Саймън Бекет
Огнената диря (22)

22

Дворът на работилницата потъна в зловеща тишина. Всички притаиха дъх, загледани в изваденото от огъня тяло. Изведнъж тишината се взриви. Всички заговориха, завайкаха се, едни си пробиваха път с лакти, бързаха да избягат по-далече от трупа, други обратно — искаха да го огледат по-добре.

Аз продължавах да стоя, стъписан от гледката на Мери Тейт с палтото на Маги. Това определено беше нейното палто. На Маги й беше голямо, но момичето беше по-едро от нея и го изпълваше, дори, изглежда, му беше малко тясно.

Карън Тейт, майката на момичето, се обърна към мен и ме изгледа злобно. Броуди, който ме следваше на една крачка, ме дръпна и попита:

— Какво става?

— Това е палтото на Маги — успях да изрека пресипнало.

— Лъже! — провикна се пиянски Карън, но обвинението прозвуча фалшиво.

Кинрос се отдели от групата събрали се около огъня мъже и тръгна към нас. Синът му беше зад него, пожарът осветяваше жестоките белези от акне по лицето му. Възпалената тъкан лъщеше, а другата тънеше в мрак и то изглеждаше като нашарено с черни гърла на кратери. Щом съзря Кевин, лицето на Мери разцъфна в широка усмивка, но той не й отвърна. Щом разбра накъде се е запътил баща му, изостана и скоро се скри в тълпата. Усмивката на Мери угасна.

Кинрос беше почернял от саждите и миришеше на дим. Все още стискаше в ръка овъгления прът, с който бе измъкнал тялото от пламъците. Той се закашля, изплю на пода мазна черна храчка и каза:

— Извадихме го, както поискахте. — После погледна към Карън. — Какво става тук?

— Те обиждат Мери. Нарекоха я крадла — извика Карън.

Броуди не се впечатли от обвинението и поясни бързо:

— Мери е облякла палтото на Маги.

Лицето на Тейт се сгърчи.

— Това е лъжа. Не им вярвай.

Кинрос се загледа в палтото на момичето и по погледа му разбрах, че го е разпознал. Спомних си как двамата с Маги си бъбреха приятелски на ферибота. Отношенията им бяха близки и сърдечни. Той се обърна към насъбралите се около овъгленото тяло мъже и явно направи същия извод, до който бях достигнал и аз.

— Къде е Маги? — попита той с нескрита тревога.

Никой не му отговори. Лицето на капитана пребледня. Той се вторачи в Карън Тейт.

— Сега нямаме време за това — казах бързо в желанието си да разсея поне за момента неговите и моите страхове за Маги. — Трябва да обезопасим мястото и да пренесем трупа другаде.

Броуди кимна.

— Той е прав, Йън. Това може да почака. Трябва да разпръснем хората. Ще помогнеш ли?

Кинрос не отговори. Продължаваше да фиксира Карън с поглед, но тя упорито отказваше да го погледне. Той насочи пръст към нея и каза през зъби:

— С теб не сме свършили.

После се обърна и нареди на съселяните си да напуснат двора на работилницата. Докато извеждаше хората с помощта на още няколко души, аз оставих Броуди да държи под око Карън и дъщеря й и тръгнах към тялото. То лежеше, почерняло и в неестествена поза, на мръсния циментов под. Гледката предизвикваше жал и в същото време ужас. Дъждовната вода бе запълнила всички дупки и на фона на отблясъците от горящата лодка остатъците от маслото върху локвите светеха като дъги. От изпеченото месо се носеха тънки струйки дим, сякаш някой бе прегорил овнешкия бут за неделната трапеза. То все още излъчваше топлина. Устата беше отворена, разтегната в предсмъртна усмивка. Знаех, че е игра на въображението, неизбежен ефект от свиването на сухожилията и мускулите при пожара, знаех, че може устата да е отворена, защото е искала да извика, но просто не можех да откъсна поглед от нея, представяйки си хлапашката, леко арогантна усмивка, която бях видял преди няколко часа.

„Боже, дано да греша!“

Обърнах се към Гътри, който минаваше покрай мен, приканвайки хората към изхода.

— Ще ми намериш ли парче найлон или мушама?

Той не се обърна и аз реших, че не ме е чул или не ми обръща внимание, но след минута-две якият мъж се завърна с навито на руло парче брезент и ми го връчи.

— Ето — каза грубо.

Започнах да го разгъвам, борейки се с една ръка срещу бръснещия вятър. За моя изненада Гътри се наведе до мен и ми помогна. Докато разгъвахме брезента, от сянката изплува фигура на човек. Неспокойната светлина на пламъците озари лицето му и аз познах Камерън. Беше се втренчил в трупа с широко отворени очи.

