Саймън Бекет
Огнената диря (14)

14

След горещия душ и смяната на дрехите силите ми бързо се възвърнаха. Вече бях изцапал всички дрехи, които носех за Грампиан, затова попитах Елън може ли да направи нещо по въпроса. Рамото все още ме болеше, но топлата вода му подейства добре, а и двата ибупрофена вече започваха да действат, когато слязох в бара да потърся нещо за ядене.

Но пред вратата се спрях. Не ми се влизаше вътре. И преди съм се чувствал отхвърлен, но сега изолацията изведнъж ми се стори непреодолима. Нямах представа защо, като се имаше предвид, че не бях свързан с тези хора. Това, че убиецът на жената е някой от местните, може би дори от онези, с които се познавах, не ме засягаше пряко. Аз бях тук да си върша работата. Но сега, когато знаех, че някой се бе промъкнал в културния център, за да ме шпионира, нещата бяха различни. А нямах и представа кой и защо го бе направил.

Струваше ми се, че границата бе прекрачена.

„Не се вманиачавай. И помни какво ти каза Броуди: докато не дойдат екипите, най-добрата защита е да не казваме какво сме научили.“

Отворих вратата и влязох. Времето бе задържало някои от постоянните клиенти вкъщи. Гътри не се виждаше, нито Карън Тейт, както установих с облекчение. Само единият от играчите на домино беше тук. Седеше самотно на масата, кутията с плочките чакаше пред него.

Но Кинрос беше на бара, взираше се мълчаливо в чашката си. Синът му се бе изгърбил на високото столче до него. Фрейзър също беше тук, седеше сам на масата и атакуваше пълната с наденички и задушени зеленчуци чиния пред себе си. Явно не си бе губил времето, след като Дънкан го бе сменил. До чинията му имаше чаша с уиски — сигурен знак, че вече се смяташе свободен от задължения. По червенината около носа му прецених, че сигурно не му е първата.

— Божичко! Умирам от глад! — каза той, когато седнах до него, и заби вилицата в парче картоф. По мустаците му имаше трохи от храната. — Трябва да си наваксам за целия ден. Наистина, да останеш в онази каравана без храна в това ужасно време… Да не ви разправям.

„Но снощи не се притесняваше, когато Дънкан беше там“, помислих си с неприязън.

— Дънкан каза ли ти, че имахме посетител? — сниших глас аз.

— Да — отвърна той и махна с вилицата нехайно. — Проклети хлапета, сигурно са били те.

— Броуди е на друго мнение.

— Не бих обръщал голямо внимание на думите му — изсумтя той, откъсна с неохота поглед от недоядената наденица и ме погледна. — Дънкан ми каза, че според вас мъртвата е била от Сторноуей. Така ли е?

Огледах се, за да видя дали не ни слуша някой.

— Не знам откъде е, но мисля, че е проститутка и не е местна.

— И наркоманка, както разбрах. — Той лапна остатъка от наденицата и го поля със солидна глътка уиски. — Ако ме питате, явно е дошла тук да обслужи някой от строителите и играта е загрубяла. Не виждам нищо загадъчно в това.

— Всички строители са напуснали острова четири или пет седмици преди убийството — напомних му аз.

— Може, но не е сигурно, защото не виждам как някой ще определи със сигурност кога е умряла от онази купчина кокали, останали от нея. Времето е студено, като нищо може да са стояли месеци наред. — Той насочи ножа към гърдите ми. — Помнете ми думата, който и да я е убил, отдавна се е върнал в Луис или във вътрешността.

Веднага коригирах бройката на изпитите от Фрейзър чаши, но си замълчах, не ми се спореше с него. Той вече беше решил случая и нищо не можеше да го разубеди. Но не исках да слушам дълбокомислените му заключения и вече мислех да помоля Елън да ми направи няколко сандвича за стаята, когато торфът в огнището неочаквано се разгоря от влезлия в стаята студен въздух. Малко след това Гътри застана на прага и изпълни вратата с нечовешки едрата си фигура.

