Стив Олтън
Денят на змията (6)

4.

11 септември 2012 г.

Маями, Флорида

— Повярвали сте на теорията на Гейбриъл, стажант Васкес.

— Не съм съгласна. — Доминик отвърна на студения поглед на доктор Фолета. — Няма причина на Мик Гейбриъл да не бъде назначен пълен екип за подкрепа.

— Успокойте се. Само се погледнете. Говорихте с пациента два пъти и вече поставяте диагнози. Според мен вие се въвличате емоционално — нещо, за което говорихме в петък. Именно заради това препоръчах на управителния съвет да не се назначава екип на Гейбриъл.

— Уверявам ви, че не съм емоционално въвлечена. Просто ми се струва, че в случая е взето прибързано решение. Да, съгласна съм, че Мик страда от налудничави заблуди. Но това лесно може да се обясни с факта, че е прекарал единайсет години в единична килия. А що се отнася до насилието, не видях в досието на Мик нищо, освен едно-единствено нападение.

— А атаката срещу пазача?

— Мик ми каза, че пазачът се опитал да го изнасили.

Фолета се усмихна и поклати глава.

— Заблудил ви е, стажант Васкес. Казах ви, че е умен.

Стомахът на Доминик се сви.

— Искате да кажете, че всичко това е лъжа?

— Разбира се. Той е въздействал върху майчинския ви инстинкт и е успял.

Втрещена, Доминик се вторачи в ръцете си. Наистина ли Мик я бе излъгал? Толкова ли лековерна беше? „Идиотка. Ти искаше да му вярваш. Сама се заблуди.“

— Стажант, няма да стигнете далеч, ако вярвате на всичко, което ви казват пациентите. Още малко и Гейбриъл ще ви убеди, че светът ще свърши.

Доминик се изчерви.

Фолета се засмя, после си пое въздух, избърса сълзите от очите си, бръкна в един кашон под бюрото, извади бутилка шотландско уиски и две чаши и ги напълни.

Доминик пресуши чашата си и почувства, че тялото й се затопля.

— По-добре ли сте? — с бащинска загриженост попита Фолета.

Тя кимна.

— Въпреки всичко, което ви казва, аз харесвам Мик. И също не искам да го гледам изолиран от всички. — Телефонът иззвъня и без да откъсва поглед от Доминик, Фолета вдигна слушалката. — Обажда се един от пазачите. Казва, че ви чака долу.

„По дяволите!“

— Бихте ли му казали, че тази вечер имам важен ангажимент?

Фолета предаде съобщението и затвори.

— Докторе, а какво ще кажете за годишната психологична оценка на Мик? И това ли е лъжа?

— Не, истина е. Всъщност оценката е едно от нещата, които искам да обсъдя с вас. Знам, че е малко необичайно, но ще ми трябва подписът ви.

— Какво препоръчвате?

— Зависи от вас. Ако бъдете обективна, ще препоръчам да останете негов клиничен психиатър по време на престоя ви тук.

— Мик страда от продължителната изолация и липсата на общуване. Бих искала да има достъп до двора, както и до останалите помещения за рехабилитация.

— Но той току-що ви нападна…

— Не ме е нападнал. Само малко се развълнува и аз изпаднах в паника.

Фолета се облегна назад и се вторачи в тавана, сякаш обмисляше важно решение.

— Добре, стажант, ще сключим сделка. Подпишете годишната ми психологична оценка и аз ще му дам пълни привилегии като на останалите пациенти. Ако Гейбриъл покаже подобрение, през януари ще му назнача пълен рехабилитационен екип.

— Справедливо е — усмихна се Доминик.

 

 

22 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Дворът на клиниката представляваше правоъгълна морава, оградена от четирите страни. Сградата се намираше в югоизточния ъгъл, а по периметъра на север и на запад се издигаше шестметрова бяла бетонна стена с бодлива тел отгоре.

Дворът нямаше врати. За да излезе на тревата, човек трябваше да слезе по три реда циментови стъпала, водещи към пътека, опасваща южната страна на клиниката. Оттам се отиваше и до гимнастическия салон на третия етаж, стаите за групова терапия, центъра за изкуства и занаяти, компютърната зала и киносалона.

Доминик стоеше под алуминиевата козирка на терасата на третия етаж. От изток се носеха оловносиви облаци. Двайсетината пациенти побързаха да се приберат, защото вече почваше да вали.

Остана само един.

Мик Гейбриъл продължи да обикаля двора. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Белите му дрехи се намокриха за секунди и полепнаха по жилавото му, мускулесто тяло.

