Саймън Бекет
Огнената диря (19)

19

Почистих и превързах раните на Грейс, а Фрейзър записа показанията й. Той се бе върнал малко след като прибрахме Грейс в дома й и водеше след себе си цял конвой от коли. Страчън не беше съгласен да я разпитваме толкова скоро след случилото се, но аз го убедих, че за нея ще е по-добре, ако приключи по-бързо с това. Щеше да й се наложи да повтори всичко пред разследващите органи, когато най-после се появят, но междувременно беше добре да опише какво й се бе случило, докато всичко беше още прясно в паметта й. Бързият разпит не само щеше да й помогне да преодолее по-бързо психологичния шок, това важеше за всички жертви на насилие, но по-важното в случая беше, че състоянието й щеше да възпре грубото отношение на Фрейзър.

Не знам защо, но не мислех, че е най-чувствителният разпитващ на света.

Страчън върна дошлите да помогнат в издирването, след като им благодари разсеяно и ги увери, че състоянието на Грейс не е тежко. Лицата на всички бяха изопнати от гняв, в очите им се четеше страх. Въпреки че новината за смъртта на Дънкан все още беше тайна за тях, всички знаеха, че откритият в запустялата къща човек е бил убит. Това ги бе накарало да настръхнат. Но случилото се с госпожа Страчън влошаваше още повече нещата. Ако жертвата на убийството беше непозната за тях, то Грейс беше съпругата на благодетеля на Руна, уважавания и обичан Майкъл Страчън. Атаката срещу нея беше удар право в сърцето на малкото общество.

Кинрос и Гътри бяха сред дошлите доброволци за издирването. Преди да си тръгне, капитанът на ферибота заяви решително със зъл блясък в очите:

— Който и да го е направил, вече може да се смята за мъртъв. Само да го пипнем.

Прозвуча ми като клетва, затова не приех думите му за празни приказки. Емоциите ескалираха от ден на ден. Предвид чувствата му към Грейс, не се изненадах, че Камерън също бе дошъл да предложи услугите си. Той остана по-дълго от другите и упорито настояваше да я види с очите си. Дълго след като хората се разотидоха, протестите му продължаваха да се чуват през коридора до кухнята, където ме чакаха Броуди и Фрейзър, докато промивах раните на Грейс.

— Ако е ранена, трябва да я прегледам — гърмеше той отвън.

Гласът на Страчън изглеждаше непоколебим:

— Няма нужда. Дейвид е при нея.

— Кой, Хънтър ли? — изсъска през зъби Камерън. — При цялото ми уважение, Майкъл, ако някой трябва да се погрижи за Грейс, това съм аз, а не някакъв си бивш семеен лекар.

— Благодаря ти, но аз решавам кой да прегледа жена ми.

— Но, Майкъл…

— Казах не! — Последва напрегнато мълчание. После Страчън заговори отново, вече по-сдържано: — Прибирай се, Брус. Ако имам нужда от теб, ще ти се обадя.

— Създадох проблеми на всички — каза нещастно Грейс, когато външната врата се затвори. Тя понасяше стоически едноръките ми усилия да почистя и да сипя антисептик в раните й.

— Човекът просто иска да помогне с нещо — казах, докато попивах с памук около раната. — Съжалявам, ако ви боли.

Оставих я за малко при Броуди и Фрейзър, излязох от кухнята и пресрещнах Страчън в широкия коридор.

— Чух какво каза Камерън — казах аз. — Той е прав. Има повече опит с раните.

Събитията от последните часове явно не му се отразяваха добре. Вече се бе успокоил, но изваяните му черти се бяха изострили и лицето му бе изгубило част от жизнеността си.

— Сигурен съм, че можеш да се справиш с една превръзка — каза уморено той.

— Но той е медицинската сестра…

— Засега — стисна устни Страчън.

Аз замълчах. Той погледна към вратата на кухнята и сниши глас:

— Сигурно си забелязал как гледа Грейс, кучият му син. Преди го търпях, защото го смятах за безобиден. Но след случилото се…

Бях забелязал и се чудех как ли приема чувствата на Камерън към жена му. Сега вече знаех.

— Нали не мислиш, че той я е нападнал? — попитах скептично.