— Боже мой! — прошепна ужасено. Адамовата му ябълка подскочи, докато преглъщаше. — Мога ли да помогна с нещо?

От надутото му държание нямаше и следа и аз се запитах дали най-после бе започнал да проумява какво става тук. Бях готов да приема помощта му, но Гътри изсумтя пренебрежително.

— За да прецакаш всичко, както обикновено ли? Скапаните ти превръзки няма да помогнат тук.

Камерън се сви, сякаш го бяха ударили. Без да каже дума, той се обърна и отиде при групата останали в двора мъже. При друг случай сигурно щеше да ми стане жал за него, но в момента ме чакаше много по-важна работа от чувствата на Камерън.

Предстоеше да реша какво да правя с тялото, но засега важното беше да го покрием. Без да задава въпроси, Гътри ми помогна да разгънем брезента докрай и да го разпрострем върху почернялата фигура.

— Кой може да е според теб? — попита ме той.

Можех да изкажа предположение, но нотката на страх в гласа му ме спря. Поклатих глава и си замълчах. Повдигнахме тялото и подпъхнахме брезента под него.

Глухата болка в сърцето ми подсказваше, че Маги най-сетне щеше да излезе на първа страница на вестника.

Огънят вече догаряше. Онова, което до снощи беше лодка, сега представляваше купчина тлеещи въглени и недогорели дъски. Вятърът все още разпалваше тук-там някоя от тях, но силата на огъня намаляваше, изтощена от собствената му ярост и усилията на събралите се мъже. Входът за двора вече беше облепен с последните остатъци от полицейска лента, беше толкова малко, че изглеждаше нелепо. Прикрепена към двата стълба, тя трептеше като жива на вятъра, по-скоро символ, отколкото реална преграда.

По-голямата част от хората вече се бяха прибрали. Броуди бе помолил Елън да събуди Фрейзър, когато се върне в хотела, и сержантът се бе появил след десетина минути, гузен и разрошен. Опита се да каже, че е трябвало да настоявам повече и да го събудя, но никой не беше в настроение да слуша нито обвиненията, нито извиненията му.

Накрая решихме да оставим тялото в работилницата. Все още нямаше яснота кога ще пристигне екипът на полицията, а правилото, че местопрестъплението трябва да бъде оставено във вида, в който е намерено, в този случай беше неприложимо. Дворът гъмжеше от хора през цялата нощ, а тялото беше извадено от огъня от човешки ръце. Нямаше смисъл да се тревожим, че ще замърсим уликите. По-късно щях да се заема с рутинния оглед, но за момента най-доброто, което можехме да направим, беше да му намерим безопасно място.

Тялото беше прекалено обгоряло, за да може да се разпознае, но не мисля, че някой се съмняваше на кого принадлежи. Маги така и не се появи, а нямаше къде да отиде, всички знаеха, че колкото и глупости да правеше, никога нямаше да остави баба си в такъв момент. Гътри и Кинрос пренесоха тялото вътре, като използваха брезента вместо носилка, и го оставиха в дъното на помещението. Гътри се прибра веднага вкъщи, оклюмал и нещастен, но Кинрос отказа категорично да си тръгне.

— Не и преди да чуя какво ще ми каже тя — заяви той и кимна с брадичка към Карън Тейт, която стоеше с отпуснати рамене до дъщеря си и гледаше нещастно.

Броуди не възрази и аз разбрах защо. Тейт нямаше да се поддаде на натиска от негова страна или от тази на Фрейзър, но Кинрос беше друга работа. Капитанът беше един от тях и тя нямаше да издържи дълго на атаките му.

Майката и дъщерята седнаха с гръб към покритото с брезент тяло — на същата маса, където днес следобед мъжете играеха карти. По лицето на Мери витаеше същият отнесен израз, какъвто бях забелязал онази вечер през прозореца си. Някой я бе убедил да вземе палтото на Маги. Увито в тиксо, то вече лежеше в багажника на полицейската кола. В джобовете му не бе намерено нищо, нямаше видими петна от кръв, нито други поражения, но въпреки това полицията щеше да го изследва за уличаващи следи. Вероятно беше плод на въображението ми, но докато гледах момичето да го съблича, ми се стори, че червеният плат вече бе изгубил част от ярката си свежест, изглеждаше износен и захабен.

Кинрос загърна Мери с тежката си мушама. Очевидно обръгнал на студ, той й помогна да облече нещо, което можеше да мине за нежност. Но щом премести поглед върху майката, нежността изчезна напълно от лицето му.

