Саймън Бекет
Огнената диря (10)

10

Първата ми работа, след като Маги ме остави пред хотела, беше да потърся Елън и да й поднеса извиненията си за оставената в канавката кола, но тя само махна с ръка.

— Не се тревожете за това. Важното е, че вие сте добре. Поне до известна степен — добави тя с усмивка и погледна към превръзката ми. — Не всеки изгубен на острова може да се похвали с вашия късмет.

Когато се добрах и проснах на леглото, последното нещо, което мислех за себе си, беше, че съм късметлия. Бях пребит от умора и болката в рамото ми пулсираше като зъбобол. Взех две таблетки ибупрофен от онзи, който ми бе дал Камерън, и отново се опитах да се свържа с Джени. Никой не отговори нито на мобилния, нито на домашния й телефон.

Оставих съобщения и на двата, продиктувах й телефонния номер на хотела и я помолих да ми се обади. Затворих и се загледах в телефонния апарат. Къде можеше да е? По това време вече трябваше да се е прибрала от работа и дори да бе отишла някъде след това, мобилният й щеше да е с нея.

Разтревожен и объркан, влязох в нета и проверих пощата си. Тъкмо привършвах с отговора на последното писмо, когато на вратата се почука.

Беше Фрейзър, все още в дебелото си яке, натежало от дъжда и попило студа отвън. Той погледна равнодушно към превръзката ми.

— Този път се прибрахте без инциденти, нали?

Нямаше какво да отговоря на това.

— Разговаряхте ли с Уолъс? — попитах с надеждата, че няма да се наложи да обяснявам и на него какво съм открил.

— Не ми е работа да си бъбря с главни инспектори — изсумтя той. Все пак реши да ме информира, макар и с неудоволствие: — Иначе да, той ми каза какво става. Значи мислите, че е убийство?

Хвърлих поглед към коридора зад него, но нямаше никого.

— Така изглежда.

Той поклати глава и направи кисела физиономия.

— Сега я оплескахме.

— Останките добре ли са? — попитах аз. Тревожех се, че стоят в онази къща под наблюдението единствено на Дънкан.

— О, да, чувстват се отлично — сви устни той. — Обаждат ми се на всеки пет минути и всеки път искат да ги уверя, че мястото… извинете, местопрестъплението, се охранява добре. Човек ще си помисли, че пазим кралско съкровище.

Не бях в настроение за празни приказки, а и заяждането му започна да изчерпва търпението ми.

— Вече бяха допуснати достатъчно грешки.

— Не и от мен — тросна се той. — Аз само изпълнявам нареждания. Като стана дума за това, Уолъс иска да запазим мълчание, докато дойде екипът. Това означава, че господин бившият инспектор Броуди трябва да остане на тъмно по въпроса, както и всички други.

Усетих в гласа му леко задоволство. Не мислех, че има нещо лошо, ако Броуди знае, но не аз решавах нещата. Така или иначе всички щяха съвсем скоро да разберат.

— Ще бъде истински ад да се разследва убийство тук — намръщи се Фрейзър. — Но не мисля, че ще е трудно да пипнем убиеца, който и да е той.

— Мислиш ли?

Той пропусна покрай ушите си иронията ми, изпъна авторитетно рамене и заговори назидателно:

— Колко трудно би било да се открие престъпник на място, колкото дланта на едната ми ръка? Все някой е видял или чул нещо. А и този убиец не блести с особен интелект. Океанът му е на една крачка, блатата също, а той изгаря тялото и го оставя в оная къща. — Той се засмя презрително. — Истински гений на престъплението.

Но аз не бях толкова сигурен. За малко да обявим случая за злополучен инцидент. Не знаех дали убиецът беше хитър, или просто бе имал късмет, но не биваше да рискуваме повече.

Изпълнил мисията си, Фрейзър тръгна към караваната да занесе вечерята на Дънкан. Нямаше защо да ходя с него, затова се върнах при лаптопа с надеждата да се разсея с работа.

Но не успях да се съсредоточа. Бюрото не беше удобно и малката стая започна да ми се струва като монашеска килия. Докато се взирах невиждащо в екрана, усетих лекия аромат на парфюма на Грейс по дрехите си и каквато и концентрация да беше останала в мен, изчезна на мига.

Затворих решително лаптопа, сложих го в чантата му и слязох долу с него. Нямаше смисъл да стоя горе и да чакам обаждането на Джени. Ако решеше да ме потърси, Елън щеше да ме извика.

Беше рано и барът все още беше празен. Двамата старци вече бяха наредили плочките на доминото и ми кимнаха любезно, когато влязох.

— Oidchche mhath — поздрави ме единият.

Отговорих с „добър вечер“ и те се върнаха към играта си, сякаш престанах да съществувам. Единственият посетител, освен тях беше Гътри, едрият мъжага, за когото Броуди бе казал, че понякога помага на Кинрос за ферибота. Стоеше подпрян на бара и гледаше мрачно в празната бирена чаша пред себе си. Червените му бузи говореха, че е тук от доста време.