— Все някой го е направил — избухна той, но бързо утихна. — Не, не казвам, че е Брус. Просто… точно сега не искам да го виждам около нея. — Той се усмихна леко засрамено и каза: — Хайде да влезем. Другите ще си помислят, че заговорничим.

Влязохме в кухнята при останалите. Фрейзър чакаше с бележник и химикалка в ръце, а Броуди се взираше намръщено в изстиващата чаша чай пред себе си. От момента, в който бяхме влезли отново в къщата, старият инспектор беше необичайно тих и с удоволствие бе оставил на Фрейзър да зададе по-голямата част от въпросите.

Страчън седна до Грейс и сложи ръцете й в своите. Нито една от раните й не беше сериозна, повечето бяха драскотини и ожулвания. Най-зле изглеждаше моравото петно на лицето, където беше ударена. Беше на дясната й буза, което означаваше, че нападателят беше левичар.

Като убиеца на Дънкан.

Отново се заех с промиването на натъртванията, а тя започна да разказва всичко, което си спомняше.

— Върнах се от училище и си направих кафе. — Ръката й трепереше, докато вдигаше към устните си чашата с бренди и вода, която й поднесох вместо обезболяващо средство. Гласът й потрепваше леко, но иначе изглеждаше, че се справя добре.

— Кога стана това? — попита Фрейзър и насочи химикалката към бележника, готов да записва.

— Не знам точно… към два, два и половина. Брус реши да пуснем децата по-рано заради спирането на тока. Вътре беше топло, но нямахме осветление. — Тя се обърна към съпруга си: — Майкъл, трябва да помислим сериозно за един генератор и за училището.

— Знам, скъпа.

Той се опита да се усмихне, но все още не можеше да преодолее шока. Изглежда, винеше себе си за станалото, ядосваше се, че не е бил тук, когато тя е имала нужда от него.

Грейс отпи от брендито и продължи:

— Оскар застана срещу вратата на кухнята и започна да лае. Не спираше и щом отворих, той се стрелна навън и отпраши към залива. Слязох след него и го намерих да лае като побеснял към яхтата. Капакът й беше отворен. Но не видях нищо нередно в това. Ние не я заключваме. Реших, че Майкъл е забравил да я затвори или е вътре. Извиках името му и тръгнах натам. Но вътре беше тъмно и не успях да видя нищо. После… после нещо ме удари.

Гласът й секна и ръката й несъзнателно се вдигна към синината на бузата.

— Не е необходимо да ни разказваш, ако не искаш — каза Страчън.

— Добре съм, няма проблем — усмихна му се Грейс. Видът й беше измъчен, но гласът й беше стабилен и твърд, когато продължи: — След това всичко ми е като в мъгла. Дойдох на себе си и разбрах, че ръцете ми са вързани отзад. На главата ми имаше нещо, помислих си, че ще се задуша. Чувалът или каквото беше там, миришеше на риба и машинно масло. Устата ми беше запушена с отвратителен парцал. Усетих студения вятър по краката си и осъзнах, че съм без дънките. Опитах се да извикам, да изритам нападателя, но не можех. После усетих… усетих, че някой сваля бикините ми… — Гласът й секна и тя изгуби контрол. — Не мога да повярвам, че е някой, когото познавам. Кой би направил такова нещо?

Страчън се нахвърли срещу Фрейзър:

— Няма ли да я оставите най-после на мира? Не виждате ли, че е разстроена?

— Няма нищо. По-добре да приключим с това — спря го тя. Избърса сълзите си и продължи: — После няма много за разказване. Отново изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, вие вече бяхте там.

— Значи не сте изнасилена? — попита директно Фрейзър.

Тя го погледна в очите и отвърна с равен тон.

— Не. Не си спомням такова нещо.

— Слава богу! — въздъхна дълбоко Страчън. — Мръсникът сигурно ни е чул, че те викаме, и е офейкал.

Фрейзър записваше старателно всичко.

— Спомняте ли си нещо друго? Нещо, което да ни подскаже кой е бил нападателят?

Грейс се замисли, но скоро поклати глава.

— Не, съжалявам.

— Висок ли беше, или нисък? Спомняте ли си някаква характерна миризма? Афтършейв или нещо такова?

— Съжалявам, но усещах само миризмата на риба и масло от чувала.

Приключих с почистването на раната на бузата й и попитах:

— Има ли друг начин да се напусне заливът, освен стъпалата нагоре?