Веднага разбрах, че нещо не е наред. Той погледна към нашата маса, после отиде и прошепна нещо в ухото на Кинрос. Лицето на капитана потъмня, той се обърна към нас и ни изгледа. Двамата тръгнаха решително към масата ни, съпроводени от изплашения поглед на Кевин Кинрос.

Зает с храната, Фрейзър ги забеляза чак когато се надвесиха над нас, и вдигна ядосано поглед.

— Има ли нещо? — изръмжа, все още дъвчейки.

Кинрос го погледна така, както би погледнал нещо не ядливо или безполезно, хванало се в рибарската му мрежа.

— За какво ви е притрябвал катинар?

Трябваше да го очаквам. Всички знаеха, че сме в клиниката, и не трябваше много ум да пресметнат две и две и да разберат за къде съм го купил. И трябваше да се сетя, че не само Камерън щеше да е против идеята да използваме сградата.

Фрейзър свъси вежди.

— Катинар ли? За какъв катинар говориш, по дяволите?

— Аз купих един преди малко — казах спокойно. — За културния център.

В първия момент той се ядоса, че не му бях казал по-рано, но изкушението от храната и уискито надделя. Махна с ръка към мен и се надвеси над чинията.

— Ето, питайте него.

Гътри скръсти ръце и ги подпря на върха на шкембето си. Този път не беше пиян, но беше ядосан.

— И кой ви позволи да ни изритате от шибания център?

Фрейзър обаче не можа да подмине това. Наведе вилицата и ножа надолу и го погледна.

— Аз. Днес имахме нарушител, някой наблюдаваше клиниката, затова сега ще заключим. Някакви възражения?

— Да, имаме — изгърмя Гътри и приведе рамене като разярен бик. Издължени и яки, люлеещите се заканително ръце от двете му страни му придадоха вид на горила. — Това е нашият център, мамка му!

— Тогава напишете жалба — тросна се Фрейзър. — В момента центърът се използва от полицията. А това означава, че достъпът е ограничен до второ нареждане.

Очите на Кинрос блеснаха над черната брада.

— Ще повторя, защото явно не сте чули. Това е нашият културен център, не вашият. И ако си мислите, че можете да идвате тук и да заключвате общинските сгради, много се лъжете.

Реших да се намеся, преди нещата да излязат от контрол.

— Никой не иска да заключва нищо, ще бъде само за ден-два. Освен това говорихме първо с Грейс Страчън.

Извиних се мислено на Грейс, че я замесих в тази история, но това свърши работа. Кинрос и Гътри се спогледаха, колебанието измести войнствения блясък в очите им.

Кинрос се почеса по врата.

— Щом госпожа Страчън е разрешила, тогава…

„Слава Тебе, Господи.“ Но облекчението ми беше прибързано. Може би от уискито, а може би защото самочувствието му вече беше достатъчно наранено от отнелия му ръководната роля Броуди, но Фрейзър неочаквано реши, че последната дума трябва да е негова.

— Приеми го като предупреждение — насочи той дебелия си пръст към Кинрос. — Това е разследване за убийство и ако още веднъж се опиташ да пречиш, повярвай ми, ще съжаляваш горчиво, че не си останал на шибания ферибот.

Целият бар притихна. Всички погледи се впериха в нас. Опитах се да остана спокоен. „Пълен идиот!“ Кинрос, изглежда, се изплаши.

— Убийство ли? Откога?

Фрейзър вече бе осъзнал грешката си.

— Не ти влиза в работата — избухна той. — Сега, ако нямаш нищо против, искам да си доям вечерята. Разговорът ни приключи.

И се наведе над чинията, но не можа да прикрие избилата по врата му червенина. Кинрос се загледа в него и замислено задъвка устната си. После кимна към Гътри.