Гътри ме изгледа войнствено, когато записах на дъската едно уиски за себе си, после върна поглед върху чашата. Взех питието си и се настаних на същата маса до камината, където онзи ден бяхме с Броуди, а после и със Страчън.

Отворих лаптопа, извъртях го така, че екранът му да остане скрит за хората в останалата част на помещението, и отворих изпратения ми от Уолъс файл с изчезналите хора. Още не бях намерил време да го погледна и макар да се съмнявах, че на този етап ще открия нещо полезно в тях, започнах да ровя из него, защото просто нямах какво друго да правя.

От парчето торф в камината се издигаха малки къдрави ленти дим. Между пукнатините на тъмната му повърхност се подаваха огнени езици и изпълваха помещението с тънък аромат на пръст. От топлината започна да ми се доспива. Разтрих очи и се опитах да събера мислите си. Но тъкмо когато посягах да отворя първото досие, на масата падна някаква сянка.

Вдигнах поглед и видях едрата фигура на Гътри. Шкембето му покриваше ниския колан на панталона като торба, но иначе той все още беше як мъж. Навитите ръкави на пуловера му откриваха здрави като на бик мускули без косми, а в загрубялата му от вятъра и слънцето ръка наполовина изпитата чаша изглеждаше съвсем мъничка.

— Ето къде сте се скрили — каза някак нападателно той. Лицето му беше подпухнало и зачервено от изпитата бира. Миришеше като войник на гранясало и пот.

Затворих бързо лаптопа.

— Просто работех.

Той примига бавно, явно обмисляше отговора ми. Спомних си предупреждението на Броуди да го избягвам, когато е пиян.

Твърде късно.

— Работа, значи — изплю той и слюнките му опръскаха масата. Той се загледа с отвращение в лаптопа. — Това не е работа. Работата се върши с това.

И завря юмрук в лицето ми. Той беше с размера на бебешка глава и по пръстите се виждаха стари белези в различни форми.

— Работа е, когато си изцапаш ръцете. Ти цапал ли си някога твоите?

Веднага се видях да ровя из прахта на обгорен труп или да ексхумирам тяло, по-скоро да го изтръгвам от замръзналата земя.

— Понякога.

Устните му се извиха презрително.

— Друг път. Нямаш представа какво е това работа. Ти си като онова копеле, дето ми взе лодката. Стои си на бюрото в оная шибана банка и прилага закона. Никога не е работил дори и един ден в скапания си живот.

— Защо не си седнеш на мястото, Шон? — обади се кротко един от старците. Но това не доведе до нищо добро.

— Сега разговарям, ясно? Играй си играта и не се меси — измърмори Гътри. После отново се загледа в мен, като се олюляваше леко над масата. — Ти си тук с полицията, нали? Заради онзи труп.

Каза го така, сякаш ме обвиняваше.

— Да, така е.

Очаквах да ме попита кой е мъртвият и как е умрял. Но той ме изненада.

— И какво общо има тая работа с това? — пресегна се към лаптопа ми той.

Бързо сложих ръцете си върху капака му. Слепоочията ми вече започнаха да туптят от ускорения пулс, но успях да запазя спокойния тон:

— Съжалявам, но това е лично.

И продължих да стискам лаптопа, удържайки на опита му да го издърпа от ръцете ми. Той беше много по-силен от мен и за него беше детска игра да го изтегли изпод пръстите ми. И въпреки че целта му явно беше друга, виждах ясно, че замъгленото му от алкохола съзнание не отхвърляше подобна възможност.

— Просто искам да погледна.

Сега заплахата се усещаше ясно в гласа му.

Дори и да не бях ранен, аз не бях в категорията му. Гътри беше по-висок от мен с цяла глава и имаше вид на побойник, но не ме беше грижа. През последните двайсет и четири часа бях назлобял толкова, че бях готов на всичко.

Дръпнах силно лаптопа от ръцете му и повиших глас:

— Казах, не!

Това май проработи. Гласът ми трепереше леко, но повече от гняв, отколкото от слабост. Гътри зяпна от изненада, после рязко затвори уста, сви ръце в юмруци и аз стегнах мускулите на корема си, съзнавайки, че няма какво да кажа, нито да направя, за да предотвратя това, което беше на път да се случи.

— Хей, плондер, пак ли създаваш неприятности на хората? — чу се зад него глас.

Маги Касиди стоеше на прага, но в същия момент тръгна към Гътри. Сърцето ми се сви от страх, като видях колко дребна изглежда пред този як като бик мъж. Но вместо да се ядоса, на лицето му се появи огромна усмивка.

— Маги! — гръмна гласът му из помещението. — Чух, че си дошла.

Той я взе в голямата си прегръдка и Маги заприлича на малко дете между огромните му ръце.

— Да. И реших да проверя как я караш. Хайде, пусни ме, дебелако! — каза тя, но нейното лице също сияеше от удоволствие.

Гътри веднага забрави за мен, а на мястото на заплашителния поглед и стиснатите му зъби се появи детински ентусиазъм. Маги заби пръст в шкембето му и поклати глава.

— Да не си на диета, Шон? Направо си се стопил.

Той избухна в смях.

— Гледам от теб, Маги. Ще пийнеш ли едно с мен?

