Стив Олтън
Денят на змията (4)

2.

8 септември 2012 г.

Белият дом

Държавният секретар Пиер Робърт Борджия се вторачи в отражението си в огледалото в тоалетната, нагласи превръзката на дясното си око и приглади късите прошарени кичури от двете страни на оплешивяващата си глава. Черният костюм и вратовръзката му бяха безупречни.

После излезе от тоалетната и зави надясно, като кимаше на членовете на персонала, които срещаше, докато вървеше по коридора към Овалния кабинет.

Патси Гудман вдигна глава.

— Влизайте. Той ви чака.

На изнуреното бледо лице на Марк Малър бе изписана умората от изпълнението на длъжността президент в продължение на почти четири години. Черната му коса се бе прошарила на слепоочията, а в ъгълчетата на проницателните му сини очи имаше бръчки. Беше на петдесет и две години. Тялото му беше слабо и стегнато.

Борджия му каза, че е отслабнал.

Малър направи гримаса.

— Това е от стресовата диета заради Виктор Грозни. Чете ли сутрешния бюлетин на ЦРУ?

— Още не. Какво е направил новият президент на Русия?

— Призовава за среща военните лидери на Китай, Северна Корея, Иран и Индия.

— Защо?

— За да проведат съвместно мирно ядрено учение в отговор на последните експерименти с противоракетния ни щит.

— Грозни си придава важност. Още е ядосан, че Международният валутен фонд не му даде заема от двайсет милиарда долара.

— Какъвто и да е мотивът му, той успява да предизвика ядрена параноя в Азия.

— Марк, днес следобед ще се събира Съветът по националната сигурност, затова знам, че не си ме повикал само за да обсъждаме международното положение.

Малър кимна и допи третата си чаша кафе за сутринта.

— Джеб реши да се откаже от кандидатурата за вицепрезидент. Не ме питай защо. Да го наречем „по лични причини“.

Сърцето на Борджия пропусна един удар.

— Но изборите са след по-малко от два месеца…

— Вече проведох неофициална среща с представители на партията ни. Номинирани сте ти и Инис Чейни.

— Говори ли с него?

— Не. Реших, че ти трябва да го научиш пръв.

Борджия нервно се усмихна.

— Сенатор Чейни е добър човек, но не може да се сравни с мен, когато става дума за външна политика. Пък и семейството ми още има влияние…

— Не толкова голямо, колкото си мислиш. Проучванията на общественото мнение показват, че повечето американци не се интересуват от усилената военна подготовка на Китай. И възприемат противоракетния щит като край на заплахата от ядрена война.

— Добре, ще го кажа направо. Наистина ли Националният комитет на републиканската партия мисли, че страната е готова за чернокож президент?

— Изборите ще са трудни. Знаеш какво направи Либърман за Гор. Чейни ще ни осигури подкрепата на Пенсилвания и южните щати. Успокой се, Пиер. До трийсет-четирийсет и пет дни няма да бъде взето решение.

— Умен ход. Ще дадем на пресата по-малко време да ни разкъса.

— Имаш ли някакви тайни, за които трябва да се притесняваме?

— Убеден съм, че хората ти вече ме проверяват. А Чейни има ли някакви уязвими места?

— Проучванията показват, че популярността му се простира отвъд границите на партията и расата. Той е реалист. Хората му вярват повече, отколкото на Колин Пауъл.

— Не бъркай доверието с уменията. Проучванията показват и че американците са загрижени за рухналата икономика на Русия и как това ще се отрази на европейския пазар.

— Успокой се, Пиер. За четирийсет и пет дни може да се случат много неща.

— Съжалявам. Голяма чест е, че си се сетил за мен. По-добре да тръгвам. Имам среща с генерал Фекондо преди съвещанието следобед.

Борджия тръгна към вратата, но се обърна.

— Ще ми дадеш ли някакъв съвет, Марк?

Президентът въздъхна.

— Не знам. Хайди спомена нещо на закуска. Мислил ли си да замениш превръзката с изкуствено око?

 

 

Доминик излезе от клиниката. Лятното слънце опари лицето й. В заплашително надвисналото небе блесна далечна светкавица. Тя премести подвързания в кожа дневник от лявата в дясната си ръка и отвори вратата на новата си черна кола „Пронто Спайдър“ — предварителен подарък по случай дипломирането й от Едит и Из. Сложи дневника на седалката до себе си и закопча предпазния колан.

Облегна глава назад и видя как първите капки дъжд плиснаха по капака.

Нагласи климатичната инсталация, после включи дигиталния компактдиск плейър. Изкара колата от паркинга и подкара към дома си.