— Хайде, Шон.

Двамата се върнаха при бара. Обърнах се към Фрейзър, но той изглеждаше зает с храната си и отказа да срещне погледа ми. Накрая не издържа и вдигна глава.

— Какво? Така или иначе, ще разберат, когато дойдат криминалните. Няма нищо…

Бях прекалено ядосан, за да му обяснявам. Толкова усилия положихме да го запазим в тайна, а Фрейзър провали всичко. Станах, не ми се седеше повече в неговата компания.

— Ще отида да освободя Броуди — уведомих го с половин уста и отидох да помоля Елън да ми направи сандвичи.

 

 

Намерих Броуди да седи на същия стол, където го бях оставил да пази клиниката. Когато влязох, той се надигна със свити юмруци от стола, но щом ме видя, се отпусна отново.

— Бързо си свършил.

Броуди се протегна, стана и раздвижи крайниците си.

— Реших да вечерям тук.

Бях взел лаптопа от хотела. Оставих го на бюрото и извадих от джоба катинара и веригата. После му дадох втория ключ.

— Ето, нека и ти да имаш един.

Той ме погледна озадачено.

— Не трябва ли да го дадеш на Фрейзър?

— Не, след всичко, което направи.

Устните на Броуди се стегнаха в тънка линия, докато му разказвах какво се бе случило току-що.

— Тъпо копеле! Само това ни липсваше сега. — Той се замисли за момент. — Искаш ли да остана още малко? Поне докато дойде време за разходката на Бес. И без това няма какво друго да правя.

Не разбираше колко много самота се криеше в думите му.

— Не, ще се оправя и сам. Ти също трябва да хапнеш нещо.

— Сигурен ли си?

Кимнах в потвърждение. Бях благодарен за предложението му, но трябваше да се съсредоточа в работата си. По-добре беше да няма кой да ме разсейва.

Когато си тръгна, промуших веригата през дръжките на двойната врата на центъра, съединих двата края с катинара и заключих.

Успокоен, че теренът е обезопасен, доколкото позволяваха условията, седнах на същия стол до вратата, където бе седял Броуди, и изядох приготвените от Елън сандвичи. Тя бе сложила в плика и термос с горещо кафе. Отпих от черната течност и се заслушах във воя на вятъра отвън.

Старата сграда скърцаше и стенеше като кораб в бурно море. По странен начин тези звуци ме успокоиха, а от храната ми се приспа. Клепачите ми натежаха и вече се унасях, когато поредният силен порив на вятъра разтресе стъклата на прозорците и ме стресна. Лампата над главата ми примигна, нещо изсъска, но в следващия момент светлината й стана по-ярка. „Време е да започваш.“

Черепът и челюстта бяха на мястото, където ги бях оставил. Включих лаптопа в контакта на стената, за да се зарежда. Батерията му беше пълна, но нямаше да издържи дълго, ако токът угаснеше. По-добре беше да използвам директното захранване, докато още можех, като се надявах вградената му защита да го предпази от колебанията по мрежата.

Изчаках да се появят всички иконки и отворих изпратените ми от Уолъс досиета на изчезнали хора. За пръв път имах възможност да ги разгледам като хората. Бяха общо пет, все на млади жени между осемнайсет и трийсет, изчезнали от Западните острови или от крайбрежните земи на Шотландия през последните два месеца. Знаех, че не е изключено просто да са избягали и в един момент да се появят в Глазгоу, Единбург или Лондон, привлечени от блясъка на големия град.

Но не всички.

Всяко досие съдържаше подробно описание на външния вид и джейпег снимка на изчезналата жена. Две от снимките бяха безполезни. Едната беше с плътно затворена уста, а другата беше в цял ръст с прекалено ниска резолюция, за да мога да работя с нея, но бързият поглед към описанието отдолу ми доказа, че няма да имам нужда и от двете. Едното момиче беше чернокожо, а другото беше прекалено ниско и не отговаряше на ръста от скелета в къщата.