Мик не спря. Мокрите му гуменки затъваха в меката трева. Водата се плискаше в чорапите и краката му. Той повтаряше годините в календара на маите — упражнение, което поддържаше ума му.

Черните му очи се вторачиха в бялата стена. Мислите му търсеха изход.

 

 

Доминик го наблюдаваше през завесата от дъжд и изпитваше угризения. „Ти провали всичко. Той ти имаше доверие. Сега мисли, че си го предала.“

Фолета се приближи до нея.

— Още ли отказва да говори? — попита зад гърба й Фолета.

Доминик кимна.

— Да. Вече почти две седмици. Всеки ден прави едно и също. Закусва, среща се с мен и цял час гледа в пода. После излиза на двора и се разхожда до обяд. Не се присъединява към другите пациенти и не проронва и дума.

— Би трябвало да ви е благодарен за новопридобитата си свобода.

— Това не е свобода.

— Не, но е голяма стъпка нагоре от единайсет години строг тъмничен затвор.

— Той мислеше, че мога да го върна в обществото.

Изражението на Фолета го издаде и тя попита:

— Е, докторе? Имал ли е право? Можех ли да…

— По-спокойно, стажант. Мик Гейбриъл няма да ходи никъде, поне засега. Както сама се уверихте, той е лабилен и представлява опасност не само за себе си, но и за другите. Продължавайте да работите с него и го насърчавайте да участва в терапията.

— Още ли възнамерявате да му назначите рехабилитационен екип?

— Споразумяхме се за януари, ако Мик се държи добре. Трябва да му го кажете.

— Опитах се. Той вече не ми вярва.

Фолета я потупа по гърба.

— Преодолейте го.

— Не му помагам. Може би той се нуждае от човек с повече опит.

— Глупости. Ще наредя на санитарите да не му позволяват да излиза от стаята си, докато не започне да участва активно в терапевтичните сеанси.

— Няма да помогне, ако го принуждавате да говори насила.

— Тук имаме правила, стажант. Ако откаже да сътрудничи, пациентът губи привилегиите си. Имал съм такива случаи. Ако не действате бързо, Мик ще се затвори в себе си и ще го изпуснете завинаги.

Фолета направи знак на един от санитарите.

— Джоузеф, прибери Гейбриъл. Не можем да допуснем някой от пациентите ни да се разболее.

— Не, чакайте. Той е мой пациент. Аз ще го прибера.

Доминик вдигна косите си на кок, събу обувките си и хукна към двора. Когато стигна до Мик, беше мокра до кости.

— Имаш ли нещо против, ако вървя с теб?

Той не й обърна внимание.

— Мик, кажи нещо. Цяла седмица ти се извинявам. Какво очакваше да направя? Трябваше да подпиша оценката на Фолета.

Мик я погледна строго.

Дъждът се усили.

— Върви по-бавно, Мик!

Той продължи да крачи.

Доминик го изпревари, вдигна юмруци и препречи пътя му.

— Не ме принуждавай да те сритам в задника.

Мик спря и вдигна глава. По лицето му се стичаха дъждовни капки.

— Извинявай — каза Доминик и отпусна ръце. — Защо ме излъга, че пазачът се е опитал да те изнасили?

На лицето му се изписа обида.

— Вече няма да преценяваш истината със сърцето, а с амбицията си, така ли? Мислех, че сме приятели.

Доминик усети, че в гърлото й засяда буца.

— Искам да сме приятели, но съм и психиатър. Направих каквото смятах за правилно.

— Доминик, аз ти дадох думата си, че никога няма да те излъжа. — Той вдигна глава и посочи белега под челюстта си. — Преди да се опита да ме изнасили, Григс заплаши, че ще ми пререже гърлото.

„Да те вземат дяволите, Фолета!“

— Съжалявам, Мик. Но когато ме хвана за раменете…

— Вината е моя. Просто не издържах. Затворен съм отдавна. Понякога е трудно да запазя спокойствие. Кълна се, че никога не бих те наранил.

Доминик видя сълзи в очите му.

— Вярвам ти.

— Знаеш ли, излизането на двора ми помогна. Накара ме да се замисля за други неща… егоистични. Детството ми, начинът на живот, по който съм отгледан… а стигнах дотук и не знам дали някога ще изляза. Има толкова много неща, които не съм правил… и толкова много неща, които бих променил, ако можех. Обичах родителите си, но чак сега осъзнавам, че мразя онова, което са направили. Ненавиждам ги, че не са ми дали избор…

— Не можем да избираме родителите си, Мик. Не се обвинявай. Никой от нас не контролира колодата, нито картите, който са ни раздадени. Единствената ни отговорност е как да ги изиграем. Мисля, че мога да ти помогна да възвърнеш контрола си върху това.