— Разбира се, може да се излезе в открито море — сви рамене Страчън. — Ако изкачите камъните в подножието на скалата, ще откриете тясна плажна ивица, покрита с чакъл, по която можете да изминете половината разстояние до селото. В края й има пътека, която отвежда до върха на скалите и оттам се спуска надолу. Малко е рисковано в такова време, но не е невъзможно.

Това обясняваше как нападателят бе успял да избяга, без да го видим. Най-вероятно се бе скрил и бе изчакал да се приберем в къщата. Бяхме прекалено заети с тревогите си около Грейс, за да търсим извършителя. Фрейзър нямаше повече въпроси. Реших, че Броуди ще попита нещо, но той си мълчеше. Грейс се извини и се изправи. Страчън предложи да напълни ваната за нея, но тя не искаше и да чуе.

— Не съм инвалид — усмихна се малко припряно. — Остани тук при гостите.

Тя се наведе, целуна ме по бузата и аз усетих аромата на парфюма й дори и зад натрапчивата миризма на антисептика.

— Благодаря ти, Дейвид.

— Радвам се, че мога да помогна.

Страчън я изпрати с поглед и аз забелязах дълбоките сенки и тревогата в очите му.

— Всичко ще отмине — успокоих го.

Той кимна неуверено.

— Боже, какъв ден! — измърмори и прокара ръка по лицето си.

Броуди заговори за пръв път, откакто се бяхме върнали в къщата с Грейс.

— Разкажи ни още веднъж какво се случи.

Страчън се обърка.

— Вече ти казах. Прибрах се вкъщи, а нея я нямаше.

— Откъде точно се прибираше?

Тонът му не можеше да се нарече обвиняващ, но нямаше никакво съмнение защо пита. Страчън го изгледа с нарастващо раздразнение.

— Излязох на разходка. Отидох до надгробните камъни, ако трябва да съм съвсем точен. На връщане минах през крофта и видях какво е станало с Дънкан. Бях силно разстроен от станалото с него. Грейс беше още на училище, затова оставих колата и излязох отново да се разсея.

— В планината.

— Да, в планината — повтори Страчън, едва сдържайки гнева си. — И повярвай ми, съжалявам искрено за това. Ако това е всичко, Андрю, благодаря ти за помощта, но мисля, че е време да си тръгвате.

Атмосферата в кухнята неочаквано се нажежи. Поведението на Броуди ме изненада. Двамата определено не се обичаха, но това не беше причина да подозира Страчън за нападението над съпругата му.

Станах и побързах да наруша тягостната тишина.

— Наистина е време да ви оставим сами.

Страчън все още гледаше гневно, на лицето му се появиха червени петна.

— Да, разбира се… — отвърна разсеяно, после ме погледна нерешително. — Всъщност бих искал да останеш малко, Дейвид. Просто за да сме сигурни, че с Грейс всичко е наред.

Мислех, че няма търпение да остане насаме с жена си, затова се изненадах. Погледнах към Броуди и той ми кимна едва забележимо.

— Няма защо да бързаш да се прибираш в селото — каза той. Предлагам да се срещнем по-късно у дома и да обсъдим нещата.

Изчаках в кухнята, докато Страчън ги изпрати. След минута външната врата се затвори след тях и той се върна. Лицето му беше състарено и сиво. Почти зло. Чувствах се неудобно, че ставам свидетел на всичко това, но разбирах, че станалото беше мъчително за него. Сигурно имаше нужда някой да го увери, че Грейс е добре и че вината за случилото се не е негова. Или просто се нуждаеше от компания.

— Благодаря ти, че остана. Ще ти отнема само час, най-много два, докато Грейс си легне, после ще те откарам до хотела.

— Трябва ли да я оставяш сама?

Това, изглежда, не му бе минало през ума.

— Ами… може да останеш да спиш тук, разбира се. Или да вземеш колата ми. Тя е с автоматични скорости, така че може да я караш и с една ръка.

Вече имах едно премеждие с чужда кола и нямах никакво желание да шофирам отново, и то с превързано рамо. Но оставих въпроса за по-късно.

— Ох, забравих за задълженията си на домакин! — сепна се Страчън. — Да ти предложа ли нещо за пиене? В барчето ни чака бутилка двайсетгодишно малцово уиски.

