Стив Олтън
Денят на змията (14)

12.

23 ноември 2012 г.

Плажът „Прогресо“

Полуостров Юкатан

6:45 ч.

Бил Годуин целуна спящата си съпруга, грабна уокмена си и се измъкна от хотелската стая на втория етаж на „Холидей Ин“.

Още едно идеално утро.

Той слезе по стълбището от алуминий и бетон, водещо към басейна, после излезе от оградената площ и тръгна към плажа. Светлината го накара да присвие очи. Пред него се простираха километри чисти бели пясъци и кристалносини води.

„Каква красота…“

Стигна до водата. Над тънката линия облаци на хоризонта на изток надничаха блестящи точици златиста светлина. Млада мексиканка караше сърф по спокойните води на залива. Бил се възхити на фигурата й, протегна се, сложи слушалките в ушите си и затича по плажа.

Четирийсет и шест годишният анализатор по маркетинг в „Уотърфорд-Лийман“ бягаше за здраве три пъти седмично, откакто преди шест години се възстанови след сърдечен удар. Вярваше, че „сутрешният километър и половина“, както го наричаше съпругата му, вероятно е добавил десетина години към живота му и му е помогнал да контролира теглото си за пръв път от дните му в колежа.

Изпревари друг бегач и му кимна за поздрав. Едноседмичната ваканция на Юкатан бе направила чудеса с кръвното му налягане, но пикантната мексиканска кухня не бе помогнала на фигурата му. Той стигна до безлюдна спасителна кула, но реши да отиде още по-нататък. След пет минути и осемстотин метра спря. Беше напълно изтощен. Наведе се, събу маратонките си, сложи уокмена в едната и навлезе в освежаващите води.

Продължи да върви, докато водата стигна до гърдите му. Затвори очи и се отпусна в топлото море.

— По дяволите! — Бил дръпна ръката си. Сигурно някоя медуза го бе опарила.

На ръката му бе залепнало нещо черно като смола и изгаряше плътта му.

— Проклети петролни компании — изсумтя той и потърка ръката си, но петното не се изми.

Парещата болка се засили.

Той започна да ругае на глас и направи няколко крачки към брега. От ноздрите му потече кръв. Залитайки, Бил се добра до плажа. Тъмночервени петна замъглиха зрението му. Почувства се лек като перце и зашеметен, после се свлече на колене на пясъка.

— Помощ! Моля ви, някой да ми помогне!

До него се приближи възрастна двойка мексиканци.

— Que paso, Senor?^[1]

— Съжалявам, не говоря испански. Трябва ми доктор.

Мъжът го погледна.

— El doctor?

Пронизваща болка възпламени очите на Бил. Той извика и заби юмруци в очните си ябълки.

— Господи, главата ми!

Мексиканката забърза да повика лекар.

Бил Годуин имаше чувството, че някой избожда очите му с шиш. Започна да скубе косата си, после се преви на две и повърна кървава черна течност.

Възрастният мексиканец се наведе над него и безуспешно се опита да му помогне.

Цвъртящото повърнато изпръска крака му и изгори плътта.

 

 

Белият дом

Вашингтон, окръг Колумбия

Докато четеше доклада от две страници, Инис Чейни усещаше погледите на президента Малър и на Пиер Борджия.

— Не се ли знае откъде е дошло токсичното замърсяване?

— От Мексиканския залив, вероятно от петролните кладенци на ПЕМЕКС — отговори Борджия. — По-важното е, че десетина американци и неколкостотин мексиканци са умрели. Течението е ограничило черния прилив до крайбрежието на Юкатан, но трябва да следим ситуацията, за да сме сигурни, че тинята няма да стигне до бреговете на Щатите. Важно е и да запазим дипломатическото си присъствие в Мексико по време на тази криза с околната среда.

— Какво искате да кажете?

Чейни забеляза, че Малър се чувства неловко.

— Пиер мисли, че ще е най-добре ти да оглавиш разследването. Проблемът с трафика на наркотици развали отношенията ни с Мексико. Смятаме, че възникналото положение може да предостави удобна възможност да ги оправим. Ще те придружават представители на пресата…

Чейни въздъхна. Макар че официалното му встъпване в длъжност щеше да стане през януари, конгреса го бе утвърдил за поста по-рано. Новата му длъжност, съчетана с работата като сенатор, го изтощаваше.