Мик се приближи до нея. Дъждът се стичаше по лицето му.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Да.

— Вярваш ли в съдбата?

— В съдбата?

— Мислиш ли, че животът ни, бъдещето ни… Няма значение…

— Дали мисля, че онова, което ни се случва, е предопределено?

— Да.

— Мисля, че имаме избор. И от нас зависи каква съдба ще си отредим.

— Била ли си влюбена?

Доминик се вторачи безпомощно в блестящите му очи.

— Няколко пъти. Почти. Но мисля, че тези мъже не бяха част от съдбата ми. — Тя се усмихна.

— Ако не бях… затворник… Ако се бяхме запознали при други обстоятелства, мислиш ли, че можеше да ме обичаш?

„По дяволите!“

— Мик, да не стоим на дъжда. Ела…

— В теб има нещо. Не е само физическо привличане. Имам чувството, че те познавам или че сме били заедно в някой друг живот.

— Мик…

— Понякога имам предчувствия. И изпитах едно от тях, когато те видях за пръв път.

— Каза, че бил парфюмът.

— Беше нещо повече. Не мога да го обясня. Само знам, че държа на теб и че чувствата ми са объркани.

— Поласкана съм, Мик. Но иначе си прав. Чувствата ти наистина са объркани и…

Той се усмихна тъжно, без да обръща внимание на думите й.

— Толкова си красива…

После я погали по бузата, протегна ръка и разпусна косата й.

Доминик затвори очи. „Престани! Той е твой пациент, психичноболен!“

— Моля те, Мик. Фолета ни гледа. Ела да влезем вътре. Там ще говорим…

Той се вторачи в нея. Черните му като абанос очи разкриха душа, измъчвана и жадуваща за забранената му красота.

— „Пред нея даже факлата тъмней! Сред мрака хубостта й как светлей — като брилянт в ухото на арапин.“^[1]

— Какво каза? — с разтуптяно сърце попита Доминик.

— „Ромео и Жулиета“. Четях я на майка ми, докато беше болна. — Мик хвана ръката й и я вдигна към устните си. — „Ще си изпрося ръката й с пръсти да докосна. Нима до днес съм любил? Не, сърце! За пръв път виждам хубаво лице.“

Дъждът намаля. Доминик видя, че двама санитари се приближават към тях.

— Чуй ме, Мик! Накарах Фолета да подпише, че ще ти назначи рехабилитационен екип. След половин години може да излезеш оттук.

Той поклати глава.

— Никога няма да видим този ден, моя любов. Утре е денят на есенното равноденствие. — Мик забеляза мъжете в бяло и се сепна. — Прочети дневника на баща ми. Този свят скоро ще прекрачи друг праг и човешката раса ще оглави списъка на изчезналите видове…

Санитарите го хванаха.

— Не се дръжте грубо с него!

Те го поведоха.

Мик се обърна.

— „Как сребърно звънти във късна нощ гласът на влюбените — като песен.“ Ти си в сърцето ми, Доминик. Съдбата ни събра. Чувствам го, чувствам го…

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

Преди да продължим пътешествието си в човешката история, позволете ми да ви запозная с един предназначен за широката публика термин: забранена археология. Изглежда, когато се стигне до въпроса за човешкия произход и древност, научната общност невинаги е непредубедена към доказателствата, които може да противоречат на вече установения модел на преценка. С други думи, понякога е по-лесно да отхвърлиш фактите, отколкото да се опиташ да стигнеш до правдоподобно обяснение за необяснимото.

Добре че Колумб е използвал картата на Пири Рейс, вместо общоприетия тогава европейски вариант, защото иначе е щял да отплава към края на света.

Когато мисли, че знае всичко, човек престава да учи. Тази жалка реалност е довела до прекратяването на важни научни изследвания. И тъй като никой не може да публикува, без да получи одобрението на някой голям университет, става почти невъзможно да предизвикаш господстващите възгледи на деня. Бил съм свидетел на такива опити на колеги, които бяха отлъчени от обществото, репутацията им бе опетнена и кариерата — провалена, макар доказателствата, подкрепящи противоречивите им възгледи, да бяха неопровержими.

Египтолозите са най-лошите в това отношение. Те мразят, когато учените искат да предизвикат общоприетата история на древните места, и стават особено зли, когато чужденци разпитват за възрастта и произхода на монолитните постройки.