— Не я отваряй заради мен.

Той се усмихна.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Хайде да се преместим в хола.

И ме поведе през коридора към голям и добре подреден хол. В него доминираше същият въздържан вкус към класическия интериор, какъвто бях забелязал и в другите стаи. Две черни кожени канапета бяха обърнати едно към друго, а между тях имаше масичка за кафе с плот от опушено стъкло. Подът беше с паркет, покрит с дебели килими. Над камината се виждаше друга абстрактна картина на Грейс, рисувана с масло. От двете страни на камината бяха разположени библиотечни шкафове, заемащи цялата височина от пода до тавана. На срещуположната стена имаше остъклен шкаф със сечива от каменната епоха и върхове на стрели. Из стаята бяха пръснати и други археологически артефакти — парчета от древни глинени съдове и надписи върху камък, стратегически разположени и осветени от индиректна светлина.

Прегледах набързо заглавията на книгите, докато Страчън се ровеше из барчето от черно лакирано дърво. По-голямата част от тях не бяха художествена литература. Имаше няколко биографии на изследователи като Ливингстън и Бъртън, но повечето бяха академични трудове по археология и антропология. Забелязах, че имаше няколко изследвания върху примитивните погребални традиции. Извадих една със заглавие „Гласове от отвъдното“ и я прелистих.

— Главата за небесните погребения в Тибет е изключително интересна — подметна през рамо Страчън. — Тибетците оставяли телата на мъртвите в планината за храна на птиците. Вярвали, че те ще отнесат душите им на небето.

Той постави бутилката с уиски на масичката заедно с две чаши и седна на едно от кожените канапета.

— Не мислех, че пиеш — казах аз и върнах книгата на мястото й, а после седнах на другия диван.

— Наистина не пия. Но днес ще наруша правилото. — Той наля по един пръст в чашите и ми подаде едната. — Slainte.

Уискито имаше вкус на торф, беше силно, но меко. Страчън отпи и се закашля.

— Боже! Какво ще кажеш, хубаво ли е? — попита с насълзени очи.

— Много хубаво дори.

— Радвам се.

И отпи втори път.

— Съветвам те да си легнеш по-рано — казах аз. — Днес ти се насъбра доста.

— Ще се оправя.

Но думите му не успяха да прикрият изписаното по лицето му изтощение. Той облегна глава назад и сложи почти празната чаша на гърдите си.

— Баща ми казваше, че човек трябва да се пази от онези неща, които не може да види — каза той и се усмихна накриво. — Сега разбирам какво е искал да каже. Тъкмо си мислиш, че най-после си уредил живота си, и изведнъж — бум! Случва ти се нещо, което никога не си очаквал.

— Животът е такъв. Не можеш да предвидиш всичко.

— Вероятно не. — Загледа се в чашата си. Стори ми се, че е на път да сподели истинската причина, поради която ме бе помолил да остана.

— Това нападение… дали Грейс ще го преодолее? Нямам предвид чисто физически. Мислиш ли, че ще има някакви… как да кажа… последствия върху психиката й?

Подбрах внимателно думите си:

— Не съм психолог. Но мога да кажа, че тя се справя доста добре, поне дотук. И ми се струва, че е издръжлива по природа.

Но той все още изглеждаше разтревожен.

— Надявам се, че не грешиш. Просто… преди няколко години тя преживя сериозен срив. Беше бременна и пометна. Появиха се усложнения. Лекарите казаха, че повече няма да може да има деца. Това беше жесток удар за нея.

— Много съжалявам. — Спомних си за копнежа в погледа й, когато говореше вчера за децата. И колко много обичаше работата си в училището! „Горката Грейс. И горкият Страчън“, си помислих тъжно. Бях завиждал на връзката им, забравяйки, че здравето и блясъкът не могат да заменят щастието от децата.

— Мислили ли сте някога да си осиновите дете?

Страчън поклати рязко глава и отпи от уискито си.

— Това не е решение за нас. Но нещата се подобриха. Напуснахме Южна Африка и пътувахме дълго. Искахме ново начало. Затова се установихме тук. Руна беше за нас убежище. Място, където можехме да се чувстваме защитени и щастливи. Тя беше добре тук. Но ето какво се случи.

