Саймън Бекет
Огнената диря (11)

11

Бурята достигна до Руна точно в полунощ. По-късно щях да разбера, че всъщност бяха два фронта — от Северния Атлантик и от Арктика — и битката между тях щеше да бъде определена като „най-жестоката буря по Западните острови от петдесет години насам“, създавайки ураган с такава сила, че по пътя си до големия британски остров остави диря от къщи без покриви и прозорци и наводнени пътища.

И докато утихнеше, животът на всички в Руна щеше да се промени необратимо.

Бях в стаята си, когато всичко започна. Лежах, но бях прекалено уморен, за да заспя. Джени не се обади и все още нямах отговор на съобщенията си нито на мобилния й телефон, нито на домашния. Това не беше привично за нея и тревогата прогони напълно съня ми. Не спирах да се питам какво може да й се е случило. И за да ме разбуди още повече, вятърът отвън се развилня, започна да блъска безмилостно по прозореца, а рамото не спираше да ме боли въпреки взетите лекарства. На всичкото отгоре затворех ли очи, веднага се виждах да падам по онзи кален склон и бързах да ги отворя.

Тъкмо обмислях дали да не стана и да се опитам да поработя, когато телефонът до леглото ми иззвъня. Грабнах слушалката.

— Ало? — казах задъхано.

— Аз съм.

Беше Джени. Щом чух гласа й, напрежението, за което до този момент не си давах ясна сметка, изведнъж ме напусна.

— Здравей — казах, докато палех нощната лампа. — Цял ден ти звъня.

— Знам. Чух съобщенията ти — отвърна тихо тя. — Излязох със Сузи и други колежки от работата и изключих телефона си.

— Защо?

— Не исках да говоря с теб.

Аз замълчах. Не знаех какво да кажа. Вятърът се завихри около къщата и стенанието му премина в писък. Нощната лампа му отговори с примигване.

— Притесних се, когато не ми се обади снощи — заговори тя след миг мълчание. — Не можах да се свържа с мобилния ти телефон, а дори не знаех къде си отседнал. Когато днес получих съобщението ти… Не знам. Ядосах се. Затова изключих телефона си и излязох. Но когато се върнах, реших, че все пак искам да чуя гласа ти.

— Съжалявам, не исках да…

— Не ми трябват извиненията ти. Искам теб. Искам да се махнеш от онзи проклет остров. Тази вечер пих много и ти си виновен за това.

Можех да се закълна, че се усмихва, макар и кисело. Зарадвах се на думите й, но обръчът около гърдите продължаваше да ме стяга.

— Радвам се, че ми се обади — казах тихо.

— Аз също. Но все още съм ти сърдита. Много ми липсваш, а нямам никаква представа кога ще се върнеш.

Изведнъж се изплаших. Джени бе успяла да се възстанови от кошмар, който би запратил много хора в зоната на мрака. Тя изплува от това по-силна отпреди, но ужасът от случилото се все още надигаше глава от време на време. Джени знаеше чудесно колко тънка е границата между живота и хаоса. И колко лесно може човек да я прекрачи.

— Ти също ми липсваш — отвърнах.

Настъпи гробовна тишина, нарушаваха я само леките статични смущения по линията.

— Ти не си отговорен за нищо, Дейвид — каза накрая тя. — Не можеш да решиш проблемите на всички.

Не успях да уловя чувството, което се спотайваше зад думите й. Може би беше примирение. Или… разочарование?

— Не се и опитвам.

— Наистина ли? Защото отстрани изглежда точно така. Ти се хвърляш да решаваш проблемите, но винаги нечии други. — Тя въздъхна. — Трябва да поговорим, когато се върнеш.

— За какво? — попитах аз. Внезапно ме заля студена вълна.

Изведнъж нещо запращя в слушалката и заглуши думите й. После шумът заглъхна. Но не съвсем.

— Чуваш ли ме още? — чух я да вика.

— Само последното ти изречение. Там ли си още?

Отговор не последва. Прекъснах връзката и се опитах да се свържа отново, но телефонът изгуби сигнал. Линията прекъсна.

Сякаш засегната лично, нощната лампа започна да мига истерично. След малко се успокои, но светлината й отслабна. Телефонните линии явно не бяха единствените жертви на разразяващата се буря.