— Нека да изясним нещата. Подготвяме се за потенциален конфликт в Персийския залив, а вие искате да оглавя дипломатическа мисия в Мексико? — Чейни поклати глава. — Какво да правя там, по дяволите, освен да изказвам съболезнованията си? Моите уважения, господин президент, но посланикът ни в Мексико може да се справи с това.

— По-важно е, отколкото мислиш. Пък и на кого другиго би му стискало да го стори? Работата ти с Центъра за контрол и превенция на заболяванията по време на епидемията от тропическа треска преди три години беше страхотен пробив в публичните отношения.

— Участието ми нямаше нищо общо с публичните отношения.

Борджия затвори дипломатическото си куфарче.

— Президентът на Съединените щати току-що ви издаде заповед, господин вицепрезидент. Смятате ли да изпълните дълга си, или възнамерявате да подадете оставка?

Чейни гневно се вторачи в Борджия.

— Пиер, би ли ни оставил насаме за няколко минути?

Борджия излезе.

— Инис…

— Господин президент, ако вие искате да отида, ще го направя.

— Благодаря.

— Не е необходимо да ми благодарите. Само информирайте циклопа си, че Инис Чейни няма да подаде оставка заради никого. Що се отнася до мен, този човек току-що се изкачи на първото място в черния ми списък.

 

 

След два часа вицепрезидентът се качи на „Сикорски МХ-60 Пейв Хоук“. Новоназначеният му помощник Дийн Дисангро вече беше на борда заедно с двама агенти на тайните служби и шестима представители на пресата.

Чейни беше ядосан. През цялата си политическа кариера не бе позволявал да бъде употребяван като лакей на публичните отношения. Партийната линия и политическата коректност не означаваха нищо за него. Бедността и насилието, образованието и равенството между расите — това бяха нещата, за които си заслужаваше да се бори. Той често се виждаше като съвременен Дон Кихот, сражаващ се с вятърни мелници. „Онзи едноок пират си мисли, че може да ми дърпа конците, но току-що се въвлече в уличен бой с краля на скандалджиите“ — помисли Чейни.

Дийн наля на вицепрезидента чаша кафе без кофеин. Знаеше, че Чейни не обича да лети, особено с хеликоптер.

— Изглеждаш нервен.

— Млъкни. Правилно ли чух, че ще правим отклонение?

— Ще спрем във Форт Детрик, за да вземем неколцина служители на Военния научноизследователски институт по заразни болести и после отлитаме за Юкатан.

Чейни затвори очи и когато „Сикорски“ рязко се издигна, се вкопчи в облегалката за ръце.

След тринайсет минути хеликоптерът кацна на площадката на Военния научноизследователски институт по заразни болести. Двама мъже наблюдаваха товаренето на огромни сандъци, после се качиха на борда. Единият — белокос офицер — се представи:

— Полковник Джим Рутеник. Аз съм военен специалист по биологичните рискове и съм назначен към вашия екип, господин вицепрезидент. Това е помощникът ми доктор Марвин Тепърман, екзобиолог, дойде от Торонто.

Чейни погледна канадеца — имаше тънки мустачки и обезпокоително сърдечна усмивка.

— Какво по-точно е екзобиолог?

— Екзобиологията се занимава с изучаването на живота извън нашата планета. Тинята може да съдържа заразен вирус, който не познаваме. Хората от института са на мнение, че може да помогна.

— Какво има в сандъците?

— Херметическо защитно облекло, което използваме, когато имаме работа с потенциално силни заразни фактори.

— Носил съм такова.

— Да, нали бяхте в Пуерто Рико по време на епидемията от тропическа треска през 2009 година.

— Опасявам се, че тази работа ще е неприятна — каза Марвин Тепърман. — Казаха ми, че физическият контакт с веществото мигновено предизвиква обилни кръвоизливи от всички отвори на тялото.

— Ще се справя — отговори Чейни и пак се хвана за облегалките за ръце: „Сикорски“ излиташе. — Става ми лошо само от проклетия хеликоптер.

Полковникът се усмихна.

