдохме да търсим баща ти?

До този момент не се бях замислял защо Кевин бе открехнал съвсем малко вратата и я държеше почти затворена. Сега разбрах, че не бе искал да видим какво става вътре. Той кимна и остави мълчанието му да отговори вместо него.

— А тази вечер? Пак ли имахте среща?

— Не! Аз… нямам представа къде е била. След разговора с Маги се прибрах вкъщи. Честна дума!

Сълзите отново напълниха очите му. Броуди се втренчи в него за няколко секунди, после кимна кратко.

— Добре, синко, време е да се прибираш вкъщи.

— Не, чакай за минутка — възрази Фрейзър.

Но Броуди очакваше намесата му.

— Всичко е наред, сержанте. Кевин няма да каже на никого за разговора ни. Нали, Кевин?

Младежът поклати енергично с глава.

— Няма, обещавам. — Скочи от стола и забърза към вратата, но се спря. — Татко никога не би наранил Маги. Нито другата жена. Не искам да му създавам неприятности.

Броуди не отговори. Нямаше какво да каже засега. Кевин отвори вратата. Силният дъжд веднага намокри прага, но той излезе бързо и затвори след себе си.

Броуди се върна при масата и седна срещу мен.

— Боже, каква нощ!

— Мислите ли, че може да му се вярва, че ще си държи езика зад зъбите? — попита скептично Фрейзър.

Старият детектив прокара ръка по умореното си лице.

— Не мисля, че ще се затича към дома да разкаже на баща си какво е споделил с нас. На теб как ти се струва?

Фрейзър, изглежда, се съгласи, но изведнъж очите му се разшириха тревожно.

— Господи, ами момичето? Кинрос знае, че тя е била свидетелка. Сега разбирам защо настоя да остане, докато я разпитвахме.

Думите му ме накараха да настръхна. Но Броуди не изглеждаше притеснен.

— Мери не е в опасност. Дори и да приемем, че убиецът е Кинрос — въпреки че нямаме доказателства за това — тя не го уличи и той трябва да е останал доволен от разпита. Сега знае, че тя не е заплаха за никого.

Фрейзър сякаш си отдъхна.

— Какво ще правим сега? Ще го арестуваме ли? С удоволствие ще щракна белезниците на гадното копеле.

Броуди не отговори веднага.

— Не още — каза накрая. — Всичко, което имаме срещу него, е само това, че е познавал Джанис Доналдсън. Това не е достатъчно, за да го задържим. Само ще разкрием намеренията си и ще му дадем време да подготви версията си, докато чакаме хората на Уолъс да се появят.

— О, моля ти се — възкликна Фрейзър. — Чухте добре какво каза собственият му син. Мръсникът сигурно е убил и Дънкан! Не може просто да си седим и да си чоплим носовете!

— Не съм казал такова нещо — отвърна рязко Броуди, внезапно разгорещен. Трябваше да положи усилие, за да възвърне самообладанието си. — Виж, сержанте, и преди ми се е случвало да разследвам убийства. Ако се хвърлиш неподготвен, рискуваш да изпуснеш убиеца. Това ли искаш?

— Трябва да направим нещо — продължи да упорства Фрейзър.

— И ще направим. — Той погледна замислено към увитото в брезента тяло. — Дейвид, все още ли твърдиш, че тялото на Маги е хвърлено от скалата?

— Напълно съм сигурен в това — отвърнах аз. — Няма как иначе да обясним всичките рани и фрактури по него.

Той погледна часовника си.

— След два часа ще съмне. Тогава ще се качим и ще огледаме наоколо. Да видим дали не са останали следи от станалото през нощта. Но дотогава ви предлагам да се върнете в хотела и да се опитате да подремнете. Чака ни дълъг ден.

— А ти какво ще правиш? — попитах го аз.

— Аз и без това не спя много. Ще остана тук и ще правя компания на Маги. — Той се усмихна, но очите му изглеждаха тъжни. — Не успях да я спася от убиеца, нека поне да направя това за нея.

— Искаш ли някой от нас да остане с теб?

— Не се тревожете за мен — отвърна тихо той. Взе един железен лост от тезгяха и го опита на тежина. — Ще се оправя.