Карън изглеждаше твърдо решена да не вдига очи от прегорената от цигари маса, отказвайки да погледне към нас. Броуди седна на стола срещу нея. Забелязах, че Фрейзър не възрази, явно му бе отстъпил водещата роля. Бившият инспектор изглеждаше уморен, но когато заговори, от умората не бе останала и следа.

— Добре, Карън. Кажи ни откъде Мери е взела това палто?

Тя не отговори.

— Всички знаем, че е на Маги Касиди. Кажи защо Мери е облечена с него?

— Казах ви, че е нейно — рече упорито тя и се сви, когато юмрукът на Кинрос внезапно се стовари върху масата.

— Не лъжи, Карън! Всички сме виждали Маги с него.

— Спокойно — извика Фрейзър, но веднага отстъпи назад, когато Броуди му кимна лекичко с глава.

— Ти видя какво извадихме от огъня, Карън — заговори Кинрос по-тихо, но със скрита заплаха в гласа. — Трябва да ни кажеш откъде е взела палтото.

— Нейно е, Йън, честна дума.

— Стига глупости!

Тейт се срина изведнъж.

— Не знам. Видях я с него тази вечер. Кълна се, Йън, това е самата истина. Трябва да го е намерила някъде.

— Къде?

— Откъде да знам? Познаваш Мери, тя броди из целия остров. Може да го е намерила навсякъде.

— Божичко, Карън! — погледна я отвратено Кинрос.

— Палтото е хубаво. Аз не мога да си позволя да й купя такова. Защо да го хвърлям? И не ме гледай така, Йън Кинрос! Никога не си се тревожил, че Мери обикаля наоколо, когато си идвал при мен през нощта!

Кинрос тръгна към нея, но Броуди протегна ръка и го спря.

— Успокой се. Трябва да разберем къде го е намерила — каза той и се обърна към Карън Тейт: — Кога излезе Мери?

Тя сви сърдито рамене.

— Не знам. Когато се върнах от хотела, нея я нямаше.

— Кога беше това?

— Към единайсет и половина… може би дванайсет.

— И кога се прибра?

— Откъде да знам? Заспах веднага.

— Кога я видя отново? — продължи да я разпитва търпеливо той.

Карън го погледна накриво.

— Не преди да ме събуди врявата около пожара.

— И тогава тя беше с палтото, така ли?

— Да, казах ви вече!

Дори и да изпитваше презрение към жената, Броуди не го показа с нищо, просто се обърна към дъщерята:

— Здравей, Мери. Нали знаеш кой съм аз?

Тя погледна неразбиращо към Броуди, после отново върна поглед на малкото фенерче, с което си играеше. Беше детско, пластмасово, с ярки цветове. Няколко кичура бяха паднали върху лицето й, но тя, изглежда, не ги забелязваше, включваше и изключваше фенерчето с унесен поглед.

— Губиш си времето — каза Кинрос. Въпреки грубите думи тонът му не беше остър. — Сигурно не помни нито кога, нито откъде го е взела.

— Не пречи да опитаме. Мери? Погледни ме, Мери — каза меко Броуди. Най-после тя, изглежда, го забеляза. Той й се усмихна. — Имаш много хубаво палто.

В първия момент тя не реагира. Но след това изведнъж разцъфна в усмивка.

— Хубаво е — отвърна тя. Гласът й беше като на малко дете.

— Много дори. Къде го намери?

— Мое си е.

— Знам. Просто ми кажи откъде го взе.

— От онзи мъж.

Не видях промяна у Броуди, но усетих, че мускулите му се стягат едва забележимо.

— Кой мъж? Той тук ли е сега?

— Не — засмя се тя.

— Може ли да ми кажеш кой е той?

— Ами мъжът.

Каза го, сякаш трябва да е очевидно за кого говори.

— Този мъж… Ще ми покажеш ли къде ти го даде?

— Не ми го е давал.

— Ти сама ли го намери?

Тя кимна с отсъстващ поглед.

— Когато избягаха. След онзи шум.

— Кой избяга? За какъв шум говориш, Мери?

Но тя вече беше другаде. Той продължи да опитва известно време, но беше ясно, че просто си губи времето. Мери ни каза толкова, колкото си бе решила. Броуди помоли Фрейзър да откара нея и майка й до дома им и да се върне веднага. Кинрос също стана да си ходи, но преди да излезе, отправи последен поглед към задната част на работилницата, където двамата с Гътри бяха поставили тялото.