— Вече мислех, че никога няма да попиташ.

Тя ми смигна и тръгна след него към бара. Усмихна се на старците и ги поздрави. Ръцете ми трепереха, когато вдигнах чашата с уиски към устните си. Адреналинът бавно започна да се оттича от главата ми. „Само това ми трябваше, за да е пълен денят“, си казах наум.

Барът постепенно започна да се пълни. Дойдоха Кинрос и синът му и се присъединиха към Маги и Гътри на бара. Смеховете и приятелските разговори се усилиха. Забелязах, че ужасните пъпки от акнето на Кевин Кинрос ставаха кървавочервени всеки път, когато Маги се обръщаше към него. Момчето не откъсваше поглед от нея, докато тя разговаряше с баща му, но веднага свеждаше очи, ако погледнеше към него.

„Брус Камерън не е единственият влюбен на острова“, помислих си аз.

Докато наблюдавах усмихнатите им лица и отчитах колко удобно се чувстваха в компанията си, усетих лека тъга. Аз не принадлежах на това място. Те бяха родени и израснали тук и вероятно щяха да умрат на острова. Връзката между тях беше по-силна от всяка друга. Дори и Маги Касиди, напуснала преди години, все още беше една от тях, за разлика от мен и „пришълците“ като Броуди и Страчън, които никога нямаше да влязат в тяхното затворено общество.

Но един от тях беше убиец. И може би в момента беше сред нас. Оглеждайки лицата им, си спомних какво беше казал Фрейзър за убиеца на младата жена. „Колко трудно би било да се открие престъпник на място колкото дланта на едната ми ръка? Все някой е видял или чул нещо.“ Но да знае нещо и да го каже бяха две различни неща.

Каквито и тайни да пазеше Руна, не мислех, че ще достигнем лесно до тях.

Реших, че е време да се прибера в стаята си. Вече бях готов да напусна бара, когато Маги улови погледа ми, извини се на компанията и дойде при мен. Видях, че Кевин Кинрос я наблюдава крадешком, но усети погледа ми и побърза да отклони очи.

Маги се настани до мен и каза с усмивка:

— Видях, че вече се опознавате с Гътри.

— Може и така да се каже.

— Той е безобиден. Просто сте го предизвикали.

Погледнах я с интерес.

— И как съм го направил?

— Първо, вие сте външен човек. — Тя започна да свива пръсти един след друг. — Второ, англичанин сте и седите в бара с лаптоп. „Ако искаш да си дърво в гората, не идвай със секира“, ако мога да се изразя така.

Засмях се. Думите й не се различаваха много от собствените ми размишления преди малко.

— А пък аз си мислех, че съм дошъл да си върша работата.

Тя се усмихна.

— Прав сте. Шон наистина става заядлив, като си пийне, но не мога да го виня за това. Той беше добър рибар, но изтегли кредит да си купи лодка и не можа да го погаси. Банката си поиска парите. Сега работи на парче и се опитва да поправи старата си лодка. — Тя въздъхна. — Просто искам да ви кажа да не го съдите толкова строго.

Можех да се защитя, като й обясня, че не аз започнах кавгата, но реших, че няма смисъл. Маги погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Баба ще се чуди къде съм. Наминах да хвърля един поглед, но предпочитам да изчезна, преди да се появи сержант Фрейзър.

Беше явно, че очаква да я попитам защо, и аз наистина исках да разбера още щом чух размяната на реплики между тях на ферибота.

— Какво става между вас, между другото? Надявам се, че не ти е бивше гадже?

— Това, последното, ще се направя, че не съм го чула — отвърна тя и изви презрително устни. — Имаме си търкания. Преди няколко години сержантът беше наказан, защото нападнал една заподозряна в престъпление жена, докато бил пиян. Обвиненията бяха снети, но той едва отърва уволнението. „Газет“ разбра за това и пусна статия по въпроса.

Тя сви рамене, но въпреки че се опитваше да омаловажи случая, беше ясно, че е замесена лично по някакъв начин.

— Това беше първата ми голяма статия за вестника. Оттогава, както можете да си представите, не съм любимата репортерка на сержант Фрейзър.

В усмивката й имаше гордост и тъга. Тя стана и се върна при Гътри и двамата Кинрос. Веднага след това пожелах лека нощ на присъстващите, напуснах бара и се качих в стаята си. След омлета на Грейс не бях ял нищо, но умората надви глада ми. Тайничко се радвах, че Броуди не се появи тази вечер. Уолъс беше в правото си да скрие от пенсионирания инспектор новината, че се отнася за убийство, но след оказаната от него помощ щеше да ми е неудобно да премълча истината.

Докато изкачвах стълбите, усетих, че съм изтощен до смърт. Това пътуване беше истинско бедствие от началото до края. Успокояваше ме единствено мисълта, че щях да си замина скоро. Утре сутринта екипът на полицията щеше да пристигне и цялата машина по разследване на убийството щеше да се задейства. Щях да приключа и да оставя всичко зад гърба си.

Трябваше да съм се научил досега, че в тази работа няма нищо сигурно. Защото същата нощ островът бе откъснат от света.