 

 

Не беше лесно да убеди доктор Фолета да й даде дневника на Джулиъс Гейбриъл. Отначало той възрази, че работата на покойния археолог била финансирана от университетите в Харвард и Кеймбридж и трябвало да получи писмено разрешение оттам, за да й даде изследванията му. Доминик заяви, че дневникът й трябва не само за да върши работата си добре, но и за да спечели доверието на Майкъл Гейбриъл. Фолета цял следобед звъня по телефона в Харвард и Кеймбридж, откъдето потвърдиха, че дневникът представлява по-скоро мемоари, отколкото научен документ, и Доминик може да го използва, стига да не публикува информация. Накрая Фолета отстъпи и й даде една дебела папка, но я накара да подпише декларация от четири страници, че няма да оповести съдържанието.

 

 

Дъждът бе спрял. Доминик вкара колата в гаража, угаси двигателя и се вторачи в призрачното изображение, което се появи на предното стъкло. Картината от инфрачервената камера, монтирана на радиатора на колата, показваше, че в гаража няма никого.

Тя се усмихна на параноята си, после се качи със стария асансьор на петия етаж.

Апартаментът на осиновителите й беше последният вдясно в коридора. Тя вкара кода на охранителната система и вратата се отвори. Отвори се и съседната врата.

— Доминик! Как мина първият ти работен ден?

Равинът Ричард Стайнберг се усмихна и я прегърна. Кестенявата му брада бе прошарена. Той и съпругата му Минди бяха близки приятели на родителите й. Доминик ги познаваше още отпреди да я осиновят преди двайсет години.

— Изтощително. Няма да вечерям, само ще се изкъпя.

— Искаме да дойдеш на вечеря другата седмица. Ще можеш ли във вторник?

— Сигурно. Благодаря.

— Добре. Вчера говорих с Из. Знаеш ли, че той и майка ти ще дойдат тук за Свещените дни?

— Не…

— Е, трябва да тръгвам. Не мога да закъснявам за шабат. Ще ти се обадим следващата седмица.

Тя харесваше Стайнберг и съпругата му и мислеше, че са сърдечни и искрени. Знаеше, че Из ги е помолил да се грижат за нея.

Влезе в апартамента си и отвори вратите на балкона. Задушната стая се изпълни със солен въздух. Следобедният дъжд бе прогонил повечето летовници от плажа. Последните лъчи на слънцето надничаха през облаците и хвърляха пурпурни отблясъци върху водата.

Това беше любимото й време на деня. Мигове на самота. Доминик се замисли дали да не се разходи на плажа, но после промени решението си. Наля си вино, събу си обувките и излезе на балкона. Сложи чашата до подвързания в кожа дневник на пластмасовата маса и се изтегна в шезлонга.

Ритъмът на прибоя бързо извърши вълшебството си. Доминик отпи от виното и затвори очи. Мислите й се върнаха към срещата с Майкъл Гейбриъл.

„Четири ахау, три канкин.“ Не бе чувала тези думи от ранното си детство.

Тя си представи, че отново е на шест години и е в планините на Гватемала. Баба й е до нея. Двете са коленичили и вадят лук. От езерото Атитлан повява хладен ветрец. Детето внимателно слуша дрезгавия глас на възрастната жена. „Календарът ни е даден от прадедите ни, олмеките. Измислен е от мъдрия ни учител, великия Кукулкан. Много преди испанците да завладеят земите ни, великият учител ни е оставил предупреждение за катастрофалните дни, които предстоят. Четири ахау, три канкин е последният ден в календара на маите. Внимавай за този ден, детето ми. Когато дойде времето, трябва да се прибереш вкъщи, защото в свещената книга «Попол-вух» се казва, че само тук животът може да ни бъде върнат.“

Доминик отвори очи и се вторачи в тъмния океан.

„Четири ахау, три канкин“ — двайсет и първи декември 2012 година.

Според предсказанието на този ден човечеството щеше да бъде унищожено.

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

24 август 2000 г.

Казвам се професор Джулиъс Гейбриъл.

Аз съм археолог, учен, който изследва реликви от миналото, за да разбере древните култури. Използвам доказателствата, оставени от прадедите ни, за да оформям хипотези и да формулирам теории. Пресявам митове отпреди хиляди години, за да намеря зрънца истина.

През вековете изследователите като мен са научили — по трудния начин — че човешкият страх често потиска истината. Наричали са я ерес и са я задушавали, докато църквата, държавата и съдът не са успели да преодолеят страховете си и да приемат реалността.

Аз съм учен. Не съм политик. Не желая да представям дългогодишните си, подкрепени с доказателства теории, пред самозвани учени, за да гласуват каква може да е приемливата истина за съдбата на човечеството. Естеството на истината няма нищо общо с процеса на демокрацията. Досущ криминален репортер следовател, аз се интересувам само от онова, което се е случило в действителност и какво може да се случи. И ако истината се окаже толкова невероятна, че да бъда наречен еретик, тогава нека да бъде така.