— Горката Маги. Все се навираше между шамарите — каза тъжно той и излезе, оставяйки вратата да се затръшне след него.

Навън ураганният вятър виеше по-силно от всякога. Дъждът бе започнал отново и тропаше настойчиво по ламаринения покрив, заглушавайки бръмченето на генератора. С Броуди отидохме при тялото. Увито в брезента, то приличаше на оставен на цимента примитивен саркофаг.

— Как мислиш, тя ли е? — попита ме Броуди.

Можех да му разкажа за посещението й в стаята ми по-рано тази вечер. За това, че знаеше първото име на Джанис Доналдсън, но не пожела да ми каже откъде. Припомних си усмивката й, докато напускаше стаята. „Утре. Обещавам“. Но Маги нямаше да изпълни обещанието си.

Вместо това кимнах мълчаливо, после попитах:

— А ти?

Броуди въздъхна.

— И аз. Но нека първо да огледаме, за да отхвърлим всички съмнения. — Той ме погледна. — Готов ли си?

Честният отговор беше „не“. Никога не си готов за това, особено ако става дума за познат човек. За някого, когото си харесвал. Но аз кимнах и отметнах брезента. Заля ме вълна от топъл въздух и изпълни ноздрите ми с миризма на изгоряло месо. Начинът, по който реагираме на подобна миризма, зависи изцяло от контекста. Имайки предвид източника й, усетих, че ми прилошава.

Приклекнах до тялото. Свито от огъня, то изглеждаше толкова мъничко, че предизвика в мен състрадание. Всичките дрехи бяха изгорели, както и по-голямата част от плътта. Пламъците го бяха обезобразили. Стопявайки обвивката, те ни показваха кости с карамелизирано покритие, свити в характерната поза на боксова защита.

Напоследък тази отвратителна гледка започваше да ми става ежедневие.

— Какво мислиш? — попита Броуди.

В съзнанието ми изникна хулиганската усмивка на Маги. Прогоних я и си казах ядосано: „Раздели нещата! Това е работа! Остави другото за после!“.

— Със сигурност е жена. Черепът е прекалено малък за мъжки. — Поех дълбоко дъх и огледах почернелия череп под парчета обгоряла плът. — Брадичката е издадена, а челото и веждите са гладки. Мъжкият череп е по-тежък и с по-изпъкнало чело. А също и ръстът.

Посочих към бедрената кост, която се подаваше от изгорялата мускулна тъкан, потресен от отвратителната интимност на това, което правех.

— Трудно е да бъда напълно точен, когато тялото лежи в тази поза, но съдейки по дължината на бедрото, е бил нисък човек, дори и за жена. Метър петдесет и пет, може и по-малко. Но в никакъв случай повече.

— Може ли да е било дете? — попита Броуди.

— Не, със сигурност е била зряла жена. — Погледнах отворената в мълчалив писък уста. — Мъдрецът е пробил. Това означава, че е била най-малко на осемнайсет или деветнайсет. А може и повече. Маги на колко беше? Двайсет и три или двайсет и четири?

— Някъде там.

Броуди въздъхна отново.

— Отговаря на височината, на годините и на пола. Няма никакво съмнение.

— Няма — отвърнах едва.

Не знам защо, но ми се стори, че ако призная този факт, нещата ще станат по-лоши, сякаш предавах Маги по някакъв начин. Но нямаше смисъл повече да отричам. Събрах сили и продължих:

— От видяното можем да заключим, че когато е запалена, е била облечена, поне частично. — Посочих почернелия метален диск, забит в овъглената плът между бедрата. Беше с размерите на дребна монета. — Това е копче за панталон. Платът е изгорял, то се е нагорещило и е залепнало за плътта. От вида му мога да направя извод, че е била с дънки.

А тя наистина беше, когато я видях за последен път.

Броуди кимна бавно.

— Значи не е изнасилена. Дрехите го доказват.

Беше логично предположение. Малко изнасилвани щяха да си правят труда да обуят отново дънките на жертвата си, преди да я убият. И нито един не би го направил след това.

— Имаш ли някаква идея за причината за смъртта?

— Не виждам рана по черепа. Извадихме тялото от огъня преди черепното налягане да избие навън, което донякъде опростява нещата. За разлика от Джанис Доналдсън или Дънкан, по този череп няма никакви наранявания. Съществува вероятност ударът да е бил по-слаб, отколкото при тях, макар че…

Прекъснах и наклоних глава, за да огледам по-добре. Пожарът бе свалил кожата и мускула от гърлото и хрущялът, и сухожилията бяха открити. Прегледах ги внимателно, после направих същото с ръцете и краката. Накрая огледах и торса. Меката тъкан беше овъглена и скриваше белезите, но не напълно.