Треснах ядосано слушалката. Вятърът отвън изрева победоносно и лисна в стъклото ми цяло ведро дъжд. Отидох до прозореца и погледнах навън. Бурята бе разкъсала облаците за момент и пълната луна къпеше острова в бледата си призрачна светлина. Уличната лампа се люлееше под силата на урагана.

Под нея, точно пред стаята ми, стоеше едно момиче.

Изглеждаше като вцепенена, сякаш незнайна сила бе отнела способността й да се движи. Когато се показах на прозореца, тя вдигна глава и за секунда двамата останахме загледани един в друг. Не успях да я позная. Изглеждаше съвсем млада, най-много на двайсет, и носеше тънко яке, неподходящо за ужасното време навън. Под него се виждаше светла рокля или по-скоро нощница. Платът й се вееше на вятъра, а мократа коса бе залепнала по лицето й. Тя примигваше, за да предпази очите си от студения дъжд, и продължаваше да гледа към мен.

После се стрелна в сенките зад уличната лампа, пое към селото и скоро се скри от погледа ми.

 

 

Още със събуждането си на другата сутрин разбрах, че трябва да се разделя с надеждата, че бурята вече е отминала. Прозорците звънтяха застрашително от вятъра, а дъждът плющеше по стъклата, ядосан, че не може да ги счупи.

Споменът от недовършения разговор с Джени продължаваше да ми тежи, но когато се опитах да я набера, разбрах, че телефоните все още не работят. Реших по-късно да поискам една от цифровите радиостанции на полицаите и да й се обадя. Докато не поправеха надземните линии, те оставаха единствената ни връзка с външния свят.

Токът все още се държеше, макар примигващите лампи да подсказваха, че няма да е за дълго.

— Една от радостите на тукашния живот — каза Елън, когато слязох за закуска. Ана беше в кухнята и закусваше на масата. Пред нея имаше голяма купа със зърнена закуска. Малката газова печка работеше и вътре беше топло и уютно. — Щом започне буря, първо излизат от строя телефоните. Ако е силна, идва ред и на електричеството.

— И колко време продължава това?

— Ден-два, но понякога и повече. — Тя видя израза на лицето ми и се усмихна. — Не се безпокойте, ние сме подготвени. Всички тук са заредени с газ или бензин, а хотелът има малък собствен генератор. Няма да ви оставя да загинете от глад и студ.

— Какво е станало с рамото ти? — попита Ана и кимна към превръзката ми.

— Паднах.

Тя се замисли за секунда:

— Трябва да внимаваш къде стъпваш — каза самоуверено и се зае със закуската си.

— Ана! — сгълча я майка й.

Аз се засмях.

— Да, права си.

И влязох в бара с усмивка. От лошото настроение не бе останало и помен. Какво толкова, ако телефоните не работеха ден или два? Беше неудобство, но не въпрос на живот и смърт. Фрейзър вече седеше пред закуската си и поглъщаше пържените яйца с бекон и наденички. Изглеждаше махмурлия, но не колкото вчера. Явно вероятността екипът на полицията да пристигне всеки момент бе убила ентусиазма му.

— Говори ли с Дънкан? — попитах веднага, след като седнах. Тревожех се за момчето. Как ли се чувстваше в малката каравана на този вятър? Сигурно не му беше много комфортно.

— Да. Добре е — изломоти Фрейзър с пълна уста и бутна радиостанцията към мен. — Главният иска да му се обадите.

Настроението ми веднага падна под нулата. Бях сигурен, че новините нямаше да са добри. И не бяха.

— Бурята обърка всичко — започна директно той. Връзката беше толкова лоша, че гласът му се чуваше, сякаш от другия край на света. — Няма как да изпратим екип в такова време.

Въпреки че го очаквах, пак ми подейства като удар.

— Кога мислите, че ще можете?

В слушалката започна да припуква и отговорът му се изгуби. Помолих го да повтори.

— Казах, че не знам. Полетите и водният транспорт от и до Сторноуей са преустановени до второ нареждане, а синоптичната прогноза за следващите два дни не е добра.

— Не може ли да използвате хеликоптера на крайбрежната охрана? — попитах аз. Знаех, че те понякога прехвърляха полицейски екипи на недостъпни места.