— Островът е малък. Който го е направил, не може да избяга далече.

— Сигурно е така. Но Руна вече никога няма да е безопасното място, за което си мечтаехме. Страх ме е, че това ще се отрази на Грейс.

Усетих, че започва леко да заваля думите. Комбинацията от умората и алкохола си казваше думата. Той пресуши чашата си и се пресегна за бутилката.

— Още по едно?

— Не, благодаря.

Реших, че ще е по-добре да си тръгна. Той трябваше да е с жена си, не да рони пиянски сълзи на рамото ми. Освен това шофирането с една ръка щеше да е достатъчно трудно и без втората чаша.

Но преди да кажа каквото и да било, някой почука на външната врата. Страчън се намръщи и остави бутилката на масата.

— Кой, по дяволите, ме търси по това време? Ако е Брус Камерън… — Той стана, залитна и ми се усмихна. — Сега си спомних защо не пия.

— Ако искаш, мога аз да погледна кой е — предложих.

— Не, аз ще отворя.

Но не възрази, когато излязох с него в коридора. Събитията през последните няколко дни се отразяваха зле върху всички нас. Той отвори вратата и аз надникнах зад него. Отдъхнах си, когато познах червеното палто на Маги Касиди. Чак сега осъзнах колко напрегнат съм бил.

Но Страчън не се зарадва на появата й.

— Какво искаш? — попита я грубо, без да я покани.

Дъждът и вятърът нахлуха в коридора, но Маги остана на прага. Сърцевидното й лице изглеждаше съвсем мъничко под качулката на огромното палто. Тя ме погледна крадешком, но веднага върна поглед на Страчън.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но сега разбрах какво се е случило. Исках да разбера как е съпругата ви.

— Няма какво да ти кажем, ако си дошла за новини.

Тя поклати енергично глава.

— Не, аз… донесох ви това. — Тя му поднесе покрита с кърпа купа. — Пилешка супа. Специалитетът на баба.

Страчън явно не бе очаквал подобен жест.

— Ами… благодаря.

Маги се усмихна срамежливо и остана с протегната ръка. Усмивката й ми напомни на онази, с която се опита да ме преметне, че е писателка, докато пътувахме насам, и изведнъж разбрах какво ще се случи след малко. Отворих уста да предупредя Страчън, но той вече протягаше ръка към купата. В същия момент тя се изплъзна от ръцете й и се разби в пода. Течността и парченцата от супата се разпиляха из целия коридор.

— Господи, много съжалявам… — запелтечи тя. Бръкна в джоба си и затърси кърпа или салфетка, като старателно избягваше погледа ми. Парченцата от пилето полепнаха по края на палтото й и по дрехите на Страчън.

— Остави, няма значение.

— Не, моля ви, нека да почистя…

Лицето й стана червено почти колкото палтото, но аз не бях сигурен, че е заради случилото се, или защото усещаше погледа ми. Страчън хвана ръцете й, когато тя започна да търка без никакъв успех петната по ризата му.

— Майкъл? Чух, че нещо се счупи.

Грейс слезе по стълбата, увита в дебел бял хавлиен халат. Косата й беше вдигната в хлабав кок, краищата й все още бяха влажни.

Страчън избута ядосано Маги назад и отстъпи навътре.

— Всичко е наред, скъпа. — Той направи жест към бъркотията по пода и каза язвително: — Ето, госпожица Касиди тъкмо ти донесе супа от пиле.

— Виждам — усмихна се вяло Грейс. — Не я дръж навън, моля те! Покани я да влезе.

— Всъщност тя тъкмо си тръгваше.

— Не ставай глупав. Нека се стопли, след като е изминала целия път дотук.

Страчън се отдръпна и с нежелание пропусна неканената гостенка да влезе. Докато затваряше вратата след нея, Маги най-после благоволи да отбележи присъствието ми.

— Здравейте, доктор Хънтър — погледна ме невинно тя и побърза да се обърне към Грейс: — Много съжалявам, госпожо Страчън. Не исках да ви безпокоя.

— Няма нищо. Влезте в кухнята, докато почистя тук. Майкъл, скъпи, защо не се погрижиш за палтото на Маги? В килера има гъба, лесно ще го почистиш.

— Моля ви, нека помогна поне с пода — нададе глас на протест Маги, опитвайки се да игнорира ехидната ми усмивка.