— Какво има? — погледна ме нетърпеливо Броуди.

Посочих към гърлото.

— Виждаш ли там? Сухожилието от лявата страна е срязано.

— Срязано? — попита Броуди и се наведе напред.

— Точно така. Пожарът би могъл да го разкъса, но тук краищата са гладки и чисти.

Фрейзър не си направи труда да погледне. Само попита:

— Искаш да кажеш, че някой й е прерязал гърлото, така ли?

— Не мога да твърдя със сигурност, без да съм изследвал тялото както трябва, но засега изглежда така. Има и други прободни рани. Ето тук, на рамото. Мускулите са обгорели, но въпреки това прорезите върху тях се виждат ясно. Същото се забелязва на корема и по гърдите. Сигурен съм, че ако направя рентгенова снимка, ще открия белези от острие по ребрата, а може и по други кости.

— Значи е била намушкана с нож? — погледна ме Броуди.

— Пожарът е замъглил картината, затова не съм сигурен дали е намушкана, или насечена, но определено е била нападната с режещ предмет. Трябва да огледам местата на разрезите по костите в лаборатория, за да кажа със сигурност какво оръжие е използвано. Но нещата са малко по-сложни.

— По-сложни ли?

— Вратът й е счупен.

Спрях и разтърках очите си, за да прогоня внезапно обзелата ме умора. Но уморен или не, нямах никакви съмнения за видяното.

— Виж ъгъла, под който лежи главата й. Не искам да пипам тялото, но ако се вгледаш, ще видиш, че третият и четвъртият прешлени се подават ето тук. И са счупени. Счупени са също лявата ръка и десният пищял. Костите се подават през изгорялата тъкан.

— Не би ли могло да се случи, когато дъното на лодката пропадна в пламъците или докато са я влачили насам?

— Това би могло да причини някои счупвания, но не толкова много. И повечето от фрактурите са предизвикани от натиск, значи са причинени от удар.

Изведнъж спрях.

— Какво? — попита Броуди.

Но аз вече бях при мръсния прозорец. Беше много тъмно и не се виждаше добре, но жълтеникавата светлина от догарящата лодка ми позволи да видя тъмната сянка на една издигаща се на десетина-двайсет метра от нас скала.

— Ето как е свалил тялото дотук. Хвърлил го е от скалата.

— Сигурен ли си?

— Това обяснява фрактурите. Била е нападната с нож и след това или е паднала, или е хвърлена от скалата. Убиецът е слязъл долу и е довлякъл тялото от подножието на скалата до двора на работилницата.

Броуди кимна.

— В края на пристанището има стъпала, които водят до върха й. Ако имаш фенерче, можеш да се изкачиш по тях дори и в тъмното, и пак би било много по-бързо, отколкото да караш по пътя през селото. Освен това е много по-малко вероятно да те видят.

Това не обясняваше защо Маги би отишла на върха. Но ако не можехме да разберем защо, то поне бяхме започнали да сглобяваме картината, която отговаряше на въпроса какво се е случило.

Броуди разтри лицето си с ръце, дланите му минаха по наболата сивееща брада и аз чух характерния звук.

— Мислиш ли, че е била жива, когато е паднала отгоре?

— Съмнявам се. Жертвите, загинали при падане от височина, обикновено имат по китките си така наречените „фрактури на Колие“, защото слагат ръце пред тялото, за да се предпазят. Но тук не виждаме такова нещо. Счупена е само едната ръка и то над лакътя, при раменната кост. Това предполага, че тя е била мъртва или в безсъзнание, докато е падала.

Той погледна през прозореца. Навън беше тъмно като в рог.

— Сега е прекалено тъмно, за да видим нещо, но като се развидели, ще се качим горе и ще огледаме. Междувременно…

Думите му бяха прекъснати от рязък шум, идващ отвън. Чу се вик, после нещо падна на циментовия под. Веднага след това някой или нещо се опита да стане. Броуди изтича до вратата, но тя се отвори, преди той да я докосне. Леденият вятър влетя в стаята като хала и зафуча в ушите ни. Фрейзър изскочи навън и след малко се върна, като влачеше някакъв мъж за яката.

— Вижте кой слухти под прозореца — каза задъхано той и изблъска натрапника пред себе си.

Човекът се запрепъва и спря в средата на помещението. Пред нас стоеше Кевин Кинрос, слисан и треперещ от страх. Надупченото му от акне лице беше бледо като платно.