Останалите три отговаряха на физическия профил на убитата жена. Техните снимки показваха, че все още могат да се нарекат момичета, и бяха направени малко преди да се случи онова, което ги бе разделило от техните близки, а може би бе отнело живота им. Имах чудесна програма за работа с дигитални образи и я използвах, за да уголемя устата на първата снимка, докато екранът не се изпълни с една гигантска анонимна усмивка. Разширих я и фокусирах, доколкото можех, после започнах да сравнявам челюстта й с тази на скелета.

За разлика от пръстовите отпечатъци, където трябва да има определен минимум съвпадащи линии, тук е достатъчен един елемент, за да потвърди нечия самоличност. Това може да бъде характерна форма на някой от зъбите, а понякога и отчупено парче, и собственикът на усмивката вече е установен.

Ето на това се надявах сега. Зъбите, които бях наредил в черепа, бяха криви и нащърбени. Ако нито една от жените на снимките не покажеше подобни зъбни дефекти, най-малкото щяхме да ги изключим като възможни кандидатки. Но ако имах късмет и откриех съответствие, щях да намеря името на анонимната жертва.

Още от началото знаех, че няма да е лесно. Снимките бяха от моменталните, не бяха правени за ужасната задача, която си бях поставил. Дори увеличени и изчистени, образите бяха неясни и замъглени. А лошото състояние на зъбите, които с толкова труд подредих в черепа, усложняваше нещата. Ако жертвата беше една от трите изчезнали жени, снимката й сигурно бе правена преди пристрастяването й към наркотиците, съответно преди загниването на зъбите.

След два часа взиране в детайлите усетих, че очите ми смъдят, сякаш бяха пълни с пясък. Налях си чаша кафе и разтрих схванатия си врат. Бях уморен и обезкуражен. Знаех добре, че възможността е минимална, но въпреки това се бях надявал да открия нещо.

Отново се загледах в трите снимки. Едната от тях ме привлече, без да мога да обясня с какво. Момичето беше на някаква улица, стоеше пред витрината на голям магазин. Лицето му беше привлекателно, но сурово, очите му гледаха предпазливо, устните му бяха напрегнати, въпреки че се усмихваше.

Ако тя беше жертвата, надали е била пасивната страна, си помислих.

Огледах снимката по-отблизо. Усмивката й разкриваше само резците и кучешките зъби. Бяха криви като онези в черепа, но нито един от белезите по тях не съответстваше. На левия горен резец на мъртвата имаше отчупено парче с ясна клиновидна форма, а онзи на снимката в лаптопа беше цял. „Откажи се. Губиш си времето.“

Но имаше нещо, което продължаваше да задържа погледа ми, макар да не знаех какво. Най-после го видях.

— Не може да бъде! — извиках.

Зададох нужната команда. Образът на младата жена изчезна и се появи отново, леко изместен. Сега вече можех да прочета думите на витрината на онзи магазин: „Издателство и магазин Сторноуей“. Но не написаното там беше важно, а това, че сега можех да го прочета. Буквите вече не бяха обърнати.

Бях гледал откъм грешния ъгъл.

Грешката се срещаше често и обикновено нямаше значение. Случваше се както при сканиране от негатив, така и при пренасянето от базата данни за изчезналите лица. Важното беше, че снимката е обърната. Лявото беше дясно и обратно.

Гледал бях в огледален образ.

С нарастващо вълнение уголемих отново зъбите на жената от снимката. Сега вече видях ясно клиновидния белег на горния ляв резец и той съответстваше точно на другия от отворения череп до мен. И на двете места долните кучешки зъби бяха изкривени и покриваха предните по идентичен начин.

Бях открил съответствие.