Това ни довежда до метода за датиране — най-противоречивия аспект на археологията. Радиовъглеродният метод за определяне на възрастта на кости и утайки от въглища е лесен и точен, но не може да се приложи за камъни. Ето защо съвременните археолози често определят възрастта на някое древно място съобразно другите реликви, намерени край разкопките, а когато няма такива, просто изказват предположения. А това води до широк спектър от човешки грешки.

А сега да се върнем към пътешествието ни в историята и времето.

 

 

След Потопа започнали да се появяват първите цивилизации. В днешно време се смята, че писмената история е започнала в Месопотамия, в долината на реките Тигър и Ефрат, някъде около 4000 г.пр.Хр., където са намерени най-ранните останки от селище — Йерихон, датиращи от 7 000 г.пр.Хр. Но новите доказателства показват, че по-рано, в поречието на Нил, е процъфтявала друга, по-високо развита цивилизация, и именно тази по-древна култура и мъдрият й водач са ни оставили първото от загадъчните чудеса, които в края на краищата може да спасят нашия вид от унищожение.

В Египет има много храмове, пирамиди и паметници, но нито един от тях не може да се сравни с великолепните чудеса, издигнати в Гиза. Там, на западния бряг на Нил, е проектиран невероятен план, състоящ се от Сфинкса, двата храма и трите пирамиди.

Защо говоря за пирамидите? Каква е връзката между тези древни монолити, календара на маите и месопотамската култура в другия край на света?

След три десетилетия изследвания аз най-после осъзнах, че за да разкрие загадката на предсказанието за Деня на Страшния съд, човек трябва да се отърси от общоприетите схващания за време, разстояние и култури и повърхностните убеждения, когато анализира древните улики около голямата загадка на човечеството.

Позволете ми да обясня по-подробно.

Най-големите и необясними постройки, направени от човека, са пирамидите в Гиза, храмовете в Ангкор в джунглите на Камбоджа, пирамидите в древния град Теотихуакан (известен също като „мястото на боговете“), Стоунхендж, рисунките в Наска, руините в Тиауанако и храмът на Кукулкан в Чичен Ица. Всяко от тези древни чудеса, построено от различна култура в различни части на света и в различни периоди на човешката история, е свързано с предстоящата участ на човечеството, за която се разказва в календара на маите. Архитектите и инженерите, които са построили тези чудеса, са притежавали невероятни знания по астрономия и математика, превъзхождащи известното по тяхното време. Нещо повече, местоположението на всяка от тези древни постройки е било старателно избрано в съответствие с равноденствието и слънцестоенето и колкото и невероятно да звучи, едно с друго, така че ако някой иска да раздели повърхността на планетата ни, използвайки определени ориентири, тези постройки лесно биха свършили работа.

Но ние не виждаме онова, което свързва тези монолитни постройки една с друга, защото в същината на проектирането им има математическо уравнение, което демонстрира едно изумително познание — прецесията.

Отново кратко обяснение:

Докато се носи в космоса по време на годишната си обиколка около Слънцето, планетата ни се завърта около оста си веднъж на всеки двайсет и четири часа. Докато Земята се върти, гравитационното притегляне на Луната я кара да се наклони на приблизително 23,5 градуса. Добавете гравитационното притегляне на Слънцето върху екватора и ще получите кръгов конус, подобен на онзи, описан от въртящата се горна част. Това равномерно въртене на тяло около ос, която описва равномерно кръгов конус, се нарича прецесия. Веднъж на всеки 25 800 години движещата се ос описва на небето окръжност, променяйки позицията на небесните полюси и на пролетното и есенното равноденствие. Равномерното движение на запад също кара знаците на зодиака вече да не съответстват на съзвездията си.

Гръцкият астроном и математик Хипарх е открил прецесията през 127 г.пр.Хр. Днес знаем, че египтяните, маите и индусите са разбирали прецесията.

В началото на 90-те години на XX век Джейн Селърс открива, че митът за Озирис в древния Египет е бил закодиран с числа, които египтяните използвали, за да изчисляват различните степени на прецесия. И от всички числа се откроило едно — 4320.

Повече от хиляда години преди раждането на Хипарх и египтяните, и маите успели да изчислят стойността на числото пи (3,14), съотношението между дължината на окръжността, сферата или полусферата и диаметъра й. Сто четирийсет и шест — височината на Голямата пирамида, умножени по 2 пи (3,14), се равнява на основата й — 916 метра и 88 см. Колкото и невероятно да изглежда, разгънатият периметър на пирамидата е почти равен на диаметъра на Земята, когато размерите на планетата се сведат до мащаб 1:43200 — число, съставляващо нашия математически код на прецизност. Ако използвате същото съотношение, полярният радиус на Земята ще бъде равен на височината на пирамидата.