— Щом кацнем, първата ни работа ще бъде да помогнем на мексиканците да създадат сиви зони — райони между заразените места и останалото население.

Чейни слуша още малко, после се облегна назад и затвори очи. „Защитно облекло. Кръвоизливи. Какво правя тук, по дяволите?“

 

 

Четири часа по-късно „Сикорски“ намали скоростта и закръжи над плаж с бял пясък, осеян с черно като смола вещество. Части от заразения бряг бяха преградени с дървени бариери, боядисани в оранжево.

Хеликоптерът се насочи на изток и се сниши над редица палатки на Червения кръст, разпънати върху безопасната ивица на плажа. На петдесет метра от лагера гореше голям огън. Тъмнокафявият пушек се издигаше в безоблачното небе.

„Сикорски“ кацна на площадката до палатките.

— Господин вицепрезидент, това защитно облекло сигурно ще ви е по мярка — каза полковник Рутеник и му връчи оранжев костюм.

Чейни видя, че Дийн облича защитно облекло.

— Грешка. Седни си на задника. Оставаш тук. Както и журналистите, и агентите.

— Работата ми е да ти помагам…

— Помагай ми, като стоиш тук.

След двайсет минути, придружен от Тепърман и полковника, Чейни слезе от хеликоптера.

Посрещна ги един от лекарите. От бялото му защитно облекло капеше зелена течност.

— Аз съм доктор Хуарес. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Полковник Рутеник ги запозна.

— Това на облеклото ви ли е токсичното вещество? — попита Чейни и посочи зеленото петно.

— Не, сър. Това е дезинфектант. Ако ме последвате, ще ви покажа токсичното вещество.

Чейни усети, че се облива в пот.

Зад палатките на Червения кръст имаше десетки походни легла, на които лежаха хора. Повечето бяха по бански костюми. Всичките бяха покрити с черни петна от кръв и повръщано. Онези, които бяха в съзнание, стенеха в агония. Работници в неопренови костюми, тежки гумени ботуши и ръкавици изваждаха чували с трупове, за да освободят място за новопостъпващите.

Доктор Хуарес поклати глава.

— Това място се превърна в истинска опасна зона. Повечето хора пострадаха в ранните часове на деня, преди някой да разбере колко силно заразна е тинята. По обед поставихме под карантина плажовете, но първите лекари и доброволци се заразяват и нещата се влошават. Отначало идентифицирахме труповете, после започнахме направо да ги горим, за да забавим разпространението на заразата.

Малката група влезе в една от палатките. Красива мексиканска медицинска сестра в защитно облекло седеше до леглото и държеше ръката на американец на средна възраст.

Доктор Хуарес я потупа приятелски по рамото.

— Кой е пациентът, сестро?

— Господин Елис, художник от Калифорния.

— Чувате ли ме, господин Елис?

Човекът лежеше по гръб и широко отворените му очи бяха втренчени в празното пространство.

Инис Чейни потрепери. Очите на Елис бяха абсолютно черни.

Полковникът дръпна лекаря настрана.

— Как се разпространява инфекцията?

— Чрез физически контакт или с черната тиня, или чрез телесните течности на заразен обект. Няма доказателства, че вирусът се пренася по въздуха.

— Марвин, моля те, дай ми касетофона и стой наблизо с контейнера.

Полковникът взе от Тепърман миниатюрния касетофон и започна да говори, докато асистираше на доктор Хуарес в прегледа.

— Обектът, изглежда, е влязъл във физически контакт с подобното на смола вещество. Има петна на показалеца и на средния пръст на дясната ръка. Плътта е изгорена до костта. Очите са фиксирани, кървят и са станали черни. Обектът явно е в ступор. Сестра, кога господин Елис е влязъл в контакт с черната тиня?

— Не знам, сър. Може би преди около два часа.

— Заразата действа бързо — прошепна Марвин на вицепрезидента.

Полковникът го чу и кимна.

— Кожата на обекта е лепкава, почти жълта и осеяна с черни мехури. — Рутеник внимателно докосна пълните с кръв торбички по кожата на Елис.

Доктор Хуарес седна до пациента, който излизаше от унеса си.