В края на краищата аз съм в добра компания. Дарвин е бил наречен еретик. Галилео Галилей преди него също. А Джордано Бруно е бил изгорен на клада, защото твърдял, че съществуват и други светове, освен нашия.

И аз ще бъда мъртъв, когато настъпи горчивият край на човечеството. „Тук почива Джулиъс Гейбриъл, жертва на болно сърце.“ Лекарят ми ме убеждава да постъпя в болница и ме предупреждава, че сърцето ми е бомба с часовников механизъм, която може да се взриви всеки момент. „Нека да експлодира“, отговарям аз. Този безполезен орган ми причинява само неприятности, откакто се разболя преди единайсет години след смъртта на скъпата ми съпруга.

 

 

Това са мемоарите ми — разказ за пътешествие, което започна преди трийсет и две години. Обобщавайки информацията, съм си поставил две цели. Първо, същността на изследването е толкова противоречива и последиците — толкова ужасяващи, че научната общност ще направи всичко по силите си, за да задуши и отрече истината за ориста на човека. И второ, знам, че има хора, като например синът ми, които ще предпочетат да се борят, а не да седят със скръстени ръце, докато краят наближава. На вас, мои „воини на спасението“, оставям този дневник и предавам щафетата на надеждата. На тези страници са скрити десетилетия на тежък труд и страдания. Сега съдбата на нашия вид е в ръцете на сина ми. И вероятно във вашите. Най-малкото, вече няма да сте част от мнозинството, което Майкъл нарича „невинните невежи“. Молете се хората като моя син да разкрият древната загадка на маите.

И после се молете за себе си.

Казват, че страхът от смъртта е по-страшен от самата смърт. Предполагам, че да станеш свидетел на смъртта на любим човек, е още по-лошо. Да видя с очите си как животът на съпругата ми свършва и да усетя как тялото й изстива в ръцете ми, беше твърде много за сърцето ми. Понякога наистина съм благодарен, че умирам, защото не мога да си представя мъката, която ще изпитам, като гледам страданията на хората по време на предстоящото загиване на планетата.

Към онези, които ще се присмеят на думите ми, искам да отправя едно предупреждение — денят на разчистване на сметките наближава и невежеството няма да направи нищо, за да промени изхода.

 

 

Днес седя зад кулисите в Харвард и подреждам тези откъси, докато чакам реда си на трибуната. Най-голямото ми притеснение е, че егото на колегите ми може да се окаже твърде голямо, за да им позволи да ме изслушат без предразсъдъци. Ако ми дадат шанс да представя фактите, знам, че мога да се обърна към тях като към учени. Но ако ми се присмеят, опасявам се, че всичко е свършено.

Страх. Не се съмнявам в мотивационния ефект на емоциите върху мен. Но не страхът ме накара да тръгна на пътешествие в онзи съдбовен ден през май 1969 година, а желанието да търся слава и богатство. Тогава бях млад и се мислех за безсмъртен, и току-що бях завършил с отличие докторска степен в университета в Кеймбридж. Докато колегите ми бяха заети да протестират срещу войната във Виетнам, правеха любов и се бореха за равенство, аз потеглих с наследството от баща ми и с двама колеги археолози — бившият ми най-добър приятел Пиер Борджия и поразително красивата Мария Розен. Целта ни беше да разкрием великата загадка около календара на маите и предсказанието за гибел на човечеството отпреди две хиляди и петстотин години.

Не сте ли чували за предсказанието в календара на маите? Не съм изненадан. В днешното напрегнато съвремие кой има време да се тревожи за предсказание за смърт, отправено от някаква древна цивилизация от Централна Америка?

След единайсет години, когато вие и любимите ви хора се гърчите на земята, опитвате се да поемете последна глътка въздух и животът ви минава пред очите ви като на филмова лента, може би ще се разкайвате, че не сте намерили време.

Ще ви кажа дори датата на смъртта ви — двайсет и първи декември 2012 година.

Ето, предупредени сте официално. И сега можете да действате или да заровите глави в пясъците на невежеството като останалите ми учени колеги.

Разбира се, за разумните човешки същества е лесно да отхвърлят предсказанието за Деня на Страшния съд в календара на маите като суеверни глупости. Още си спомням реакцията на професора ми, когато научи върху какво възнамерявам да се съсредоточа. „Губиш си времето, Джулиъс. Маите са били езичници, диваци, обитаващи джунглите, и не са вярвали в човешката саможертва. Те дори не са познавали колелото, за бога…“

Професорът ми имаше право и същевременно грешеше и това е парадокс, защото древните маи наистина не са разбирали значението на колелото, но са успели да придобият изумителни познания по астрономия, архитектура и математика, които в много отношения съперничат и дори превъзхождат съвременните. Или, с прости думи, маите са приличали на четиригодишно дете, което усъвършенства „Лунната соната“ на Бетховен на пиано, но не може да изсвири „Котешкия марш“.