— Глупости. Майкъл ще се погрижи за всичко. Нали, Майкъл?

— Разбира се — каза вдървено Страчън.

Маги съблече палтото си и му го подаде. Без него изглеждаше съвсем дребничка, но енергията й изпълни стаята.

Тя влезе в кухнята, без да ме удостои с поглед. Грейс напълни чайника с вода.

— Много ми е неприятно, че ви създадох толкова грижи — звънна гласчето на Маги. — Особено след всичко, което ви се случи днес. Да бъдете нападната посред бял ден… сигурно е било ужасно за вас.

Беше време да се намеся:

— Грейс, ти наистина трябва да си почиваш. Ние с Маги ще си правим компания, докато дойде Страчън. Нали, Маги?

Тя ме изгледа кръвнишки.

— Ами…

— Всъщност наистина се чувствам малко изморена — каза Грейс. Вгледах се в нея и видях, че е силно пребледняла. Едва успя да ми се усмихне. — Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да останеш с Маги за малко. Аз ще погледна дали Майкъл няма нужда от помощ и после ще си легна.

Уверих я, че нямам нищо против. Маги изчака Грейс да излезе от стаята и ме погледна ядосано.

— Да му се не види! Видяхте ли какво направихте?

Не отговорих. Отидох до мивката и откъснах малко хартия от кухненското руло.

— Имаш супа по дънките — казах и й подадох хартията. Докато гледах как почиства дънките, попитах: — Баба ти да не се казва случайно „Кембъл“?

— Кембъл ли? Не, тя е Касиди като…

Изведнъж се усети и лицето й помръкна.

— Докато бях студент, се изхранвах със супите „Кембъл“ — казах аз. — Пилешката крем супа ми беше любимата. Вкусът й е незабравим.

— Добре де, не я направи баба. И какво от това? Все пак е жест.

Защитата й беше слабичка, но преди да я сдъвча, чухме Грейс да пищи. Веднага изтичах в коридора. Страчън беше отворил вратата и се взираше в сумрака отвън, а Грейс стоеше с ръце, свити пред гърдите си, и трепереше.

— Всичко е наред, Дейвид. Фалшива тревога — обърна се той към мен.

Грейс избърса очите си и ми се усмихна с треперещи устни.

— Съжалявам. Стряскам се дори от сянката си.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Страчън затвори вратата, отиде при жена си и сложи ръка на раменете й.

— Не, благодаря. Ще дойда при вас след минутка.

— Ние тъкмо си тръгвахме — казах аз. — Маги предложи да ме откара до хотела. Нали, Маги?

Тя успя да разтегли устни в усмивка.

— Да. Аз съм личното му такси напоследък.

Никой от нас не направи коментар. Страчън придружи Грейс до втория етаж, после донесе палтото на Маги от килера. Мократа гъба беше оставила тъмни петна по червения плат на местата, където преди имаше супа.

— Благодаря — каза тихо Маги. Погледна към парчетата от порцелановата купа сред мазните локви и измърмори: — Съжалявам за бъркотията. И много се радвам, че жена ви е добре.

Страчън й кимна студено и побърза да затвори след нас. Докато бързахме към минито, привели глави срещу вятъра и дъжда, забелязах, че навън вече се стъмваше. В колата беше горещо като в пещ и аз се сетих, че парното й работеше само на максимум. Но това беше най-малкото й провинение. Влязох вътре, затръшнах вратата и я погледнах ядосано.

— Ще ми кажеш ли защо се натресе тук?

Маги съблече палтото си и го метна на задната седалка.

— Нали ви казах вече? Дойдох само да…

— Знам много добре защо дойде. За бога, Маги, Грейс беше нападната! Можеха да я убият. А ти ми излизаш с тия номера. Само за да видиш името си на първа страница.

Едва сдържайки сълзите си, тя включи стартера и пое към шосето.

— Добре де, така е. Но не можех да си седя до полата на баба, сякаш нищо не се е случило. Това, което става тук, е достойно за първа страница. Исках само един от тях да ми каже няколко думи.

— Това ли означава за теб страданието на другите? Възможност да напреднеш в кариерата?