— Няма начин. Бурята предизвика хаос в морето и момчетата няма да рискуват службата си за труп, престоял повече от месец на онова място. Но дори и да се съгласят, насрещното течение от скалите на Руна създава сериозни проблеми. Много е рисковано да се опиташ да кацнеш на острова в такова време. Съжалявам, но при това положение ще се наложи да изчакаме.

Разтърках слепоочията си, опитвайки се да успокоя появилата се болка. Нов пристъп на пращене задуши думите на Уолъс. После се чу:

— … да запознаете Броуди с фактите. Давам си сметка, че е пенсионер, но е ръководил разследването на две убийства. Опитът му ще е от полза, докато можем да осигурим екипа. Вижте какво ще ви посъветва той. — Настъпи кратка пауза. — Разбрахте ли какво ви казвам?

Разбирах добре, но не исках Фрейзър да чуе какво си говорехме. Затворих и се опитах да не го гледам в очите, докато му връщам апарата.

Но той, изглежда, беше наясно и докато го прибираше, ме изгледа, сякаш вината за всичко беше моя.

— Говори ли вече с Броуди? — попитах аз.

Явно въпросът ми го ядоса и той заби със сила вилицата в едно парче бекон.

— Може да почака, докато се нахраня и занеса закуската на Дънкан. — Мустаците му подскачаха гневно, докато дъвчеше. — Вече няма закъде да бързаме, нали?

Наистина нямаше, но аз предпочитах да информирам по-скоро Броуди.

— Аз ще говоря с него.

— Както искате — каза Фрейзър и се спусна с такава ярост върху яйцата, че сигурно остави белег по чинията.

И все още ядеше, когато аз свърших със закуската. Оставих го да се ядосва и да дъвче. Попитах Елън къде живее Броуди. Облякох якето и тръгнах.

Вятърът ме поде веднага. Фучеше и пищеше почти истерично и докато стигна до крайбрежната улица, рамото ме заболя от непрекъснатото привеждане напред. Стак Рос бе обвит в мъгла от белите пръски на разбиващите се в каменните диги около пристанището вълни. Лодките се удряха в синджирите на котвите си, а фериботът се втурваше на всеки няколко секунди към бетонния кей и отново пльосваше с тъп звук във водата.

Броуди живееше до далечния край на пристанището. Продължих нататък, като гледах да вървя възможно най-далече от брега, за да избегна ледените морски пръски. В далечината се виждаше група скали около малък плаж. Близо до тях имаше голяма барака от гофрирана ламарина. До нея бяха струпани купчини със строителни материали, покрити с насмолена мушама. Дворът наоколо бе осеян със стари изгнили лодки. От едната страна на бараката се виждаше стара полуразбита лодка, качена на каменни блокове, явно подготвена за ремонт. Страничните дъски бяха свалени и корпусът й приличаше на великански гръден кош. Зачудих се дали това не е старото корито на Гътри, за което разказваше Маги.

Ако беше така, предстоеше му сериозна работа.

Къщата на Броуди се намираше веднага след пристанището. Когато наближих, видях малка спретната постройка, на която липсваха PVC подобренията на нейните съседи. Запитах се дали причината да отхвърли възможността да обнови дома си заедно с другите не беше антипатията му към Страчън.

Броуди отвори веднага, сякаш ме бе очаквал.

— Влизай — каза свойски той.

Вътре миришеше на готвено и на дезинфектант за дърво. Къщата беше скромна, но чиста и спретната, и като всяко ергенско жилище бе лишена от всякаква украса. Във всекидневната имаше облицована с теракота камина и вътре съскаше газова горелка. Централното място на полицата над нея бе заето от снимка на жена и момиче. Изглеждаше стара и аз се досетих, че това са жена му и дъщеря му.

Когато влязохме в стаята, овчарката се надигна леко от коша си и замаха с опашка, после се отпусна и задряма отново.

— Ще пиеш ли чай?

— Не, благодаря. Извинявай, че идвам без предупреждение, но телефоните не работят.

— Да, знам.

Броуди застана до камината, пъхна ръце дълбоко в джобовете на дебелата си жилетка и зачака.

— Ти излезе прав. Оказа се убийство — започнах аз.

Той ме погледна някак предупредително.

— Сигурен ли си, че имаш право да ме информираш за фактите?

— Такова беше желанието на Уолъс — отвърнах аз и му разказах накратко какво бях открил и какво бе казал главният инспектор.

Броуди се усмихна.