Оказва се, че Голямата пирамида е геодезически ориентир, намиращ се точно на трийсетия паралел. Ако мерките й се проектират на плоска повърхност, като върхът представлява Северния полюс, а периметърът й — екватора, размерите на монолита ще бъдат равни на Северното полукълбо, отново в мащаб 1:43200.

Знаем, че за 4320 години Слънцето извършва прецесионалното си преместване в две зодиакални съзвездия или на шейсет градуса. Умножете това число по сто, и пак ще получите 43 200 — броят на дните, отбелязан в Дългото летоброене на маите, равняващ се на 6 катун, една от ключовите стойности, които маите са използвали, когато са изчислявали прецесията. Ако сумирате всички години от петте цикъла в „Попол-вух“, периодът се равнява точно на един цикъл на прецесия.

Скрити в гъстата джунгла на Камбоджа, се намират великолепните индуистки храмове на Ангкор. Барелефите и статуите, изобилстващи в комплекса, включват символи на прецесията. Най-популярният е гигантската змия Нага. Средната й част е увита около свещена планина в млечния океан или Млечния път. Двата края на змията са все едно въже в космическо състезание по теглене на въже и изобразяват два отбора. Единият представлява светлината и доброто, а другият — мрака и злото. Това усещане за движение, съчетано с въртенето на Млечния път, символизира индуисткото тълкуване на прецесията. В Пурана, свещеното писание на индусите, се разказва за четирите възрасти на Земята на име юги. Настоящата калиюга е с времетраене 432 000 години. Свещеното писание твърди, че в края на тази епоха човешката раса ще бъде унищожена.

Древните египтяни, маи и индуси са три различни култури, разположени в различни краища на света и всяка е съществувала в различни интервали на миналото ни. Три култури, които са споделяли едни и същи изумителни знания по естествени науки, космология и математика и са използвали мъдростта си, за да създадат загадъчни архитектурни чудеса, всяко построено с една-единствена тайна цел.

Най-старите от тези постройки са пирамидите в Гиза и вечният им пазач Сфинксът. На северозапад от храма, известен като Дома на Озирис, се намира великолепната варовикова фигура на лъв с човешка глава — най-голямата скулптура на света, извисяваща се колкото шестетажна сграда и с дължина 72 метра. Съществото е космически маркер. Погледът му е ориентиран точно на изток, сякаш чака изгрева на слънцето.

На колко години е комплексът в Гиза? Египтолозите се кълнат в 2475 година пр.Хр. — период, който се вмества в египетския фолклор. Дълго време беше трудно да се оспори тази година, защото нито Голямата пирамида, нито Сфинксът имат улики, по които може да се определи възрастта им.

Или поне така мислехме.

После американският учен Джон Антъни Уест установи, че дълбокият седем метра и половина окоп около Сфинкса показва непогрешими признаци на ерозия. След по-нататъшно изследване екипът геолози стига до извода, че разрухата е причинена не от вятъра или пясъка, а само от дъжда.

Последният път, когато в долината на Нил е имало такива климатични условия, е бил преди тринайсет хиляди години, в резултат на Потопа в края на последния ледников период. През 10450 г.пр.Хр. Гиза е била не само плодородна и зелена, но и фигурата на Сфинкса е гледала точно към съзвездието Лъв, по чийто образец е направена.

Белгийският инженер Робер Бовал установил, че гледани отгоре, трите пирамиди в Гиза са ориентирани точно към трите звезди в пояса на Орион.

Използвайки сложна компютърна програма за отчитане на прецесията на небесните тела от всяко географско местоположение, Бовал открил, че докато през 2475 г.пр.Хр. пирамидите в Гиза са били ориентирани към звездите в пояса на Орион, то през 10450 г.пр.Хр. е имало много по-прецизно подреждане. Тогава тъмната ивица в Млечния път не само се е появила над Газа, но и е била огледален образ на меридианния курс на река Нил.

Както споменах по-рано, древните маи изобразявали Млечния път като космическа змия и наричали тъмната ивица в него Шибалба Би, Черния път към Подземния свят. И в календара на маите, и в „Попол-вух“ се разказва за възгледите за сътворението и смъртта като произлизащи от този космически канал на раждането.

Защо пирамидите в Гиза са ориентирани към пояса на Орион? Какво е значението на числото на прецесията 4320? Какъв е бил мотивът, който накарал прадедите ни да построят паметниците в Гиза, пирамидите в Теотихуакан и храмовете в Ангкор?

Каква е връзката между тези три места и предсказанието на маите за гибелта на човечеството?