Убеден съм, че ви е трудно да го повярвате. Повечето самопровъзгласили се „светила“ на науката не го вярват. И точно това ме накара да предприема пътешествието. Да пренебрегна богатството на знания в календара на маите заради невъобразимото предсказание за Деня на Страшния съд, би било престъпление, все едно да отхвърля теорията на относителността, защото някога Айнщайн е работел като чиновник.

Какво представлява календарът на маите?

Кратко обяснение:

Ако ви помоля да обясните функцията на календара, първата ви реакция вероятно ще бъде да го опишете като средство за спазване на седмичните или месечните ви ангажименти. Нека да излезем отвъд този ограничен обхват и да видим какво всъщност представлява календарът — метод за определяне, колкото е възможно по-точно, на годишната обиколка на Земята около Слънцето.

Съвременният календар е бил въведен в Европа през 1582 година. Основавал се е на Григорианския календар, според който Земята се завърта около Слънцето за 365,25 дни. Това съдържа съвсем малка грешка — плюс 0,0003 от деня на година — и е доста забележително за учените от XVI век.

Маите са наследили календара си от прадедите си олмеките — загадъчен народ, чийто произход датира от три хиляди години. За миг си представете, че живеете преди хиляди години. Тогава не е имало телевизия, радио, телефони и часовници и задачата ви е да начертаете карта на звездите, за да определите периода, равняващ се на орбитата на някоя от планетите. И неизвестно как олмеките, без да притежават точни измервателни уреди, са изчислили, че слънчевата година има 365,2420 дни. Грешката е още по-малка — минус 0,0002 от деня.

Позволете ми да повторя това, за да разберете последиците. Древният календар на маите е по-точен с една десетхилядна част от календара, който използваме днес.

Има и още нещо. Слънчевият календар на маите е само една част от система от три календара. Вторият, така нареченият „церемониален календар“, се състои от двайсет месеца от тринайсет дни. Третата част, „календарът на Венера“ или „Дългото летоброене“, се основава на орбитата на планетата Венера. Съчетавайки трите календара в един, маите са предсказали небесни явления, които ще се случат след големи периоди — не само след хиляди, но и след милиони години. Надписът на един древен паметник в Централна Америка се отнася до период, датиращ отпреди четиристотин милиона години.

Изумени ли сте?

Маите вярвали във Великите цикли — периоди, регистриращи писмените сведения за сътворения и унищожения на света. В календара им са отбелязани петте Велики цикъла или Слънца на Земята. Настоящият и последен цикъл е започнал на „4 ахау 8 кумху“ или 13 август 3114 г.пр.Хр. — дата, която маите смятали за рождена на планетата Венера. Предсказано е, че последният Велик цикъл ще свърши с гибелта на човечеството на „4 ахау 3 канкин“ или 21 декември 2012 година, денят на зимното слънцестоене.

Денят на мъртвите.

Доколко са били убедени маите, че това предсказание е вярно? След смъртта на великия им учител Кукулкан маите започнали да практикуват варварски ритуали, включващи жертвоприношения на хора и изтръгване на сърцата на хиляди мъже, жени и деца.

Крайното жертвоприношение — всичко, за да се предотврати краят на човечеството.

Не искам от вас да търсите екзотични церове, за да загърбите предразсъдъците си. Онова, което не знаеш, не може да те засегне. Онова, което отказваш да видиш, може да те убие. Заобикалят ни загадки, чийто произход не можем да проумеем, а трябва! Пирамидите в Гиза и Теотихуакан, храмовете в Ангкор в Камбоджа, Стоунхендж, невероятното послание, издълбано в пустинята Наска, и най-вече пирамидата на Кукулкан в Чичен Ица — всички тези древни места и великолепни, необясними чудеса не са били предназначени за туристически атракции, а са парчета от една-единствена уникална, озадачаваща мозайка, която може да предотврати гибелта на нашия вид.

 

 

Жизненият ми път е към края си. Оставям мемоарите си, свидетелствата за потресаващите доказателства, които съм събрал за три десетилетия, на сина ми Майкъл и на всички онези, които ще довършат работата ми. Докато ви представям доказателствата така, както попаднах на тях, ще се опитам и да обрисувам историческите данни за събитията във времето в хронологична последователност.

Не изпитвам задоволство, че съм прав. Моля се на Бога да греша.

Но за съжаление, не греша…