— Опитайте се да не мърдате, господин Елис. Влезли сте в контакт с някакво…

— Проклетото главоболие ме убива. — Елис изведнъж се надигна. От ноздрите му потече черна кръв. — Кои сте вие, по дяволите? О, боже…

Неочаквано от устата му изхвърча огромно количество гъста, черна кръв. Цвъртящата течност потече по гърдите му и опръска Тепърман и сестрата.

Чейни отстъпи няколко крачки назад. Догади му се. Той преглътна и се опита да възвърне хладнокръвието си.

Сестрата коленичи до пациента, като държеше ръката му. Състраданието не й позволяваше да отмести поглед от ужасеното лице на умиращия.

Очите на Елис приличаха на черни дупки в бледото, безизразно лице.

— Вътрешностите ми се топят — изстена той.

Горната част на тялото му започна да трепери и да се гърчи конвулсивно. Елис отново повърна черна течност, която този път излезе и от ноздрите му. Веществото се стече по шията му и бе последвано от поток яркочервена кръв.

Доктор Хуарес го хвана за лактите. Чейни затвори очи и се замоли на Бога.

Лекарят и сестрата положиха на леглото безжизненото тяло, пълно със заразени органи.

Полковник Рутеник се наведе над кървящия труп и хладнокръвно продължи да записва наблюденията си.

— Субектът, изглежда, има масивен вътрешен кръвоизлив. Марвин, дай ми контейнера. Искам няколко епруветки от тази черна течност, както и проби от тъканите и органите.

Инис Чейни положи неимоверни усилия на волята, за да не повърне в маската на защитното си облекло, докато наблюдаваше как Марвин Тепърман взима проби от заразената кръв. Потеше се обилно и имаше чувството, че ще се задуши.

Четиримата мъже оставиха сестрата да почисти.

Полковникът дръпна вицепрезидента настрана.

— Сър, Марвин ще отлети за Вашингтон с вас, за да занесе пробите за анализ. Аз предпочитам да остана тук още малко. Ако уредите…

— Диего! — Сестрата изскочи от палатката, като крещеше нещо на испански.

Доктор Хуарес я хвана за китките и се вторачи в скъсания ръкав над лакътя на защитното й облекло. Кожата й цвърчеше и капката черна повърната течност с размера на монета от двайсет и пет цента вече изгаряше плътта й чак до костта.

Полковник Рутеник напръска ръката й със зеления дезинфектант.

— Успокой се, Изабел. Мисля, че спряхме заразата навреме. — Доктор Хуарес погледна вицепрезидента. В насълзените му очи се четеше отчаяние. — Това е съпругата ми…

Чейни усети, че в гърлото му заседна буца, докато гледаше ужасяващите очи на обречената жена.

— Диего, отрежи ми ръката!

— Изабел…

— Диего, бебето ще бъде заразено.

Хуарес и Рутеник занесоха пищящата жена на хирургичната маса. Чейни побягна, хвана с две ръце шлема си, падна на колене, понечи да свали ципа на качулката си и повърна.

— Не!

Марвин го хвана за китката преди Чейни да успее да махне шлема и напръска оранжевото му защитно облекло с дезинфектант. После го хвана за ръката и го заведе при химичните душове. Застанаха под струята, после отидоха под втори душ с обикновена вода и накрая съблякоха защитните облекла.

Чейни хвърли изцапаната си фланелка в найлонов чувал, изми лицето и врата си и седна на пластмасовата пейка. Чувстваше се безсилен и уязвим.

— Добре ли сте?

— Съвсем не съм добре, по дяволите. — Чейни поклати глава.

— Справихте се добре. Това е четвъртият ми път в силно заразена зона. Полковникът е бил най-малко в десет.

— Как издържате? — с дрезгав глас попита вицепрезидентът. Ръцете му още трепереха.

— Полагаш усилия да не мислиш за хората, после влизаш под душа, махаш защитното облекло и повръщаш.

„Не мислиш за хората. Проклети вятърни мелници. Вече съм твърде стар, за да се сражавам с тях.“

— Да тръгваме, Марвин.

Отправиха се към хеликоптера. Докато се качваше, Чейни се обърна и видя двама мъже, които хвърляха поредния труп на погребалната клада.

Беше медицинската сестра.