Чак сега си позволих да прочета описанието под снимката. Името на жената беше Джанис Доналдсън. Беше на двайсет и шест години: проститутка, алкохоличка и наркоманка, изчезнала от Сторноуей преди пет седмици. Не се споменаваше за предприето издирване, нито присъстваше в бюлетина, просто още един отворен файл, още една изгубена в суматохата душа.

Отново огледах снимката и замръзналата върху екрана усмивка. Джанис имаше пълно лице, кръгли бузи и наченки на двойна брадичка. Въпреки наркотиците тя беше от онзи тип жени, които винаги щяха да си останат пълни. „С наднормено тегло. За да има повече мазнина и да гори по-дълго.“ Откритието тепърва трябваше да се потвърди от стоматологичния картон и пръстовите отпечатъци, но аз не се съмнявах, че съм открил мъртвата жена.

— Здравей, Джанис — казах тихо.

 

 

Докато доктор Хънтър се взираше в екрана на лаптопа, в караваната Дънкан се опитваше да се съсредоточи в учебника по криминология. Но не му беше лесно. Вятърът беше по-силен от всякога. Въпреки че микробусът бе паркиран на завет до къщата и стените й поемаха яростните атаки на вятъра, той се клатеше като лодка.

Постоянното клатушкане му действаше разсейващо. Помисли си, че може би трябва да спре газовия нагревател, за да предотврати инцидент, ако той се обърне при някой от силните тласъци, но после размисли. Предпочете да поеме риска от пожар пред възможността да замръзне от студ.

Опита се да не мисли за клатещата се каравана и барабаненето на дъжда по тавана и заби поглед в редовете, но скоро откри, че чете един параграф за трети път, и най-накрая си призна, че тази вечер няма да стане.

Затвори учебника с въздишка. Истината беше, че не само вятърът го тревожеше. Умът му все още се въртеше около идеята, която му бе хрумнала по-рано. Знаеше, че звучи глупаво и цялата работа може да го направи за смях. Но не можеше да си го избие от главата и продължаваше да я върти из ума си. Отново това негово развинтено въображение! „Стига вече с твоите «Ако»!“

Въпросът беше какво щеше да направи с тези „ако“. Да каже на някого? Но в този случай на кого? За малко не сподели с доктор Хънтър по-рано тази вечер, но после се отказа. Можеше да каже на Броуди, разбира се. Или на Фрейзър. „Да, бе!“ Дънкан съзнаваше много добре липсата на какъвто и да било усет към детективската работа у сержанта. И този дъх на уиски рано сутрин беше просто отвратителен. Дали си мислеше, че хората няма да забележат, или просто не му пукаше? Бащата на Дънкан му бе разказвал, че някои полицаи се отчайват и амбициите им се свеждат до усилието да си пазят задника цял, докато се пенсионират. Сякаш описваше Фрейзър.

Запита се дали сержантът винаги е бил такъв, или бе потънал постепенно в блатото на безверието. Беше чувал разни истории за него, на някои вярваше, към други беше скептичен. Въпреки това се надяваше, че някъде зад спуканите от алкохола капиляри се крие, макар и не много добър, но служител на закона.

След тези няколко дни обаче откри, че вече не е толкова сигурен в това. Двамата бяха попаднали в самия център на разследване за убийство — точно на острието на бръснача — а Фрейзър се държеше, сякаш това не го засягаше, дори се дразнеше, че му нарушава спокойствието. Дънкан не го виждаше като главоболие. Напротив, за него това беше най-вълнуващото нещо, което му се бе случвало досега.

Осъзнаването на това го накара да усети вина. Една жена беше умряла. Не беше ли малко неприлично да го приема като шанс?

Но работата му беше такава, каза си той. За това постъпи в полицията — не да глобява за неправилно паркирани коли или да разтървава пияни съседи. Той знаеше, че отвън се спотайва зло — не в библейския смисъл на думата, но в края на краищата можеше да се приеме и за такова. Искаше да го погледне в очите и да го накара да затрепери. Да направи разликата. „Представям си какво би казал Фрейзър за това.“

Усмивката бавно изтля от устните му. Какво щеше да направи той, за да помогне?