— Обзалагам се, че Фрейзър си е изял мустаците от яд — каза той, но веднага стана сериозен. — Случайна смърт е едно, но убийството променя всичко. Разбира се, има някаква вероятност убиецът да не е оттук, но тя е по-скоро хипотетична. Жертвата явно е имала причина да дойде на острова и подозирам, че тази причина е била убиецът. На този етап няма значение дали той я е довел, или тя сама е пристигнала. Както вече ти казах, до Руна има достатъчно превоз. Колкото до убиеца, засега ще трябва да приемем, че е от острова и че жертвата го е познавала.

Вече бях стигнал до същото заключение.

— Все още не разбирам защо е изгорил тялото и го е оставил в онази къща, вместо да го погребе или да го изхвърли в морето — казах замислено. За разлика от Фрейзър не вярвах, че престъпникът е просто некомпетентен. — И ако живее в Руна, ми се струва още по-безсмислено да го остави да лежи тук седмици наред, докато някой го открие.

— Вероятно е от мързел или по-скоро от арогантност. А може и от нерви. Трябва ти доста смелост, за да се върнеш на местопрестъплението. — Броуди поклати ядосано глава. — Боже, защо Уолъс не изпрати екипа си, когато все още имаше възможност? Досега щяхме да сме идентифицирали жертвата. Ако знаем коя е, ще бъде по-лесно да открием убиеца й.

— Можем ли да направим нещо?

Той въздъхна.

— Трябва да изчакаме бурята да спре, а дотогава да държим всичко в тайна. Местните хора не бива да разбират, че разследваме убийство, преди да са дошли момчетата от сушата.

Вече бях живял в общество, което се разпадна под натиска на страха и взаимните подозрения, и нямах желание да повторя преживяването си. Но не ми се струваше редно да крием истината от тях.

— Тревожиш се за реакциите им ли? — попитах аз.

— И за това — съгласи се той. — Убийство или не, местните не обичат намеса отвън. Повече ме притеснява как ще реагира убиецът. Сега вероятно си мисли, че случаят е документиран като случайна смърт, но ако открие, че не е така, тогава всичко се променя.

Виж, за това не бях помислил.

— Мислиш ли, че може да стане опасен?

Той ме погледна мрачно.

— Тези хора са непредвидими, когато ги притиснеш в ъгъла. Не искам да поемам никакъв риск, при положение че на острова има само двама полицаи.

Той замълча и потупа разсеяно по джоба на жилетката си.

— На камината са — помогнах му аз.

Той ми се усмихна виновно, докато вземаше пакета с цигарите.

— Опитвам се да не пуша вътре. Жена ми мразеше миризмата им и след петнайсет години брак откриваш, че ти е станало втора природа. Като кучето на Павлов.

— Това тя и дъщеря ти ли са? — посочих към снимката на камината.

Той се загледа в тях и несъзнателно започна да върти цигарата из ръцете си.

— Да, това са Гини и Ребека. Тогава Бека беше на… около десет години. С майка й се разделихме година по-късно. Тя се омъжи за един застраховател.

Той вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво можех да направя?“.

— А дъщеря ти?

Броуди замълча за момент.

— Тя е мъртва.

Думите му ме удариха в гърдите и ме оставиха без дъх. Фрейзър ми бе казал, че дъщеря му си е отишла, но нищо повече.

— Съжалявам. Не знаех — казах смутено.

— Няма как да знаеш. Нямам доказателства за това, но знам, че е мъртва. Усещам го. — Той ме погледна някак преценяващо. — Уолъс ми разказа някои неща за теб. Ти също си баща и знаеш какво имам предвид. Сякаш част от теб си е отишла.

Стана ми неприятно, че Уолъс го е запознал с миналото ми. Все още ми се струваше кощунство други хора да говорят за смъртта на Кара и Алис. Но в същото време знаех точно какво има предвид Броуди.

— Какво се случи? — попитах тихо.

Той се загледа в цигарата между пръстите си.

— Не се разбирахме с нея. Бека винаги се бунтуваше. Беше дебела глава. Като мен. След като майка й почина, тя изчезна от погледа ми. Когато се пенсионирах, започнах да я търся. Купих онази каравана, за да не давам пари за хотели. Но не постигнах нищо. Аз съм полицай. Това е в кръвта ми. Знам колко е лесно някой да изчезне. Но знам и как да търся изчезнали хора. Идва момент, когато разбираш, че човекът няма да бъде открит. Не и жив.