— Разбира се, че не. Аз съм родена тук и познавам тези хора — вирна брадичка тя. — И когато тази сутрин ме помолихте, ви оставих на мира, нали? Можех да ви проследя, но не го направих. Признайте ми поне това.

Дребното й лице се зачерви от вълнение. Продължавах да се ядосвам, но желанието й да й повярвам ми се стори искрено. И беше права: спази обещанието си от тази сутрин. Минито започна да се тресе от вятъра, докато умувах какво да правя. Можех ли да й се доверя? „Какво ти подсказва инстинктът?“

Реших да рискувам.

— Това, което ще ти кажа, е строго секретно, Маги. В никакъв случай не бива да му се дава гласност. Защото животът на хората е заложен на карта.

Тя кимна отривисто.

— Да, разбирам. Знам, че не биваше да идвам при Грейс…

— Не става дума само за Грейс… — Все още се колебаех. Но така или иначе, скоро всичко щеше да се разчуе. По-добре беше да й го кажа лично, вместо да продължава да рови наоколо. И да нарани себе си или някой друг. — Тази нощ Дънкан Маккини, младият полицай, беше убит.

Тя вдигна ръце към устата си.

— Боже мой! — промълви ужасено. — Не мога да повярвам. Та той беше… Какво става тук, по дяволите? Това е Руна все пак! Тук не стават такива неща.

— Ето че стават. Затова трябва да престанеш да си вреш носа навсякъде. Двама души са убити вече. И този следобед като нищо можеха да станат трима. Който и да го е направил, явно не си играе игрички, разбираш ли го?

Тя кимна покорно.

— Кой знае за Дънкан?

— Още никой. Кинрос подозира, че нещо става, както и някои други. Сигурно в най-скоро време ще се наложи Броуди или Фрейзър да съобщят новината. Но докато това стане, ще съм ти признателен, ако запазиш мълчание.

— Няма да кажа на никого, обещавам!

Вярвах й. Вярвах, че няма да напише и думичка във вестника си, но се разтревожих за нас, защото изглеждаше стъписана от новината и не внимаваше в пътя. И все още не беше на себе си, когато фаровете осветиха една сянка встрани пред нас. Чистачките минаха със скърцане по предното стъкло и го замъглиха, но после от тъмното изникна една приклекнала до земята фигура в жълта светлоотразителна мушама.

— Брус май е катастрофирал — каза Маги.

Докато намаляваше и отбиваше от пътя, аз се уверих, че жълтото наметало наистина е на Камерън, фаровете осветиха бялото му лице, наведено над веригата на планинския му бегач. Непромокаемият плат на пелерината му беше на кални петна.

— Не ми казвай, че е изминал целия път дотук на колело — казах, преценявайки, че явно все още беше по пътя си от къщата на Страчън към селото.

— Уви. Срещнах го, когато идвах към къщата. Гордее се със своето колело. Надут амадан.

Не беше нужно да разбирам келтски, за да схвана, че думата беше обидна. Ние спряхме до него и Камерън сложи ръка над очите си, за да се предпази от светлините. В другата му ръка имаше гаечен ключ. Маги свали стъклото, наведе се навън и примижа срещу дъжда.

— Искаш ли да те откарам, Брус? — извика тя.

Жълтата мушама се завъртя около него, уви се като жива в мършавата му фигура и за миг ми се стори, че ще го повали на земята. Не е чудно, че вятърът го е бутнал от велосипеда, помислих си аз. Изглеждаше премръзнал и мокър до кости, но когато ме видя, стисна здраво устни.

— Ще се оправя.

— Както искаш — отвърна Маги. Затвори прозореца и даде газ. — Господ да ми прости, но този човек наистина ме изкарва извън нерви. Как само му потекоха лигите, когато онзи ден го помолих да направя репортаж за него! Проявих нормален интерес, защото е учител и едновременно с това медицинска сестра, но той реши, че му предлагам кой знае какво. Нямах нищо против да се попъчи малко, но мръсникът заби поглед в циците ми и не го мръдна от там през цялото време. Гаден женкар!

Явно чувствата на Камерън към Грейс не притъпяваха апетита му към другите жени. В същия миг осъзнах и още нещо, нещо, което ме остави без дъх.

Той държеше гаечния ключ с лявата ръка.

Обърнах се и се опитах да го видя през огледалото за задно виждане, но мракът и дъждът не ми позволиха.