Някаква светлина отвън привлече погледа му. Надникна през прозореца в очакване да я зърне пак. „Мълния? Но след нея не последва гръм.“ Той изключи осветлението и караваната потъна в мрак, с изключение на синьото сияние около нагревателя. Продължи да се взира през стъклото. Успя да различи формата на порутената къща, но нищо повече.

Дънкан се поколеба. Може да е било далечна мълния. И затова да не е чул ответния гръм. А може би очите му го лъжеха?

Но можеше и да е фенерчето на някого, който обикаляше отвън.

„Отново онази репортерка? Маги Касиди?“ Надяваше се да не е тя. Въпреки че част от него нямаше нищо против нейното посещение, той й бе повярвал, когато му каза, че няма да се опитва отново да се промъква в къщата. Може да беше наивно, но той наистина щеше да се разстрои, ако тя не сдържи обещанието си. Дънкан не вярваше, че вътре е останало нещо ценно и някой би се затичал да заличава следи, освен ако не дойдеха с фадрома, за да изринат първо отломките от сриналия се таван и стени.

Но сега това беше местопрестъпление. Той не искаше да рискува. Обмисли възможността да се обади на Фрейзър, но бързо се отказа. Можеше да си представи ядосания отговор на сержанта и предпочете да си го спести. Нямаше защо да си къса нервите с него, преди да провери. Сложи якето, взе фенера и излезе.

Силният вятър за малко не го отнесе. Затвори съвсем тихо вратата, спря и се ослуша. Вятърът фучеше толкова силно, че беше невъзможно да чуе нещо друго. Навън беше прекалено тъмно, за да види нещо без фенер. Включи го и бързо обиколи с лъча наоколо. Но видя само туфи трева и самотната сянка на къщата.

Вятърът бързо прогони събраната в караваната топлина от него. Беше забравил да си сложи ръкавици. Потръпвайки от пронизващия студ, той приближи къщата и насочи фенера си към вратата. По-рано я бе запечатал отново с лента, защото Фрейзър не си бе направил труда, но лентата беше непокътната. Тръгна покрай къщата, като разхождаше светлия лъч по съборените стени.

Нямаше нищо обезпокоително. Постепенно се отпусна. Все пак е било мълния. „Или пак си въобразяваш.“ Дънкан свърши обиколката. Когато стигна отново до вратата, вече мислеше само за кучешкия студ. Пръстите му се бяха вкочанили, едва държеше фенера.

Въпреки това си наложи да обиколи още веднъж с лъча, преди да влезе на топло. Стигайки до входа, изведнъж се разколеба, изплашен от мисълта, че някой може да се спотайва вътре.

„Ако има някой, дано да е сложил чайника на котлона“, каза си смело той, стисна здраво фенера и влезе в караваната.

Вътре нямаше никого. Посрещна го единствено съскането на газовата горелка и успокояващата й топлина. Той побърза да влезе и да затвори вратата. Разтри премръзналите си ръце и погледна в чайника, за да се увери, че има достатъчно вода. Имаше, но си напомни утре да напълни пластмасовия контейнер. „Фрейзър сигурно се е наливал цял ден с чай“, помисли си ядосано.

Сложи чайника на малкия газов котлон и взе кибрита. Извади една клечка, запали я и въздухът се изпълни с миризма на фосфор.

Някой заудря по вратата.

Дънкан подскочи. Нещо опари върховете на пръстите му и му напомни, че клечката все още е в ръцете му. Той я угаси, преодолявайки изненадата си.

Отвори уста да попита кой е. „Но ако беше нарушител, едва ли ще дойде да чука на вратата“, скара се на себе си той. Въпреки това отново хвана фенера. За всеки случай.

После, успокоен от тежестта му в ръката си, отвори вратата.