— Съжалявам.

— На всеки може да се случи — каза равнодушно той. Лицето му отново се затвори и скри всички емоции. Той вдигна цигарата. — Не възразяваш, нали?

— Домът си е твой.

Той кимна, прибра цигарата в пакета и се усмихна.

— Ще почакам, докато си намеря някаква работа навън. Навик, какво да правя!

— Виж, може да ти прозвучи малко… странно — започнах аз. — Но снощи видях едно момиче пред хотела. Сигурно минаваше полунощ. Момичето беше на около петнайсет-шестнайсет години. Стоеше на проливния дъжд, облечена само по тънко яке и рокля.

Броуди се усмихна.

— Не се тревожи, не е било призрак. Това е Мери Тейт, дъщерята на Карън. Нали се сещаш, жената от бара, дето псува като хамалин. Не ти ли споменах за дъщеря й? Тя е малко… някога щяхме да го наречем малоумна, но знам, че сега не се говори така. Майка й я е оставила на произвола. Човек може да я срещне по всяко време на денонощието къде ли не из острова.

— И никой не казва нищо?

— Тя е напълно безобидна.

— Нямах предвид това. — Момичето може да беше със забавено умствено развитие, но бе съзряло физически и всеки можеше да се възползва от него.

— Разбирам те — кимна Броуди. — Аз също си мислех да се обадя на социалните. Но не вярвам, че някой от Руна би й навредил. Знае какво ще му се случи, ако й посегне.

Спомних си трупа на жената в запустялата къща.

— Сигурен ли си в това?

Броуди наведе глава.

— Имаш право. Може би е по-добре да…

На вратата се почука и той спря по средата на изречението. Старата овчарка се надигна на треперещите си крака, изправи уши и заръмжа предупредително.

— Тихо, Бес — смъмри я Броуди и отиде да отвори.

Чуха се гласове. Миг по-късно Броуди се върна в стаята. С него влезе Фрейзър — мокър и нещастен. Изтупа водата от раменете си и каза:

— Имаме проблем.

 

 

Дънкан ни чакаше пред караваната. Тук, далеч от къщите и скалите, вятърът вилнееше на воля, брулеше тревата и препускаше към Биен Турида през черните торфени блата.

Младият полицай видя приближаващия се роувър и забърза към нас. Вятърът залепи якетата за гърдите ни и за малко не отскубна вратата от ръцете ми, когато я отворих.

— Обадих се по радиостанцията веднага след като се случи — почти извика той, за да надвика воя на вятъра. — Стана преди час и половина.

Вече можехме да видим и сами какво се бе случило. Бурният вятър бе вдигнал част от ламаринения покрив на къщата. Останалата част висеше заплашително надолу, скърцаше и се люлееше, докато вятърът се опитваше да довърши започнатото. Ако костите на жената все още бяха незасегнати, това нямаше да е за дълго.

— Съжалявам — извика Дънкан, сякаш той бе свалил ламарината.

— Вината не е твоя, синко — потупа го по рамото Броуди. — Обади се на инспектор Уолъс и го уведоми за ситуацията. Кажи му, че трябва да приберем останките, преди покривът да ги затрупа.

Дънкан погледна несигурно към Фрейзър и той му кимна неохотно. Докато вадеше радиостанцията, ние тръгнахме към къщата. Лентата на входа си беше на мястото, потръпваше на вятъра като панделка, но вратата беше паднала на пода в онова, което някога е било кухня. Навсякъде се виждаха парчета от изпадала мазилка и дъждът влизаше безпрепятствено през образувалата се дупка. В същия миг от тавана се откъсна ново парче, падна с трясък, разби се и ни накара да се отдръпнем назад.

Дънкан се върна при нас и поклати глава.

— Не успях да се свържа. Говорих с участъка в Сторноуей. Те ще се опитат да го намерят.

Броуди погледна към бъркотията в къщата. Дъждът миеше лицето му, когато се обърна към мен.

— Нямаме друг избор, доктор Хънтър.

— Така е — отвърнах.

Той кимна замислено, пристъпи напред и разкъса лентата пред вратата.

— Какво правите, по дяволите? — извика ядосано Фрейзър.

— Ще извадим останките отвътре, преди да падне покривът — отвърна Броуди, без да спира.

— Това е местопрестъпление. Не мога да направя такова нещо без разрешение.

— Нямаме време за това — отвърна Броуди и махна последния остатък от лентата.

— Той е прав — казах на Фрейзър. — Трябва да спасим, каквото можем.

— Не поемам отговорност за такова нещо — дръпна се той.

— Никой не го е искал от теб — каза Броуди и прекрачи прага.

Влязох и тръгнах след него, като прескачах внимателно парчетата паднала мазилка. Вътрешната стая, където лежаха останките, не беше толкова повредена, но въпреки това почти половината покрив липсваше. Прожекторът беше полегнал на една страна, а решетката, за която бях отделил толкова време, представляваше кълбо от заплетена корда. От дъжда сивата пепел на пода бе станала на черна каша.

Но костите бяха добре. Пликовете с пробите, които бях събрал, преди да спра работата си, плуваха в езеро от вода, но бяха запечатани.

— Трябва да изнесем пликовете оттук — казах на Броуди. — Ще имам нужда от куфара си. Той е в караваната.

— Аз ще го донеса — предложи Дънкан от прага на стаята.

Не бях видял кога ни бе последвал. Но от Фрейзър нямаше и следа.

— Вземи, колкото можеш да носиш — казах и се приведох бързо, когато при един силен порив на вятъра таванът над нас изскърца. — После се върни.

Докато Броуди и Дънкан пренасяха пликовете в караваната, аз насочих вниманието си към останките. Имаше нещо непоносимо тъжно в това да видиш един живот, превърнал се в купчина пепел и кости, готови всеки момент да се разпаднат. Зарадвах се, че бях направил снимките още първата вечер. Те можеха да ни дадат визуална представа за нещата. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от нищо.

Дънкан донесе куфара и времето за размишления свърши. Извадих защитно облекло и го облякох над превръзката. Сложих ръкавица на здравата си ръка и приближих към останките. Работех възможно най-бързо. Сложих черепа и челюстната кост в пликове, после започнах да събирам останалите части на черепа и разпилените по пода зъби.

Тъкмо завършвах, когато покривът поддаде. Едно огромно парче мазилка падна на няколко крачки от мен.

— Трябва да побързате — извика Дънкан.

— Бързам.

Изведнъж вятърът утихна. Над нас се спусна неочаквана тишина, нарушавана единствено от тропането на дъжда по пода.

— Бурята спира — каза с надежда Дънкан.

Но Броуди вдигна глава, притихна и се заслуша. Чу се далечен тътен, като приближаващ се към нас влак.

— Не, сменя посоката си — обясни той и в същия момент вятърът удари къщата с цялата си сила, спусна се директно отгоре ми и ме засипа с пепел и черна сгур. Дъските на покрива изтракаха заплашително, изпращайки още мазилка по главите ни.

— Да се махаме оттук! — извика Броуди и изблъска Дънкан към вратата.

— Не още — отвърнах бързо. Все още не бях прибрал оцелелите крака и ръката. Те ни трябваха за пръстови отпечатъци и анализ на меката тъкан. Но преди да мога да направя каквото и да било, се чу ужасяващ трясък и покривът тръгна надолу.

— Махай се! — изкрещя Броуди, дръпна ме за ръката и ме изправи на крака.

— Чакай! Куфарът! — извиках на свой ред аз.

Той го вдигна от земята, без да ме изпуска. Хукнахме към кухнята под дъжд от гипс и хоросан. Зад нас се чу невъобразим грохот и за момент реших, че цялата къща се срутва върху нас. Но само след секунди вече бяхме навън.

Останали без дъх, спряхме и се обърнахме назад. От покрива не бе останало нищо. Вятърът бе отнесъл част от него, а останалото беше паднало вътре, повличайки със себе си и няколко стени. Стаята, където стояхме само преди няколко секунди, сега бе погребана под отломките.

Заедно с останалото от мъртвата жена.

Фрейзър и Дънкан стояха наблизо, шокът бе изписан по лицата им.

— Майчице мила! — промълви Фрейзър, загледан в мен.

Аз също се огледах. Белият найлонов костюм беше покрит с мокра пепел. Усещах го и по лицето си. Сигурно приличах на каещ се грешник по Великден. Но не това го бе ужасило.

От все още стиснатата ми в юмрук ръка се подаваше друга, тази на мъртвата жена.